№ 209
гр. С., 10.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С. в публично заседание на десети ноември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Нина Б. Кънчева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20212200500341 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение №
260295/29.04.2021г. по гр.д. № 4685/18г. на СлРС, с което са отхвърлени
като неоснователни и недоказани предявените от Министерство на
отбраната на Република България против Д. Д. Д. искове за заплащане на:
сумата 11 160 лв., представляваща разходите за издръжка, обучение,
квалификация и/или преквалификация, за времето на обучението в НБУ „В.
Левски“, пропорционално на срока на неизпълнението на сключения между
страните договор за обучение – 4 г. 2 м. и 10 дни; на мораторната лихва
върху главницата от 25.06.2018г. до завеждането на исковата молба и на
обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от
завеждането на исковата молба до окончателното й изплащане,
отхвърлено е като неоснователно искането на Д. Д. Д. да бъде осъдено
МОРБ да му заплати сумата 12 367, 43 лв. и с присъдени на ответника
разноските по делото в размер на 1 500лв.
Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва
цитираното решение на СлРС като твърди, че то е незаконосъобразно,
неправилно и необосновано, постановено в противоречие със събраните
1
доказателства, съдопроизводствените правила и материалноправните
разпоредби.
Заявява, че съдът неправилно е приел, че двата представени договора
имат различие в съдържанието си, като във втория, за ответника, вече
като военнослужещ, не е предвидено задължение да възстановява
вложените обучението му средства, ако договорът бъде прекратен с негово
предизвестие за това. Въззивникът счита този извод за незаконосъобразен,
тъй като ответникът не е изпълнил задължението си да служи 10 години, а
отговорността му е регламентирана в чл. 260 от ЗОВСРБ. Двата договора
касаят едно правоотношение с предмет кадрова военна служба, вторият
държи сметка за съществуването и дотогавашното изпълнение на първия и
е отчетен изтеклият по него срок. Счита, че е неоснователен мотивът на
съда, че в договора от 2010г. не е предвидено задължение за възстановяване,
тъй като приложими са законовите разпоредби. По отношение на изводите
на първоинстанционния съд, че ищецът не е ангажирал доказателства на
колко възлиза сумата, вложена за обучение и издръжка на ответника,
сочейки и че Наредба № Н-1/14.01.2013г., по която са правени изчисленията,
е отменена, въззивникът счита, ме те също са неправилни, тъй като
подзаконовият акт се смята отменен от деня на влизане в сила на
решението, а действието му не е спирано по-рано, поради което до
отмяната му на 17.07.2020г. не може да бъде отречено. На последно място
заявява, че наредбата не създава самото право, а урежда механизма на
изчисляване на разходите, поради което съдът е следвало да определи
размера им по реда на чл. 162 от ГПК. Оплаква се и, че по направеното от
него искане за допускане и назначаване на експертиза съдът изобщо не се е
произнесъл, което представлява процесуално нарушение.
Поради изложеното моли въззивния съд да отмени атакуваното
решение и постанови ново, с което уважи иска както е предявен, като
основателен и доказан.
Във въззивната жалба е направено ново доказателствено искание за
въззивната фаза на производството – допускане и назначаване на СИЕ
относно установяване размера на задълженията на ответника, което
съдът е уважил при условията на чл. 266 ал. 3 от ГПК..
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба
2
страна е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло като
неоснователна. Развива подробни контрадоводи, с които оборва
последователно всички релевирани с въззивната жалба оплаквания. Прави
анализ на събраните доказателства и на приложимите към фактите норми
и заявява, че първостепенният съд е формирал вярна фактическа
обстановка, от която е извел и правилни крайни правин изводи за
неоснователност на иска. Въззиваемият заявява, че липсват допуснати
процесуални и материалноправни нарушения, излага съображения по
същество, като преповтаря доводите, изложени в първоинстанционното
производство. Не се противопоставя на уважаването на
доказателственото искане на въззивника.
В обобщение моли съдът да остави без уважение въззивната жалба и
потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Няма
заявена претенция за разноски.
С отговора не са направени нови доказателствени или други
процесуални искания.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з. за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален
представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие
по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли за
уважаване на иска. Претендира разноски, представя списък по чл. 80 от
ГПК за тази инстанция.
В с.з., въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва
жалбата, поддържа отговора и иска потвърждаване на атакуваното
решение. Представя писмена защита, договор за правна защита и
съдействие и списък по чл. 80 от ГПК. Претендира разноски за тази
инстанция.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от
обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
3
валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е частично
неправилно.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са отчасти
основателни.
Предявеният главен иск черпи правното си основание от разпоредбата
на чл. 260 ал. 1 от ЗОВСРБ, която разписва, че „Военнослужещите,
освободени от военна служба на основание чл. 163 и 165 преди изтичането
на първоначалния срок на военната служба по чл. 142, ал. 5, чл. 143, ал. 1 и
чл. 144, ал. 3 и на удължения срок по чл. 145, ал. 1, дължат възстановяване
на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация
пропорционално на срока на неизпълнението”.
За да се счете осъществен фактическият състав на тази норма и да
се активира отговорността на ответника, следва да се установи наличието
в кумулативна даденост на няколко обективни условия - сключен договор за
кадрова военна служба, прекратяване на същия на някое от визираните
основания и това да е станало преди изтичане на уговорения срок - като
размерът на дължимите разходи за издръжка, обучение квалификация и/или
преквалификация следва да се отнесе пропорционално към срока на
неизпълнението. Самите разходи се изчисляват, съгласно разпоредбата на
чл. 260 ал. 4 от ЗОВСРБ, по ред и начин, определени от министъра на
отбраната.
Настоящият въззивен състав счита, че всички изброени предпоставки
са безспорно доказани.
Със заповед № КВ-151 от 10.04.2018г. на компетентния орган по чл.
146 ал. 2 от ЗОВСРБ и компетентният такъв по чл. 161 т. 2 от ЗОВСРБ –
министърът на отбраната, на основание чл. 163 от ЗОВСРБ – с писмено
предизвестие, отправено до него в предвидения в закона срок от
военнослужещия - е прекратен договорът за военна служба на ответника и
той е освободен от длъжност.
Така е налице прекратяване на едно от посочените в правната норма
4
основание на договора за военна служба.
Същият е бил сключен под № 1-25-36/254 на 26.05.2010г., като
предметът му, описан в чл. 1 е бил „обучение на курсанта във висше военно
училище за подготовка за изпълнение на военна служба като професия и
задължение за последващо изпълнение на военн служба“. Срокът, посочен в
него е 12 г. и 3 м., от които 2 г. и 3 м. обучение по учебния план в НВУ „В.
Левски“ и 10 г. изпълнение на военна служба като професия след завършване
на обучението.
Тук, по повод релевираните от ответника в първоинстанционното
производство доводи и изложените в мотивите на атакувания акт
съображения, е необходимо да се посочи следното:
Договор за кадрова военна служба № 661 е бил сключен на 30.08.2007г.
с ответника-курсант, със същия предмет и е бил със срок от 15 години, от
които – 5 г. обучение в НВУ „В. Левски“ и 10 години изпълнение на
кадровата военна служба след завършване на обучението.
Поради настъпили законодателни изменения по време на действието
му – отмяна на действалия тогава ЗОВСРБ и приемане на нов ЗОВСРБ през
2009г., съгласно ПРЗ на който договорните отношения били заменени със
служебни, действието на договора от 30.08.2007г. било прекратено, но с
последващи изменения на новия ЗОВСРБ от 26.02.2010г., договорното начало
било отново въведено и в регламентирания 3 месечен срок били сключени
повторно договори за военна служба между МО и военнослужещите.
Положението на лицата, с които правоотношенията са възникнали
при действието на отменения ЗОВСРБ обаче е изрично уредено с § 142 на
ДР на ЗОВСРБ, съгласно който „курсантите, заварени като обучаеми във
висшите военни училища към датата на влизане в сила на този закон, се
смятат за военнослужещи с особен статус по този закон. С тях се
сключват договори за военна служба по този закон, в които се включва и
срокът за обучение. Те продължават и приключват обучението си по
утвърдените за целия курс на обучение учебни планове и програми“.
Това означава, че в договора от 26.05.2010г. се субсумира и срокът,
изтекъл по предходния договор от 2007г., по време на който ответникът е
бил курсант /обучаем в НВУ „В. Левски“/ и при отчитане времето на
изпълнение/неизпълнение следва да се зачете целият 15-годишен срок, тоест
5
– пълните 5 години на обучение.
Основният мотив на първостепенния съд да отхвърли иска е, че в
договора между страните не е предвидена отговорност за курсанта за
възстановяване на разходите за издръжка и обучение за периода, в който е
бил обучаван в хипотезата на прекратяване на договора с писмено
предизвестие на военнослужещия.
Този довод е несподелим.
Вярно е, че текстът на чл. 9 ал. 1 от договора гласи, че такава
отговорност се поражда при прекратяването му на основание чл. 7 т.т. 2,
3, 5 и 6 от него, които, от своя страна предвиждат прекратяване: при слаб
успех на курсанта; по дисциплинарен ред; при отказ или отнемане на
разрешението за достъп до КИ и при осъждане на курсанта за
престъпление от общ характер.
Очевидно договорът не е прекратен на никое от тези основания, но
това не блокира действието на чл. 260 ал. 1 от ЗОВСРБ.
Доколкото в предмета на договора са включени две различни правни
състояния на лицето – като обучаем/курсант и като военнослужещ,
основанията за прекратяване, изброени в него касаят основно периода на
обучение и поведението на курсанта. ЗОВСРБ урежда обществените
отношения, свързани с отбраната и въоръжените сили на страната, тоест
регулира преимуществено отношенията с военнослужещите. Ето защо,
след като договорът обхваща и периода, в който ответникът вече е
военнослужещ, към него са приложими и законовите разпоредби, които
имат фундаментална и по-голяма сила от договорните клаузи. Несъмнено е,
че при упражняване на свободата на договаряне страните могат да
уговорят по свой избор правата и задълженията си, но те не могат да
противоречат на нормативен акт, особено на такъв от най-висока степен,
какъвто е законът. При противоречие императивните законови разпоредби
заместват договорните. В случая дори не може да се говори за
противоречие, тъй като основанията за прекратяване на договора за военна
служба, при осъществяването на които се поражда имуществена
отговорност на лицето, изброени в договора и тези, посочени в законовата
норма, нито се интерферират, нито се изключват взаимно. Първите
уреждат главно последиците при прекратяването на отношенията още във
6
фазата на обучение и до встъпване във военна служба, а вторите касаят
прекратяването им когато лицето вече е военнослужещ.
Освен това законодателят е включил аналогични разпоредби и по
отношение на курсантите и кадетите /тоест – регулира и отношенията по
време на обучението/ - с ал. 2 и ал. 3 на чл. 260 нормотворецът е предвидил
възстановяване на разходите за издръжка и обучение за периода, в който са
били обучавани те при отстраняване от учебното заведение или при
напускане по собствено желание по време на обучението. Това идва да
покаже, че не се прилага двоен стандарт и преждевременното
прекратяване на договора не се свързва само с виновно поведение на лицето.
Така законовите разпоредби допълват договора и произвеждат безусловно
своето действие.
В случая е безспорно, че ответникът е бил военнослужещ и е подал
писмено предизвестие до министъра на отбраната за прекратяване на
договора за военна служба, това е станало по предвидения ред и тази
хипотеза – по чл. 163 от ЗОВСРБ, е годна да задейства механизма за
ангажиране отговорността на военнослужещия за възстановяване на
разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация
пропорционално на срока на неизпълнението на самостоятелно основание, ex
lege – тоест – дори това да не е предвидено в самия договор.
Достатъчно е само да се установи, че прекратяването е станало
преди изтичане на договорния срок и това в случая е непререкаемо доказано.
Видно от представените документи, неоспорени от ответника, срокът на
неизпълнение е 4 години, 2 месеца и 10 дни. Както се посочи вече, целият
дължим срок е 15 години, по силата на пар. 142 от ДР на ЗОВСРБ, а не 12 г.
и 3 м.
С оглед казаното дотук, този въззивен състав намира главният иск за
доказан и основателен. Между страните съществува и спор относно
размера на сумата, подлежаща на възстановяване.
От една страна нормативно е предвидено прихващане на сумата за
възстановяване със сумите за обезщетения и други вземания дължими на
лицето при прекратяване на договора за военна служба, съгласно ал. 5 на чл.
260 от ЗОВСРБ. Ответникът е направил възражение за прихващане със
сума в общ размер от 12 367, 43 лв., сбор от изброени в 7 пункта дължими
7
му възнаграждения и обезщетения от страна на ищеца /което съдът
неправилно е интерпретирал като ненадлежно предявен насрещен иск,
заявен в хода на устните състезания и е държал диспозитив, че отхвърля
искане за присъждането на сумата/.
От друга страна за определяне на сумата за възстановяване поради
неспазване на срока на договора е налице несъгласие между страните по
повод механизма на изчисляване.
Законодателят е делегирал на министъра на отбраната
правомощието да определи реда и начина за изчисляване на разходите за
издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация с ал. 4 на чл. 260
от ЗОВСРБ. В изпълнение на това правомощие е била издадена „Наредба
№Н-1/14.01. 2013 год. за реда и начина за изчисляване преквалификация на
разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация на
военнослужещите в министерство на отбраната, структурите на пряко
подчинение на министъра на отбраната и българската армия” от
министъра на отбраната, намираща правното си оправдание в цитираната
разпоредба.
Ответникът е използвал като отбранителен аргумент, който и
съдът е възприел при мотивиране отхвърлянето на иска освен като
неоснователен, и като недоказан по размер, липсата на годна методика за
изчисляване размера на задължението.
С отговора на исковата молба, подаден но 26.112018г., той е
направил искане по чл. 17 от ГПК за косвен съдебен контрол на Наредба
№Н-1/14.01. 2013 год., като неучаствала в производството по издаване и
обжалване на административния акт страна, твърдейки, че тя е
незаконосъобразна.
В хода на производството са представени доказателства, че
цитираната наредба е отменена с Решение № 17460 от 19.12.2019 г. по адм.
д. № 3316/2019 г. по описа на ВАС, потвърдено с Решение № 8962 от
07.07.2020 г. по адм. д. № 1654/2020 г. на ВАС, обнародвано с ДВ, бр. 63 от
17 юли 2020 г., в сила от 17.07.2020 г., тоест – преди приключване на
съдебното дирене на 21.01.2021г. и постановяване на атакуваното решение
на 21.04.21г. Предвид отмяната на наредбата е безпредметно
произнасянето по искането на въззиваемия-ответник по чл. 17 от ГПК,
8
което касае единствено нея; в това искане, инкорпорирано в отговора на
исковата молба, не са включени други административни актове и е
недопустимо това да се прави в устните състезания във въззивното
производство.
Съгласно чл. 195, ал. 1 от АПК подзаконовият нормативен акт се
смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение, а
оспорването от заинтересованата страна не спира действието му, освен
ако, съгласно чл. 180 ал. 2, вр. чл. 188 от АПК, вр. чл. 181 от АПК, съдът не
постанови изрично друго. Такова спиране не е постановявано, поради което
действието на наредбата до отмяната й, считана от 17.07.2020 г.
нататък, не може да бъде отречено. Още повече, че това не рефлектира
върху материалното право, тъй като наредбата определя единствено
механизма на изчисляване на разходите, а не самото право за
възстановяване, което е регламентирано и произтича от императивната
правна норма на чл. 260 ал. 1 от ЗОВСРБ.
Макар че разпоредбата на чл. 195 ал. 2 от АПК разписва, че
компетентният орган в срок, не по-дълъг от три месеца от влизане в сила
на съдебното решение, урежда правните последици, възникнали от
подзаконов нормативен акт, който е обявен за нищожен или е отменен
като унищожаем, какъвто настоящият случай не е – наредбата е
отменена като незаконосъобразна - за да се запълни нормативната
празнина, министърът на отбраната е издал Наредба № Н-11 от 29
октомври 2020 г. за реда и начина за изчисляване на разходите за издръжка,
обучение, квалификация и/или преквалификация на военнослужещите от
министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на
министъра на отбраната и българската армия във връзка с
възстановяването им в случаите по чл. 260 ал. 1, 2 и 3 от ЗОВСРБ, в сила от
10.11.2020 год., в която методиката на определяне на разходите за
издръжка е аналогична на методиката предвидена в отменената Наредба
Н-1/2013 год. по пера.
Следователно, макар по правилата на ЗНА и АПК Наредбата от
2013г. да е приложима към процесния период, предхождащ значително
нейната отмяна, то е налице действащ и към момента подзаконов
нормативен акт, даващ база за изчисляване на разходите, подлежащи на
9
възстановяване.
Въззивната инстанция е събрала като писмено доказателствено
средство във въззивната фаза на производството експертно заключение,
което е изготвено от компетентно вещо лице, в чиято добросъвестност
съдът няма причини да се съмнява, същото е направено въз основа на
критериите, определени с двете наредби, които, макар и привидно различни,
по същество са идентични, тъй като посочените в тях формули сумират
едни и същи бюджетни пера за разходите, разделени на един и същ
приравнен брой обучаеми, поради което резултатът от изчисленията е един
и същ. Тези критерии касаят: разходите за издръжка на курсантите във
военните училища отнасящи се до личната издръжка на съответната
категория обучаеми, разходите за храна, облекло, основно месечно
възнаграждение и допълнителни възнаграждения с постоянен характер,
задължителни осигурителни вноски от работодателя, стипендии, пътни
пари, застраховки срещу злополука и компенсационни суми; разходите за
обучение - общи разходи - за материали, енергоносители, вода, външни
услуги, командировки, застраховки и други; - разходи за учебен процес,
поддръжка и развитие на учебно-материалната база, /такива, извършвани
за всички обучаеми и такива, извършвани само за обучаемите от конкретна
специалност/; - разходи за издръжка на административния, академичния,
инструкторския състав и обслужващ персонал, и са взети предвид от
вещото лице при даване на заключението.
Така, съгласно методиката по Наредба №Н-1/14. 01.2013 г. и
Наредба № Н-11 от 29.10.2020 г., вещото лице е дало заключение по първата
възложена му експертиза, че общият размер на разходите за издръжка,
обучение квалификация и/или преквалификация за времето на 5 годишния
курс на обучение на ответника НВУ“В. Левски“ е 55 590, 74 лв.
В допълнителната експертиза, назначена по искане на въззиваемия-
ответник, вещото лице е дало заключение за същите разходи, като в първия
му вариант е използвало ПМС № 162/20.06.2001г., в което са определени
диференцирани нормативи за издръжка на обучението на един студент по
различни професионални направления, като съгласно чл. 1 т. 9 за
професионално направление „Военно дело“ базовият норматив за издръжка
на обучението за един студент е умножен по коефициент 10, 57. Вещото
10
лице е взело предвид и това, че базовият норматив за издръжка на един
студент в държавните висши учебни заведения се определя ежегодно с акт
на МС за изпълнението на държавния бюджет и е дало заключение за
конкретния период на обучение на ответника, през който общият размер на
разходите за издръжката и обучението му възлиза на 43 519, 33 лв.
Във втория вариант на изчисление по тази експертиза, вещото лице
е приложило методика, регламентирана със Заповед № ОХ-766/06.10.2011г.
относно реда и начина на изчисляване на разходите за издръжка, обучение,
квалификация и/или преквалификация на военнослужещите в
министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на
министъра на отбраната и Българската армия, издадена от министъра на
отбраната в изпълнение на чл. 260 ал. 4 от ЗОВСРБ и съгласно същата
общата сума на разходите за петте години на обучение на ответника
възлиза на 27 678, 94 лв.
Настоящият въззивен състав счита, че следва да възприеме за
правилно определен размерът по първото заключение, в което е използвана
методиката по Наредбата от 2013г.
Вярно е, че в ЗОВСРБ /отм./, действал до 12.05.2009г., в чл. 300 ал. 1 е
било предвидено, че „кадровите военнослужещи, чиито договори са
прекратени на основание чл. 128, т. 8, чл. 128а и 128в преди изтичането на
предвидения в договора срок или на удължения срок на договора по чл. 124,
дължат обезщетение, като възстановяват разходите за издръжка,
обучение, квалификация и/или преквалификация пропорционално на срока на
неизпълнението“ и липсва разпоредба, която да определя методиката на
изчисление на тези разходи. Съответно в договора, сключен с ответника на
30.08.2007г., в чл. 15 е била възпроизведена само цитираната разпоредба.
В ЗОВСРБ, в сила от 12.05.2009г., в чл. 260 ал. 1 е заложена
аналогична отговорност – че „Военнослужещите, освободени от военна
служба на основание чл. 163, 165 и 166 преди изтичането на първоначалния
срок на военната служба по чл. 142, ал. 5, чл. 143, ал. 1 и чл. 144, ал. 3 и на
удължения срок по чл. 145, ал. 1, дължат възстановяване на разходите за
издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация пропорционално
на срока на неизпълнението“. Съответно – в договора, сключен с ответника
на 26.05.2010г., това задължение е останало, но в чл. 10 е било посочено, че
11
„размерът на издръжката се изчислява въз основа на базовия норматив за
издръжка на еидн обучаем по професионално направление „Военно дело“,
определен с акт на МС.
С изменение на ЗОВСРБ, в сила от 22.03.2011г. е създадена ал. 4,
съгласно която „министърът на отбраната определя реда и начина за
изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или
преквалификация“.
По силата на тази делегация е била издадена от министъра на
отбраната Наредба №Н-1/14.01.2013г., отменена от 17.07.2020г. и
тъждествена на наея Наредба № Н-11 от 29.10.2020 г.
Насложено върху тази нормативна база, настоящото
правоотношение, започнало на 30.08.2007г. и приключило на 10.04.2018г.,
хронологически е попадало под уредбата на двата закона, Заповед № ОХ-
766/06.10.2011г. и Наредбата от 14.01.2013г.
За да се определи обаче кой е приложимият начин на изчисляване на
размера на дължимата сума, е необходимо да се прецени кой е
правопораждащият факт и кога се е осъществил той. Правото на ищеца да
претендира възстановяване на разходите за издръжка, обучение,
квалификация и/или преквалификация пропорционално на срока на
неизпълнението възниква, съгласно чл. 260 ал. 1 от ЗОВСРБ, при
освобождаване от военна служба на основание чл. 163, 165 и 166 преди
изтичането на първоначалния срок на военната служба и в случая този
юридически факт е настъпил на 10.04.2018г. Поради това дължимите
разходи следва да се изчислят съгласно действалата към този момент
методика, която е била определена в Наредба №Н-1/14.01.2013г., тъй като
отмяната й е от 17.07.2020г. и е породила действие занапред, понеже
административният акт е бил незаконосъобразен, а не нищожен. Щом
законовата разпоредба на чл. 260 ал. 4 от ЗОВСРБ преурежда тези
имуществени отношения, без изрично законодателят да е предвидил друга,
различна методика за калкулация на разходите за заварените
правоотношения, то след 22.03.2011г. съответните разходи се изчисляват
по указания начин, независимо от периода, за който се отнасят, щом
правото да се претендират е възникнало след тази дата. Тук може да се
посочи само като уточнение, че за периода от влизане в сила на нормата на
12
ал. 4 на чл. 260 от ЗОВСРБ – 22.03.2011г., до издаването на Наредбата –
14.01.2013г., е съществувала междинна уредба по заповедта на министъра
на отбраната от 06.10.2011г., и ако правоотношението е било прекратено
през този период, приложима би била методиката по заповедта. След като
обаче законовата делегация е била изпълнена от 14.01.2013г., приложението
й занапред е безусловно.
Няма и противоречие със съдържанието на договора между
ответника и военното училище, както твърди въззиваемият, тъй като
цитираният текст на чл. 10 е бил съставен в съответствие с наличната
законова регламентация към момента на подписване на договора –
26.05.2011г., когато ал. 4 на чл. 260 от ЗОВСРБ не е била създадена. С
приемането й обаче тя се счита за заместваща договорната разпоредба,
тъй като макар договорът да има обвързващата сила на закон за страните,
клаузите му не могат да противоречат на императивна законова норма,
каквато е тази на чл. 260 ал. 4 от ЗОВСРБ и в случай, че договорът не бъде
изменен, законовата норма дерогира противоречащата й договорна.
Следователно, с оглед горните доводи, безспорно е установено, че
общият размер на разходите за издръжка, обучение квалификация и/или
преквалификация за времето на 5 годишния курс на обучение на ответника
НВУ“В. Левски“ е 55 590, 74 лв., като неизпълненият срок на военна
служба е 4 г. 2м. и 10 дни , и пропорционалната на неизпълнението сума е в
размер на 23 317, 22 лв.
От своя страна вземанията на ответника, представляващи:
обезщетение за прослужено време при освобождаване от военна служба в
размер на 5 брутни месечни заплати, обезщетение за 23 дни неизползван
платен годишен отпуск при освобождаване от военна служба, обезщетения
за неусвоен вещеви лимит за 2017г. и 2018г., пропорционално месечно
възнаграждение за м. 05.2018г., суми за храна за м.04 и м. 05. 2018г. и
компенсационни суми за м.03. и м. 04 .2018г., са в общ размер на 12 367, 43
лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 260 ал. 1 от ЗОВСРБ,
„Военнослужещите, освободени от военна служба на основание чл. 163 и
165 преди изтичането на първоначалния срок на военната служба по чл. 142,
ал. 5, чл. 143, ал. 1 и чл. 144, ал. 3 и на удължения срок по чл. 145, ал. 1,
13
дължат възстановяване на разходите за издръжка, обучение, квалификация
и/или преквалификация пропорционално на срока на неизпълнението“, а
съгласно ал. 5 на чл. 260 – „Сумата по ал. 1 и 3 се удържа изцяло от
обезщетението и другите вземания, които задълженото лице има право да
получи.“ В случая сумата по ал. 1 е по-голяма от размера на обезщетенията,
които ответникът има право да получи, поради което, при извършване на
прихващане между двете еднородни насрещни задължения, това на ищеца,
като по-малко, се е погасило изцяло, а това на ответника е останало в
размер на 10 949, 79 лв.
Макар със заповед №ЛС8 от 15.05.2018г. на командира на ВФ24900 да
е извършено извънсъдебно прихващане и да е определена за възстановяване
от ответника сумата 12 239, 52 лв., исковата молба е предявена за 11 160,
72 лв.
С оглед казаното, искът се явява основателен и доказан до размер на
10 949, 79 лв. и за тази сума следва да бъде уважен, а за разликата до пълния
предявен размер следва да бъде отхвърлен.
Съдът намира релевираното от ответника "възражение за
прихващане" да не съставлява искане за съдебно прихващане, а е възражение
за неправилно извършено извънсъдебно такова - видно от съдържанието на
отговора на исковата молба, където е изразено несъгласие с размера на
определените за получаване от ответника суми, тъй като, както вече бе
посочено – ищецът е направил компенсация, като се е позовал на
разрешаващата я норма на чл. 260 ал. 5 от ЗОВСРБ. В този смисъл, при
съдебната проверка на вече извършената компенсация, се установява
действителният размер на задължението на ответника – 10 949, 79 лв.
Основателността на главния иск по чл. 260 ал. 1 от ЗОВСРБ обуславя
основателността, а оттам – и уважаването на акцесорната претенция по
чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата
лихва върху главницата от датата на забавата, която е настъпила 14 дена
след отправянето на поканата за доброволно изпълнение на 08.06.2018г.
/връчена на 11.06.2018г./ - 26.06.2018г., до окончателното изплащане.
Ето защо, щом правните изводи на двете инстанции отчасти се
разминават, въззивната жалба се явява частично основателна и следва да
се уважи, а първоинстанционното решение следва да бъде ЧАСТИЧНО
14
отменено за отхвърлената претенция до размер на 10 949, 79 лв. и вместо
това искът бъде уважен за тази сума, заедно с обезщетение за забава върху
нея в размер на законовата лихва от 25.06.2018г. до окончателното
изплащане. За останалата отхвърлителна част над 10 949, 79 лв. до 11 160,
72 лв., решението следва да бъде потвърдено. Разноските за
първоинстанционното производство следва да бъдат преразпределени
съобразно изхода на спора, като на ищеца следва да се присъдят такива
съразмерно на уважената част от иска в размер на 604, 77 лв., а
присъдените на ответника следва да се намлят на 28, 35 лв.
С оглед изхода на процеса в тази инстанция въззиваемият дължи на
въззивника съразмерно на уважената част от жалбата разноски в размер
на 523, 13 лв., от общо 533, 21 лв. – 233,21 лв. платена държавна такса и
300 лв. депозит за вещо лице, както е поискано в представения списък по чл.
80 от ГПК. Сумата 200 лв. за възнаграждение на вещо лице, посочена в него,
не е възлагана на въззивника, а единствено на въззиваемия, който я е внесъл и
тя се зачита за негови разноски. На въззиваемия му се дължат разноски
съразмерно н отхвърлената част от жалбата в размер на 22, 67лв. от
общо 1200 лв. – 1000 лв. адвокатско възнаграждение и 200 лв. депозит за
вещо лице за допълнителната експертиза, съгласно представения списък по
чл. 80 от ГПК.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 260295/29.04.2021г. по гр.д.
№ 4685/18г. на СлРС:
в частта, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан
предявеният на основание чл. 260 ал. 1 от ЗОВСРБ и чл. 86 ал. 1 от ЗЗД от
МИНИСТЕРСТВО НА ОТБРАНАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ с адрес гр.
С., ул. „Д.И.** против Д. Д. Д. ЕГН ********** от гр. С., ул. „К.в. ** , иск за
заплащане на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или
преквалификация, за времето на обучението в НВУ „В. Левски“,
пропорционално на срока на неизпълнението на сключения между страните
договор за обучение – 4 г. 2 м. и 10 дни, ЗА СУМАТА от 10 949, 79 лв. ДО 11
160, 72 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от
15
26.06.2018г. до окончателното изплащане и
в частта, с която е осъдено МОРБ, гр. С. да заплати на Д. Д. Д.
направените разноски по делото за сумата над 28, 35 лв. като
НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това
П О С Т А Н О В Я В А:
ОСЪЖДА Д. Д. Д. ЕГН ********** от гр. С., ул. „К.в. ** да заплати на
МИНИСТЕРСТВО НА ОТБРАНАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ с адрес гр.
С., ул. „Д.И.** на основание чл. 260 ал. 1 от ЗОВСРБ и чл. 86 ал. 1 от ЗЗД
сумата 10 949, 79 лв., представляваща стойността на разходите за
издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация, за времето на
обучението в НВУ „В. Левски“, пропорционално на срока на неизпълнението
на сключения между страните договор за обучение – 4 г. 2 м. и 10 дни,
заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 26.06.2018г.
до окончателното изплащане
ОСЪЖДА Д. Д. Д. да заплати на МОРБ, гр. С. направените разноски по
делото за първоинстанционното производство съразмерно на уважената
част от иска в размер на 604, 77 лв.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 260295/29.04.2021г.
по гр.д. № 4685/18г. на СлРС в ОСТАНАЛИТЕ обжалвани части.
ОСЪЖДА Д. Д. Д. да заплати на МОРБ направените разноски за
въззивното производство съразмерно на уважената част от въззивната
жалба в размер на 523, 13 лв.
ОСЪЖДА МОРБ, гр. С. да заплати на Д. Д. Д. направените разноски по
делото за въззивното производство съразмерно на отхвърлената част от
въззивната жалба в размер на 22, 67 лв.
16
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17