Р Е Ш Е Н И Е № ...........
гр. София, 13.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-В
въззивен състав, в публично заседание на седми декември две хиляди и
седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
МАРИЯ
БОГДАНОВА
при секретаря Валентина
Илиева, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Богданова в. гр. д. № 4307 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 24659, постановено на 02.02.2017 г. по гр. дело № 28889/2015 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), І-во ГО, 27-ми състав, е прогласен за недействителен
на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД по отношение на М.Б.Ц. договор за дарение от
20.04.2011 г., обективиран в нотариален акт за дарение № 050, том І, рег. №
1837, дело № 049 от 2011 г. на нотариус В.А., рег. № 262 в регистъра на НК,
сключен между Н.М.Ф. и А.Ф.Ф. – като дарители – и Ф.А.Ф. и Я.А.Ф. – като
дарени, с който на последните е била прехвърлена 1/4 идеална част от апартамент
№ 65, находящ се в бл. *********, в гр. София, ж. к. *********със застроена
площ по нотариален акт 76,94 кв. м., състоящ се от три стаи, кухня и сервизни
помещения, при съседи: стълбище, двор, апартамент № 66, двор, заедно с избено
помещение № 5, без посочена квадратура, при съседи: коридор, двор, мазе № 6,
заедно с 0,802 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални
части от правото на строеж върху мястото, по
отношение на разпоредената от А.Ф.Ф. 1/8 ид. ч. от посочения недвижим имот.
Ответниците по делото – А.Ф.Ф., Н.М.Ф., Ф.А.Ф. и Я.А.Ф. – са обжалвали в
цялост постановения първоинстанционен съдебен акт като неправилен поради противоречие
с материалния и процесуален закон, както и поради необоснованост. Според
жалбоподателите, изводите на районния съд не съответствали на събраните в хода
на процеса доказателства, от които се установявало, че длъжникът по вземането
на кредитора-ищец редовно извършвал плащания с цел погасяване на дълга по
образуваното за събирането на същия изпълнително производство. Това от своя
страна обосновавало извод за неоснователност на предявения иск, тъй като за
кредитора съществувала друга възможност за удовлетворяване на вземането. Твърди
се още, че към момента на сключване на процесната прехвърлителна сделка
ответникът А.Ф. не притежавал качеството длъжник спрямо ищеца-кредитор, тъй
като това обстоятелство било установено едва с влизането в сила през месец
декември 2012 г. на съдебното решение за осъждане на А.Ф. да заплати на М.Ц.
процесните вземания, т. е. след извършването на атакуваното от ищеца дарение
през месец април 2011 г. Жалбоподателите заявяват, че така извършеното дарение
не увреждало интересите на ищеца-кредитор и не било осъществено с такава цел. Въззивниците
отправят искане за отмяна на първоинстанционното решение и за отхвърляне на
предявената искова претенция.
В законоустановения срок е постъпил отговор по така подадената въззивна
жалба от въззиваемия ищец М.Ц., с който същата се оспорва като неоснователна.
Според въззиваемия, изводите на районния съд са правилни и законосъобразни, а
релевираните в жалбата оплаквания срещу постановеното решение – изцяло необосновани.
Развити са подробни доводи в подкрепа на тези твърдения и е отправено искане за
отхвърляне на въззивната жалба и за
потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт.
Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирани страни, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си
задължения, този въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като относно релевираните в подадената жалба
доводи за неправилност, въззивният съд намира следното:
СРС, І-во ГО, 27-ми състав, е бил сезиран с конститутивен иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че
паричното вземане, чийто носител е ищецът, е възникнало на 26.06.2008 г.,
когато М.Ц. е предоставил на ответника А.Ф. чрез банков превод заем в размер на
10000,00 евро, както и че чрез безвъзмездното прехвърляне на притежаваната от
него 1/8 ид. част от правото на собственост върху процесния имот е увреден
интересът на кредитора, който не може да се удовлетвори от цената на
прехвърленото имуществено право. Районният съд е приел за неоснователно
възражението, че качеството на кредитор на ищеца е възникнало едва с влизане в
сила на осъдителното решение, с която е уважен предявеният иск за заплащане на дадената
в заем парична сума, ведно с дължимата лихва за забава. Според обжалваното
първоинстанционно решение, предмет на разглеждане в настоящото производство, всички
материални предпоставки, обуславящи възникването на уреденото в чл. 135, ал. 1 ЗЗД потестативно право, са възникнали в обективната действителност, поради
което СРС е уважил предявения от М.Ц. срещу А.Ф. иск.
За да възникне предявеното потестативно право по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, е необходимо да са се осъществили следните материални предпоставки: 1/
ищецът да е носител на твърдяното парично притезателно право, представляващо
парично вземане за предоставена в заем сума, т. е. че е кредитор на ответника А.Ф.;
2/ вземането на кредитора да е възникнало преди извършване на процесната безвъзмездна
отчуждителна сделка (дарение); 3/ оспорената сделка
да уврежда кредитора; 4/ да е налице знание у длъжника, че чрез извършването на
тази сделка уврежда кредитора си.
Настоящата
съдебна инстанция споделя изцяло фактическите и правните изводи на
първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към тях,
като по този начин те стават част от правните аргументи на настоящия съдебен
акт.
Във връзка с доводите на жалбоподателите, въззивната инстанция намира
следното:
Не е спорно между страните,
че на 26.06.2008 г. ищецът е предоставил на ответника А.Ф. паричен заем в
размер на 10000,00 евро като личен дълг на ответника А.Ф. по смисъла на т. 1 от
Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. по тълк. дело № 5/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Съдебното установяване на това парично вземане и допускането му до
принудително удовлетворяване с влязъл в сила съдебен акт не е част от
фактическия състав, при чието осъществяване възниква самото вземане. От тук
следва изводът, че с предоставянето на заема е възникнало и процесното вземане
като насрещна престация по сключения договор. С влязлото в сила решение, с което
е уважен искът за връщане на предоставената в заем сума, само е установено със
силата на пресъдено нещо съществуването на това парично вземане и е допуснато
неговото принудително удовлетворяване. То, обаче, вече е било породено с
възникването на заемното правоотношение между М.Ц. в качеството му на
заемодател и А.Ф. в качеството му на заемател, поради което съдебното му
признаване е ирелевантно за момента на възникването му, съответно – за
приложението на чл. 135 ЗЗД (в този смисъл – Решение № 45 от 01.06.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 450/2010 г., III г. о., ГК, в което се приема, че „кредитор по
смисъла на чл. 135 от ЗЗД е
не само този, който има вземане, установено с влязло в сила решение, а и
лицето, което по начало има вземане, без да е установено със съдебно решение,
като в процеса по чл. 135 от ЗЗД
кредиторът може да докаже вземането си с всички допустими от закона
доказателствени средства.”).
Предвид тези съображения процесната
транслативна сделка е сключена, след като ищецът е придобил качеството на
кредитор по възникналото заемно правоотношение за личен дълг на А.Ф. по смисъла
на т. 1 от Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. по тълк. дело № 5/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, поради което е налице първата материална предпоставка,
обуславяща възникването на потестативното право по чл. 135, ал. 1 ЗЗД.
Неправилен е доводът на
въззивниците за неоснователност на предявения П. иск поради наличието на висящо
изпълнително производство, в хода на което се събират суми от длъжника А.Ф. за
погасяване на процесното вземане. Обстоятелството, че длъжникът разполага и с
друго имущество, извън предмета на атакуваната разпоредителна сделка, не
представлява основание да се приеме, че липсва увреждане, съответно – и правен
интерес от предявяване на иск по чл. 135 ЗЗД. Константна е съдебната практика,
че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се
засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването правата на
кредитора спрямо длъжника (така – цитираното Решение № 45 от 01.06.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 450/2010 г., III г. о.; Решение № 639 от 06.10.2010 г. на ВКС
по гр. д. № 754/2009 г. на ІV-то г. о.), от което следва, че упражняването на
правото по чл. 135 ЗЗД има обезпечителен характер и не е обвързано с изследване
на цялостното имуществено състояние на длъжника. Тъй като цялото имущество на
длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, с оглед разпоредбата
на чл. 133 ЗЗД, отчуждаването на имуществени права, включени в неговия
патримониум, обективно води до намаляване както на неговия имуществен комплекс,
така и на общото обезпечение на кредиторите. Налага се, следователно, изводът,
че извършването на процесната безвъзмездна сделка (дарение) е намалила актива
на имуществото на ответника-длъжник, тъй като при осъществяването ѝ А.Ф.
не е получил каквато и да е насрещна престация. Поради тази специфика на
безвъзмездните сделки следва да се приема, че при извършването им винаги е
налице увреждане на кредиторите на разпоредилия се със своето имущество длъжник,
без значение дали след разпоредителната сделка в неговата имуществена маса са
останали други активи, от които кредиторът би могъл да се удовлетвори.
Относно довода на
въззивниците, че целта на извършената разпоредителна сделка не е била
увреждането на ищеца-кредитор, трябва да се посочи, че субективното отношение на
длъжника към сделката и начинът, по който тя ще рефлектира върху кредитора, не
са от значение за основателността на П. иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Същите са предмет на изследване само при искова претенция с правно
основание чл. 135, ал. 3 ЗЗД, изискваща установяване наличието на намерение за
увреждане. В настоящата хипотеза, обаче, е достатъчно да бъде установено, че
длъжникът е знаел за увреждането. Знание за увреждането представлява съзнаването,
че с извършването на съответната сделка кредиторът ще бъде ощетен, или че
длъжникът ще създаде или ще увеличи неплатежоспособността си, или че сделката
ще затрудни удовлетворяването на кредитора. Такова съзнаване, според съдебната
практика, е налице винаги, когато длъжникът знае, че има кредитор и че с
действията си ще намали имуществото си, увреждайки правата на кредитора (в този
смисъл – цитираните по-горе Решение № 45 от 01.06.2011 г. на ВКС по гр. д. №
450/2010 г., III г. о., и Решение № 639 от 06.10.2010 г. на ВКС по гр. д. №
754/2009 г. на ІV-то г. о., както и Решение № 200 от 17.03.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 1417/2009 г. на ІІІ-то г. о.). В разглеждания казус тези две предпоставки
са безспорно установени, доколкото А.Ф. не е оспорвал качеството кредитор на
ищеца, а същото е и доказано по категоричен начин от събраните по делото
доказателства, както и предвид безвъзмездния характер на атакуваната сделка,
извършването на която по определение намалява имуществото на прехвърлителя и за
която приложение намира установената в чл. 135, ал. 2 ЗЗД презумпция.
С оглед изложеното, въззивният
съд намира, че в процеса на доказване в настоящото съдебно производство са
установени всички правопораждащи предявеното потестативно право материални
предпоставки, поради което първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният
конститутивен иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
Предвид изхода
на спора, разноски за тази инстанция могат да бъдат присъдени единствено в
полза на въззиваемия ищец, като искане в този смисъл е отправено с отговора на
въззивната жалба. По делото, обаче, не са представени доказателства за реалното
извършване на разноски в хода на въззивното производство, поради което такива
не следва да бъдат присъждани.
Предвид цената
на предявения иск, възлизаща на сумата от 11369,18 лева и равняваща се на 1/8
част от данъчната оценка на процесния имот, решението подлежи на касационно
обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на
страните, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд, ІV-В въззивен състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 24659,
постановено на 02.02.2017 г. по гр. дело № 28889/2015 г. по описа на Софийски
районен съд, І-во ГО, 27-ми състав, с което е прогласен за недействителен на
основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД по отношение на М.Б.Ц. договор за дарение от
20.04.2011 г., обективиран в нотариален акт за дарение № 050, том І, рег. №
1837, дело № 049 от 2011 г. на нотариус В.А., рег. № 262 в регистъра на НК,
сключен между Н.М.Ф. и А.Ф.Ф. – като дарители – и Ф.А.Ф. и Я.А.Ф. – като
дарени, с който на последните е била прехвърлена 1/4 (една четвърт) идеална
част от апартамент № 65, находящ се в бл. *********, в гр. София, ж. к. *********със
застроена площ по нотариален акт – 76,94 кв. м., състоящ се от три стаи, кухня
и сервизни помещения, при съседи: стълбище, двор, апартамент № 66, двор, заедно
с избено помещение № 5, без посочена квадратура, при съседи: коридор, двор,
мазе № 6, заедно с 0,802 % идеални части от общите части на сградата и толкова
идеални части от правото на строеж върху мястото, по отношение на разпоредената от А.Ф.Ф. 1/8 ид. ч. от посочения
недвижим имот.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България в едномесечен срок от връчването му на страните, на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Препис от
решението да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.