№ 1517
гр. София, 09.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело
№ 20221000502080 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 261303/14.04.2022 г. по гр.д. № 3418/2020 г. на СГС, I-28 състав е
осъдена Л. С. Г. да заплати на Т. В. К., на осн. чл. 31, ал. 2 ЗС обезщетение за
лишаване от ползването на ищеца от собствената му ½ ид.ч. от недвижим имот,
представляващ ап. 181, находящ се в гр. София, ***, ж.к. „***“, кв. „***“, бл. *, вх. *,
ет. **, в размер на 7094.40 лева, дължимо за периода 07.12.2017 г. до 26.03.2020 г.,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 26.03.2020 г.,
като искът е отхвърлен за разликата над 7094.40 лева до претендираните 14 000 лева.
Изцяло е отхвърлена предявената от Т. В. К. срещу Л. С. Г. претенция по чл. 31,
ал. 2 ЗС за сумата 11 200 лева, представляваща обезщетение за периода 26.03.2015 г. до
06.12.2017 г. за лишаване на ищеца от ползване на горепосочения апартамент № 181.
Ищецът Т. В. К. е депозирал въззивна жалба, с която обжалва
първоинстанционното решение в неговите отхвърлителни части. Жалбоподателят
поддържа, че решението на СГС е неправилно, постановено е в нарушение на
материалния закон и процесуалните правила, и е необосновано.
Поддържа, че съдът неправилно приел, че към датата на получаване на две
нотариални покани от 2011 г. ответницата не е ползвала процесния имот. Съдът
допуснал груба фактическа грешка, като смесил процесния имот и семейното жилище
на страните, които били два различни имоти, поради което неправилно се позовавал на
посоченото в Споразумението между тях от делото им за развод, където пишело, че и
двамата съпрузи са напуснали семейното жилище. Съдът неправилно кредитирал и
показанията на свидетеля К., който живеел с ответницата на семейни начала и бил
пристрастен. В същото време от неговите показания се установявало, че преди да се
нанесе в процесния апартамент през декември 2012 г. ответницата му е правила
1
едногодишен ремонт, което означавало, че го е ползвала и година по-рано. Защото
лично ползване били и такива действия, които възпрепятстват ползването от другите
съсобственици, каквото действие е ремонтът. На следващо място жалбоподателят
сочи, че неправилно СГС приел, че е била необходима втора покана по смисъла на чл.
31, ал. 2 ЗС преди 04.12.2017 г. Съдът не се съобразил с практиката на ВКС, която
приемала времеви континюитет на поканата, независимо колко време продължава
ползването на един съсобствен имот. Жалбоподателят поддържа още, че СГС
неправилно приложил чл. 143 СК и намалил обезщетението на 7094.40 лева, тъй като
двете деца на страните също живеели в процесното жилище. Родителят дължал
издръжка на децата си, включително посрещане на разходите за обитаваното от тях
жилище. В нарушение на съдопроизводствените правила съдът служебно и без такова
твърдение на страните обсъждал факта, че ответницата не била ползвала имота към
датата на първата нотариална покана до нея. Тя не била възразявала и за липсата на
покана до нея за периода 26.03.2015 г. – 06.12.2017 г.
Предвид горното моли да бъде отменено обжалваното решение в съответните
части и исковете му да бъдат уважени изцяло. Направил е искане за приемане на две
писмени доказателства Споразумение по чл. 21 СК и Нотариална покана от 15.11.2011
г., отправена от ответницата до ищеца, но не е посочено какви обстоятелства ще бъдат
доказвани с тях, нито е обоснована допустимостта им във въззивното производство в
някоя от хипотезите на чл. 266 ГПК.
Ответницата Л. С. Г. е депозирала отговор на въззивната жалба, в който излага
подробни доводи за нейната неоснователност.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да
се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва
служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби,
приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ВКС, ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Във връзка с правилността, като взе предвид наведените във въззивните
жалби пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира
за установено следното от фактическа и правна страна:
В исковата си молба ищецът Т. К. твърди, че страните по делото притежават
съвместно правото на собственост, при равни квоти от по 1/2 идеална част за всеки от
тях, върху недвижим имот, представляващ апартамент № 181, намиращ се в гр. ***,
район „***“, ж. к. ***, със застроена площ от 109,13 кв. м., състоящ се от две стаи,
дневна, столова за кухненски бокс и обслужващи помещения, заедно с
принадлежащото му таванско помещение№ 23 с полезна площ от 3,51 кв. м., ведно с
принадлежащите 0,626% идеални части от общите части на сградата и от правото на
строеж върху държавно дворно място. Съсобствеността произтичала от нотариален акт
№146, том. III, рег. №7379, дело № 511 от 28.09.2009 г., на нотариус С. Т., като с
решение № 383-171/31.10.2012 г., по гр. д. № 43/2011 г., на СРС, 83 състав бил
прекратен брака на ищеца с ответницата. Твърди, че единствено ответницата е
ползвала имота, като с нотариална покана от 03.11.2011 г. на нотариус Ц.Д.,
връчена на 07.11.2011 г., ответницата била поканена от ищеца да осигури достъп до
имота, като предаде ключовете за него в определен ден и час. Ответницата не се явила,
за което бил изготвен протокол от 15.11.2011 г. на нотариус Д.. С нова нотариална
покана № 4232 от 16.11.2011 г., връчена на ответницата на 28.11.2011 г., ищецът
2
отправил претенция за обезщетение за лишаването му от ползване върху имота, като
определил обезщетение в размер на 350 лв. на месец. Независимо от изпратените
покани, ответницата не осигурила достъп до апартамента и не започнала да изплаща
обезщетение на ищеца за лишаването му от ползване на имота. На 04.12.2017 г.
ищецът изпратил на Л. Г. нотариална покана № 14470 на нотариус И. Н., с която
актуализирал сумите, които ответницата му дължи като обезщетение за лишаването му
от ползване, която била връчена на 05.12.2017 г. При тези твърдения ищецът счита, че
за него се е породил правен интерес и на основание чл. 31 от ЗС претендира
обезщетение за лишаване от ползването на собствената му 1/ 2 ид. част от описания по-
горе недвижим имот в общ размер на 25 200 лв., от които за периода от 26.03.2015 г. до
06.12.2017 г. – сумата от 11 200 лв., представляваща равностойността на 32 месеца по
350 лв. месечно и за периода от 07.12.2017 г. до 26.03.2020 г. – сумата от 14 000 лв.,
представляваща равностойността на 28 месеца по 500 лв. месечно, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното
изплащане на дължимата сума.
Ответницата Л. Г. е депозирала писмен отговор, в който е изразила становище за
неоснователност на претенцията. За периода от 26.03.2015 г. до 04.12.2017 г. ищецът
не бил препятстван реално да ползва недвижимия имот, а нотариална покана за
заплащане на обезщетение от 05.12.2017 г. не й била връчвана, съответно не бил
изпълнен елемент от фактическия състав на чл. 31, ал. 1 от ЗС лишеният от ползване
собственик да е заявил писмено, че желае да ползва имота. Сочи, че живее в имота вече
близо девет години заедно с ненавършилите пълнолетие деца, родени по време на
брака на страните, като по-малкото е диагностицирано с диагноза аутизъм, съответно
има от по-голяма жилищна нужда. Отглеждала в жилището и третото си дете, докато
ищецът е посочил, че обитава лично жилище заедно с новата съпруга, което идвало да
покаже, че няма намерение да обитава реално процесния имот. Освен това ищецът е
следвало да декларира реално желание за ползване на общия имот, каквото в случая не
било налице. Счита, че с предявения иск се осъществява злоупотреба с право.
Исковата претенция била неоснователна, тъй като ответницата не ползвала
самостоятелно жилището, а общите на страните деца ползвали фактически идеалната
част на ищеца от имота и на основание чл. 57 от СК не дължали наем, а оттам и
обезщетение за частта на жилището, която ползвали. В тази връзка ответницата
ползвала собствената си една втора идеална част от имота заедно със собственото си
дете, а останалата една втора идеална част от имота се ползвала от общите на страните
деца. Осигуряването на жилище на децата представлявало морално задължение на
всеки родител и негов нравствен дълг. Настоява за отхвърляне на исковете. Изрично се
е противопоставила на искането на ищеца за разпит на свидетел относно ползването на
процесния имот от ответницата, като е посочила, че твърди, че живее в жилището
заедно с трите си деца.
От събраните пред първата инстанция доказателства се установява следното:
Според влязло в сила на 16.12.2014 г. съдебно решение от 07.05.2013 г., по гр.д.
№29645/2012 г., по описа на СРС, 71 състав е допусната съдебна делба на процесния
апартамент №181, находящ се в гр. София, ж.к. „Зона Б-5“ между Т. В. К. и Л. С. Г. при
равни квоти – по 1/2 ид.ч. Следователно, със сила на пресъдено нещо е установено
между страните по настоящото дело, че са съсобственици, като всеки е титуляр на
правото на собственост върху половината от имота, поради което възраженията на
ответницата, че ищецът притежава 1/4 ид. ч. от имота са неоснователни.
Видно от представения с исковата молба нотариален акт №146, том. III, рег.
№7379, дело № 511 от 28.09.2009 г.на нотариус С. Т., Л. С. Г. продава на Т. В. К.,
съпрузи към този момент, 1/2 ид.ч. от процесния апартамент, обективира изявления на
3
съпругата, че получената от нея цена е заплатена с лични на съпруга средства, дарени
от брат му, които не попадат в кръга на съпружеската имуществена общност, поради
което приложение намира разпоредбата на чл. 22, ал. 1 СК, а не презумпцията на чл.
21, ал. 1 СК, на която се позовава ответницата. Последната не е оборила изявлението
си в нотариалния акт, за да обоснове твърденията си, че бившият съпруг притежава
не цялата прехвърлена 1/2 ид.ч. от имота, а само половината, т.е 1/4 ид.ч. от целия
апартамент.
С влязло в сила на 31.10.2012 г. решение от същата дата, постановено по гр.д.
№943/2011 г. на СРС, е прекратен сключения на 30.12.1998 г. граждански брак между
Т. В. К. и Л. С. Г. поради сериозно и непоколебимо съгласие. Съдът е утвърди
постигнато между тях споразумение относно родителските права върху двете им
непълнолетни деца, родени през 2003 г. и 2010 г., които ще се упражняват от майката, а
бащата е осъден да им заплаща месечна издръжка. Относно ползването на семейното
жилище е посочено, че то е било напуснато от двамата съпрузи и никой от тях не желае
да му бъде предоставено за ползване.
Свидетелят С. Д., съсед на ищеца в жилищен блок №26, в гр. ***, ж.к. „***“,
заявява, че заедно с Т. К. е посетил процесния апартамент на 15.09.2017 г., но не са
успели да влязат в него, тъй като не са имали ключ и при позвъняване ответницата ги е
посрещнала на вратата, отказала е да им предостави ключ от имота и да ги допусне
вътре. През 2020 г. свидетелят е посетил с ищеца за втори път апартамента, като Т. К. е
имал желание да остави вещи в имота, но отново Л. Г. не ги е допуснала. В процесния
апартамент живеели бившата съпруга със сегашния си партньор, заедно с двете деца на
ищеца, като свидетелят не знае кой ги отглежда, тъй като е виждал те да пребивават и
при ищеца.
Свидетелят Л. К., който е във фактическо съжителство с ответницата от 2012 г.,
сочи, че от м. декември 2012 г. живее в процесния апартамент в гр. ***, ж.к. „***“ с
нея, тяхното общо дете, което към момента е на 8 години, и с двете деца от предходния
брак с ищеца. Ползването му е започнало един месец след развода между настоящите
страни, но е бил предшестван от едногодишен ремонт, тъй като не е бил годен за
обитаване. Не е чувал ищеца да се противопоставя на ползването на имота или да иска
той самият да го ползва, като единствено е претендирал заплащането на наем. Заявява,
че са в лоши отношения с ищеца, както и че последният живее в друг софийски
квартал.
Според нотариална покана от 03.11.2011 г., рег. №4052, том 2, №13, на нотариус
Ц.Д., с отбелязване, че е връчена лично на Л. Г., последната е поканена от ищеца да му
осигури възможност да ползва процесния апартамент, явявайки се на 15.11.2011 г. в
кантората на нотариуса и предавайки му ключовете, а в противен случай да му
заплаща месечен наем, като изразява несъгласие в имота да се извършват ремонти и
подобрения. Според представения констативен протокол от 15.11.2011 г. ответницата
не се е явила в нотариалната кантора на същата дата.
С нотариална покана от 16.11.2011 г., връчена лично на Л. Г. на 28.11.2011 г.,
същата е поканена от Т. К. да му заплаща месечен наем от 350 лв. за имота.
С нотариална покана от 04.12.2017 г. на нотариус И. Н., връчена лично на
05.12.2017 г. на ответницата, ищецът е поискал във връзка с предходно отправените до
нея покани, тя да му заплаща обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС в увеличен размер от 350
лв. на 500 лв. месечно.
За определяне на средният пазарен наем за имота, са изслушани и приети
заключения на първоначална и повторна съдебно икономически експертизи. Според
първата СИЕ, изготвена от вещото лице А. Д., за пазарната стойност на наема за
4
периода 26.03.2015 г. до 06.12.2017 г. е 11 824 лв., а за периода 07.12.2017 г. –
26.03.2020 г. е 11 824 лева. Според повторната СИЕ на вещото лице Г. А., пазарният
наем за ½ ид.ч. от имота за периода 26.03.2015 г. – 26.03.2020 г. е 11 066 евро или
21 643 лева. Съдът е изчислил, че за периода 07.12.2017 г. – 26.03.220 г. наемът се
равнява на 10 711 лв., което е равностойността на половината от 10 952,90 евро
(337,90+4656+4632+1327 евро), т.е. половината от сбора на сумите, посочени на л. 12
от повторната СИЕ за съответните години. Тъй като на л. 12 от повторната СИЕ не е
изчислен наема за периода 07.12.2017 г. – 31.12.2017 г., съдът го е определил в размер
на 337,90 евро (5028 евро разделено на 12 месеца и умножено по 25/31 дни, доколкото
обезщетението за м. декември е дължимо за 25 от общо 31 календарни дни от месеца).
Пред въззивната инстанция е представено и прието по делото Споразумение
между страните по чл. 51 СК от 04.10.2012 г., видно от което семейното жилище е било
на адрес гр. ***, ж.к. „***“, бул. „***“ , бл. ***, ет. **.
При така установеното от фактическа страна, от правна страна настоящият
състав намира следното:
Съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС, когато общата вещ се използва лично само от някои от
съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени,
от деня на писменото поискване.
В Тълкувателно решение № 7/07.11.2012 г. по тълк.д. № 7/2012 г. на ОСГК е
разяснено, че когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху
цялата вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва (или при
необходимост може да се ползва) от нейните полезни свойства, съобразно
предназначението й за задоволяване на свои нужди или потребности – той ползва
лично по смисъла на чл.31 ал.2 от ЗС общата вещ. За личното ползване е ирелевантно
по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта – чрез непосредствени
свои действия,чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез
трето лице, на което безвъзмездното той я е предоставил.
В същото тълкувателно решение е разяснено още, че писменото поискване по
чл.31 ал.2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение,на което
законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието.
Равнозначно е на поканата по чл.81 ал.2 от ЗЗД и след получаването му
съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи обезщетение и от този
момент започва да тече срокът на общата пет годишна погасителна давност. Веднъж
отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае
съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.
Размерът на обезщетението се определя в съответствие с наемното
възнаграждение, при съобразяване обема, за който ползващия имота съсобственик-
длъжник надхвърля своята квота или дял в съсобствеността.
Следователно, за да бъде основателен този иск ищецът следва да докаже, че а)
налице е съсобствен между него и ответника имот; б) че само ответникът ползва лично
или чрез действия, осъществени от член на неговото семейство, или чрез трето лице,
на което безвъзмездното той я е предоставил процесния имот; в) че е поканил писмено
ответника да му заплаща обезщетение за ползата, от която е лишен, преди началото на
периода, за който претендира обезщетение, както и г) размера на търсеното
обезщетение, равностойно на наемното възнаграждение за съответния период.
Между страните не е спорно пред настоящата инстанция, че са бивши съпрузи,
като бракът им е прекратен чрез развод през 2012 г. Не е спорно, а и се установява от
представените нотариален акт №146, том. III, рег. №7379, дело № 511 от 28.09.2009
г.,на нотариус С. Т. и влязло в сила съдебно решение от 07.05.2013 г., по гр.д.
5
№29645/2012 г., по описа на СРС, 71 състав, че страните са съсобственици на
процесния апартамент № 181 в гр. ***, ж.к. „***“, бл. *, вх. *, ет. ** при квоти по ½
ид.ч.
Установено е и не се спори, че ищецът е поискал писмено от ответницата да му
заплаща обезщетение за лишаване от ползването с нотариална покана, връчена й на
28.11.2011 г.
Спорен е въпросът за какъв период ответницата е ползвала лично имота по
начин, че е възпрепятствала ползването му от страна на ищеца, както и какъв е размера
на дължимото се обезщетение за ползването на неговата ½ ид.ч.
Настоящият съдебен състав намира за основателно оплакването на ищеца-
жалбоподател, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответницата не е
ползвала процесния имот в период предхождащ исковия и по-точно към момента на
връчване на нотариалната покана от 28.11.2011 г., което се установявало и от
споразумението по чл. 51 СК между съпрузите, където те посочили, че са напуснали
семейното жилище. На първо място, самата ищца в отговора на исковата молба,
депозиран през м. 08.2020 г. е посочила, че живее в процесния имот вече девет години,
т.е. от края на 2011 г. На следващо място, от представеното пред въззивната инстанция
Споразумение по чл. 51 СК се установява, че семейното жилище не е било процесното,
а друго такова, находящо се в гр. София, ж.к. „***“, ул. „***“, съответно съпрузите са
напуснали него, а не процесното.
Признанието на ответницата, че ползва заедно с децата си процесното жилище
от края на 2011 г. (вече девет години) е за неизгодно за нея обстоятелство, поради
което има доказателствена стойност и следва да бъде кредитирано от съда. Ето защо
следва да се приеме за установено, че от кроя на 2011 г. постоянно и към 2020 г.
включително ответницата ползва заедно с трите си деца процесното жилище. От
показанията на свидетеля Л. К. се установява, че от края на 2012 г. жилището се ползва
и от него, в качеството му на фактически съпруг на ответницата. Следователно,
връчената на 28.11.2011 г. нотариална покана за заплащане обезщетение за ползването
на собствената на ищеца ½ ид.ч. от апартамент № 181 е проявила своето действие
занапред и предвид указанията в цитираното по-горе тълкувателно решение, съобразно
обстоятелството, че след края на 2011 г. ответницата не се установява да е
преустановявала ползването, действа за целия период на това ползване. Не е било
необходимо ищецът да връчва последващо искане за плащане на обезщетение.
Следователно, искът е установен по своето основание за целия исков период
26.03.2015 г. – 26.03.2020 г.
При определяне размера на дължимото се обезщетение първоинстанционният
съд е използвал изчисленията, направени от вещото лице А. Д. по първоначалното
заключение а СИЕ, като срещу това няма оплакване от страна на жалбоподателя. Така
тя е посочила, че пазарната стойност на наема за ½ от жилището за периода 26.03.2015
г. до 06.12.2017 г. е 11 863 лв., а за периода 07.12.2017 г. – 26.03.2020 г. е 11 824 лева.
В случая обаче следва да бъде отчетено обстоятелството, че ответницата е
живяла в процесното жилище в посочените периоди заедно с двете общи на страните
деца, както и с третото си дете и неговия баща – неин фактически съпруг. Приема се в
съдебната практика (напр. Решение № 738 от 29.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 94/2010
г., III г. о.), че малолетните и непълнолетни деца на разведени /или разделени/ родители
не дължат наем /или обезщетение/ за заеманата от тях площ. Същите живеят в
процесния апартамент на собствено основание (а не защото са част от семейството на
ответницата), тъй като техният баща също дължи да им осигури жилище. Ето защо е
неоснователно оплакването на жалбоподателя срещу приетото от СГС, че следва да
бъде съобразено ползването на родните на ищеца деца. Следователно, ползването на ½
6
ид.ч., собственост на ищеца се разпределя между двете му деца и бившата му съпруга
или тя дължи обезщетение за ползването на 1/3 част от тази ½ ид.ч. Посоченото не се
променя от обстоятелството, че в процесния имот живеят и фактическият съпруг и
роденото от него дете на ответницата, тъй като те не ползват жилището на
самостоятелно основание, а като част от семейството на ответницата.
Предвид посоченото, за периода 26.03.2015 г. до 06.12.2017 г. дължимото се
обезщетение на ищеца е 1/3 от 11 863 лв. или 3 954.33 лева, а за периода 07.12.2017 г. –
26.03.2020 г. е 1/3 от 11 824 лева, или 3 941.33 лева.
Първата инстанция неправилно е определила вземането на ищеца за втория
период като равен на 3/5 от наема за ½ от процесния имот, равни на 7 094.40 лева, като
е приел противно на посоченото от настоящия състав, че всеки от ползващите
жилището ползва на собствено основание (т.е., че в делител е числото 5). Доколкото
обаче липсва жалба и оплакване от страна на ответницата срещу така определеното
обезщетение, а от друга страна настоящият състав е обвързан от нормата на чл. 271
ГПК и не може да влошава положението на жалбоподателя при липса на жалба от
насрещната страна (3/5 е повече от 1/3), то следва да бъде прието, че за периода
07.12.2017 г. – 26.03.2020 г. дължимото се обезщетение е в размер на 7094.40 лева. За
периода 26.03.2015 г. до 06.12.2017 г. дължимото се обезщетение на ищеца е, както бе
посочено, 3 954.33 лева,. Само до тези суми искът е основателен.
Дължимото се обезщетение следва да бъде присъдено ведно със законната
лихва от датата на исковата молба – 25.03.2020 г.
При достигане от въззивната инстанция до краен резултат, частично различен
от крайния резултат от първоинстанционното производство, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, с която искът на Т. В. К. против Л. С. Г. с
правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС е отхвърлен за периода 26.03.2015 г. – 06.12.2017 г. и
сумата 3 954.33 лева и вместо това на Т. К. следва да бъдат присъдени 3 954.33 лева –
обезщетение за лишаване от ползването на процесното жилище за периода 26.03.2015
г. – 06.12.2017 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до
окончателното изплащане. В останалата обжалвана част обжалваното решение следва
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
По разноските: Всяка от страните има право на разноски съобразно
защитения материален интерес.
Пред въззивната инстанция жалбоподателят е доказал разноски в размер на
1800 лева – адвокатско възнаграждение. Насрещната страна е направила възражение за
неговата прекоменост. Настоящият съдебен състав намира, че възражението е
основателно с оглед фактическата и правна сложност на делото пред въззивната
инстанция, поради което го намалява до минималния размер на адвокатското
възнаграждение при защитаван интерес от 18 105.60 лева, а именно до 1073.17 лева. От
него спрямо защитения интерес се дължат 234.38 лева.
Въззиваемата е направила разноски в размер на 1500 лева за адвокатско
възнаграждение. Срещу размера на тези разноски насрещната страна е възразила в своя
молба от 01.11.2022 г. Предвид вече изложеното съдът намира, че и тук адвокатския
хонорар следва да бъде намален до минимума или до 1073.17 лева. Съобразно
защитения интерес се дължат 838.79 лева.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която на
ответницата са присъдени разноски над 1067.04 лева до 1 365.10 лева.
На адв. Т. Б., който безплатно е представлявал ищеца, следва да бъдат
присъдени още 48.19 лева.
Л. Г. следва да бъде осъдена на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати по
7
сметка на САС държавна такса в размер на 79.09 лева, а по сметка на СГС –
допълнително 158.17 лева.
Воден от изложеното, Апелативен съд – София
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 261303/14.04.2022 г. по гр.д. № 3418/2020 г. на СГС, I-
28 състав в частта, с която искът на Т. В. К. против Л. С. Г. с правно основание чл. 31,
ал. 2 ЗС е отхвърлен за периода 26.03.2015 г. – 06.12.2017 г. и за сумата 3 954.33 лева и
вместо това постановява:
ОСЪЖДА Л. С. Г. да заплати на Т. В. К., на осн. чл. 31, ал. 2 ЗС сумата
3 954.33 лева - обезщетение за лишаване от ползването на ищеца от собствената му ½
ид.ч. от недвижим имот, представляващ ап. 181, находящ се в гр. София, ***, ж.к.
„***“, кв. „***“, бл. *, вх. *, ет. **, дължимо за периода 26.03.2015 г. – 06.12.2017 г.,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 26.03.2020 г. до
окончателното изплащане.
ОТМЕНЯ решение № 261303/14.04.2022 г. по гр.д. № 3418/2020 г. на СГС, I-
28 състав в частта, с която на Л. С. Г. са присъдени разноски пред СГС за сума над
1067.04 лева.
ПОТВРЪЖДАВА решение № 261303/14.04.2022 г. по гр.д. № 3418/2020 г. на
СГС, I-28 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Л. С. Г. да заплати на Т. В. К., сумата 234.38 лева – разноски
пред САС.
ОСЪЖДА Л. С. Г. да заплати в бюджета на съдебната власт по сметка на
САС сумата 79.09 лева, а по сметка на СГС – допълнително 158.17 лева.
ОСЪЖДА Т. В. К. да заплати на адв. Т. Б. от САК допълнително сумата
48.19 лева – допълнително адвокатско възнаграждение пред СГС, определено по реда
на чл. 38, ал. 2 ЗА.
ОСЪЖДА Т. В. К. да заплати на Л. С. Г. сумата 838.79 лева – разноски
пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8