№ 106851
гр. С., 05.11.2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ, в закрито заседание на
пети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:АНЕЛИЯ СТ. ЯНЕВА
като разгледа докладваното от АНЕЛИЯ СТ. ЯНЕВА Частно гражданско
дело № 20221110153317 по описа за 2022 година
намери следното:
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление на „***“ ООД за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК за вземания за главница, възнаградителна лихва,
мораторна лихва, както и еднократно начислена неустойка за забава в размер на 37,04лв.,
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в размер на
1002,10 лв., такса разходи за събиране на вземането на 25 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК кредиторът може да поиска
издаване на заповед за изпълнение, като по силата на чл. 410, ал. 2 ГПК предметното
съдържание на заявлението следва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК.
Следователно, предявеното със заявлението парично вземане трябва да бъде очертано с
всички правноиндивидуализиращи белези – страни, предмет (основание, период, вид) и
размер, т. е. по отношение на процесното вземане заявлението трябва да отговаря на
изискванията за редовност на исковата молба, като искането за издаване на заповед и
изпълнителен лист следва да се отхвърли в случаите, когато противоречи на закона или
добрите нрави – арг. чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Целта на тази правна норма е да не допуска в
полза на заявителя да се издаде заповед за изпълнение за вземане, което не може изобщо
валидно да възникне (поради противоречието му с императивни правни норми и/или
добрите нрави), тъй като проверката дали подобно вземане е спорно или не между страните
(каквато е основната цел на заповедното производство) би била лишена от смисъл.
По отношение на претендираната неустойка за непредоставяне на обезпечение:
Съгласно твърденията на заявителя в договора за заем е предвидено задължение за
заемателя в тридневен срок от сключване на договора да предостави на заемодателя
обезпечение, като за неизпълнението на това задължение е уговорена неустойка, платима на
части -заедно с всяка погасителна вноска. Това допълнително задължение има за цел да се
възстанови основният дълг /главница и възнаградителна лихва/ от трето платежоспособно
1
лице по един относително по-бърз и евтин начин. Неизпълнението му може да доведе до,
първо, липса на ликвиден финансов ресурс на кредитора, с който да извършва търговска
дейност, и по този начин да пропусне ползи, или с който да погасява свои задължения,
поради което да претърпи загуби /обезщетения или лихви, в случай че набави средствата от
другаде/; второ, необходимост да се предприемат допълнителни действия по издирване на
секвестируемо имущество на потребителя, част от разходите за които не могат или трудно
могат да бъдат възстановени в изпълнително производство; трето, в крайна сметка,
независимо от номинално съществуващото основно задължение на потребителя, то може да
се окаже несъбираемо и в икономически аспект да се приравни на загуба. Следователно,
поради акцесорния характер на задължението, неизпълнението му не води до самостоятелни
неблагоприятни последици; в действителност то единствено парира възможен механизъм за
тяхното избягване. Предвиденият механизъм обаче е бил изначално несигурен – кредиторът
сам е поел риск да отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем кредит. Ако се приеме, че
неустойката служи за покриване на първите два разгледани по-горе аспекта на вредите,
които всъщност са типичните вреди при длъжникова забава на основния дълг, то
кумулирането с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху основния дълг,
каквото също е начислявано /виж заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК/, води до превишаване на законовия максимум на вземанията при просрочие /чл.
33, ал. 1 и 2 ЗПК/. Извън него кредиторът би имал само правата по чл. 71 ЗЗД. В третия
аспект неустойката дублира самия основен дълг – ако длъжникът е неплатежоспособен,
„загубата“ за кредитора е до размера на главницата и възнаградителната лихва, които
веднъж вече са претендирани със заявлението и то спрямо същия длъжник. Така с
неустойката се стига до кумулиране на реално изпълнение и компенсаторно обезщетение
/чл. 79 ал. 1 пр. 1 и 2 ЗЗД/, което нарушава забраната за неоснователно обогатяване. При
така наведените твърдения и при липса на данни за противното съдът намира, че клаузата
противоречи на горепосочените разпоредби на ЗПК. Отделно от това, кредиторът се опитва
да черпи права от собственото си противоправно поведение, доколкото съгл. чл. 16 ЗПК вр.
съобр. 26 Дир. 2008/48/ЕО на ЕП и С не следва да се отпускат предварително необезпечени
кредити на некредитоспособни длъжници.
По отношение на претендираната такса за извънсъдебно събиране на вземания и
неустойка за забава:
Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя
такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.
Таксата за извънсъдебно събиране на вземането не попада в приложното поле на чл. 10а
ЗПК. Срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а изискуемостта му следва
автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. В този аспект това вземане няма
характер на такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи, а по същество служи
като обезщетение за вреди от забавата. Съгласно императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1
и ал. 2 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
2
неплатената в срок сума за времето на забавата, която не може да надвишава законната
лихва. Следователно, в случай на забава, потребителят по договор за потребителски кредит
дължи само обезщетение в размер на законната лихва, каквато вече е присъдена на заявителя
с издадената заповед за изпълнение. Процесната клауза, регламентираща такса за
извънсъдебно събиране на вземането и такса за дейност на служител, преследва забранена
от закона цел – потребителят да заплати още едно обезщетение за забава, и в този смисъл е
нищожна поради противоречието й с императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
С оглед на изложеното, съдът намира, че на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК
заявлението в посочената част следва да се отхвърли.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявлението от 30.9.2022 г. на „***“ ООД срещу Д. Т. П. - К. за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за еднократно
начислена неустойка за забава в размер на 37,04лв., неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение в размер на 1002,10 лв., такса разходи за
събиране на вземането на 25 лв.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис от него на заявителя.
Препис от разпореждането да се връчи на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3