Р Е Ш Е Н И Е
№ 184
Град Сливен, 25.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Сливен, Гражданско отделение, Първи въззивен състав, в открито съдебно
заседание на шестнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
Мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при
секретаря Соня Василева, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева
въззивно гражданско дело № 455 по описа на Окръжен съд Сливен за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
Образувано е по жалба от „Топлофикация – Сливен“ ЕАД, ЕИК*** чрез процесуален
представител адвокат П.Г. срещу Решение № 916 от 08.08.2019г., постановено по
гр.д. № 1651/2019г. по описа на Районен съд Сливен.
С процесното решение първоинстанционният съд е отхвърлил
предявените от „Топлофикация – Сливен“ ЕАД, ЕИК: срещу И.А.М., ЕГН: **********
искове с правна квалификация чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. с
чл. 150 ЗЕ и чл. 422 вр. с чл. 415 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на
ищцовото дружество, че ответникът И.А.М. дължи сумата от 778,15 лева –
главница, представляваща стойността на доставенa топлинна енергия за периода от 01.11.2017г. до
30.04.2018г. в имот, находящ се в град Сливен, кв. „Даме Груев“, бл. 45, вх. Д,
ап. 1 и сумата от 45,38 лева –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от деня на
изпадане в забава до 11.10.2018г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение № 3162/16.10.2018г. по ч.гр.д. № 5577/2018 по
описа на Районен съд Сливен, като неоснователни и недоказани. С оглед изхода на
делото ищцовото дружество е осъдено на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати
на ответника сумата от 475,00 лева,
представляваща сторените в производството разноски. Препис от решението е
връчен на страните по спора.
В
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от „Топлофикация –
Сливен“ ЕАД, с
която решението се оспорва като незаконосъобразно, необосновано и неправилно.
Въззивникът не е съгласен с извода на съда, че не се доказва по делото
ответникът да има качеството потребител на топлинна енергия, като развива
подробни доводи кои лица имат качеството на потребители съгласно релевантната
нормативна уредба. Сочи се, че във връзка с разпределената по делото
доказателствена тежест въззивникът - ищец в първоинстанционното производство е
поискал допускане на съдебно топлотехническа експертиза, която да установи дали
за процесния период е доставяна топлинна енергия в имота на ответника и в какво
количество, което доказателствено искане не е било уважено, тъй като ответникът
не спорил по обстоятелствата, за установяване, на които е поискана
експертизата. Жалбоподателят навежда оплакване, че в решението си съдът е приел
за налично възражение, коeто ответникът не е правил в процеса
– а именно, че не е потребител на топлинна енергия. Счита
твърдението на ответника за липса на сключен договор между него и „Топлофикация
Сливен“ за неоснователно, като пояснява, че не се сключва индивидуален договор
с всеки потребител, а се договаря на базата на публично известни Общи условия,
като следва да има изрично решение на етажната собственост за прекратяване на
договора за топлоснабдяване. Оспорва се извода на съда, че по делото не е
доказана собствеността на имота като се твърди, че се е установило ищецът да е
съсобственик в процесния имот. Моли съда да отмени първоинстанционното решение
като неправилно, незаконосъобразно, необосновано и да постанови ново, с което
да признае за установено по отношение на „Топлофикация Сливен“, че ответникът
дължи процесната сума. Претендира присъждане на разноски за двете инстанции.
Във въззивната жалба не са направени доказателствени искания.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемия чрез процесуален
представител адвокат С.Р., в който жалбата се оспорва като неоснователна и се
моли съда да я остави без уважение. Въззиваемият намира първоинстанционното
решение за правилно, сочи че с определението, с което е разпределил
доказателствена тежест съдът изрично е указал на въззивника, че не сочи
доказателства, че ответникът е собственик или
ползвател на топлоснабдения имот, но последният, въпреки указанията, не
е ангажирал доказателства за установяване на горното обстоятелство. Намира, че
не е доказано по делото, че ищцовото дружество е лицензиран доставчик на
топлинна енергия, което обуславяло неприложимост на нормата на чл. 153 ЗЕ. В
отговора не са направени доказателствени или други процесуални искания.
Въззиваемият моли съда да потвърди първоинстанционното решение като
законосъобразно. Претендира присъждане на разноските за въззивната инстанция.
В откритото съдебно заседание по делото въззивникът чрез
процесуалния си представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК адвокат П.Г.
поддържа въззивната жалба. В хода на устните състезания моли съда да постанови
решение, с което да отмени първоинстанционното решение като неправилно и
незаконосъобразно. Моли за присъждане на разноски за първата и за настоящата
съдебна инстанция.
В откритото съдебно заседание въззиваемият не се явява и
не се представлява. Постъпило е писмено становище от неговия процесуален
представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК – адвокат С.Р., в което същият моли
съда да отхвърли въззивната жалба като неоснователна.
Счита, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно.
Претендира сторените във въззивното производство разноски, за които представя
списък по чл. 80 ГПК.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира, че формираната
от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така както е изложена в
мотивите на решението е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения
материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК, ПРЕПРАЩА и
своята към нея.
При така установената
фактическа обстановка съдът приема следното от правната страна на спора във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимиран правен субект срещу акт
на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което същата е процесуално
допустима. Жалбата е редовна, тъй като
отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което
същата следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. При извършена служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящата инстанция
констатира, че първоинстанционното решение е валидно, а с оглед пълния обхват
на обжалването и допустимо.
Проверката на
законосъобразността и правилността на първоинстанционния съдебен акт, която
настоящият състав следва да извърши съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК се ограничава
от наведените във въззиваната жалба оплаквания.
Районен съд Сливен е бил
сезиран с първоначално обективно кумулативно съединени положителни установителни искове
с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД
и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При релевираните в исковата молба твърдения
възникването на спорното право се обуславя от осъществяването в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието
на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на
топлоенергия, по силата на което продавачът се е задължил да прехвърли правото
на собственост върху процесните стоки и да ги предаде, а купувачът да ги получи
и да заплати уговорената продажна цена и 2) продавачът да е доставил топлинна
енергия в твърдяното количество на купувача. Като в тежест на ищеца е при
условията на пълно и главно доказване да установи наличието на облигационно
правоотношение и доставката на топлинната енергия до имота в процесния период, както
и обстоятелството, че ответникът е потребител на доставената топлинна енергия,
а в тежест на ответника е да установи изпълнение на задължението си да заплаща
потребеното количество топлинната енергия.
Основният спорен въпрос по настоящия казус е обстоятелството
дали ответникът е страна по сключен с конклудентни действия – аргумент чл. 150,
ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), договор за продажба на топлинна енергия,
тоест дали е „потребител” по смисъла на дефинитивната разпоредба, уредена в §
1, т. 41б, б. „а“ ЗЕ, респективно по чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ „клиенти на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. А по силата на правната норма, регламентирана в § 1, т. 41б, б. „а“
ЗЕ, „потребител на енергийни услуги” е краен клиент, който купува енергия или
природен газ.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018г. по тълкувателно
дело № 2 от 2017 на ОСГК на Върховния касационен съд, предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и вещните ползватели са
обичайните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани
публично известните Общи условия. В това си качество на клиенти те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното дружество, с предмет доставка на
топлинна енергия за битови нужди и дължат заплащане на цената на ползваната
топлоенергия. За възникване на облигационното
правоотношение няма изискване за сключване на индивидуален договор. Следователно
договорът се сключва при предварително
установени от дружеството доставчик на
топлинна енергия общи условия – аргумент чл. 150,
ал. 2 ЗЕ.
Правното
действие на сключения договор за продажба попада под приложното поле на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД),
тъй като учреденото от него договорно правоотношение възниква между търговец и
физическо лице и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в
ЗЗД – аргумент чл. 318, ал. 2 ТЗ. Този договор не е търговска сделка, тъй като
негов предмет представлява вещ за лично потребление (топлинна енергия –
аргумент чл. 110, ал. 2 ЗС) и купувачът е физическо лице. По това гражданско
(облигационно) правоотношение за продавача
са породени две основни облигаторни задължения – да
прехвърли правото на собственост върху описаните във фактурите стоки и да
предаде тяхното владение на купувача, а за купувача
– да заплати уговорената продажна цена с ДДС и да получи
вещите (аргумент чл. 110, ал. 2 ЗС), предмет на договора – аргумент чл. 200,
ал. 1 ЗЗД. Предаването на вещите, предмет на договора и заплащането на
уговорената цена не се включва в неговия фактически състав, а е в изпълнение на
породените от него договорни задължения.
Не е спорно по делото, че процесният имот – апартамент,
находящ се в град Сливен, кв. „Даме Груев“, бл. 45, вх. Д, ап. 1, е топлоснабден. Следователно собственикът и/или вещният ползвател на процесния имот има
валидно сключено облигационно правоотношение с въззивното дружество за продажба
и доставка на топлинна енергия до имота при
предварително установени от последното общи
условия – аргумент чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Не е спорно по делото и потребеното количество топлинна енергия за процесния
период. В тази връзка неоснователно е възражението във въззивната жалба, че
първоинстанционният съд не е допуснал и назначил исканата от ищеца
топлотехническа експертиза. Преценката на районният съд е правилна, доколкото в
първото открито съдебно заседание по делото процесуалният представител на
ответника е заявил, че не оспорва количеството доставена и потребена енергия.
Тоест, макар допустимо и относимо към предмета на делото, това доказателство не
е необходимо. Събирането на доказателства за безспорни факти и обстоятелства е
загуба на процесуално време и средства.
За да бъде ангажирана договорната отговорност на ответника, въззиваем в
настоящото производство, следва да се установи дали той е собственик или вещен
ползвател на процесния имот. Доказването на този факт е в тежест на ищцовото
дружество – аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК. В доклада по делото
първоинстанционният съд е разпределил правилно доказателствена тежест, като е
указал, че е в тежест на ищеца да докаже, качеството на потребител на ответника
и на основание чл. 146, ал. 2 ГПК е указал на ищеца, че не сочи доказателства
за това обстоятелство.
Качеството собственик и или вещен ползвател на лицето, от което се
претендира заплащане на ползваната топлинна енергия следва да се докаже с
документ са собственост, респективно за учредено вещно право на ползване. Такива
доказателства не са представени нито в исковото производство, нито в
производството за издаване за заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК, поради което това обстоятелство остава недоказано по делото. С
оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да
приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност – арг.
чл. 154, ал. 1 ГПК.
Настоящата инстанция намира за неоснователен довода на въззивника, че
качеството на собственик на въззиваемия се доказва чрез представената в
заповедното производство по чл. 410 ГПК справка от Имотен регистър при Агенция
по вписванията. Съдът констатира, че справката е представена от въззивника в производството
по чл. 4* ГПК, като намира, че същата не е годно доказателство да установи
наличието на собственост или учредено ограничено вещно право на ответника върху
процесния имот. Горната представлява неофициално извлечение от база данни на
Имотен регистър, което не е издадено от компетентно длъжностно лице и е само
индиция, косвено доказателство за наличие на вещни права на ответника върху
имота, поради което не е годно доказателство за установи пълно и главно правото
на собственост респективно вещното право на ползване на ответника върху имота. Предвид
обстоятелството, че районният съд е изготвил пълен и точен доклад, като на
основание чл. 146, ал. 2 ГПК е указал на ищеца, че не сочи доказателства, че
ответникът е потребител на топлинна енергия – собственик или вещен ползвател, ищецът е могъл да изиска издаване
на съдебно удостоверение за извършване на справка и евентуално снабдяване с
препис на документ за собственост/ учредяване на ограничено вещно право на
ползване на ответника върху имота, който да представи по делото.
Неоснователно е възражението на въззивника, че районният съд е вменил
възражения на ответника, които същият не е правил, а именно, че не е потребител
на топлинна енергия. В отговора на исковата молба ответникът прави възражение,
че няма сключен договор за доставка на топлинна енергия с ищцовото дружество.
По съществото си това възражение означава именно, че същият оспорва качеството
си на потребител на топлинна енергия. За да има едно лице качеството потребител
на топлинна енергия е необходимо наличието на две кумулативни предпоставки: 1)
процесният имот да е топлоснабден, следователно по силата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ да е налице валидно облигационно правоотношение по продажба на енергия
за имота; 2) лицето, от което се претендира заплащане на стойността на
доставената и ползвана топлинна енергия, да е собственик или вещен ползвател на
имота. Ответникът в първоинстанционното производство оспорва наличието на
първата предпоставка, следователно правилно това оспорване е квалифицирано от районния
съд като възражение на ответника, че не е потребител на топлинна енергия.
Предвид извода на съда, че по делото не се доказва наличието на една от
материалните предпоставки от фактическия състав на предявения иск, а именно
качеството на собственик или вещен ползвател на ответника, липсва правно
основание да се ангажира неговата гражданска отговорност за заплащане на претендираната
сума за доставена топлинна енергия за процесния имот.
Тъй като правните
изводи на въззивния съд съответстват на правните изводи на първоинстанционния
съд, то въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение следва
да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 ГПК.
По разноските:
При този изход
на правния спор с правна възможност да претендира разноски разполага само
въззиваемия. Последният е претендирал присъждане на сумата от 600,00
лева
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Въззиваемият доказва сторените разноски, тъй като е представил договор за
правна защита и съдействие, в който като адвокатско възнаграждение е вписана
претендираната сума и изрично е записано, че същата е заплатена в брой при
подписване на договора, като в тази част договорът има характера на разписка съгласно
т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 на ОСГТК на ВКС и
представлява доказателство за заплащане на адвокатското възнаграждение. Поради горното
и на основание чл. 273 във вр. с чл.
78, ал. 3 ГПК на въззиваемия следва
да му бъде присъдена сумата от 600,00 лева, представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
С оглед цената на
предявения иск, настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване –
аргумент чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран
Окръжен съд Сливен
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 916 от
08.08.2019г., постановено по гражданско дело № 1651 по описа на Районен съд
Сливен за 2019г., като ПРАВИЛНО и
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА „Топлофикация –
Сливен“ ЕАД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: град Сливен, бул.
„Стефан Караджа“ №**да заплати на И.А.М., ЕГН: **********, с адрес: *** на
основание чл.
273 във вр. с чл. 78, ал. 3
ГПК сумата от 600,00 лева, представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение в настоящото производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: