РЕШЕНИЕ

гр. София,12.09.2019 г.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV „Д” въззивен състав, в публичното заседание на осемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

                                                               ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА  

              мл. съдия: БОРЯНА ПЕТРОВА                

               

при секретаря Поля Г., като разгледа докладваното от мл. съдия Петрова гр. дело № 15375 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение  от 25.11.2016 г., постановено по гр. дело № 8056/2016 г. по описа на СРС, 144 състав са уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК от ищеца “Т.С.” ЕАД срещу ответника Р.Г.Б. искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата в размер от 927, 55  лв.  представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода от м. април 2013 г. до м. април 2014 г., за имот находящ се в гр. София, ул. “******, с абонатен номер 016770, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.05.2015 г. до окончателното плащане на сумата, както и сумата от 97, 99 лв. представляваща обезщетение зза забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 31.05.2013 г. до 27.01.2015 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 30.10.2015 г. по гр.д. № 27071/2015 г. по описа на СРС, 60 с-в. .

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца, в която се излагат съображения за неправилност на крайния съдебен акт. Въззивникът поддържа, че при постановяване на решението си, съдът не е отчел факта, че ответника не е собственик на процесния имот. Излага съображения, че законът дава легална дефиниция на понятието “потребител на топлинна енергия”, като в тази връзка без значение е фактът дали лицето е обитавало имота и дали е консумирало топлинна енергия. Поддържа се, че в процесния случай потребител се явява собственикът на имота. Искането към съда е да отмени решението на СРС и да отхвърли предявените искове.

Въззиваемата страна “Т.С.” ЕАД не е подала отговор на въззивната жалба в законоустановения срок.

Въззиваемият-помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не изпраща представител и не взима становище по въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемия.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не са допуснати и нарушения на императивни материалноправни норми.

СРС, 144 състав е бил сезиран с кумулативно обективно субективно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

            За уважаването на предявения по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД  ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.

            Спорът в настоящото въззивно производство, предвид доводите във въззивната жалба, се концентрира върху въпроса дали ответника има качеството потребител на топлинна енергия.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през релевантния период, „потребител на енергия” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си.

По делото е представен нотариален акт за дарение на недвижим имот № 24, том I, дело № 2645  от 26.02.2013 г., от който се установява, че ответникът Р.Г.Б. и съпругът й А.В.Б.са дарили на дъщеря си А.А.Б. процесния недвижим имот, като са си запазили пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху имота.

Следва да се отбележи, че при пораждането на ограничено вещно право на ползване възниква т. нар. конститутивна сукцесия (учредително правоприемство), собственикът отделя от притежаваното от него абсолютното сложно субективно право на собственост едно вещно правомощие и го предоставя да бъде упражнено от друг правен субект, което има право да ползва чуждата вещ по предназначение и да извлича естествените и гражданските плодове, която тя дава – арг. чл. 56, ал. 1 ЗС. Съгласно правната норма, уредена в чл. 57, ал. 1 ЗС ползвателят е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването, включително данъците и другите такси, поради което по смисъла на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, респ. по чл. 153, ал. 1 ЗЕ при учредено ограничено вещно право на ползване потребител на топлинна енергия е неговият носител, т.е. вещният ползвател.

Отделно от горното следва да се отбележи, че в депозирания от ответника отговор на исковата молба, последният не е ангажирал доказателства за прекратяване на правото на позлване запазено с горепосочения нотариален акт (отказ от правото на ползване в случая), нито изобщо е оспорил качеството потребител на топлинна енергия.

В този смисъл неоснователни са твърденията във въззивната жалба за необоснованост на извода на СРС, че страните са били в облигационно отношение.

Както беше посочено ограниченията, визирани в чл. 269, изр. 2 ГПК, се отнасят до правилността на обжалваното решение – тези пороци в дейността на първата инстанция, които страната сочи като основания за обжалване на решението, са свързани с обхвата на въззивната дейност по разглеждането на материалноправния спор. Това означава, че в решаващата си по предмета на спора дейност въззивният съд следва да се ограничи единствено до посочените в жалбата доводи за неправилност и пороците, които са я причинили. Следователно, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, когато разглежда и решава материалноправния спор.

 Съдът счита, че претенцията е установена по основание, като във  въззивната жалба липсват конкретни доводи по отношение установения от СРС размер за дължима главница, респ. за лихвата за забава за заплащане на задължението, поради което и предвид изложеното, проверката на въззивната инстанция е изчерпана.

По разноските:

С оглед изхода на спора в настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има въззиваемата страна “Т.С.” ЕАД, но тъй като такива не са претендирани и съответно липсват доказателства да са били сторени, не следва да бъдат присъждани.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване - 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение  от 25.11.2016 г., постановено по гр. дело № 8056/2016 г. по описа на СРС, 144 състав.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.” ЕООД.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                              2.