Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 23.08.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на дванадесети март две
хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ЕВEЛИНА МАРИНОВА
при секретаря
Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. №
3035/2020 г. по описа на
СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение № 300870 от13.12.2019 г. постановено по гр.д. № 8306/2018 г. по описа
на СРС, 162 с-в, е уважен предявения от „Б.Д.“ ЕАД срещу Б.А.М. и Ц.И. И.по
реда на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК субективно и обективно съединени осъдителни искове с правно основание
чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, вр. с чл. 138 ЗЗД , като ответницата Б.А.М.
е осъдена да заплати на на „Б.Д.“ ЕАД сумата от 4106,13 лв., представляваща непогасен остатък от главницата по договор за кредит за
текущо потребление от 14.09.2007 г., ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 12.10.2017 г., до окончателното
й изплащане, сумата от 1473,27 лв., възнаградителна
лихва за периода 30.10.2015 г. - 14.09.2017 г., сумата от 721,89 лв. неустойка
за забава за периода 12.10.2014 г. - 11.10.2017 г., сумата от 120 лв., такса разходи при изискуем кредит, като предявените
искове са отхвърлени за разликата над
уважения размер от 4106,13 лв. до пълния предявен размер от 5046,58 лв.,представляваща
главница по договора, за разликата над
уважения размер от 1473,27 лв. до пълния предявен размер от 5505,52 лв.,
представляваща възнаградителна лихва и за периода 15.09.2017 г. - 11.10.2017
г., за разликата над уважения размер от 721,89 лв. до пълния предявен размер от
1382,80 лв., представляваща неустойка за забава за периода 07.11.2010 г. -
11.10.2014 г., както и за разликата над уважения размер от 120 лв. до пълния
предявен размер от 365 лв., представляващи такси по договора. Със същото
решение и при условията на солидарна отговорност ответницата Ц.И.И. е осъдена
да заплати на „Б.Д.“ ЕАД сумата от 463,80 лв., представляваща непогасен остатък
от главницата по договор за кредит за текущо потребление от 14.09.2007 г., за
който поръчителят отговаря, ведно със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 12.10.2017 г„ до окончателното й
изплащане, сумата от 18,56 лв., възнаградителна лихва за периода 30.04.2017 г.
- 14.09.2017 г„ сумата от 12,21 лв., неустойка за забава за периода 01.05.2017
г. - 11.10.2017 г. и сумата от 120 лв., такса разходи при изискуем кредит, като
предявените срещу този ответник искове са отхвърлени за разликата над уважения
размер от 463,80 лв. до пълния предявен размер от 5046,58 лв. представляваща
главница по договора, за разликата над уважения размер от 18,56 лв. до пълния
предявен размер от 5505,52 лв., представляваща възнаградителна лихва и за
периода 30.10.2015 г. - 29.04.2017 г. и 15.09.2017 г. - 11.10.2017 г„ за
разликата над уважения размер от 12,21 лв. до пълния предявен размер от 1382,80
лв., представляваща неустойка за забава за периода 07.11.2010 г. - 30.04.2017
., както и за разликата над уважения размер от 120 лв. до пълния предявен
размер от 365 лв., представляваща такси по договора.
Със същото решение ищецът
е осъден да заплати в полза на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от
95,59 лв., разноски по делото от бюджета на съда, о ответникът М. е осъдена да
заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 92,42 лв.,
разноски по делото от бюджета на съда, а ответникът И. е осъдена да заплати
в полза на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 11,99 лв., разноски
по делото от бюджета на съда.
Срещу така
постановеното решение, в частта, с която частично са били уважени обективно
кумулативно съединените искове срещу Б.А.М., е подадена въззивна жалба от нея,
чрез назначения й особен представител - адв. Н. Б., с оплаквания за неговата
неправилност, поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон,
съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа,
че първоинстанционият съд неправилно е приел възражението за нищожност в цялост
на процесния договор за неоснователно, поради липса на съгласие от страна на
ответницата. Изтъква, че в случая кредитополучателят не е могъл да се запознае
със съдържанието на договора по разбираем начин и са нарушени нормите на чл. 4
и чл. 5 от ЗЗП. Също така счита, че вземането по главницата по договор за
кредит не се погасява с общата 5 годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а с
предвидената в чл. 111 ЗЗД 3 годишна давност за периодични плащания.
Въззиваемият
ищец – „Б.Д.“ ЕАД, чрез пълномощника си - адв. К. С., с надлежно учредена
представителна власт по делото, в срока по чл. 263 ГПК, е подал писмен отговор,
с който оспорва жалбата по подробно изложени съображения и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Счита, че длъжникът – Б.М. лично е подписала и се е запознала с договора, като
и е било предоставена необходимата информация. Поддържа, че според т. 18 от ТР №
4/18.06.2014 г. по ТД № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС след
като сумата по кредита е станала изискуема, договорът се преобразува от срочен
в безсрочен и отпада действието на погасителния план. Следователно следва да се
приложи общата 5 годишна погасителна давност. Претендира разноски и
юрисконсулско възнаграждние.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Решението не е обжалвано нито от ищеца, нито
от ответника, в частта, с която частично са уважени и отхвърлени предявените по
реда на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК срещу Ц.И. обективно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, вр. с чл. 138 ЗЗД,
както и в частта, с която частично са отхвърлени исковете срещу Б.А.М., поради
което решението в тези си части същото е влязло в законна сила.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от
посочените в жалбата пороци. Настоящата
съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на
първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС,
като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен
акт. По конкретно наведените във
въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния
съд, настоящият състав на съда намира следното:
В конкретния случай ищецът е подал заявление с
вх. № 3079379/12.10.2017 г. по чл. 417 ГПК за сумите: главница в размер на
5166,58 лв., заедно със законната лихва върху нея от 12.07.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 5295,57 лв.
за периода от 30.10.2015 г. до 11.10.2017 г., санкционираща лихва в размер
1378,76 лв. за периода от 07.11.2010 г. до 11.10.2017 г., 245 лв.,
представляващи такса изискуемост и такса управление, 241,72 лв. платена
държавна такса за подаване на заявлението. На основание заявлението е
образувано ч.гр. дело № 73126/2017 г. по описа на СРС, 162 с-в. С оглед
неизпълнение на указанията на съда делото е било прекратено и е даден
едномесечен срок за подаване на осъдителен иск по реда на чл. 415, ал. 1, т.3 ГПК,
какъвто е бил своевременно предявен от ищеца.
Безспорно между страните по делото е обстоятелството,
че между „Б.Д.“ ЕАД като кредитодател и Б.А.М. като кредитополучател и Ц.И.И.,
поела солидарна отговорност като поръчител наред с главния длъжник, е сключен
Договор за банков кредит на 14.09.2007 г., по силата на който Банката се е
задължила да отпусне банков кредит в размер на 6000 лв., със срок на действие
на процесното кредитно правоотношение до 15.09.2017 г. Съгласно уговореното
между страните кредитополучателят е поел правно задължение да заплаща на
банката първоначална лихва за първите 6 месеца в размер на 6.69%. За останалия
срок на кредита се заплаща лихва формирана от базов лихвен процент за този вид кредит,
определян от кредитора, който към датат на сключване на назстоя договор е
5.19%, стандартна надбавка в размер 7.51 процентни пункта или общ лихвен
процент 12.70%.
Уговорено е потестативно право на банката с
едностранно волеизявление да променя размера на дължимата годишна
възнаградителна лихва при настъпване на следните обстоятелства: 1.при изменение
на поне 1% за месец на стойностите LEONIA, EURIBOR, LIBOR; 2. При изменение на поне 1% за месец
на валутен кур евро/лев или евро/щатски долар; 3.при именение на поне 0.5% за
месец на индекса на потребителските цени в България; 4. Въвеждане на рестрикции
от страна на Централната банка върху Банка ДСК; 5.промени в нормативните
актове, както и в регулациите на Централната банка, засягащи функционирането и
изискванията към банките; 6.при изменение на поне 10% за месец на стойностите
на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити; 7.съществена
промяна в паричната политика на Централната банка, като премахване на валутния
борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите – чл. 9.3 от ОУ
на договора. Следователно
съответните клаузи на чл. 7 от договора и чл. 9.3 от общите условия към него за
да бъдат обявени за нищожни трябва ищецът да докаже, че те са индивидуално
уговорени. По делото не са наведени твърдения и доказателства в тази насока.
Съгласно приетото и неоспорено от страните
заключение на вещото лице по изслушаната СГЕ, което настоящият състав намира за
компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, се установява, че подписите за „кредитополучател“ в долната
дясна част на всеки лист от договора за кредит са положени от ответницата Б.М..
Вещото лице е посочило, че при изследване на подписите на всеки лист, с помощта
на увеличителни прибори и косо падащо осветление се е установило, че същите са
положени със свободни движения, с бърз темп и променлив натиск, в който не се
наблюдава наличие на необосновани спирания или несигурност на пишещата ръка.
При сравняване на изследваните подписи в процесния договор с образците от
подписа на ответницата са се установили съвпадения в общите – транскрипция,
степен на обработеност, относителен размер, степен на свързаност, степен на
разтегливост и др. Следователно оплакването в жалбата за нищожност на договора
за кредит поради липса на съгласие и неинформираност на кредитополучателя с
клаузите на договора, съответно за унищожаемост на същия поради явно неизгодни
условия по смисъла на чл. 27 ЗЗД, са неоснователни.
Действително по своята същност сключеният
между страните Договор за банков кредит представлява потребителски договор,
доколкото кредитополучателят е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДРЗЗП и чл.
5, ал. 2 ЗПК (отм.), но действащ към момента на пораждане на процесното
кредитно правоотношение. Следователно, приложим е ЗЗП и по-конкретно
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, която урежда т. нар. генерална (обща) клауза за
неравноправност на уговорките в потребителските договори, както и разпоредбата
на чл. 146 ЗЗП, която регламентира нищожност на такава клауза, освен ако не е била
индивидуално уговорена от страните.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлява 1) всяка
неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2) не отговаря на
изискването за добросъвестност и 3) води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно тази
легална дефиниция тези положителни материални предпоставки трябва да са
проявени кумулативно. В чл. 143 ЗЗП са уредени отделни проявни форми на
неравноправност на клаузите в потребителския договор, като общото между тях е,
че се предоставя право на търговеца едностранно и без наличието на обективни
предпоставки да изменя сключения договор, респ. значително се накърнява
еквивалентността на насрещните престации или се ограничават способите за защита
на потребителя при виновно неизпълнение на договорни задължения от търговеца.
Ищецът, на когото принадлежи процесуалното
задължение (доказателствената тежест) – арг. чл. 146, ал. 4 ЗЗП, не установи в
процеса на доказване и пред настоящата съдебна инстанция, че по-горе описаните
клаузи са уговорени индивидуално. Една клауза не е индивидуално уговорена между
страните, когато тя е предварително изготвена от търговеца, най-често в Общите
условия към договора, но и клаузи в „индивидуалния” договор, когато те са
типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни
услуги, респ. потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им
– арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Следователно, обстоятелството, че договорът за
банков кредит е подписан от потребителя, не освобождава банката от задължението
й да докаже, че оспорените клаузи са били индивидуално уговорени. В този смисъл
е и практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – напр. Решение №
98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г., ВКС, ТК, І о.
В тази връзка и предвид оплакването, касаещо
фармирането на възнаградителната лихва следва да се отбележи, че с допълнително
споразумение от 06.04.2010 г. към Договора за банков кредит от 14.09.2007 г.
страните са възприели промяна на лихвата по кредита в общ размер от 12.70% на
14.95%. Подписано от ответницата Б.М. като кредитополучател се удостоверява
размера на дълга по договора към посочената дата, както и са постигнали
съгласие, че към датата на сключване на споразумението дължимата
възнаградителна лихва по кредита е в размер на 14.95%. Следователно с
подписването на допълнителното споразумение клаузите на първоначалния сключения
договор свързани с размера на възнаградителната лихва, са били променени за в бъдеще по взаимно съгласие между
страните. Видно от това е, че изменението на размера на възнаградителната
лихва не се основава на едностранно изменение от страна на кредитора, а на
постигнато вазимно съгласие между страните по договора. Ето защо наведените в
жалбата оплаквания, касаещи неравноправност на клаузите на чл. 7 и чл. 9.3 от
ОУ към него са неотносими към предмета на делото, тъй като, както и СРС законосъобразно е приел, че претендираната
от ищеца възнаградителна лихва в посочения размер се основава не на едностранно
въведена от банката промяна в условията на сключения между страните договор, а
на постигнато по взаимно съгласие между тях изменение в клаузите на
съглашението, обективирано в допълнителното споразумение от 06.04.2010 г. към
Договора за банков кредит от 14.09.2007 г.
Настоящият състав на съда намира за
неоснователно и оплакването на въззивника, че вземането за главница по договора
за кредит се погасява с кратката 3 годишна погасителна давност,а не общата 5
годишна погасителна давност.
Вземането за главница по договор за кредит се погасява с
общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, като към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК (от когато
осъдителните искове по чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК се считат предявени и давността
е прекъсната - арг. чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 116, б. „б“ ЗЗД) – в случая 12.10.2017
г., петгодишният давностен срок е бил изтекъл за всички падежирали преди
12.10.2012 г. вноски за главница, на не и за тези след тази дата, както
всъщност законосъобразно е приел и СРС в обжалваното решение. В тази връзка
следва да се отбележи, че задължението за кредит е едно, но погасяването му е
уговорено да става на определени вноски по приет от страните погасителен план,
като неразделна част от договора. Разсрочването на главницата по договорите за
кредит не я транформира в периодично плащане, за което да е приложима кратката
погасителна тригодишна давност, в който смисъл е и споделяната от настоящия
състав на съда практика на ВКС, обективирана в Решение №93/27.10.2016 по
дело №1882/2015 на ВКС, ТК, I т.о.
Доколкото във въззивната жалба липсват други
конкретни оплаквания включително и относно размерите на уважените обективно
съединени главни и акцесорни осъдителни искове, то в съответствие с разпоредбата
на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на
решението в тази му част и същото следва
да се потвърди.
Тъй като
крайните правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, решението в обжалваната част следва да бъде
потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.
При този
изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК в
полза на въззиваемия следва да заплати сторените от него разноски във въззивното
производство за назначеният особен представител в размер на сумата от 300 лв.,
както и 100,00 лв. юрисконсултско възнаграждение.
С оглед цената на исковете, по аргумент
от чл. 69, ал. 1, т. 1, вр. чл. 113, вр. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното
решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 300870 от 13.12.2019 г., постановено по гр.д.№
8306/2018 г., по описа на СРС, 162 с-в., в обжалваната част, с която Б.А.М., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Б.Д.“ ЕАД на основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД, сумата
от 4106,13 лв., представляваща непогасен остатък от главницата по договор за
кредит за текущо потребление от 14.09.2007 г., ведно със законната лихва върху
сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 12.10.2017 г., до
окончателното й изплащане, сумата от 1473,27 лв., възнаградителна лихва за
периода 30.10.2015 г. - 14.09.2017 г., сумата от 721,89 лв. неустойка за
забава за периода 12.10.2014 г. - 11.10.2017 г., сумата от 120 лв., такса
разходи при изискуем кредит.
ОСЪЖДА Б.А.М.
ЕГН **********, с адрес: *** (Гара Елин Пелин), ул. „*****, да заплати на „Б.Д.”
ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:*** на основание чл. 78, ал.
3, вр. ал. 8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 300 лв., представляващи разноски за
особен представител и
100,00 лв. юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕ № 300870 от 13.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 8306/2018 г., по описа
на СРС, 162 с-в., в необжалваната част, с която са отхвърлени предявените от „Б.Д.” ЕАД срещу Б.А.М., ЕГН ********** обективно съединени осъдителни искове с правно основание
чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за разликата над уважения размер от
4106,13 лв. до пълния предявен размер от 5046,58 лв.,представляваща главница по договора, за разликата над
уважения размер от 1473,27 лв. до пълния предявен размер от 5505,52 лв.,
представляваща възнаградителна лихва и за периода 15.09.2017 г. - 11.10.2017
г., за разликата над уважения размер от 721,89 лв. до пълния предявен размер от
1382,80 лв., представляваща неустойка за забава за периода 07.11.2010 г. -
11.10.2014 г., както и за разликата над уважения размер от 120 лв. до пълния
предявен размер от 365 лв., представляващи такси по договора, както и с която при
условията на солидарна отговорност ответницата Ц.И.И. е осъдена да заплати на „Б.Д.“
ЕАД сумата от 463,80 лв., представляваща непогасен остатък от главницата по
договор за кредит за текущо потребление от 14.09.2007 г., за който поръчителят
отговаря, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК - 12.10.2017 г. до окончателното й изплащане, сумата
от 18,56 лв., възнаградителна лихва за периода 30.04.2017 г. - 14.09.2017 г„
сумата от 12,21 лв., неустойка за забава за периода 01.05.2017 г. - 11.10.2017
г. и сумата от 120 лв., такса разходи при изискуем кредит, като предявените
срещу този ответник искове са отхвърлени за разликата над уважения размер от
463,80 лв. до пълния предявен размер от 5046,58 лв. представляваща главница по
договора, за разликата над уважения размер от 18,56 лв. до пълния предявен размер
от 5505,52 лв., представляваща възнаградителна лихва и за периода 30.10.2015 г.
- 29.04.2017 г. и 15.09.2017 г. - 11.10.2017 г„ за разликата над уважения
размер от 12,21 лв. до пълния предявен размер от 1382,80 лв., представляваща
неустойка за забава за периода 07.11.2010 г. - 30.04.2017 ., както и за
разликата над уважения размер от 120 лв. до пълния предявен размер от 365 лв.,
представляваща такси по договора, решението е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: