Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 28.08.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
четвърти юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА Г.
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Г.
въззивно гражданско дело № 2003 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 03.12.2018г., постановено по гр.д. № 8128/2017г. по описа на СРС,
ГО, 155 състав, са уважени предявените от Д.Г.С. срещу Д.Ю.П. обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати сумата от 2 000 лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в причинени
психически травми и стрес в резултат на действия на ответника, извършени на
26.05.2016г., както и сумата от 800 лева – обезщетение за претърпени
имуществени вреди, представляващи изплатено от ищцата адвокатско възнаграждение
за участието на адвокат в наказателния процес срещу ответника по НОХД №
647/2016г. по описа на РС – Сливница, ведно със законната лихва от датата на
увреждането – 26.05.2016г. до окончателното изплащане. Със същото решение е
отхвърлен иска с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата
от 2 000 лева до пълния претендиран размер от 4 000 лева, както и за
сумата от общо 5 000 лева – обезщетение за претърпени болки и страдания в
резултат на действия на ответника, извършени на 26.05.2016г.
Срещу
решението, в частта, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок въззивна жалба от ищцата, в която са изложени оплаквания
за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за
нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че съдът е нарушил
принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, като е приел, че всички установени
по делото травматични увреждания и психически стрес, следва да бъдат обезщетени
с присъждането на обезщетение от общо 4 500 лева. Счита за
незаконосъобразен изводът на СРС, че следва да се извърши прихващане с
получената сума от ищцата като обезщетение по чл. 238, ал. 1 от ЗМВР. В случая
пострадалата не търсела обезвреда за едно и също деяние, напротив, претенцията била
предявена при съобразяване на полученото вече обезщетение по реда на чл. 238 от ЗМВР. Поддържа, че в противоречие на критерия за справедливост е извода, че
обезщетението по ЗМВР покрива многобройните увреждания и претърпени болки и
страдания, още по-малко справедливо е определеното обезщетение от 2 000
лева за психическия стрес. Жалбоподателката навежда доводи, че по делото не е
установено възражението на ответника, че тя е допринесла или по някакъв начин е
предизвикала процесния деликт. Напротив, единствено ответникът е този, който с
поведението си е предизвикал скандала и последващото увреждане на ищцата. В
жалбата са изложени съображения, че ищцата е преживяла сериозен стрес –
изпитания психически шок и стрес от престъпното поведение на ответника,
изпитвала е дълго време страх и ужас от заплахите на ответника за собственото й
здраве, както и за живота и здравето на нейните близки. Не по-малък бил и
причиненият й дискомфорт пред колегите, страха да работи през нощните смени,
страха да не се засече отново с ответника по време на работа, дълго време се е
нуждаела от чужда помощ както за себе си, така и за гледане на невръстното си
дете. Твърди, че пълното й възстановяване от физическите увреждания е
продължило с месеци, като същото е било много болезнено, довело е до временна
нетрудоспособност, както и била нарушена възможността за самообслужване и липса
на способност да се грижи пълноценно и спокойно за малолетното си дете. Развити
са и съображения, че компенсирането на претендираното обезщетение с полагащото
се по служебен ред обезщетение за трудова злополука е недопустимо, тъй като
двете обезщетения се дължали на различно основание. Освен това полученото
служебно обезщетение не може да възмезди и справедливо да обезщети нанесените й
многобройни физически увреждания и продължителния психически стрес. По тези
съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и
постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат в пълните им
претендирани размери.
Насрещната
страна Д.Ю.П. оспорва въззивната жалба като неоснователна.
По
делото е подадена въззивна жалба и от ответника Д.Ю.П. срещу решението на СРС,
в частта, в която са уважени предявените по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД обективно
кумулативно съединени искове.
Жалбоподателят
поддържа необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, поради
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че
съдът неправилно е кредитирал изцяло показанията на свид. С., без да направи
обстоен анализ на същите, и без да вземе предвид евентуалната заинтересованост
на свидетеля, тъй като той живее с ищцата на семейни начала. Оспорва се
правилността на изводите на СРС за отправени обиди към ищцата, тъй като по
делото не били събрани доказателства за такова поведение на ответника. Поддържа
се и релевираното в първоинстанционното производство възражение, че ищцата е
провокирала инцидента с грубото си отношение при изпълнение на служебните си
задължения, като в тази връзка се позовава на събраните по делото гласни
доказателствени средства чрез разпит на свид. Л.. Наведени са оплаквания за
неправилност на решението и в частта относно присъдените имуществени вреди, тъй
като в случая заплатеният адвокатски хонорар бил прекомерен, конкретно бил
уговорен в двоен на минималния размер на адвокатските възнаграждения по Наредба
№ 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По тези
съображения е направено искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната
му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят
изцяло.
Насрещната
страна – Д.Г.С. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита решението на
СРС в частта, в която са уважени предявените искове за правилно, като
постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно
приложение на материалния закон.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди от
престъпление, както следва: неимуществени вреди, представляващи болка и
страдания от причинени от ответника леки телесни повреди – изкълчване на
междуфалангеалната става на четвърти пръст на лявата ръка, оток в окосмената
част на главата, повърхностно охлузване в областта на лява подбедрица,
задколянна ямка и овално охлузване по предната повърхност на десния глезен,
както и психически стрес, притеснения и страх за сигурността на ищцата и тази
на нейното дето от отправени към нея закани, чувство на срам от колегите,
неудобства, свързани с ежедневните грижи за малолетното й дете. Претендират се
и имуществени вреди, представляващи направени разходи за адвокатска защита и
съдействие по НОХД № 647/2016г. по описа на РС – Сливница. Основанието за
ангажиране на отговорността на ответника е одобреното споразумение по НОХД №
647/2016г. по описа на РС – Сливница, с което ответникът е признат за виновен в
извършването на престъпления по чл. 131, ал. 1, т. 1 и т. 12, вр. чл. 130, ал.
1 и ал. 2 от НК и по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 от НК.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел въз основа на одобреното
споразумение по НОХД № 647/2016г. по описа на РС – Сливница, че твърдяното в
исковата молба деяние е извършено от ответника, като поведението на последния е
виновно и противоправно, поради което ищецът се легитимира като кредитор по
спорното вземане за репариране на претърпените от деянието имуществени и
неимуществени вреди. По отношение на размера на претенцията е съобразил
приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза и събраните
гласни доказателствени средства, като предвид вида на уврежданията,
интензивността на болките и страданията, периода на възстановяване, е приел, че
справедливото обезщетение за причинените болки и страдания възлиза на сумата от
общо 2 500 лева, а за отправените обиди и закани, причинили психически
стрес – 2 000 лева. Посочено е, че за същите вреди от травматичните
увреждания, ищцата е получила обезщетение по чл. 238, ал. 1 от ЗМВР в размер на
4 633, 80 лева, поради което не може да търси два пъти обезвреда за едни и
същи вреди. По тези съображения претенцията за сумата от 5 000 лева –
обезщетение за претърпените болки и страдания от травматичните увреждания, е
отхвърлена изцяло. Изложени са съображения, че претендираните имуществени вреди
в размер на 800 лева за заплатен адвокатски хонорар са пряка и непосредствена
последица от противоправното поведение на ответника, поради което този иск е
уважен.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми. По изложените във въззивната жалба
оплаквания намира следното:
За
да е възникнало спорното право за обезщетяване на ищецът той следва да докаже
факти, които се субсумират под хипотезата на гражданския деликт, а именно -
противоправно деяние /действие или бездействие/; вина; вреди и
причинно-следствена връзка между деянието и настъпилите вреди /чл. 45, ал. 1 от ЗЗД/. Доколкото това са правопораждащи факти ищците следва да проведат пълно и
главно доказване. Законодателят е презюмирал небрежната вина /чл. 45, ал. 2 от ЗЗД/, следователно наличието на такава не е необходимо да се доказва.
Останалите правопораждащи факти следва да се докажат от ищеца при условията на
пълно и главно доказване по реда на чл. 154, ал. 1 от ГПК. Липсата на която и
да е от тези кумулативни предпоставки водят до неоснователност на претенцията.
Материално-правната
разпоредба на чл. 45 от ЗЗД предвижда възможност за репарация на вреди,
претърпени от конкретно лице. Правоимащ и кредитор по вземането за репарация на
вреди следователно е този субект, чиито правнозначим интерес е накърнен.
Следователно е необходимо на първо място ищецът по пътя на главното и пълно
доказване да установи това свое качество.
Вредата
по смисъла на чл. 45 от ЗЗД е всяка неблагоприятна последица за защитените от
закона права и интереси на увредения, като тя може да засяга, както настоящото
имущество на увредения, така и вероятното бъдещо увеличение на имуществото му.
Съответно обезщетението за причинените от непозволеното увреждане вреди е
вземане само на увредения. А това е лицето, чието лично или имуществено благо е
засегнато от събитието, което по своя фактически състав е непозволено
увреждане. Затова само по отношение на него възникват правните последици на
този фактически състав. Само по отношение на него причинителят на вредите,
респективно лицата, които отговарят пред пострадалия вместо него, стават
длъжници.
Основният
обективен елемент от фактическият състав на иска по чл. 45 от ЗЗД е извършване
на противоправно деяние т.е. такова действие или бездействие, което обективно
да води до накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно право
или правнозначима ценност от категорията на естествените права.
В
конкретния случай ищцата релевира твърдения, че е пострадала от извършени от
ответника престъпления. Това обстоятелство се установява от представения препис
от одобрено споразумение от 30.11.2016г., постановено по НОХД № 647/2016г. по
описа на РС – Сливница, с което Д.Ю.П. е признат за виновен в това, че на
26.05.2016г., около 19, 30 часа на ГКПП „Калотина“, общ. Драгоман, е причинил
лека телесна повреда – временно разстройство на здравето, неопасно за живота,
изразяващо се в изкълчване на междуфалангеалната става на четвърти пръст на
лявата ръка, оток в окосмената част на главата, повърхностно охлузване в
областта на лява подбедрица, задколянна ямка и овално охлузване по предната
повърхност на десния глезен, довело до болка и страдание на длъжностно лице – Д.Г.С.
– старши полицай при ГКПП „Калотина“ при изпълнение на службата й, като
деянието е извършено по хулигански подбуди, поради което и на основание чл.
131, ал. 1, т. 1 и т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 и ал. 2 от НК е осъден на лишаване
от свобода от 9 месеца, като изпълнението на наказанието е отложено за срок от
три години. Със същото споразумение ответникът е признат за виновен в това, че на
26.05.2016г., около 19, 30 часа на ГКПП „Калотина“, общ. Драгоман, извършил
непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно
неуважение към обществото – предизвикал скандал на обществено място, крещял,
отправял обидни думи към служителите на ГКПП „Калотина“, като деянието му е
съпроводено със съпротива срещу органи на властта – К.М.Л.и Х.Л.С.– старши
полицаи на ГКПП „Калотина“, изпълняващи задължения по опазване на обществения
ред, изразяващи се в мятане, гърчене, криене на ръцете към тялото, за да не му
бъдат поставени белезници и по своето съдържание се отличава с изключителен
цинизъм и дързост – употребил спрямо Д.Г.С. – старши полицай при ГКПП
„Калотина“ думите: „*******!“, „Коя си ти, за коя се мислиш?“, „Ще те намеря“,
„Ще те пребия!“ и срещу К.М.Л.и Х.Л.С.- старши полицаи при ГКПП „Калотина“
думите: „Ще видите вие кой съм!“, „Ще ви ********“, „Мишки“, поради което и на
основание чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 от НК е осъден на лишаване от свобода за
срок от 1 година, като изпълнението на наказанието е било отложено за срок от
три години.
Разпоредбата
на чл. 383, ал. 1 НПК приравнява
одобреното от наказателния съд споразумение за решаване на делото по неговите
материално и процесуалноправни последици с влязлата в сила присъда, а според
съдопроизводственото правило на чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на
наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда
гражданските последици от деянието, относно това, дали то е извършено, неговата
противоправност и виновността на дееца. По тези съображения следва да се
приеме, че в настоящото производство е установено със задължителна сила, че
ответникът е извършил виновно и противоправно деянията, за които е признат за
виновен с одобреното по реда на чл. 383 и следв. от НПК споразумение. Доколкото престъплението по чл. 131, ал. 1, т.
1 и 12, вр. чл. 130, ал. 1 и ал. 2 от НК е резултатно следва, че вида и броя на
телесните увреждания, както и наличието на причинно-следствена връзка между
деянието и вредите, също са установени със задължителна сила. По аргумент от
нормата на чл. 300 от ГПК следва да се приеме за установено със задължителна
сила и извършването на посочените като част от непристойните действия,
съставляващи изпълнителното деяние на престъплението по чл. 325, ал. 1 НК, действия, а именно: употребените спрямо ищцата думи и
изрази, описани в одобреното споразумение.
Според
приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-медицинската
експертиза, което при преценката по чл. 202 от ГПК следва да бъде кредитирано
като пълно и обективно, се установява, че причинените на ищцата увреждания – изкълчване
на проксималната /долната, по-близко до дланта/ междуфалангеална става на
четвърти пръст на лявата ръка, оток 3/2 см. в лявата теменно-тилна област на
главата, охлузване 4/1, 5 см. на лявата подбедрица и охлузване с диаметър 1, 5
см. на десния глезен, могат да се получат при побой и на датата, която съобщава
ищцата. Посочено е още, че изкълчването на междуфалангеална става на четвърти
пръст на лявата ръка е било имобилизирано за 14 дни, като това увреждане
реализира медикобиологичния признак затруднено движение на крайника /лявата
ръка/ за срок около 20 дни, но не трайно /повече от 30 дни/ и следва да се
прецени като временно разстройство на здравето, неопасно за живота. След
сваляне на имобилизацията е била необходима рехабилитация за една седмица.
Вещото лице е уточнило, че хватателната функция на ръката се осъществява с
първите три пръста и фактически след двадесет дни има нарушение на фини
хватателни движения, но не и затруднена хватателна функция. Останалите
увреждания са причинили болка на ищцата.
От
събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Ю. С., чиито
показания следва да се кредитират като логични, отразяващи непосредствени
възприятия относно релевантните за спора обстоятелства и кореспондиращи със
заключението на съдебно-медицинската експертиза, се установява състоянието на
ищцата непосредствено след претърпения инцидент. Свидетелят и Д.С. живеят на
семейни начала, поради което е житейски логично Ю. С. да има преки наблюдения върху
възстановителния период, както и върху начина, по който се е отразил инцидента
върху психическото състояние на ищцата. От неговите показания се установява, че
Д.С. започнала да се притеснява от думите на ответника и веднага след инцидента
е започнала да коментира дали е възможно това лице да намери къде живее, защото
много се страхувала от неговите заплахи и закани. Притеснявала се да излиза
сама на разходка с тяхното дете. Освен това заради нараняванията по ръката,
ищцата имала затруднения да се грижи за детето им, не можела да сменя памперси
и да го облича, поради което майката на свидетеля отишла в дома им за да
помага. Интензивният стрес от преживяното, включително и страхът на ищцата за
нейната безопасност заради отправените от ответника заплахи, продължил повече
от 1 месец, през който имала и нарушение на съня.
В
практиката на Върховния касационен съд е застъпено разбирането, че показанията
на свидетелите относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по
вътрешно убеждение с оглед всички останали доказателства по делото поотделно и
в тяхната съвкупност. Когато се ценят показанията на свидетел, възможно
заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена
критичност; да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост,
съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени
факти или противоречия с останалите доказателства по делото. В аспекта на
изложеното при преценка на показанията на свид. С. по реда на чл. 172 от ГПК,
се налага извод, че същите следва да бъдат кредитирани. Те не са опровергани от
други доказателства по делото, като същевременно следва да се съобрази, че в
тях липсват вътрешни противоречия и неясноти относно спорните факти. Освен
това, по отношение на психическото състояние на ищцата след инцидента, показанията
на свид. С. кореспондират и с тези на свид. И.Н., колега на ищцата, както и на
неоспорената анамнеза, обективирана в медицинско направление от 06.06.2016г.,
изготвено от доктор Х.Т. – психиатър, в което е поставена диагноза на ищцата
„посттравматично стресово разстройство“. Свид. Н.е присъствал по време на
инцидента, тъй като били в една смяна на работа с Д.С.. Сочи, че ищцата, която
заемала длъжността старши полицай на ГКПП „Калотина“, обработвала документите
на ответника, който пътувал с лек автомобил в посока Сърбия. В този момент
обаче електронната система за проверка на документите се сринала, поради което
ищцата предприела действия за отстраняване на проблема, а именно – рестартирала
компютърната програма. Тя предупредила ответника, че ще се забави докато
системата проработи и затворила вратата на гишето, през което се подават
документите. След малко ответникът отворил вратата на общия коридор и влязъл
вътре. Свидетелят Н.му казал да излезе и Д.П. напуснал помещението. Малко след
това започнали да се чуват ругатни и ищцата излязла навън, хлопнала вратата и
дръжката на бравата паднала, поради което Н.не могъл за излезе от помещението,
но виждал какво става навън. След отправените към ищцата обиди и ругатни, тя
казала на ответника, че няма да обработи документите му и да отиде на друго
гише. След това свидетелят видял как П. хванал Д.С. за косата, съборил я на
земята и започнал да я рита. Приближили се други колеги и задържали ответника.
След инцидента ищцата не искала да работи на гише самостоятелно, предпочитала
да ходи на втора линия, защото се страхувала да не срещне отново ответниа,
който е бивш шофьор на автобус по международна линия и минавал често през този граничен
пункт.
Като
свидетел по делото е разпитана и К.Л. – бивша съпруга на ответника, която е
пътувала заедно с Д.П. и е била в колата в момента на инцидента. В нейните
показания се съдържат твърдения, че след няколко въпроса от ответника към
ищцата защо се бави с регистрацията и обработването на данните, тя е хвърлила
документите през прозореца на колата без да даде някакво обяснение, както и е
хвърлила срещу П. дръжката от бравата на вратата. В резултат на това поведение
ответникът се ядосал и двамата се скарали. Съдът приема, че тези показания са
изолирани и не се подкрепят от други доказателства по делото, а и поради
близката връзка между свидетелката и ответника, същите следва да се преценяват
по реда на чл. 172 от ГПК. Доколкото
предвид посочената връзка свидетелят е
заинтересован от крайния изход на спора,
показанията му са за изгодни в полза на ответника факти и съгласно правилото на
чл. 172 от ГПК, за да бъдат кредитирани, те трябва да се подкрепят от други данни
по делото. В аспекта на изложеното и предвид обстоятелството, че показанията на
свид. Л. не се подкрепят от други доказателства по делото, те не следва да се
кредитират.
По
спорните на етапа на въззивното производство въпроси свързани с размера на
дължимото обезщетение за неимуществени вреди и с наличието на съпричиняване от
страна на пострадалия /с оглед своевременно направеното от ответника възражение
в срока за писмен отговор на исковата молба – чл. 131 от ГПК/, настоящият
съдебен състав приема следното:
Досежно
размера на претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди съдът съобрази
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Въпреки липсата на възможност за съпоставяне
между претърпените болки и страдания и паричната престация, законодателят е дал
възможност на увредения да претендира за парично обезщетение за неимуществени
вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е
справедливият размер на това обезщетение. Релевантни за размера на
обезщетението и за прилагане на критерия „справедливост” са характерът и
тежестта на уврежданията, интензитетът, степента, продължителността на болките
и страданията, дали същите продължават или са приключили, тяхното проявление
във времето и цялостното неблагоприятно отражение на увреждащото деяние в
патримониума на увредените лица.
Както е
прието в решение № 88 от 17.06.2014г. на ВКС по т.д. № 2974/2013г., II ТО, справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение,
означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички
понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства -
емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само
отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен
период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви
в здравословното му състояние и които в своята цялост представляват конкретните
неимуществени вреди.
При съобразяване на посочените критерии съдът счита,
че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в болка и страдания от телесните увреждания, причинени на ищцата Д.С.,
възлиза на сумата от общо 4 000 лева. За да стигне до този извод съобрази времето
и мястото на извършване на деянието – при изпълнение на служебните задължения
на ищцата, механизма на причиняване на увреждането – телесни увреждания,
извършени по хулигански подбуди; вида, характера и степента на телесните
увреждания с характер на леки телесни повреди, които са причинили временно разстройство на
здравето, неопасно за живота;
времетраенето на търпените болки и страдания за период от около 20 дни;
причинените психически стрес, страх от повторно нападение от страна на
ответника, неудобство и срам от преживяното пред колегите й, чувството на
унижение и безпомощност, невъзможността на ищцата да се грижи пълноценно за
малкото си дете. От друга страна
по делото липсват данни за настъпването на
специфични и трайни тежки последици върху социалните контакти, семейния и
професионален живот на ищцата, както и липсват данни за неблагоприятни бъдещи прояви в
психическото състояние на ищцата. В
този смисъл и с оглед обществено-икономическите условия в страната към датата
на деликта, присъждането на по-голяма от горепосочената сума би довело до
несъответстващо на изискванията на справедливостта имуществено разместване.
Присъждането на обезщетение само по себе си съдържа морално удовлетворение,
като размерът на паричната сума е за репариране на действително претърпените
вреди и не може да служи за обогатяване. От значение е и създаденият от
съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като
"справедливостта" до голяма степен отразява обществената оценка на
засегнатите нематериални ценности, а в сферата на последните равенството в
обществото намира най-чист израз /така решение № 110 от 25.05.2017г. на ВКС по гр.д. № 2808/2016г., IV ГО/.
По
възражението за съпричиняване на вредоносния резултат:
В
образуваното производство приносът на пострадалия следва да бъде надлежно
релевиран от ответника чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд, и
да бъде доказан по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване
от страната, която го е въвела, доколкото с позоваването на предпоставките по
51, ал. 2 от ЗЗД се цели намаляване на отговорността към увреденото лице.
Следва
да се има предвид, че предмет на изследване в наказателното производство е
поведението на увредителя, затова преценката за извършеното от него е
задължителна за гражданския съд, а поведението на пострадалия не е предмет на
присъдата, освен ако съпричиняването не представлява елемент от състава на
престъплението и не е било предмет на изследване в наказателното производство
по конкретното дело. Поради тази причина по правило няма пречка страните по
гражданското дело да установяват съпричиняване на вредите в рамките на
производството по иска за обезщетението им.
Съпричиняването
има обективен характер, като от значение е единствено наличието на обективна
причинно-следствена връзка, а е ирелевантно субективното отношение /вината/ на
пострадалия – в този смисъл т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963г. Принос по смисъла на
чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е
създал предпоставки за възникване на вредите или е улеснил механизма на
увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди – така решение №
165/26.10.2010г. по гр.д. № 93/2010г. на ВКС, II ТО. Съпричиняване, по смисъла на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД, е налице когато с действието или бездействието си
пострадалият обективно е способствал за настъпване на вредоносния резултат или
за увеличаване размера на вредоносните последици, т. е. когато приносът му в
настъпването на увреждането е конкретен, независимо дали поведението му като
цяло е било противоправно. Релевантен за съпричиняването е онзи установен
принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от
виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, вредоносен
резултат.
Настоящият
съдебен състав счита, че ответникът не установи по реда на пълното и главно
доказване възражението си за съпричиняване на вредоносния резултат. В тази
връзка следва да се има предвид обстоятелството, че за да се приеме, че са
налице действия, с които ищцата е допринесла за настъпване на вредоносния
резултат, то трябва да са такива, че да доведат до освобождаване на Д.П. от
наказателна отговорност или до квалифицирането на извършеното от него по по-лек
състав от НК. Ако с поведението си Д.С. е предизвикала действията на ответника,
то последният трябва да е действал в състояние на неизбежна отбрана, крайна
необходимост или силно раздразнение. В
случая ответникът твърди хипотеза на силно раздразнение, която обаче обосновава
извод, че неговата наказателна отговорност е следвало да се реализира по реда
на 132 от НК. Ответникът обаче се е признал за виновен и е сключил
споразумение, одобрено от наказателния съд, за престъпление по чл. 131, ал. 1,
т. 1 и т.12, вр. чл. 130, ал. 1 и ал. 2 от НК. С оглед на това гражданският съд
не може да приеме, че Д.П. е действал в състояние на силно раздразнение, тъй като по този начин би променил състава на
престъплението, за което ответникът е признат за виновен с посоченото по-горе
споразумение. Това обаче е недопустимо с оглед на разпоредбите на чл. 300 от ГПК
и чл. 413, ал. 1 и ал. 2 от НПК. Освен това, както бе посочено по-горе, в
конкретния случай от събраните по делото доказателства не се установи такова
поведение на ищцата, което може да се приеме за причина за извършването на
деликта. Не се установи Д.С. да е нападнала Д.П. или да е предизвикала в него силно раздразнение с насилие, с тежка обида или
с друго противозаконно действие, от което са настъпили или е било възможно да
настъпят тежки последици за виновния или негови ближни. Ето защо релевираното
възражение за съпричиняване е недоказано. Поради изложеното определеният размер
на обезщетението за неимуществени вреди не следва да се редуцира по реда на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД.
По делото
е установено, че с разпореждане на НОИ № 5104-22-40/03.06.216г. злополуката с
ищцата, настъпила на 26.05.2016г. в резултат на противоправното поведение на
ответника, е призната за трудова. Със заповед от 10.08.2016г. на директора на
РДГП – Драгоман и на основание чл. 238, ал. 1 от ЗМВР, на ищцата е изплатено
през м.08.2016г. еднократно парично обезщетение в размер на 4 633, 80 лева
за претърпяната телесна повреда при изпълнение на служебните й задължения.
Настоящият съдебен състав споделя изводите на СРС, че така полученото
обезщетение репарира същите вреди, предмет на настоящото производство, заявени
в общ размер на 5 000 лева, поради което при определяне на окончателния размер на обезщетението от същото
следва да се приспадне сумата, изплатена на ищеца на основание чл. 238, ал. 1
от ЗМВР. Разпоредбата на чл. 238, ал. 1 ЗМВР предвижда, че на служителите в
МВР, претърпели телесна повреда при или по повод изпълнение на служебните си
задължения, се изплаща обезщетение в размер 10 месечни възнаграждения при тежка
телесна повреда и 6 месечни възнаграждения при средна телесна повреда.
Действително, разпоредбата на чл. 238, ал. 1 ЗМВР не изключва приложното поле
на общата деликтна отговорност, същата гарантира на пострадалия служител
обезщетение в определен размер, като не е необходимо да бъдат доказани
настъпилите вреди, но цитираната норма не ограничава размера на обезщетението.
В случай че настъпилите вреди надвишават размера на изплатеното обезщетение, то
пострадалото лице разполага с правната възможност да предяви претенция по общия
исков ред, като реално претърпените вреди подлежат на доказване. В хипотезата,
когато увреждането на здравето е признато за трудова злополука, за него ищецът
може да търси обезвреда по общия исков ред на деликтната отговорност, като
обезщетението се определи по чл. 52 ЗЗД относно неимуществените вреди и
съобразно обстоятелствата на случая. В предвиденото по чл. 238, ал. 1 ЗМВР
обезщетение се включват всички евентуално претърпени вреди от настъпилата
трудова злополука - както имуществени, така и неимуществени, като разпоредбата
не прави разграничение между тях. Предпоставките за реализиране на правото на
обезщетение по чл. 238, ал. 1 ЗМВР са да е налице установена по реда на 238,
ал. 3 от ЗМВР телесна повреда и същата да е претърпяна от служителя при или по
повод изпълнение на служебните задължения, като не подлежат на установяване
претърпени вреди. Пострадалият има възможност за избор срещу кого да насочи
претенцията си за обезвреда – срещу прекия причинител с иск по чл. 45 от ЗЗД
или срещу работодателя по чл. 238 от ЗМВР. За едни и същи вреди обаче
пострадалият не може да бъде обезщетен два пъти. Затова, когато се установи, че
в полза на увреденото лице е заплатено обезщетение по чл. 238 от ЗМВР,
отговорността на прекия причинител може да бъде ангажирана само за вреди, за
които не е присъдено/изплатено обезщетение от работодателя /аналогичен случай е
разгледан в решение № 354 от 03.08.2010г. на ВКС по гр.д. № 714/2009г., ІІІ ГО/.
В случая се установи, че в полза на ищцата е заплатено обезщетение по чл. 238,
ал. 1 от ЗМВР в размер на шест месечни възнаграждения, като същата не оспорва
обстоятелството, че това е сума, репарираща претърпените от нея неимуществени
вреди. Изплатеното на ищцата обезщетение по чл. 238 от ЗМВР надвишава
определеният от съда справедлив размер на обезщетението по чл. 45 от ЗЗД,
поради което претенцията е неоснователна и следва да се отхвърли.
По
претенцията за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на
4 000 лева, изразяващи се в психически травми и стрес:
По делото
се установи противоправното и виновно поведение на ответника, извършил непристойни
действия спрямо ответницата, изразяващи се в употребени думи и изрази, както
следва: „********, ще ти ********!“, „Коя си ти, за коя се мислиш?“, „Ще те
намеря“, „Ще те пребия!“, за което деяние Д.П. е признат за виновен в
извършване на престъпление по чл. 325, ал. 2 от НК. От събраните по делото
гласни доказателствени средства се установи, че от това деяние на пострадалата
са причинени неимуществени вреди, изразяващи се в страх от преживяното и от
възможността ищцата да стане отново обект на агресия от страна на ответника,
чувство за накърнено лично достойнство, чувство за безпомощност. Отражението
върху психиката на пострадалата се е проявявало в продължителен период от време
– повече от 1 месец, довело е до промяна в професионалните й ангажименти,
чувствала се е незащитена дори и на работното си място /поискала е да работи на
втора линия от страх да не се срещне отново с ответника/, страхувала се е за
своята и за тази на малолетното си дете безопасност. Непристойните действия /обиди
и закани/ на ответника са станали достояние на неограничен кръг лица, извършени
са спрямо ищцата в качеството й на длъжностно лице при изпълнение на служебните
й задължения, неговото поведение е било съпроводено и с физическо нападение,
което обосновава извод за възникването на основателен страх у ищцата за осъществяването
на заканите на ответника за физическа саморазправа. При съобразяване на така
установените факти, включително интензитета на упражненото насилие и
обстоятелствата, при които е извършено, съдът счита, че справедливото обезщетение по
смисъла на чл. 52 от ЗЗД, което би репарирало неимуществените вреди, претърпени
от ищеца вследствие на процесния деликт, е в размер на 4 000 лева.
Както бе посочено, по делото не се установява
основателността на релевираното възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат, поради което първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, в която е отхвърлен предявеният иск за разликата над 2 000 лева до
пълния претендиран размер от 4 000 лева.
По предявения иск за заплащане на обезщетение за
имуществени вреди в размер на 800 лева:
Ищцата
претендира заплащане на сумата от 800 лева, представляваща заплатен от нея
адвокатски хонорар за предоставената правна помощ и съдействие по НОХД №
647/2016г. по описа на РС – Сливница. Представен е договор за правна защита от
29.11.2016г., видно от който възложителката Д.С. е заплатила уговореното
адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева. Установено е, че пострадалата е
направила искане в наказателното производство за конституирането й като
граждански ищец и частен обвинител, както и е предявила граждански иск срещу
подсъдимия. С протоколно определение от 30.11.2016г. съдът не е допуснал за
съвместно разглеждане в наказателния процес предявения от Д.С. граждански иск
за причинени от престъплението имуществени и неимуществени вреди.
По силата
на чл. 45 и сл. ЗЗД на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането. Това следва и от изричната разпоредба на чл. 51, ал. 1 ЗЗД. Между
деянието и настъпилата вреда следва да има причинно-следствена връзка, която е
елемент от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. С оглед на това не подлежат на
обезщетяване вреди, които макар и да имат връзка с поведението на ответника по
иск за обезвреда по чл. 45 ЗЗД, не се явяват пряка
и непосредствена последица на извършения от него деликт. Терминът
"непосредствени вреди" не е легално дефиниран. Съдебната практика и
съдебната теория приемат, че "непосредствени" са онези вреди, които
по време и място следват противоправния резултат. Точно такива са и "преките
вреди". Наслагването на двата термина "преки" и
"непосредствени", които са синоними, и в чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, и
в чл. 82 ЗЗД, означава, че законодателят предвижда, когато се ангажира
гражданската отговорност на длъжника, той да отговаря само за онези вреди,
които са по причина на неговото противоправно поведение /непозволено увреждане
или неизпълнено договорно задължение/, за които вреди причинната връзка не се
прекъсва.
Настоящият
съдебен състав счита, че липсващата процесуална възможност на ищцата да упражни
претенцията си за разноските, направени за предоставената правна защита и
съдействие в наказателното производство, не е в пряка причинно-следствена
връзка с извършеното от ответника противоправно деяние, а в неприемането за
съвместно разглеждане на предявения от нея граждански иск в наказателното
производство. В случая причинната връзка между деянието на ответника /за което
е признат за виновен в извършване на престъпление с влязла в сила присъда/ и
направените от ищцата разходи за адвокатско възнаграждение е прекъсната именно
с постановеното по НОХД № 647/2016г. по описа на РС – Сливница определение, с
което съдът не е приел за разглеждане предявения граждански иск. По тези
съображения се налага извод, че не са налице предпоставките за ангажиране на
имуществената отговорност на ответника за претендираната сума от 800 лева. Ето
защо първоинстанционното решение в тази част е неправилно и следва да се
отмени.
По
отношение на разноските:
С оглед
изхода на спора в полза на страните във въззивното производство се дължат
разноски, както следва:
В полза
на Д.С. следва да се присъдят разноски в размер на 41, 43 лева за заплатена
държавна такса, съразмерно на уважената част от въззивната жалба.
В полза
на Д.П. следва да се присъдят разноски в размер на 245, 25 лева за заплатена
държавна такса и за адвокатско възнаграждение.
С оглед
изхода на спора в полза на ищцата следва да се присъдят допълнително разноски
за първоинстанционното производство в размер на още 215, 21 лева.
Предвид
изхода на спора, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта,
в която ищцата е осъдена да заплати на ответника съдебни разноски за сумата над
479, 96 лева.
С оглед
изхода на спора първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта,
в която ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СРС държавна такса за сумата
над 160 лева.
По
частната въззивна жалба на Д.С. срещу определение на СРС от 09.01.2020г., с
което първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на ищцата за
изменение на решението в частта му за разноските:
С
постановеното съдебно решение първоинстанционният съд е присъдил в полза на
ответника съдебни разноски в размер на 579, 26 лева, съразмерно на отхвърлената
част от исковите претенции. С молба по чл. 248 от ГПК /обективирана в
подадената въззивна жалба/ ищцата е направила искане за изменение на решението
в частта му за разноските, присъдени в полза на насрещната страна, при
твърдение, че такива не се дължат, тъй като не са реално направени. С
обжалваното определение СРС е оставил искането по чл. 248 от ГПК без уважение.
Настоящият
съдебен състав счита частната въззивна жалба за неоснователна. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът също има право да иска
заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от
иска. С първоинстанционното решение исковите претенции на ищцата за присъждане
на обезщетение са отхвърлени за сумата от общо 7 000 лева. Ответникът е
претендирал разноски по делото, като е представил договор за правна защита и
съдействие, от който се установява, че уговореният адвокатски хонорар в размер
на 800 лева е заплатен изцяло и в брой при сключване на договора, т.е.
договорът служи за разписка, удостоверяваща реалното заплащане на адвокатското
възнаграждение. Ответникът е направил разноски и за издаване на съдебни
удостоверения в общ размер на 10 лева, за което е представена разписка за
плащане от 05.09.2017г., в която е обективирана и заплатената такса за паричния
превод в размер на 0, 97 лева. Общият размер на сторените и доказани с
изискуемите за това документи от ответника съдебни разноски възлиза на 810, 97
лева, а с оглед изхода на делото в негова полза следва да се присъдят разноски,
съразмерно на отхвърлената част от исковете, които възлизат на сумата от общо
579, 26 лева. Същият размер е присъден с първоинстанционното решение, поради
което подадената частна въззивна жалба по реда на чл. 248, ал. 3 от ГПК е
неоснователна и следва да се остави без уважение.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 551938 от 03.12.2018г., постановено по
гр.д. № 8128/2017г., по описа на СРС, ГО, 155 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от Д.Г.С.
срещу Д.Ю.П. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за разликата над
сумата от 2 000 лева до пълния предявен размер от 4 000 лева –
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в причинени
психически травми и стрес, в частта, в която е уважен предявеният от Д.Г.С.
срещу Д.Ю.П. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника
да заплати сумата от 800 лева – имуществени вреди, представляващи изплатено от
ищцата адвокатско възнаграждение за осъществена правна защита и съдействие в
производството по НОХД № 647/2016г. по описа на РС – Сливница, в частта,
в която ищцата е осъдена да заплати на Д.Ю.П. съдебни разноски в
първоинстанционното производство за сумата над 479, 96 лева, както и в частта, в която ответникът е осъден да заплати на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК в полза на бюджета на съдебната власт по сметка
на СРС държавна такса за сумата над 160 лева и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Д.Ю.П., ЕГН **********,*** да заплати на Д.Г.С., ЕГН **********,*** на
основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД допълнително сумата от още 2 000 /две
хиляди/ лева /представляваща разлика между определения от въззивния съд
справедлив размер на обезщетението от 4 000 лева и присъдения с
първоинстанционното решение размер от 2 000 лева/ - обезщетение за
неимуществени вреди за претърпени морални вреди /психически травми и стрес/,
настъпили в резултат на престъпление, за което ответникът е признат за виновен
с влязло в сила споразумение от 30.11.2016г., одобрено по НОХД № 647/2016г. по
описа на РС – Сливница, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на деликта – 26.05.2016г. до окончателното изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.Г.С., ЕГН **********,*** срещу Д.Ю.П.,
ЕГН **********,*** иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати сумата от 800 /осемстотин/ лева – обезщетение за
имуществени вреди, представляващи изплатено от ищцата адвокатско възнаграждение
за осъществена правна защита и съдействие в производството по НОХД № 647/2016г.
по описа на РС – Сливница, ведно със законната лихва считано от датата на
деликта – 26.05.2016г. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 551938 от 03.12.2018г., постановено по
гр.д. № 8128/2017г., по описа на СРС, ГО, 155 състав, в останалата му част.
ОСЪЖДА Д.Ю.П., ЕГН **********,*** да заплати на Д.Г.С., ЕГН **********,***,
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 41,
43 /четиридесет и един лева и 43 ст./ лева – съдебни
разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА Д.Г.С., ЕГН **********,*** да заплати на Д.Ю.П., ЕГН **********,***,
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 245,
25 /двеста четиридесет и пет лева и 25 ст./ лева – съдебни
разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА Д.Ю.П., ЕГН **********,*** да заплати на Д.Г.С., ЕГН **********,***,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК допълнително сумата от още 215, 21 /двеста и
петнадесет лева и 21 ст./ лева – съдебни разноски в
първоинстанционното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна въззивна жалба на Д.Г.С. срещу определение № 7008/09.01.2020г.,
постановено по гр.д. № 8128/2017г. по описа на СРС, ГО, 155 състав, в частта, в
която е оставено без уважение искането на жалбоподателката по чл. 248 от ГПК за
изменение на решението по делото в частта му за разноските.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред
Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от
връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.