Определение по дело №98/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе взе в предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Делото е образувано въз основа на въззивна жалба от адвокат А. А. Я., АК – К., на съдебен адрес: град П., У. “Г” № 15, в качеството и на пълномощник на Н. М. К., от село Я., срещу Решение № 276 от 12.08.2010г. постановено по гражданско дело № 355/2010г. по описа на Районен съд П..

Във въззивната жалба се релевират оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, в частта му в която К. е бил осъден от съда да заплати на „П. К. – К., сумата от 1 479.44лв., претърпени реално имуществени вреди и сумата – 297.43лв., представляваща разноските по делото пред първата инстанция. Възразява се, че съдът неправилно е квалифицирал ищцовите претенции по чл. 207 ал.1 т.2 от КТ, тъй като нито ответника е имал отчетнически функции, нито сумите за които иска е уважен представляват „липси” по смисъла на КТ, като тази квалификация може да бъде относима само относно претенциите за липсващото гориво и за представените на ръка на шофьора парични средства. Застъпва се тезата, че исковите претенции е следвало да бъдат квалифицирани от съда като такива по чл. 203 ал.2 от КТ. Акцентира се върху твърдението, че първоинстанционният съд е уважил част от предявените искове, без да са налице основанията от обективна и субективна страна за това, за което във въззивната жалба се излагат подробни съображения. Изразено е от процесуалният пълномощник на жалбоподателя и становище, че исковата претенция в частта и в която е била уважена от първостепенния съд е неоснователна и поради това, че изпълнението на задължението на К. е било обективно невъзможно, поради обстоятелства за които той не може да отговоря. В тази връзка се оспорва изцяло заключението на вещото лице, което съдът е възприел безкритично, без да съобрази че същото не съответства на реалните възможности на шофьора да измине разстоянието от 292км. от град Г. до град Р. съобразявайки се с конкретната пътна обстановка, със знаците за движение и населените места през които следва да премине, спазвайки ограничението на скоростта. П. тези съображения, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт като неправилен и незаконосъобразен, в частта му в която първоинстанционния съд е уважил исковата претенция на ищеца, като бъдат отхвърлени изцяло предявените искове като неоснователни и недоказани, както и да бъдат заплатени сторените по делото разноски.

Във въззивната жалба е направено искане за събиране на нови доказателства, като процесуалният пълномощник на жалбоподателя моли съда да допусне и назначи повторна експертиза, извършена от специалист по “автотранспорт”, тъй като изпълнената от вещото лице М. е необоснована и неправилна, като във въззивната жалба са посочени и въпросите, на които вещото лице следва да отговори. Във въззивната жалба е направено искане да бъде задължен „П. К. – К., да представи договорите, ЧМР, фактури и банкови извлечения, които да удостоверяват обстоятелствата съдържащи се в писмото означено като „уведомление” от 09.03.2010г., издадено от „И.” с оглед доказване на платената неустойка в размер на 600 евро.

В предвидения по чл. 263, ал.1 ГПК двуседмичен срок пред въззивната инстанция е постъпил писмен отговор от „П. К. – К., Ч. процесуалният пълномощник от първата инстанция – адвокат Д., АК- Б. Наред със становището че депозираната въззивна жалба е допустима, се възразява че същата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Твърди се, че правилно и законосъобразно първостепенният съд е квалифицирал исковата претенция на ищеца като такава по чл. 207 ал.1 т.2 от КТ. Дори и наличието на основанията на чл. 203 ал.2 от КТ според изразеното становище в писмения отговор, също са налице за да бъде уважен предявения иск. От въззиваемия и неговия процесуален пълномощник се изказва становище, че направените доказателствени искове, тъй като тези доказателства са събрани пред първата инстанция и Ч. тях са установени обстоятелствата, които ищеца е бил длъжен да доказва.

Съдът П. проверката си в закрито заседание по реда на чл.267 във връзка с чл. 262 ГПК намира подадената въззивна жалба за допустима като подадена в срока за обжалване, от легитимирана страна с правен интерес от обжалване. Същата отговаря на изискванията на закона и е редовна, като не е просрочена.

Направеното искане от жалбоподателя по делото да бъдат допусната и назначена повторна експертиза от друго вещо лице специалист по „автотранспорт”, както и да бъде задължен „П. К. – К. Ч. своя представител, да представя по делото нови писмени доказателства, въззивният съд е оставил без уважение на няколко материално правни и процесуални правни основания. На първо място това искане не е било направено пред първоинстнационния съд, а направено едва пред въззивната инстанция, като е преклудирана процесуалната възможност за събирането на тези доказателства, доколкото те не съставляват нововъзникнали или новооткрити доказателства, а страната която ги е поискала, не навежда доводи че не е могла своевременно да научи за тях или пък да са били налице обективни пречки да ги посочи и представи по делото. Правота на страната да представя тези доказателства пред въззивната инстанция по делото е преклудирано и същото не може да бъде реализирано, тъй като искането е процесуално закъсняло.

Налице са и други основания събирането на поисканите доказателства пред въззивната инстанция да бъде отказано от настоящия състав на ОС Б. Ако жалбоподателят е искал да опровергава фактите доказани с тях, то той е имал предоставената му от първоинстанционния съд и от закона процесуална възможност да наведе правоизключващите си възражения и да представи тези доказателства пред първоинстанционния съд и ако не е сторил това, то пропуска остава за сметка на страната която е пропуснала да направи навреме доказателствените си искания. Следва да се посочи, че относно „уведомлението” от 09.03.2010г. първоинстанционния съд дори е допуснал оспорване на истинността по реда на чл. 193 от ГПК и след като е дал възможност на страните да представят доказателства във връзка с откритото производство, се е произнесъл по съществото на делото, като е признал за недоказано оспорването на верността на оспорения частен документ. Така страните са имали и предоставената от съда възможност да искат и представят доказателства във връзка с откритото производство по оспорване на представеното писмено доказателство. Като не са сторили това, те ще следва да понесат тежестите от несвовременните си прицосеулни действия.

Въззивната инстанция не съзря и процесуални нарушения извършени от първостепенния съд, поради които да счете, че тези доказателствени искания на жалбоподателя са били направени пред първата инстанция, но са били неоснователно и в нарушение на процесуалния закон отказани да бъдат събрани.

Отделно следва да бъдат изложени съображения и за това, че не са налице основания за въззивната инстанция да приеме заключението на експерта по допуснатата и изслушана от първостепенния съд съдебно автотехническа експертиза за некомпетентно изготвено и необосновано, за да са налице съмнения в неговата правилност и това да е основание за допускане на поисканата повторно експертиза. Що се отнася до възраженията във въззивната жалба че същото не съответства на определени нормативни актове, както и на останалите събрани по делото доказателства, то тези възражения не налагат допускането на повторна съдебно автотехническа експертиза, а следва да бъдат обсъждани от въззивната инстанция по съществото на делото, с оглед на възприемането на изслушаната експертиза като особено доказателствено средство и с оглед на преценката на нейната достоверност и обективност.

Въз основа на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, не са налице основания за промяна на фактическите изводи на първостепенния съд, като следва да се приеме за установено и доказано следното:

Производството по делото е с правно основание чл.211 от КТ.

Образувано е по искова молба на П. А. К., ЕГН:*, в качеството му на С. и П. ”П. К.–К., ЕИК *********, с адрес на призоваване Г.П., У.”Р.” №., срещу Н. М. К., с адрес:с.Я., О.П., У.”И. Р.” №., с ЕГН:*.

Основанията за искането са посочени в исковата молба, като исковата претенция се основава на твърдението за съществуващо между страните по делото трудово правоотношение, по силата на което ответникът е работил на длъжност „шофьор на тежкотоварен автомобил”. Твърди се, че трудовото правоотношение е било прекратено на основание чл.190, ал.1, т.7 от КТ /”дисциплинарно уволнение”/ със заповед на работодателя № 1/04.01.2010г., считано от 01.01.2010г..

Навеждат се доводи в обстоятелствената част на исковата молба, че на 26.12.2009г., Н. К. е отпътувал от Г.П. с товарен автомобил марка „Д” с рег. № .... и полуремарке с рег. №..., за извършване на международен превоз на товар от името на ищцовото предприятие на едноличния търговец, като без обяснения посоченото МПС е изоставено в град К., Р.И. Ищецът твърди, че с това свое поведение ответникът Н. К. е причинил на ”П. К. –К. вреди представляващи реално претърпени загуби изразяващи се в разходите за командировка на шофьора, който е изпратен да прибере изоставения камион в размер на 205/двеста и пет/лева, разхода за горивото от град Г. до Г.К – за пробег от 261 км., която според нормалния разход на гориво за този тип МПС възлиза на 120 /сто и двадесет/лева, сумата от 372/триста седемдесет и два/лева, представляваща равностойността на липсващото гориво от допълнителния резервоар – 200 литра гориво, сумата от 496 /четиристотин деветдесет и шест/евро или 968/деветстотин шестдесет и осем/ лева, които ответника си е присвоил от сумата която ищеца му е предал П. тръгването на К. от България и сумата от 600 /шестстотин/евро или 1170 /хиляда сто и седемдесет/лева, която ”П. К. –К. е заплатил на македонска фирма за неизпълнена поръчка, чийто общ размер се равнява на 2 835 /две хиляди осемстотин тридесет и пет/ лева.

Исковата претенция е и за неимуществени вреди, в размер на 1000/хиляда/лева, които са претърпени поради увреждане престижа на предприятието ищец в обществото и доверието на съконтрахентите в коректността му, като изпълнител на поръчки за международни превози и товари.

С предявения осъдителен иск ищецът моли съда да постанови решение, с което след като установи, че са налице основанията за търсене на пълна имуществена отговорност спрямо ответника в размер на 3 835 /три хиляди осемстотин тридесет и пет/лева, от които имуществени вреди в размер на 2 835 /две хиляди осемстотин тридесет и пет/ лева за претърпени загуби, както и сумата от 1 000/хиляда/лева за неимуществени вреди за накърняване на доброто име и престиж на притежаваната от ищеца фирма ”П. К. –К., да осъди ответника Н. М. К. да заплати горепосочената сума общо в размер на 3 835 /три хиляди осемстотин тридесет и пет/ лева, както и законната лихва върху тази сума, считано от деня на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата, също и заплатеното адвокатско възнаграждение съгласно представеното пълномощно, както и сторените по делото разноски.

Ответникът Н. М. К. в отговора си на исковата молба, както и в съдебно заседание Ч. процесуалния си представител, оспорва предявения иск, като счита същия за неоснователен и недоказан.

По реда на чл. 193 ГПК, по искане на пълномощника на Н. М. К., е открито производство по оспорване истинността/верността/ на представените пред първата инстанция – „искане” от 22.01.2010г. и „уведомяване” от 09.03.2010г. издадени от „И” Г.В, Р. М. находящи се на лист 18 и 20 от първоинстанционното дело.

С обжалваното Решение № 276 от 12.08.2010г. постановено по гражданско дело № 355/2010г. по описа на Районен съд П., съдът е уважил частично предявения иск, като е осъдил на основание чл.211 във връзка с чл.207 от КТ, Н. М. К., с адрес: с.Я., О.П., У.”И. Р.” №., с ЕГН:*, да заплати на ”П. К. –К., ЕИК *********, с адрес на призоваване Г.П., У.”Р.” №.,представлявано от П. А. К., ЕГН:*, сумата от 1479.44/хиляда четиристотин седемдесет и девет лева и четиридесет и четири стотинки/лева - представляващи реално претърпени имуществени вреди от ищеца едноличен търговец, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 22.03.2010 година до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 297.43/двеста деветдесет и седем лева и четиридесет и три стотинки/ лева – сторени по делото разноски, съобразно уважената част от исковата претенция. В останалата част предявения иск е бил отхвърлен от съда като недоказан и неоснователен. Първостепенният съд е признал за недоказано оспорването истинността/верността/на оспорените документи – „искане” от 22.01.2010г. и „уведомяване” от 09.03.2010г. издадени от „И, Г.В, Р. М, находящи се на лист 18 и 20 от първоинстанционното дело.

От фактическа страна въз основа на събраните пред първата инстанция доказателства се установява следното:

От доказателствата събрани пред първоинстанционния съд в град П. се доказва по делото, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което Н. М. К. е работил във фирмата на ”П. К. –К.-град П.,/Трудов договор от 28.07.2008г./на длъжност „шофьор на тежкотоварен автомобил”, П. пълно работно време и на срок за изпитание. Установява се, че това правоотношение е било прекратено на основание чл.190, ал.1 т. 7 от КТ /”дисциплинарно уволнение”/, въз основа на приетата като писмено доказателство Заповед № 1/04.01.2010г. на ”П. К. –К., считано от 01.01.2010г..

От събраните пред първата инстанция доказателства се доказва твърдението в исковата молба, че на 26.12.2009 година, Н. К. е отпътувал от Г.П. с товарен автомобил марка „Д. с рег. № ....и полуремарке с рег. № ....., за извършване на международен превоз на товар от името на ищцовото предприятие на едноличен търговец, като този факт не се и оспорва от ответната страна. /Пътен лист серия Т № 020495/.

Не е спорно между страните по делото също така, че на 29.12.2009г., на К. е била поставена нова задача за превоз на товар от работодателя-превозвач, която обаче не е изпълнена, като вместо това, шофьорът се е отклонил от възложените му трудови задължения, променил е посоката на движение на МПС, като го е насочил по друг маршрут и в крайна сметка управляваното от въззивника МПС е оставено на паркинг в „М..”Г.К, Р.И, а той се е завърнал в Р.България с друг автомобил.

По делото пред първата инстанция е назначена авто-техническа експертиза, изпълнена от вещото лице В. Н., от заключението на която е видно, че средният разход на гориво за вида товарен автомобил ДАФ, с полуремарке, за зимни условия, е 24,8 литра; респ. П. средна цена за литър дизелово гориво от 1,95 лв., стойността на изразходваното гориво за 216 км /т.е. разстоянието от Г.Г до Г.К, двете населени места намиращи се в Р.И/ е 53,56 литра, или на стойност 104,44 / сто и четири лева и четиридесет и четири стотинки/ лева. Експертът е установил още, че е налице в случая неизпълнен превоз на заявен товар от Г. Г. до Г.Р д,Е, като от техническа гледна точка, водачът /К./ е могъл да се придвижи между двата града /от Г.Г до Г.К/ за време от около 3 часа. На последно място, вещото лице Н. установява, че за шофьора К. е съществувала техническа възможност да се придвижи между посочените населени места, а именно: тръгвайки в 11.00 часа от Г. Г да пристигне до 14.00 часа в Г. Р, без да извършва нарушение на правилата на труд и почивка съгласно регламент ЕО- №561/2006г..

В хода на производството по делото пред първоинстанционния съд, са допуснати и разпитани свидетелите Р.Н Т и С З Г.

Свидетелят Т. /служител на ”П. К. –К./ твърди, че с ответника са били колеги в продължителен период от време, като за последно са работили заедно в предприятието на -ищец. Сочи, че след Нова година /2009г. срещу 2010 г./ е направил курс до И, както и е закарал друг шофьор, който е прибрал изоставеният от К. товарен автомобил. Същият свидетел разяснява, че след Нова година, а именно на 2 или 3 Януари 2010г., ответникът е отишъл в дома му и е предал документите на изоставения в И камион „ДАФ”, ЧМР-та относно товара и сумата от 280 /двеста и осемдесет/ евро. Св.Т сочи, че относно върнатата парична сума, отв.К. му е казал, че си е направил сметка, колко пари му се полагат за извършения курс, приспаднал ги е, а остатъка връща. Разяснява, че П. предаването на документите, същите били в запечатан плик, а парите са предадени на ръка. Св.Т твърди, че отв.К. не е посочил причина за изоставянето на камиона в Р.Италия, като само е разяснил, че са имали скарване с собственика на фирмата работодател, поради което и е оставил камиона в Г.К, спедиция „М”, като на същото място е предал и ключовете от МПС-то, след което се прибрал. Относно процедурата за прибиране на камиона, свидетелят сочи, че с шофьора който е трябвало да прибере МПС, първо са разтоварили и на същия ден са отишли до град К, където са намерили товарната кола. След като са пристигнали, св.Т посочва, че неговият колега, който е трябвало да прибере камиона е измерил горивото в резервоарите, след което е говорил със собственика на МПС - К., П. което последният е заявил, че П. тези показания е налице липса на нафта. Свидетелят разяснява, че товарния автомобил има два резервоара – голям и малък, като и двата са използваеми, като автомобила изразходва гориво от големия, а от малкия горивото се прехвърля в големия.

Относно това дали има практика след дълъг курс в чужбина товарна кола да се връща празна, Св.Т твърди, че за 11 години като шофьор досега не е имал такъв случай, като често по време на движение е получавал инструкции за извършването на определена поръчка, за да не извършва празен курс към България. Сочи, че най-далечното разстояние на което е оставял шофиран от него товарен автомобил е Г.С, като това се е случвало и на „къси разстояния”, но никога не е оставял МПС на дълги разстояния, както в случая е сторил ответникът. Св. Т заявява още, че му се е случвало да остава на паркинг в спедиция „М”, като винаги е пренощувал вътре в камиона, но никога да остави товарния автомобил там и да си тръгне за България.

Свидетелката Г сочи, че работи в сервиз за гуми, но също има и транспортна фирма. Твърди, че познава ответникът във връзка с работата си. Заявява, че на 29.12.2009г. извършила услуга на приятелски начала на П. К., като приела заявка по ел.поща /на своя имейл/ от „И” и с текстово съобщение, Ч. интернет, изплатила заявката на К.. Около 10 часа, за да бъде сигурен, че заявката е приета, К. позвънил на ответника, който от своя страна потвърдил, че получил съобщението, но все още не бил проверил адреса, защото не бил приключил с първия превоз. Свидетелката Г твърди, че К. провел още няколко разговора с К., като след тях видимо бил доста ядосан. Свидетелката отдава това състояние на едноличния търговец, като резултат от това, че ответникът не бил разтоварил камиона, когато заявил, че няма да изпълни следващата заявка. Посочва, че между европейските фирми има практика дори само неявяването на време или закъснението да се заплаща /от фирмата превозвач/, като обезщетението се изчислява и е немислимо да е налице неизпълнение, както в процесния случай. Твърди, че като С. на транспортна фирма е имала подобен случай, в резултат на който била глобена с 500 евро за закъснение с разтоварване, от чуждестранна фирма. Свидетелката Г сочи още, че на 29.12.2009г. К. и споделил, че ответникът е престанал да си вдига телефона, оставил е камиона на паркинг и си е тръгнал. Свидетелката заявява още, че в този бизнес има практика камион да тръгва без да има заявка за товар, който да превози на връщане, като в последствие по време на курса получава поръчка, която да изпълни „в движение”, „така се работи, в движение се задават заявките”. Също твърди, че когато шофьор пристигне по-късно на зададения му адрес на който трябва да натовари е възможно да остане и на следващия ден, за да изпълни курса, но е недопустимо да откаже курса както в случая това е сторил ответника.

На основание чл. 176 ГПК, ответникът по предявения иск Н. К. е дал отговори на поставени му от ищцовата страна въпроси, а именно:1.Защо е оставил камиона на паркинга на фирма „М”?; 2.Защо е пропътувал обратният път от 216 км от Г. Г до Г. К с празен камион?; 3.Имал ли е нареждане да остави камиона на посоченото място, на паркинга на „М”?

Относно първия въпрос, К. не отрича, че е бил шофьор към фирмата на ищеца ”П. К.–К. към датата 29.12.2009г., както и че оставил фирмения камион в Италия на паркинг в спедиция„М”. Заявява, че е работил във фирмата на ищеца повече от една година, като за този период му се е случвало и друг път да оставя шофирания от него камион на територията на нашата страна. Сочи, че е оставял управляваното от него МПС на паркинги в Г.С, но никога до този момент в чужбина. Твърди още, че е оставял товарен автомобил и в Гърция, защото „там не се пипа”. Ответникът заявява, че предната година негов колега, който извършил последния за годината курс, също оставил камиона си в Р Гърция. К. П. разпита му по реда на чл. 176 от ГПК заявява пред първоинстанционния съд, че още с тръгването си от България е имал уговорка с ищеца да остави камиона на паркинга на „М”, като заради тази уговорка е пропътувал разстоянието от Г.Г до Г.К, за да остави товарния автомобил на посоченото място. Признава, че на 28.12.2009г. му е бил зададен нов курс, но тъй като все още не бил разтоварил камиона по първата дестинация, е било невъзможно да пропътува разстоянието от 300км за 3 часа, за да изпълни новата заявка. Сочи, че бил разтоварен в 11.00 часа и не е било възможно да стигне до 14.00 часа на новопосоченото от работодателят му място. Твърди още, че е било невъзможно да стигне в 14.00 часа до фирмата от която е трябвало да натовари, а в заявката изрично е било посочено гореспоменатият час като краен за извършване на заявката. Заявява още, че не останал да натовари на следващия ден, тъй като това бил неработен и почивен ден, вследствие настъпилите празниците и излизането в почивка на работниците.

На втория въпрос, К. отговаря, че още на 28.12.2009г. уведомил ищеца да откаже поетата заявка, докато все още не било късно. Твърди също, че следващият път, когато се чул с К., последният го напсувал.

Като отговор на поставения трети въпрос въззивника К. посочва, че още на 26.12.2009г.,П. тръгването си от България имал нареждане от страна на неговия работодател да остави камиона на паркинга. Твърди, че именно това е причината поради която не се върнал с товарния автомобил, а и практиката на фирмата е празен камион да не се връща, като го оставил на паркинга. К. в изявленията си пред първостепенния съд сочи, че след като се прибрал от Италия на 30.12.2009г. не предал документацията на К. а на свой колега. Като причина за това свое решение той сочи, отправената по негов адрес псувня от страна на търговеца К..

Въз основа на фактическите си изводи, които съвпадат с тези направени от първоинстанционния съд, въззивната инстанция излага следните правни съображения.:

Доколкото първоинстанционното решение се обжалва в цялата му част, за настоящата въззивна инстанция съобразно нормата на чл. 269 от ГПК тежи задължението служебно да следи за допустимостта на предявения иск и за неговата правилна правна квалификация.От друга страна въззивният съд следва да се занимае с този въпрос и поради наличието на оплакване във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по предявения пред него иск, а по друг непредявен иск, като въззивникът Ч. неговия процесуален пълномощник на практика е възразил срещу допустимостта на решението на първоинстанционния съд в тази връзка.

Волята на ищеца П. посочването на основанията на които основава искането П. очертаване предмета на спорното право и предмета на исканата съдебна защита, съставлява логическо единство от фактите сочени като правно релеватни към предмета на доказване в обстоятелствената част на исковата молба и нейния петитум, в който ясно, точно и коректно следва да бъде посочено какво е съдържанието на искането и каква е рамката на предмета на доказване. Всички факти от които се извежда спорното материално право и които би следвало да очертаят основанието на предявения иск, следва да бъдат посочени в обстоятелствената част на исковата молба, като на същите са подчинени и доказателства които съдът следва по искане на страните да събира П. разглеждане на делото пред различните инстанции. Решаващият съд не е задължен от посочената от ищеца правна квалификация, а следва да изведе същата на основание фактическите твърдения в исковата молба по делото и наведените от ищеца твърдения, както и от формулировката на петитума на исковата молба, очертаваща характера и обема на исканата съдебна защита.

В исковата молба въз основа на която е образувано и разглеждано делото пред РС П., ищецът е посочил като правно основание на предявения иск нормата на чл. 211 от КТ. Твърденията се основават на сключен между страните трудов договор, който е бил прекратен преди предявяването на иска пред съда. Фактическите основания на които се основа искането са свързани с подробно описаното поведение на ответника К., като исковата претенция е за вреди представляващи реално претърпени загуби изразяващи се в разходите за командировка на шофьора, който е изпратен да прибере изоставения камион в размер на 205/двеста и пет/лева, разхода за горивото от град Г до Г.К – за пробег от 261 км., която според нормалния разход на гориво за този тип МПС възлиза на 120 /сто и двадесет/лева, сумата от 372/триста седемдесет и два/лева, представляваща равностойността на липсващото гориво от допълнителния резервоар – 200 литра гориво, сумата от 496 /четиристотин деветдесет и шест/евро или 968/деветстотин шестдесет и осем/ лева, които ответника си е присвоил от сумата която ищеца му е предал П. тръгването на К. от България и сумата от 600 /шестстотин/евро или 1170 /хиляда сто и седемдесет/лева, която ”П. К. –К. е заплатил на македонска фирма за неизпълнена поръчка, чийто общ размер се равнява на 2 835 /две хиляди осемстотин тридесет и пет/ лева.

Исковата претенция е и за неимуществени вреди, в размер на 1000/хиляда/лева, които са претърпени поради увреждане престижа на предприятието ищец в обществото и доверието на съконтрахентите в коректността му, като изпълнител на поръчки за международни превози и товари.

Анализът на описаните факти в исковата молба по делото налагат извода че претендираните преки и непосредствени вреди от ищеца по делото, в едната си част се основават на поведението на ответника К., към момента когато той е изпълнявал трудовите си задължения и не се е отклонявал от поставените му преки трудови задължения П. извършвания превоз на стоки./за периода от 26.12.2009г. до обяда на 29.12.2009г./. Друга част от претендираните вреди обаче са в резултат на последващото неправомерно поведение на работника – шофьор, който е осъществил действията си вече в съзнателно отклонение от поставените му трудови задачи, П. които К. самоволно е избрал да се движи по маршрут който не му е възлаган, като е разходвал гориво което не му се следва във връзка с трудовите му функции и задължения, изоставил е управлявания от него товарен автомобил на платен паркинг, като в последствие според твърденията в исковата молба са направени разходи за прибирането на автомобила от друго лице, както и е била наложена глоба за неизпълнение на трудовите функции на К. във връзка с последната поставена му задача от работодателят му на 29.12.2010г., която той самоволно и съзнателно отказал да изпълни. Твърди се в исковата молба, че в резултат на това негово неправомерно поведение, в резервоарите на автомобила е било установено липса на гориво, в повече от необходимото за маршрута, който К. е следвало да държи П. изпълнение на възложените му по сключения между страните по делото трудов договор и конкретни задачи. Не на последно място претендират се и неимуществени вреди, поради уронване на доброто име на фирмата превозвач, която е ищец по делото. В петитума на исковата молба ясно и точно е посочено, че се претендира от ответника пълна имуществена отговорност, за нанесените от К. преки и непосредствени имуществени и неимуществени вреди.

Първостепенният съд П. изготвяна на проекта си за доклад по чл. 140 от ГПК и П. изготвянето на доклада си в открито съдебно заседание по реда на чл. 146 от ГПК, е извършил правна квалификация на предявения иск, като го е определил като иск с правно основание чл. 211 от КТ във връзка с чл. 207 от КТ, като е посочил че исковата претенция визира активирането на пълна имуществена отговорност на ответника към . Разпределил е доказателствената тежест между страните с оглед на предявените искове по КТ, като е възложил пълното доказване на фактите релевантни по делото именно на ищеца по делото съобразно разпоредбата на чл. 154 от ГПК, като е пояснил че ако се докаже че вредите са настъпили именно П. действията на К. като отчетник и П. и по повод на извършваните от него трудови задължения, вината на ответника ще се презумира и той ще следва да дакозва, че липсите не се дължат на неговото виновно поведение. В обжалваното решение, първоинстанционният съд отново е посочил че се произнася по иск с правно основание чл. 211 от КТ във връзка с чл. 207 ал.1 т.2 от КТ, като е счел всички твърдени в исковата молба вреди за “липси” по смисъла на този термин, а К. е бил приравнен на лице с отчетнически функции на основание чл. 1 ал.1 т. 2 от Наредба № 63, за прилагане на Указ № 1074 за ограничаване вземането на отчетнически, материалноотговорни и други длъжности от осъдени лица, доколкото макар и в длъжностната му характеристика да не са му били вменени изрично отчетнически функции, то К. фактически е изпълнявал такива, след като са му били предавани във връзка с извършването на превози в чужбина, пари и материални ценности/гориво, товарен автомобил и др./. Съдът е счел всички посочени в исковата молба и претендирани от ищеца имуществени вреди за “липси” и като е признал на ответника К. качеството на отчетник, съдът е уважил предявения според него иск с правно основание чл. 211 от КТ във връзка с чл. 207 ал.1 т. 2 от КТ частично, като в останалата част го е отхвърлил като недоказан, доколкото от ищеца не са били доказани размера и стойността на така нанесените вреди.

Настоящата въззивна инстанция като упражни контрол за законосъобразност на обжалвания съдебен акт и извърши проверка преди всички на допустимостта на обжалваното решение счете, че възражението на въззивника за недопустимост на въззивното решение е основателно, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по един непредявен и частично недопустим иск. С решението си по едно дело съдът е длъжен да се произнесе по очертания с исковата молба предмет на спора, като не може да излиза И. рамките на това което му е поискано. Предмета на спора бива посочен от ищеца Ч. излагане на обстоятелствата на които се основава искането му и сочените от него твърдения, както и представяне на доказателства с които те се подкрепят. Така съдът е длъжен да извърши правна квалификация на предявения иск, след като изясни какво е съдържанието на спорното субективно право и какъв вид защита се търси с него. Правната квалификация на предявения иск е дейност на съда, П. която той се ръководи именно от фактическите твърдения на ищеца от наведените от него обстоятелства и правни доводи, на които се основа искането по едно дело.

Безспорно е че с иск по съдебен ред и по реда на чл. 211 от КТ се претендират вреди П. пълна имуществена отговорност и такава е исковата претенция и в настоящия случай. Случаите на пълна имуществена отговорност са посочени изрично в закона, но в нормата на чл. 203 ал.2 от КТ, която според въззивната инстанция изпълва със съдържание предявения с исковата молба иск. В тази насока следва да бъдат изтъкнати следните аргументи: Повечето от претендираните вреди с исковата молба са настъпили от противоправното поведение на ответника К., но след като същият самоволно и съзнателно се е отклонил от изпълнението на преките му задачи във връзка с поетата от него работа по сключения трудов договор. Тези вреди са причинени от него умишлено, след като К. е преустановил действията си във връзка с възложената му работа по съществуващото между него и ищеца трудово правоотношение. К. се е отклонил от определения му маршрут, преустановил е връзка с работодателя си, самоволно е оставил автомобила на платен паркинг, след като е отказал изпълнението на последната за годината задача по извършване на превоз от неговия работодател. Именно П. претенцията по реда на чл. 203 ал.2 от КТ е предвидена възможността да бъдат претендирани имуществени вреди, извършени от работника или служителят умишлено и не П. или по повод на изпълнението на трудовите му задължения, т.е. визирани действия извършени от работника или служителят не вече във връзка с възложените му трудови функции или задачи, а И. тях и в рамките на действието си като обикновено физическо лице. От момента в който К. се е отклонил от изпълнението на трудовите си задължения на обяд на 29.12.2010г., той вече е започнал да действа като отклонил се от трудовите си задължения шофьор, като неговото поведение от този момент нататък не е било свързано с изпълнението на трудовите му функции по съществуващия все още между него и работодателят му трудов договор. Касае се за поведение в отклонение на поставените трудови задачи, в движение по различен от възложения му курс, в изоставяне на товарен автомобил, който той е управлявал – следователно в действия с които И. рамките на трудовите си функции и задължения К. е целял увреждането на работодателят си, воден от решението да се прибере П. семейството си за Коледа и да празнува празниците в къщи. Убедително доказателство за целта на ищеца и за неговата действителна воля във връзка с предявения иск за вреди е и предявеният иск за неимуществени вреди, тъй като неимуществени вреди могат да се претендират единствено и само П. реализирането на пълна имуществена отговорност по реда на чл. 203 ал. 2 от КТ.

Предявяването на иск с правно основание чл. 207 ал.1 т. 2 от КТ се реализира П. наличието на “липса”, която според законодателството съставлява вреда с неустановен произход, тогава когато същата се установява в рамките на съществуващото между страните по делото трудови правоотношения, като тази липса следва да е реализирана П. и по повод на изпълнение на едно трудово правоотношение, по което работника или служителят следва да имат и качеството на отчетник. Следователно – отчетническата отговорност по реда на чл. 207 ал.1 т.2 от КТ следва да бъде в повечето случаи съотнасяна към ограничената имуществена отговорност, като в този случай обаче отчетника носи отговорност в пълен обем, поради естеството на установената вреда и начина на нейното реализиране. Нещо повече – както правилно е отбелязал първоинстанционният съд в мотивите си и в доклада по делото, в този случай вината на отчетника за установените и доказани липси по размер, се презумира.

П. така наведените правни доводи въззивният съд счита, че с атакуваното с жалбата решение на първоинстанционния съд се е произнесъл по един непредявен пред него иск, като са налице основанията на чл. 270 ал.3 от ГПК за да бъде първоинстанционното решение обезсилено, а делото върнато на първоинстанционният съд за произнасяне по предявения иск от друг съдебен състав.

В частта в която съдът се е произнесъл по предявения иск за неимуществени вреди, съдът се е произнесъл по един процесуално недопустим иск, като в тази част обжалваното решение на първоинстанционния съд следва да бъде обезсилено, а производството в тази му част прекратено. Този извод съответства на задължителната и трайна съдебна практика - в първата ППВС № 4/61, 5/69, 2/84, 4/68 г., е указан кръгът на лицата (само физически), които могат да претендират обезщетение за неимуществени вреди и начинът на определянето му, след установяване на конкретните за увреждането (на собственото на ищеца здраве, от смърт на негови близки, от неизпълнено обещание за брак, от накърнени лична свобода, чест и достойнство) обстоятелства. В по-новата практика - Р № 197/97 г. на ВКС, също се приема, че няма основание да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди на юридически лица и по-конкретно - търговци, защото всичките им права са имуществени, вкл. и тези свързани с маркетинговия имидж, търговски марки и др. подобни. Търговското предприятие е съвкупност от права и задължения с паричен еквивалент - чл. 1, ал. 3 от ТЗ. Вредите, които търг. предприятие търпи се отразяват в патримониума му, съставен от права и задължения с имуществен еквивалент. То няма неимуществени активи и пасиви. Затова чл. 52 от ЗЗД не намира приложение за юридическите лица - те формират воля Ч. органите си, нямат психика, физическа сетивност и здраве, както физическите и не могат да търпят морални вреди. Така тази отговорност не може да бъде реализирана от едноличния търговец дори и П. условията на чл. 203 ал. 2 от КТ П. претендиране на вреди от пълна имуществена отговорност.

Водим от горното и на основание чл. 270 ал.3 от КТ, съдът

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА Решение № 276 от 12.08.2010г. постановено по гражданско дело № 355/2010г. по описа на Районен съд П., тъй като съдът се е произнесъл по непредявен пред него иск.

ВРЪЩА делото на първоинстанционния съд в град П., за произнасяне по предявения иск от друг съдебен състав.

ПРЕКРАТЯВА производството по делото в частта му в която е предявен иск от П. А. К., ЕГН:*, в качеството му на С. и П. ”П. К.–К., ЕИК *********, с адрес на призоваване Г.П., У.”Р.” №., срещу Н. М. К., с адрес:с.Я., О.П., У.”И. Р.” №., с ЕГН:*, с който се претендират неимуществени вреди, в размер на 1000/хиляда/лева, които са претърпени поради увреждане престижа на предприятието ищец в обществото и доверието на съконтрахентите в коректността му, като изпълнител на поръчки за международни превози и товари, поради ПРОЦЕСУАЛНА НЕДОПУСТИМОСТ.

Решението на съда подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от връчването му на страните, през ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :