№ 26
гр. Търговище, 03.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на двадесети
април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:БОНКА В. ЯНКОВА
Членове:МИРОСЛАВ Н. МИТЕВ
БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ
при участието на секретаря ЖОРЖЕТА СТ. Х.
като разгледа докладваното от БОНКА В. ЯНКОВА Въззивно наказателно
дело от частен характер № 20223500600032 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.313 и следващите от НПК.
Образувано е по въззивна жалба против присъда № 5 от 09.02.2022 г., подадена от
адв.Е.Николов, от АК Разград - повереник на частната тъжителка М. АЛ. М.. С посочената
присъда, постановена по НЧХД № 233/2021 г., РС Попово е признал подсъдимия Ал. С. Ал.
за невинен в това, да е причинил на тъжителката лека телесна повреда, изразяваща се във
временно разстройство на здравето, неопасно за живота, както и да и е нанесъл обида,
поради което го е оправдал по възведените с тъжбата обвинения за престъпления по
чл.130,ал.1 и по чл.146,ал.1 от НК. Отхвърлил е и предявените от тъжителката граждански
искове, като се е произнесъл по направените разноски постановявайки същите да останат в
тежест на страните, така както са направени.
Считайки присъдата за необоснована и незаконосъобразна, с въззивната жалба се иска
отмяната й и постановяване на нова, с която подсъдимият бъде осъден по двете обвинения -
за причинена лека телесна повреда и за обида. Не са направени доказателствени искания.
Допълнителни съображения, в предвиденият по чл.320,ал.4 от НПК срок не са постъпили.
С оглед служебно констатирана необходимост от допълнително изясняване на
обстоятелства по делото във въззивното заседание бе допуснат и се извърши преразпит на
вещото лице д-р Г..
В съдебно заседание, частната тъжителка и въззивник М., редовно призована не се явява.
Упълномощеният и повереник адв.Е.Николов от АК Разград се явява и поддържа изцяло
въззивната жалба, като устно аргументира съображенията за заявеното в жалбата
1
недоволство от атакувания съдебен акт, с акцент върху броя на уврежданията, описани в
СМУ – осем и броя на причинилите ги удари - най-малко четири. Поддържа се искането за
отмяна на оправдателната присъда и осъждане на подсъдимия и по двете, предявени с
тъжбата обвинения.
В съдебно заседание, подсъдимият редовно призован не се явява. Упълномощеният му
защитник – адвокат Ц.Х. от АК Търговище поддържа становище за неоснователност на
жалбата. Моли присъдата на РС като правилна и законосъобразна да бъде потвърдена
изцяло.
След като обсъди наведените в жалбата оплаквания и развитите от повереника
съображения, като съобрази всички събрани по делото доказателства, включително и
установеното от преразпита на вещото лице, след като провери изцяло правилността на
обжалваната присъда, на основание чл.314 ал.1 от НПК , съдът установи следното :
Първата инстанция е положила усилия за събиране на необходимите за разкриване на
обективната истина доказателства, но при оценката им е допуснала известно отклонение от
дължимият съпоставителен анализ, вследствие от което част от фактическите изводи са
останали необосновани, а същевременно част от относимите факти, са останали неизяснени,
поради което и с оглед правомощията и задълженията си на последна инстанция по
установяване на фактите, съобразно и чл.315 – чл.317 от НПК, въззивният съд допусна
преразпит на вещото лице съдебен лекар.
Като последица от проверката на доказателствената съвкупност, въззивният състав
установи известна промяна във фактологията, приета от първата инстанция и обективирана
в мотивите. Фактическото различие обаче не рефлектира върху правните заключения,
поради което и не води до промяна в правните изводи, направени от първата инстанция,
респективно не може да бъде удовлетворено направеното в жалбата искане за осъждане на
подсъдимия. Това е така, понеже, приетите за установени и от въззивната инстанция
параметри на фактическото поведение на подсъдимия обосновават заключение, че
уврежданията на тъжителката, не всички(както е приел РС), а само тези, наличието на които
е доказано и за които ще стане въпрос по-долу, действително са нанесени от подсъдимия в
условията на неизбежна отбрана, поради което и обективирения в оправдателната присъда
правен извод е верен и споделим.
При извършеният собствен анализ на доказателствата, въззивната инстанция намира
за установени следните фактически положения, относими към преценката по съществото на
делото: подсъдимият А., 29 годишен и тъжителката М., 39 годишна, са племенник и леля
(последната е сестра на бащата на подсъдимия) и фактическото стълкновение между тях
протекло в общи линии по посочената от първата инстанция (стр.втора от мотивите)
хронология и механизъм и по-конкретно: на инкриминираната дата - 17.07.2021г.(събота)
подс.А. се намирал пред дома си, заедно със своите родители - св.Маринов и св.Колева.
Около и малко преди 21 ч. вечерта, покрай тях в посока към близкия контейнер минала
тъжителката, носейки кофа с вместимост 20 л, с битов отпадък. На връщане отново минала
покрай тях и се спряла при подсъдимия, като на висок глас започнала да го упреква по
повод лица, които същият „бил пращал“ като купувачи, без последната да е имала такова
2
искане. Недоволна от тези му действия, които й създали дискомфорт, тъй като я посетили
неприятни за нея хора и след като племенникът и - подсъдимия по делото отрекъл да е
вярно, аргументирайки се с това, че има достатъчно собствени проблеми, същата се
обърнала към него с думите „Какво искаш ти бе педераст! Какво ме интересуват твоите
проблеми“ - подс.А. (л.35,НЧХД). Репликите били казани достатъчно високо и били
възприети и от родителите на подсъдимия, които също ги чули – св.Маринов (л.37,НЧХД) и
св.Колева (л.37,стр.втора,НЧХД).След отправените му думи подсъдимият станал и се
изправил срещу тъжителката, която с носената от нея празна пластмасова кофа започнала да
го „налага“- подс.А. (л.35,стр.втора, НЧХД), нанасяйки му удари – в областта на главата,
странично, зад лявата ушна мида и по тялото, в лявата странична повърхност на гръдния
кош - СМУ,л.33 и СМЕ,л.60 от НЧХД. За да се защити, подсъдимият взел една дъска
намираща се наблизо и ударил с нея тъжителката по тялото - „предната повърхност на
лявото бедро над коляното“ и по главата - в дясната част на лицето – „ долен клепач на
дясното око и по дясната скула“ - СМЕ ( л.58, НЧХД), като от удара в главата тъжителката
паднала на земята по гръб, с което инцидента приключил.
Различната фактическа установеност спрямо приетото от първата инстанция, не касае
предисторията на конфликта, която първата инстанция е установила коректно и настоящият
състав възприема, а касае само броя на ударите и механизма на тяхното нанасяне.
Въззивният съд не споделя, като я намира за необоснована, възприетата в мотивите
хронологична последователност( стр. втора, абзац първи), а именно, че след като
тъжителката му нанесла двата удара с пластмасовата кофа, подсъдимият взел дъска, с която
„ударил няколко пъти пострадалата по главата и тялото “, че въпреки ударите „Тя
продължавала да ръкомаха с пластмасовата кофа, след което загубила равновесие и
паднала на земята, но веднага се изправила и си тръгнала, с което инцидентът
приключил“.Така възприетата от РС фактическа последователност и главно приетото от
първата инстанция, че подсъдимият нанесъл множество удари (най-малко четири,
включително и разкъсно- контузните рани в главата - по темето и устната), не се споделят от
въззивният съд, понеже тези изводи са направени без да са обсъдени съдържателно
показанията на двамата свидетели – служители от полицията (въпреки декларираното в
мотивите тяхно ползване). В аспекта на несъмнената заинтересованост на останалите
свидетели, показанията на непредубедените свидетели Д.Николов и Х.Георгиев, като
обективен източник на релевантни факти са изисквали внимателно и най-вече пълноценно
използване.
Последица от констатираното отклонение от процесуалните изисквания за съвкупното
обсъждане на информацията от всеки един от доказателствените източници е
необоснованият извод, направен от първата инстанция, че всички увреждания отразени в
СМУ са с произход конкретния инцидент и съответно, че всички са нанесени от
подсъдимия. Съдът е приел за даденост посоченото обстоятелство, вероятно стъпвайки на
наличието им представеното с тъжбата удостоверение, издадено след освидетелстване на
тъжителката два дни по-късно.
Отсъствието на дължимия съпоставителен анализ е намерило проекция и в известното
3
затруднение на първата инстанция да обоснове приложението на чл.12 от НК, при
възприетите като брой - два удара върху подсъдимия и последвали четири върху
тъжителката, което проличава от заместването на дължимите фактически, а от там и правни
изводи с обобщаващото изречение „ последвалите няколко удара с дъска по посоката на
тялото и главата на М., които нанесъл подс.А. се приемат и ценят от съда, като
необходимата защита на подсъдимия провокирана изцяло от нападението на М., и
предназначена за прекратяване на последното.“ Именно фактическата неяснота относно
действително доказаният брой и вид на нанесените увреждания на тъжителката са
обусловили и отсъствието на дължимото конкретно съотнасяне на фактите по случая към
института по чл.12 от НК. По-конкретно, става въпрос за това, че правните елементи на
неизбежната отбрана и условието за нейната приложимост, залегнали в задължителната
съдебна практика, която вярно е цитирана, несъмнено изискват точното установяване на
момента, в който нападението е прекратено, а видно от мотивите, от една страна РС е
приел, че тъжителката последователно нанесла на подсъдимия два удара с кофата, с които
успяла „сериозно да го нарани“ (вж мотиви стра втора първи абзац), след което е приел,
мотивирайки отказа си да кредитира обясненията на подсъдимия, в частта относно броя на
ударите, че същият нанесъл най-малко четири удара (мотиви,стр. трета, предпоследен
абзац), след което в разсъжденията си за неприложимостта института на реторсия
(мотиви,стр 4), посочва, че „нападението не било изцяло прекратено, а само временно
прекъснато, тъй като пострадалата продължила да размахва пластмасовата кофа към
подсъдимия и е преустановила нападението едва след като паднала на земята - момент,
след който подсъдимият не е нанасял никакви удари“. Преценката на изложените
съображения, еднопосочно навежда на извод, че според първата инстанция - ударите (два
на брой) върху подсъдимия са първи и последователно нанесени му, след което за да се
предпази от продължаващите замахвания с кофата, той от своя страна нанесъл четири (най-
малко четири удара) с дъската и всички те са в условията на продължаващо от страна на
тъжителката нападение (замахване с кофата) и съставляващи отблъскването му, като
въпреки ударите тя не преустановявала нападението, което било отблъснато от само себе си,
тъй като тя, загубвайки „равновесие“ (мотиви ,стр. втора), паднала.
Този подход към фактите, въззивната инстанция не споделя, като намира, че от една
страна установяването им, както се посочи, не е вследствие дължимата съпоставителна
преценка, а от друга не намира и логическа подкрепа, тъй като приетото от първата
инстанция, че въпреки множеството (най-малко четири) последователни удари, нанесени от
подсъдимия с дъската – от които единият причинил разкъсно контузната рана в главата,
съпроводено с кървене (вж. в.л д-р Г., л. 36,ВНЧХД) тъжителката не само не била възпряна,
а продължавала да замахва, при това без да успее повече да увреди подсъдимия и от което
замахване, в крайна сметка „загубила равновесие“ и паднала сама, е трудно приемливо дори
и като житейска ситуация. По делото липсват данни за злоупотреба с алкохол, което би било
индикация за възможен проблем с равновесието, доколкото, както е отразено в докладната
записка –тъжителката е била „във видимо трезво състояние“ (л. 50, НЧХД). По -
същественото е, че тази хронология е изведена въз основа на предположение, без да е била
4
изяснена по експертен път подобна възможност, предвид заключението, обективирано в
изслушаната СМЕ, сочещо на друг възможен механизъм, който макар и основан на
заявеното от пострадалата, вещото лице е намерило за достоверен - „нанесен удар в
областта на главата, след което паднала на земята“ (вж л.67, НЧХД). Съответно, без да е
било изяснено, чрез разпит на вещото лице в тази посока – дали при констатираните удари
в главата, който и да е от тях, пострадалата е била в състояние да продължи да „размахва
кофата“, приетата фактическа хронология, освен нелогична от житейска гледна точка, е и
необоснована. Посоченото, съобразено и с коментираното по-горе подценяване
действителното доказателствено значение на установената от двамата свидетели Георгиев и
Николов информация, мотивира въззивният съд да изрази несъгласие с възприетата в
мотивите към присъдата фактическа хронология на инцидента .
Относно броя на нанесените от подсъдимия удари върху тъжителката и механизма на
нанасяне, след извършения преразпит на вещото лице и след собствен доказателствен
анализ, настоящият състав намери за установени и доказани само два удара, нанесени
от подсъдимия върху тъжителката по „предната повърхност на лявото бедро над
коляното“ и по лицето вдясно - по „ долен клепач на дясното око и по дясната скула“
(СМЕ, л.58, НЧХД), като от удара в лицето последната паднала на земята. Респективно, от
падането назад, последната получила и обективираните в СМУ охлузвания „ по задната
повърхност на лявата предраменница“ и „по гърба в областта на лявата лопатка“ (вж
СМЕ, л.58, НЧХД).
За да приеме този обем на причинените от подсъдимия увреждания, въззивният съд
съобрази от една страна противоречието в показанията на двете групи, ангажирани от
страните свидетели, които освен друго са и принципно заинтересовани към случая -
св.Костадинова, роднина по сватовство от първа степен с тъжителката(майка на съпруга й)
и св.Маринов и св.Колева - родителите на подсъдимия, а от друга наличието по делото и на
непредубедени свидетели, установяващи по делото както факти с пряко значение, така и
позволяващи проверка за достоверност на останалите доказателства. Както е известно, само
близката родствена връзка на свидетелите не изключва априори тяхната достоверност, но
изисква с оглед тяхното ползване много внимателната им проверка, която в случая е
улеснена именно от констатираното наличие на обективни доказателствени средства и
способи за проверка, каквито са показанията на двамата полицаи Георгиев и Николов и
заключението на СМЕ. Последното е особено важно и поради факта, че ангажираните от
тъжителката незаинтересовани, от гледна точка липсата на родствена връзка със страните
свидетели В.Хрюстемова и Н.Хрюстемов не установяват релевантни факти. Същите сочат
само за някаква „гюрюлтия“ св.Хрюстемова (л.36,НЧХД) без каквато и да е конкретика,
включително и относно участниците в скарването, каквито не установява и съпругът и св.
Хрюстемов : „за инцидента разбрах после, че нещо са се скарали“ св.Хрюстемов (л. 36,
НЧХД)
При оформените взаимно противоречащи си доказателствени съвкупности – от една страна
св.Костадинова, сочеща на състояние на тъжителката след тежък побой, а от друга –
подсъдимият, който отрича съприкосновение, а само замахване с дъската, подкрепен от
5
родителите си, макар и не изцяло, доколкото последните допускат да е било завършено
замахването и нанесен удар върху ръката на тъжителката, за разкриване на обективната
истина от същественото значение,както се отбеляза, са именно показанията на служителите
от полицията, пристигналите по подадения от тъжителката сигнал - свидетелите Х.Георгиев
и Д.Николов. Независимо, че същите не са очевидци на инцидента, несъмнено са достоверен
и съществен доказателствен източник и то в две посоки – както като пряк източник относно
възприетото от тях състояние на тъжителката, така и като производен, доколкото
опосредено установяват получената от тъжителката информация за случилото се
инкриминираната вечер.
Съпоставката на техните показания с казаното от св.Костадинова обуславя извод за
недостоверност на последната, като в тази връзка въззивният съд споделя съображенията,(
на стр.трета, абзац първи от мотивите), с които първата инстанция също е отказала да и се
довери. В допълнение може да се посочи и това, че твърденията на св.Костадинова за
състоянието на тъжителката възприето „на следващия ден, когато се връщаха от лекар“
включващо „ ..голяма рана на главата. Кръвта беше засъхнала по косата …и „ръцете и
бяха изподрани, където се е защитавала“ –л.36, НЧХД са изцяло опровергани от
съвкупната оценка на установеното от преразпита на вещото лице, от данните отразени в
изготвената докладна записка и от показанията на самите полицаи, извършили проверката.
На първо място, при прегледа на пострадалата, извършен на 19.07.2021г, не са установени
увреждания по ръцете, които да са били „изподрани“, каквито съответно не са
обективирани и в изготвената СМЕ (стр.58, НЧХД). Въпреки, че възражение в тази посока
не е отправено, уместно е да се спомене, че липсва каквато и да е пречка на извършилия
първичното освидетелстване съдебен лекар, който е издал и ползваното за експертизата
СМУ, да бъде възможена експертиза и същият да участва и като експерт в процеса (вж в
този смисъл Р № 355 / 11.01.2001 г. по н. д. № 264/2000 г., на ВКС,I н. о.)
На следващо място, от извършеният преразпит на вещото лице д-р Г. и от изяснените
външни прояви на обективираните в СМУ увреждания в окосмената теменна част на главата
и в областта на устните, несъмнено следва извод, че се касае за увреждания, които са
свързани „ с разкъсване с контузия на меките тъкани„ поради което и със сигурност „тече
кръв“ и ..същите “ веднага си личат след нанасяне на ударите в областта на устата“ – д-
р Г. (л.36,ВНЧХД). Вещото лице уточни също, че останалите увреждания в областта на
лицето- по дясната скула и по десния клепач стават видими след известен период от време
„от 30 минути до един час“ (л.36, ВНЧХД). Свидетелите Х.Георгиев и Д.Николов, които са
се отзовали своевременно по подадения сигнал – в 21.00 ч. същият е получен, а в 21.15 ч. е
бил съставен предупредителния протокол на тъжителката (вж л.50 и л. 51 от НЧХД) не
установяват да е имало видими следи от насилие по тъжителката, още по-малко такива, от
които да тече кръв, както и не им е било съобщено от тъжителката да ги е получила: “ По
нея нямаше следи от насилие. Попитахме я дали има нужда от медицинска помощ и тя ни
отвърна, че няма“ - св.Николов( л. 72,НЧХД). Опосредената чрез отразеното в докладната
записка (вж л. 50, НЧХД), изготвена веднага след случая от св.Д.Николов, информация,
получена от полицаите от самата тъжителка е сведена само до скарване и размяна на удари
6
„ същата заяви ,че се е скарала с племенника си и са разменили удари по тялото“. В
същият смисъл е възпроизведената и в качеството им на свидетели информация (вж л 72 и
л.73 от НЧХД), като обяснимо, предвид конкретиката на случая, който не е разкривал
някаква особеност, и двамата свидетели не възпроизвеждат подробности, като подчертават
верността на своевременно отразеното в изготвената докладна записка, както и по-пълната й
информативна стойност, тъй като докладната е била изготвена веднага, което е видно и от
датата на съставянето и.
При събраните по делото от показанията на св.Николов и св.Георгиев данни за
състоянието на тъжителката веднага след инцидента, които въззивната инстанция приема за
достоверни, заявеното от св.Костадинова, че пострадалата „Беше със страшни болки…
Трепереше, не можеше да каже какво е станало, тя беше в шок“ ( л.36 от НЧХД) е изцяло
опровергано. Свидетелите Николов и Георгиев не само са възприели състоянието на
тъжителката малко след случая, но и същата не е била “ в шок“, тъй като без каквото и да е
затруднение им е разказала какво се е случило. Показанията на св.Костадинова, освен
изолирани от другите доказателства, са и алогични, понеже липсва каквато и да е логика да
се приеме, че ако описаните увреждания по тъжителката (л.36,НЧХД) „ подута,..… със
страшни болки и голяма рана на главата. Кръвта беше засъхнала по косата..“
действително са били получени вследствие инкриминирания в тъжбата побой,тъжителката
няма да приеме, а ще откаже – както е сторила –предложението на полицаите да и окажат
съдействие и ще отговори отрицателно на отправения от тях само 15 минути след инцидента
въпрос дали има нужда от мед помощ( вж св.Николов и Георгиев -л.72 и л.73,НЧХД), а
същевременно ще търси такава два дни по-късно.
Както се посочи, вещото лице изрично поясни в проведения преразпит, че разкъсно
контузни рани (каквито са установените по окосмената теменна част и в областта на
устните) винаги са придружени с кървене, което ако е било налично, след като е в областта
на главата – тоест видимо, то и двамата полицаи несъмнено биха го забелязали. Следва да се
отбележи, че предложеното съдействие от страна на св.Николов и св.Георгиев е не защото
състоянието на тъжителката го е предполагало, а с оглед причината, поради която са били
извикани - във връзка с оплакване за нанесен побой и това е заявено изрично от
св.Д.Николов “По нея нямаше следи от насилие. Попитахме я дали има нужда от
медицинска помощ и тя ни отвърна,че няма“ (л. 72,НЧХД.) В случая е напълно
ирелевантно към установяването на този факт възражението на повереника – адв.
Е.Николов, свързано с възрастта на двамата полицаи и техният професионален стаж – били
млади (на 21г и на 29 г. ,бел.ОС) и не били съдебни лекари. За да могат да възприемат дали
тъжителката е имала разкъсно - контузни рани по главата, които по естеството си винаги са
съпроводени с кървене не е необходимо двамата свидетели служители на РУ, както да са
достигнали някаква възрастова зрялост или конкретно определен професионален стаж, така
и да разполагат със специални медицински познания.
Необходимо е да се уточни, във връзка със значението на показанията на свидетелите
Николов и Георгиев като източник на производни доказателства, че настоящият състав не
намира процесуална пречка за тяхното ползване, свързана с недопустимостта на частната
7
тъжителка да участва в процеса като свидетел. Като е известно, изявленията на частния
тъжител не съставляват доказателствено средство, но липсва ограничение в процесуалните
правила за обема на обстоятелствата, установими чрез лицата, които са ги възприели, без да
е извършен или да е било възможно да бъде извършен, разпит на първоизточника. Както е
посочено в Р№ 242/ 16.04.2020 г. по н. д. № 1018/2019 г., на ВКС, III н. о: “ Възможността
едно доказателство да се явява пряко от гледна точка на връзката с предмета на
доказване, и същевременно да е производно, от гледна точка на източника, е познато на
доктрината и практиката..“ и въпреки, че най-честият случай е установяване чрез
свидетели на извънпроцесуални признания на обвиняемия (какъвто е случаят третиран и в
цитираното решение), няма пречка чрез свидетели да се установяват и всички други
извънпроцесуални изявления, без значение причината, която ги изключва от пряко
събиране в процеса.
По тези съображения, въззивният съд, също намира за недостоверни показанията на
св.Костадинова за множество увреждания, включително и за разкъсно контузни рани по
главата и счита същите за недоказани.
Другата доказателствена група, формирана от обясненията на подсъдимия и неговите
родители също не предполага цялостно доверие, а само в частта си, която корелира с
установеното от другите достоверни източници. В тази връзка обясненията на подсъдимия,
съдържаща признание за вземане на дъска и замахване, но без да е осъществен удар, като
опровергани от другите доказателства, включително и показанията на баща му – св.Маринов
(л.37,НЧХД) са недостоверни и процесуалното им значение се свежда до упражнено право
на защита.
Тук е мястото да се посочи, че приетото от първата инстанция, признание на подсъдимия за
нанесен удар, макар и „само на един удар“ (вж.стр трета от мотиви) не кореспондира с
установеното по делото. Признания за реален физически досег не се съдържат в
депозираните от подсъдимия обяснения. Точният прочит на казаното от него пред първата
инстанция сочи само и единствено на признание за вземане на дъската и нейното вдигане
(вж. л.35, НЧХД). При това, в случая изобщо не става въпрос за неяснота в записаните
изявления, въпреки,че подобен подход при съставяне на съдебен протокол е недопустим, а
следва от категоричното и отразено в съдебния протокол изявление на подсъдимия, който на
въпрос на съда изрично е посочил “ Не съм я докосвал. Тя падна назад“ –л. 35,НЧХД .
Изявления за реализиран удар, а не само замахване се съдържат в показанията на неговия
баща – св. С.Маринов, който дава показания в тази посока, макар и противоречиво – в
началото на разпита твърди, че „Али посегна, но не можа да удари Мейрям“, а в края на
разпита посочва в отговор на въпрос на защитата „ Да.Удари я на лявата ръка, само един
удар. Не я е удрял по главата „ (вж л. 37,НЧХД)
Въпреки, така констатираната незаконосъобразност при доказателствената оценка на
обясненията на подсъдимия, в принципен план и коректният им прочит не позволява да му
бъде възложено цялостно доверие. Твърденията на подсъдимия, че взел дъската, но само я
„вдигнал“ срещу тъжителката и тя сама паднала назад са недостоверни и опровергани, както
от вида на увреждането по лицето (двете увреждания вдясно - по десния клепач и дясната
8
скула) и по предната повърхност на лявото бедро, за които вещото лице е посочило, че са с
механизъм от директен удар, така и от показанията на двата свидетели Х.Георгиев и
Д.Николов, опосредено установяващи волеизявленията на пострадалата за „размяна на
удари“ между нея и подсъдимия. Обясненията на подсъдимия не намират подкрепа дори в
показанията на разпитаните като свидетели негови родители, които, както се посочи, макар
и противоречиво (вж св.Маринов л. 37, НЧХД) и с известна несигурност(вж
св.Колева,л.37,НЧХД) установяват реално съприкосновение.
В обобщение, въззивният състав намира за установена и доказана следната фактическа
последователност в поведението на подсъдимия и тъжителката: след разменените реплики и
отправената към тъжителя обидна квалификация “педераст“, същият станал срещу
тъжителката, която го ударила с празната кофа по главата и по тялото, причинявайки му
описаните в съд. мед удостоверение увреждания(л.60,НЧХД), а подсъдимият с намиращата
се наблизо дъска, която взел и за да се предпази и я отблъсне, нанесъл от своя страна върху
тъжителката удари по „предната повърхност на лявото бедро над коляното“ и по
лицето, причинявайки и едновременно двете увреждания - по долен клепач на дясното око
и по дясната скула “(вж преразпит вещо лице, л. 36, ВНЧХД) , от което последната паднала
назад и по гръб на земята.
Така възприетите за установени фактически положения, въззивният съд намира за
изводими от съвкупната оценка на показанията на св.Николов и Георгиев и изяснените от
вещото лице д-р Г. обстоятелства, свързани с външните прояви на обективираните в СМУ
множество увреждания, включително и необходимото време за визуализиране на
уврежданията по лицето – клепача и скулите – „ от 30 минути до един час“ (л. 36,ВНЧХД),
което обяснява липсата им към момента, към който е проведен разговора с полицаите, от
обясненията на подсъдимия, в частта им за причината за инцидента и че е взел именно дъска
- предмет с по-голяма площ, позволяващ едновременното причиняване на двете увреждания
по лицето – дясната скула и десния клепач, отчасти от показанията на св.Маринов, относно
предисторията на конфликта и че синът му е използвал реално дъската,като е нанесъл с нея
удар. Тоест, доказана като хронология, брой и последователност на нанасянето на ударите,
според настоящият състав е именно описаната по-горе фактология, включваща двата удара
от страна на тъжителката и съответно двата удара от подсъдимия върху нея- по предната
част на бедрото и втори по лицето вдясно, от който именно тъжителката паднала назад на
земята.
При установената от въззивната инстанция фактология и последователност на взаимно
разменените удари, макар и в известно различие от фактическите положения, приети от
първата инстанция, непроменен остава правният извод за приложимост на института по
чл.12 от НК, а именно, че увреждането нанесено с дъската в областта на предната
повърхност на лявото бедро и в дясната половина на лицето, е в условията на неизбежна
отбрана.Не се касае за провокация,тъй като изправянето на подсъдимия не е обективирало
намерение за саморазправа - не се и твърди в частната тъжба, нито е установено
подсъдимият да е бил в нетрезво състояние. И след като активните първоначални действия
са били предприети от тъжителката, то и причиненото и впоследствие увреждане, което е в
9
рамките на необходимите предели и не ги надхвърля, респективно са реализирани от
подсъдимия за да се защити и отблъсне започналото непосредствено и противоправно
нападение спрямо него, покриват елементите на института, регламентиран в чл.12,ал.1 от
НК, поради което и осъщественото от подсъдимия деяние,като извършено в условията на
неизбежна отбрана "не съставлява престъпление, защото не е обществено опасно.
Отсъствието на дължимата, съгласно стандарта по чл.302 от НПК, степен на доказаност на
последващо поведение на подсъдимия, след падането на тъжителката на земята - да е
продължил да я удря, рита и пр., не позволяват да се приеме, че са налице основания за
продължаване на инкриминирано поведение след като е отблъснато нападението и
тъжителката вече е била паднала на земята, съборена от удара с дъската в областта на
главата. В тази посока фактическите изводи на първата инстанция( на стр четвърта от
мотивите) са обосновани и се споделят: Липсва каквото и да е доказателство, включително
и опосредено въведено чрез показанията на полицаите, подсъдимият да е удрял или ритал
тъжителката след като последната е паднала на земята.
По конкретните съображения, развити устно от повереника адв.Е.Николов
Вярно е, че в СМУ са отразени не само двете увреждания – по предната повърхност на
бедрото и вдясно по клепача и скулата, а и множество други увреждания. Да се възприемат
всички, като причинени от инкриминирания инцидент, без за останалите да е установена
изискуемата доказателствена обезпеченост, би било в противоречие с дължимият стандарт
за доказаност на обвинението, включително и на частното обвинение, което изисква както
„Обвинението да е доказано по несъмнен начин“ (чл.303,ал.2 от НПК) така и не допуска
никое доказателство или средство за неговото установяване да има приоритет, съгласно
принципното положение, съдържащо се в чл. 14,ал.2 от НПК.
Съдебно медицинското удостоверение, както е известно не установява авторство. То
несъмнено е косвено доказателство, но само по себе си доказва само вида и характера на
действително получени от пострадалата телесни увреждания, но не и обстоятелствата, при
които са получени, още по-малко първоизточника на причиняването им. С оглед трайното
разбиране, залегнало в редица решения на ВС и ВКС ( Р № 34 от 6.II.1985 г. по н. д. № 6/85
г., II н. о. на ВС на РБ, Р № 70 от 13.III.1995 г. по н. д. № 602/94 г., III н. о. на ВС на РБ, Р№
90 от 21.VI.1995 г. по н. д. № 476/94 г., I н. о., Р№ 179 от 22.03.2010 г. по н. д. № 105/2010
г., ВКС, III н. о, Р № 263 от 28.05.2013 г. по н. д. № 787/2013 г., ВКС, I н. о, Р № 19 от
19.03.2019 г. по н. д. № 1108/2018 г., II н. о, ВКС и др.) за значението на косвените
доказателства и условието за тяхното ползване, допускащо осъдителна присъда, основана
върху тях само ако те „ в своята съвкупност ..водят до единствено възможният извод за
виновността на подсъдимия и да изключват останалите възможни версии“ -Р № 90/
21.VI.1995 г. по н. д. № 476/94 г., I н. о. на ВС на РБ, то и съд мед удостоверение,
представено към тъжбата, дори и с косвената подкрепа на факта, че действително на
инкриминираната дата между тъжителката и подсъдимия е имало инцидент, не изпълва
това изискване.
Преценени в съвкупност, като косвено относими към фактите от предмета на доказване -
първият от които, съгласно чл. 102,т.1 от НПК е извършеното престъпление и участието на
10
обвиняемия, нито случилия се инцидент на инкриминираната дата 17.07.2021г, описан пред
полицаите като скарване, при което „двамата са си разменили някакви удари“ ( вж
св.Георгиев, л. 72, НЧХД), нито съд. мед удостоверение, обективиращо и други (извън
приетите за доказани) увреждания, нито дори принципната възможност, допусната от
вещото лице да са „получени по едно и също време“ - д-р Г.( л.67, НЧХД ) отговарят на
условието, изводът направен въз основа на тях, че именно подсъдимият е автор на всички
описани в съд мед удостоверение увреждания и ги е причинил по описания в тъжбата начин,
да е единствено възможния.Дори и само показанията на двамата служители са достатъчни за
да поставят го под съмнение.
В аспекта на посоченото, несподелимо е и изтъкнатото от повереника съображение, че
след като въпросният ден несъмнено е имало стълкновение между тъжителката и
подсъдимия, ТО И НЯМА КАК всички констатирани по нея увреждания на 17.07.2021г. да не
са ПРОИЗХОД ИМЕННО ТОВА СТЪЛКНОВЕНИЕ. Подобен подход на интерпретация на
доказателствата не може да бъде възприет, защото е основан изцяло на предположение,
което НПК не допуска както като доказателствен източник, така и като и аналитичен
способ.
Несподелими са и предложените от повереника съображения за доказаност на частното
обвинение изградени на плоскостта на коментирана недоказаност на защитната теза, тъй
като са в конфликт с принципното положение за възложената, съгласно чл.103,ал.1 от НПК,
тежест на доказване, която лежи върху частния тъжител. Обвиняемият не е длъжен да
доказва, че е невинен и не могат да се правят изводи в негова вреда от това, че не е доказал
възраженията си. Този основен принцип, залегнал в чл.16 от НПК е относим както към
престъпленията от общ характер, така и към тези, преследвани по тъжба на пострадалото
лице. Ето защо и развитите съображения за недостоверност в обясненията на подсъдимия,
не са от естество да заместят дължимото изискване за доказване на инкриминираното с
частната тъжба престъпление, възложено върху частния тъжител, което в случая с оглед
престъплението включва - доказване както на уврежданията (на всички инкриминирани в
тъжбата), така и на техния автор и то по начина на причиняване, очертан в тъжбата, защото
именно в нея и чрез описаните в нея факти, е определен и предмета на доказване в
конкретния процес.
Ето защо и в заключение, с очертаното фактическо изменение на приетата от първата
инстанция фактическа обстановка, след като изменението на фактите не води до
необходимост от изменение на правната им оценка, то и въззивният съд споделя
направеният от първата инстанция правен извод, за отсъствие на основание за осъждане на
подсъдимия, поради приложимостта на изключващата обществената опасност хипотеза по
чл.12 от НК - неизбежна отбрана, в условията на която е причинено увреждането на
тъжителката - по предната повърхност на лявото бедро и по дясна част на лицето – дясна
скула и десния клепач, със следващите от липсата на престъпление последици - отхвърляне
на предявения граждански иск.(Вж Р №412/7.02.2012г, по н.д.№ 2028/2011г на Трето н.о. на
ВКС)
ОТНОСНО престъплението по чл.146,ал.1 от НК
11
Правилно РС е съобразил ограничението в стандарта за доказаност изрично въведен в
НПК в чл.116, изключващ възможността осъдителната присъда да почива само на
самопризнание, какъвто е и настоящият случай. В този смисъл РС е подходил
правносъобразено към установените фактически данни за признатото казване от подсъдимия
на думата „курва“, към момента, когато инцидентът вече е бил приключил и тъжителката си
тръгнала.
Само за пълнота на изложението, следва да се посочи, че възражението на защитата за
неприложимост института на реторсията към престъплението обида не почива на
регламентацията, съдържаща се в чл.146,ал.2 от НК, която е в обратния смисъл. Не може да
има реторсия между различни по вид престъпления. Така, при нанесена обида и веднага
след нея последвала лека телесна повреда безспорно е неприложим институтът на
реторсията. Но принципно, както чл.130,ал.3 от НК допуска приложимостта на този правен
институт при леките телесни повреди, като единственото изискване е те да са от един и
същи вид „ също такава телесна повреда“,, така и нормата на чл.146,ал.2 от НК
регламентира идентична хипотеза при обидата. Посоченото е само за изчерпателност,
защото в случая липсват фактически основания за обсъждане приложимостта на чл.146,ал.2
от НК, доколкото казването, по признанието на самия подсъдим е след като инцидентът е
приключил и леля му си „тръгнала нагоре“. Извършения преглед и анализ на
доказателствената съвкупност не разкриват нито едно друго доказателство, което
пряко(чрез показанията на разпитаните свидетели) или косвено (чрез опосредено
установяване изявления на частната тъжителка) да установява посоченото в тъжбата второ
престъпление.
При тази доказателствена оценка изводът, че инкриминираното в тъжбата второто
престъпно деяние - по чл.146,ал.1 от НК, не позволява постановяване на осъдителна
присъда, поради ограничението вложено в чл.116 от НПК, е верен.
Следва да се отбележи и това, че изразената пред първа инстанция позиция за недоказаност
на обвинението по чл.146,ал.1 от НК, с оглед липсата на надлежно реализирано изявление и
то от частната тъжителка, което да обуслови предвидените в чл. 24,ал.5 т 4 от НПК
последици, както правилно е преценил и РС, не го е освободила от задължението да се
произнесе по същество на обвинението за нанесена обида. В същото време, с оглед обема на
пълномощията на повереника, изяснени във въззивната инстанция, ограничени до вписаното
в пълномощното пред РС, и при избраното от тъжителката процесуално поведение да
реализира правото си да не участва лично във въззивната инстанция (напълно допустимо,
съгласно чл.329,ал.3 от НПК), поставят в идентична позиция и въззивният съд, който
съответно също дължи произнасяне по същество. Предвид посоченото, независимо от
застъпената пред РС от повереника на тъжителката теза за недоказаност на престъплението
по 146 от НК, с оглед обема на заявеното оплакване, включващо, съгласно заявеното във
въззивната жалба и недоволство от оправдаването и за това престъпление, то и въззиввният
съд при неоттеглено от тъжителката обвинение, но същевременно надлежно сезиран с
въззивната жалба, с оплакване против присъдата и в тази и част, го разгледа, но го намери за
неоснователно.
12
Ето защо и по изложените по-горе съображения, настоящият състав намери искането в
жалбата за отмяна на първоинстанционната присъда и постановяване на нова, с различен
правен резултат, а именно осъждане на подсъдимия, за неоснователно.
При СЛУЖЕБНАТА проверка, съдът констатира незаконосъобразност в произнасянето на
първата инстанция по въпроса с разноските, направени по делото.Съобразно мотивите за
постановената оправдателна присъда, приложимата норма, която първата инстанция е
следвало да съобрази е чл.190,ал.1 от НПК. В случая съдът не е приложил института на
реторсията, при която е допустимо разрешаване на въпроса с разноските по начина, по който
е процедирал -„да останат така както са направени“ (стр последна от мотивите).
Действително, при приложение на института на реторсията подобно разрешаване на въпроса
с разноските е не само допустимо, но и правилно (вж Р № 464/ 24.IХ.1981 г. по н. д. №
466/81 г., I н. о. на ВС на РБ)
В конкретния случай обаче, след като е приел приложимост на нормата на чл.12 от НК и е
оправдал изцяло подсъдимия, съдът е следвало да разреши въпроса с разноските, така както
изисква чл.190,ал.1 от НПК и задължителната за прилагане съдебна практика, съгласно
която позицията или инициативността на подсъдимия, когато е оправдан, е без всякакво
значение за присъждане в негова полза на направените от него разноски (вж. Тълкувателно
решение № 36 от 6.XI.1990 г. по н. д. № 27/90 г., ОСНК).
Ето защо не може да бъде споделено съображението, с което първата инстанция е
разрешила въпроса с разноските разпределяйки ги както са направени, с аргумента,че –
„подсъдимият, макар и защитаван от упълномощен защитник, не е претендирал
разноски“. Както се посочи, последното е без значение за приложението на чл.190,ал.1 от
НПК.
В рамките на дължимата цялостна проверка, в пределите на задълженията си по
чл.314,ал.1 от НПК, въпреки липсата на наведени от страните оплаквания в тази посока,
въззивната инстанция намира за необходимо да посочи следното : Съгласно чл.190,ал.1 от
НПК, когато подсъдимият бъде оправдан, какъвто е настоящия случай, всички направени по
делото разноски се възлагат в тежест на частния тъжител. Този принцип, отнесен към
данните по делото обаче не намира фактическо измерение в реална промяна, тъй като
разноски за призоваване на свидетели от подсъдимия не са направени – същите са били
доведени в съдебното заседание, а другите разноски – за вещото лице, са били обезпечени
чрез внесен от повереника на тъжителката депозит. В представеното по делото пълномощно
за защитника на подсъдимия реално плащане не е вписано, поради което и само на това
основание – защото не са били реално направени, а не защото не са били поискани, както се
е мотивирал РС, липсва необходимост да бъдат присъждани разноски в конкретен размер
на оправдания подсъдим.
С оглед изхода на делото пред въззивната инстанция, на подсъдимия следва да бъдат
присъдени направените от него разноски за защитник по ВНЧХД№ 32/2022г, по описа на
ОС Търговище в размер на 600лв, съгласно представеното пълномощно и отразеното в
същото обстоятелство, че са реално заплатени. И също, с оглед изхода на делото,
направените пред въззивната инстанция деловодни разноски – възнаграждение на вещо
13
лице, в размер на 20 лв, следва да бъдат възложени, на основание чл.190,ал.1 от НПК, в
тежест на частната тъжителка, която следва да ги заплати.
Водим от гореизложените съображения и на основание чл.338 от НПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 5 от 09.02.2022г, постановена по НЧХД № 233/2021г. от
Районен съд Попово.
ОСЪЖДА М. АЛ. М., с ЕГН **********, да заплати по сметка на ОС Търговище
направените по делото разноски в размер на 20 лв. за вещо лице.
ОСЪЖДА М. АЛ. М., с ЕГН **********, на основание чл.190,ал.1 от НПК, да заплати на
подсъдимия Ал. С. Ал., със снета по делото самоличност, направените от същия разноски за
защитник във въззивното производство в размер на 600 лв.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14