Решение по дело №38/2025 на Административен съд - Русе

Производство по реда на чл. 268 ДОПК.

Образувано е по жалба от М. И. И., чрез адв. В. С., срещу решение № 277/20.12.2024г. на директор на ТД на НАП-Варна, с което е отхвърлена подадена от М. И. жалба срещу разпореждане изх.№ С240018-137-0008524/13.11.2024 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП Варна, ИРМ Русе, за отказ от прекратяване на ИД **********/2002 г. поради изтекла давност за събиране на публични вземания в размер на 16827,82 лв. главница и лихва 20 152,27лв. /общо 37025,09лв./ по влязла в сила присъда на 20.05.2014 г. по НОХД 29/2012 г. на ОС -Габрово, което вземане е присъединено с разпореждане изх. № 4068/2002/307744/13.07.2015 г., като съгласно ПНОМ изх. № С240018-022-0102506/25.10.2024 г. е наложена възбрана на зем. земя. Жалбоподателят твърди, че постановлението за налагане на запор на МПС изх.№ С170018-022-0078021/17.02.2017 г. не е редовно връчено, респ. не е произвело действие. Жалбоподателят се позовава на изтекла 5 г. давност, респ. 10 годишна давност, и иска отмяна на оспореното решение, респ. и на разпореждането и връщане на преписката на решаващия публ. изпълнител. Изложени са твърдения за материална незаконосъобразност на оспорения административен акт. Процесуалния представител претендира разноски по реда на чл.38 ЗА и внесената от него д.т.

Ответникът Директор на ТД на НАП – Варна, се представлява от гл. юрисконсулт [населено място] и оспорва жалбата като неоснователна. В ход по същество моли за отхвърляне на жалбата с присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът след като се запозна с жалбата, доказателствата по преписката и становищата на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

Жалбата е процесуално допустима, подадена е от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл. 145 и сл. от ДОПК, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл. 266, ал. 1 ДОПК, действията на публичния изпълнител , каквото представлява и разпореждането изх.№ С240018-137-0008524/13.11.2024 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП Варна по молбата на М. И. с искане за погасяване на публични вземания поради изтекла погасителна давност , могат да се обжалват от длъжника или от третото задължено лице пред директора на компетентната териториална дирекция чрез публичния изпълнител, който ги е извършил, в 7-дневен срок от деня на съобщението. Според чл. 268, ал. 1 ДОПК, в посочените случаи / чл. 267, ал. 2, т. 2, 4, 5 и 6 /, актът на решаващия орган може да се обжалва пред административния съд по постоянния адрес или седалището на длъжника.

Оспореното решение е издадено от компетентен орган в писмена форма. Обжалваното пред административния орган разпореждане също е издадено от компетентен орган – ст. публичен изпълнител в компетентната териториалната дирекция на НАП и в рамките на правомощията му /чл. 226, ал. 1 от ДОПК/. Налице са валидни административни актове, в писмена форма, с фактическите и правни основания за постановяването им. Спорът е по приложението на материалния закон.

Правният спор между страните е формиран по приложението на института на погасителната давност по отношение на публични държавни вземания, посочени в нормата на чл.162 ал.2 ДОПК Съобразно нормата на чл. 171, ал. 1 от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок. считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по - кратък срок. Съгласно ал. 2 от посочената разпоредба с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания, независимо от спирането или прекъсването на давността. Погасителната давност /по вид обща и абсолютна, като срок, съответно 5 и 10 годишна и последици – погасяване на правото на принудително изпълнение/ е материалноправен институт. Нормите предвиждащи спирането и прекъсване на давността са процесуалноправни и също се намират в ДОПК. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ДОПК, давността спира: 1. когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година; 2. когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3. когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с който е определено задължението, се обжалва; 5. с налагането на обезпечителни мерки; 6. когато е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение. Съгласно чл. 172, ал. 2 от ДОПК, давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. Съгласно ал. 3 на чл. 172 от ДОПК, от прекъсването на давността започва да тече нова давност. При спирането периодът на спиране не се включва в срока на давността - с него тя се удължава, докато при прекъсване на давността - започва да тече нова давност. Действията по принудителното изпълнение са уредени в раздел ІV на глава 25 "Принудително изпълнение" на ДОПК - чл. 220 и следващите и включват: образуване на изпълнително дело (съответно присъединяване на вземане за събиране по вече образувано такова, извършено и обективирано в нарочен акт на публичния изпълнител - разпореждане), изпращане на съобщение за доброволно изпълнение, налагането на запор и вписването на възбрана, присъединяването на публични вземания. Съгласно ТР 7/ 15.04.2021г на ВАС по т.д.8/2019 образуването на изп.производство и съобщението за доброволно изпълнение не прекъсват давността. От тълкуването на чл. 172, ал. 2 ДОПК се налага извод, че нормативната уредба има предвид само тези действия, които са сведени до знанието на длъжника. Само те могат да послужат за прекъсване на давността. Такива по преписката липсват.

Жалбоподателят е длъжник по изпълнително дело № **********/2002 г. С разпореждане изх. № 4068/2002/307744/13.07.2015г. е присъединено вземането на ОС-Габрово за сумата от 37 025,09 лв., представляваща държавна такса и лихви в размер на: главница: 16 872, 82 лв. и лихва-20 152,27 лв, към 13.11.2024 г. по изпълнителен лист № 52/30.05.2014г. от Окръжен съд - Габрово по НОХД №39/2012г. по присъда №12/20.12.2012г., влязла в сила на 20.05.2014 г. Т.е е налице публично вземане по смисъла на чл.162 ал.2 т.6 ДОПК : по влезли в сила присъди, решения и определения на съдилищата за публични вземания в полза на държавата или общините, както и решения на Европейската комисия за възстановяване на неправомерно предоставена държавна помощ, включително за дължимите по тях обезщетения, глоби и имуществени санкции. Като всяко публично вземане и дължимата държавна такса се погасява с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Присъединяването на това вземане за държавна такса дължима по сметка на ОС-Габрово по изпълнително дело № **********/2002 г. е без данни за връчване и да е сведено до знанието на длъжника, т.е липсват основания за прекъсване на давността, която като всяко публично вземане започва да тече в случая от 01.01. 2015г. Така 10 годишната давност независимо от спирането й изтича на 01.01.2025г.

Все пак по преписката са налице данни че е издадено е постановление за налагане на запор върху лек автомобил, изх. № С170018-022-0007802/17.02.2017 г. , което принципно спира давността. Постановлението е връчено на жалбоподателя чрез лице от домакинството му /вуйчо/ на 27.02.2017 г., като към този момент И. е изтърпявал наказание лишаване от свобода. Видно от справка от сектор ПП при ОДМВР Русе запорното съобщение не е изпълнено поради липса на негов предмет- посоченото МПС не е било собственост на длъжника, т.е ПНОМ не е произвело действие е запор не е наложен. Така с ПНОМ изх. № С170018-022-0007802/17.02.2017 г. Независимо от издаването му, но поради неправилно насочване към имущество, което от 2013г. не е принадлежало на длъжника давността не е спряна. Независимо от позоваването в оспореното решение на мотивите на ВКС в Тълкувателно решение № 3/2015 от 10.07.2017 г. по тьлк. дело № 3/2015 г. на Върховния касационен съд (ВКС), Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, че "от значение за определяне на вида на действието е материализираното в него изявление на съдебния изпълнител, а не дали са настъпили свързаните с това изявление правни последици. Поради това разпореждането на съдебния изпълнител за налагане на запор върху несъществуваща банкова сметка не може да се трансформира в действие по проучването на имущественото състояние на длъжника, независимо от това дали запорът е породил предвиденото в закона действие или не. Налице е изпълнително действие". Началният момент на спирането е датата на налагане на мярката в зависимост от нейния вид (напр. дата на вписване на постановлението за възбрана в Агенция по вписванията; дата на връчване на постановлението за налагане на запор на моторно превозно средство и т.н. В случая, с връчване на постановлението за налагането на запор върху МПС е спряна погасителната давност. Обаче връчването не е надлежно сторено, тъй като длъжника като изтърпяващ наказание ЛОС в затвор не е надлежно уведомен, а връчването на адрес, при данни за мястото на изтърпяване от свобода не е надлежно и ПНОМ не е произвело действие. Съответно е изцяло и незаконосъобразно позоваването на § 29 от ПЗР на ЗМДВИППП,че давността по чл. 171, ал. 2 от ДОПК спира да тече от 24.03.2020 г. (датата на влизане в сила на § 29 от ПЗР на ЗМДВИППП), като неизтеклата до момента на спирането част от давностния срок продължава да тече от 21.05.2020 г. предвид § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето. Към датата на устните състезания е настъпила погасителната давност за цялото вземане и оспореното решение ,респ.потвърденото разпореждане са незаконосъобразни, а жалбата е основателна. При този изход на спора е основателна претенцията на адв. В. С. С. от АК-Пазарджик , процесуален представител на жалбоподателя за присъждане на деловодни разноски: такива по чл.38 ЗА за оказана безплатна правна помощ вр. чл. 8 ал. 3 от Наредба 1 за адв.възнаграждения в размер на 1000 лева и за заплатената д.т. в размер на 10 лева.

Мотивиран с изложеното и на основание чл. 268, ал. 2 ДОПК, съдът

Р Е Ш И

Отменя решение № 277/20.12.2024г. на директор на ТД на НАП-Варна, с което е отхвърлена подадена от М. И. жалба срещу разпореждане изх.№ С240018-137-0008524/13.11.2024 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП Варна, ИРМ Русе, за отказ от прекратяване на ИД **********/2002 г. поради изтекла давност за събиране на публични вземания в размер на 16827,82 лв. главница и лихва 20 152,27лв. /общо 37025,09лв./

Отменя Разпореждане изх. № С240018-137-0008524/13.11.2024 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП Варна, ИРМ Русе и връща преписката за служебно отписване на задълженията

Осъжда НАП да заплати на адв. В. С. С. от АК-Пазарджик деловодни разноски в размер на 1010 лева

Решението не подлежи на обжалване.