Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр.
София, 01.07.2020 г.
В И М Е ТО
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря М. Симеонова, като разгледа т.д. № 2630/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „СД В.“ ООД твърди, че ответникът „Г.“ АД е участник дружество по ЗЗД с наименование „О.П.“, което било изпълнител по договор за обществена поръчка по проект „Разширение, реконструкция и модернизация на ПСОВ – гр. Провадия“, сключен с О.П.. Поддържа, че на 13.07.2012 г. сключил с ответника договор за изпълнение на строително-монтажни работи (СМР) по две обособени позиции от проекта, определени в Приложение № 1, срещу възнаграждение в размер на 990 864,26 лв. В договора било уговорено заплащането и на допълнителни СМР извън посочените в приложението, ако те са технологично необходими или извършването им се налага от надлежно дадени предписания. Ищецът сочи, че изпълнил договорените в Приложение № 1 СМР, както и допълнително възложени СМР, а проектът бил приет и от възложителя, и от О.П.. Въпреки това ответникът не заплатил в цялост дължимото възнаграждение, като неплатено останало възнаграждението за основните СМР по обобщена сметка № 8 и част от възнаграждението по обобщена сметка № 5.7 (задържано като гаранция за добро изпълнение съгласно уточнителна молба от 30.01.2019 г.), както и възнаграждението за допълнително извършените в хода на изпълнение на проекта СМР. Според ищеца изискуемостта на възнаграждението, задържано като гаранция, е настъпила с получаване на разрешението за ползване, а за другите плащания срокът следвало да се определи съобразно чл. 3.2 от договора, а именно пет дни от изготвяне на финалните количествено-стойностни сметки. Това станало на 12.12.2013 г., когато ответникът подписал разпределителен протокол за остойностяване на задълженията. Поради всичко изложено ищецът моли съда да осъди ответника да му заплати следните суми: 147 000 лв., представляваща дължимо възнаграждение за изпълнените по позиции 5.18.2 и 5.18.3 от Приложение № 1 към договора СМР съгласно обобщена сметка № 8 (в общ размер от 200 541,75 лв.), които претендира частично - 89 750 лв. за КТП и ГРТ и 57 250 лв. за доставка на дизел-агрегат; 97 710,74 лв., представляваща възнаграждение за СМР съгласно обобщена сметка № 5.7, удържано като гаранция за добро изпълнение, и 26 000 лв., представляваща възнаграждение за допълнително извършени СМР (в общ размер от 207 688,44 лв.), а именно - демонтаж на пешеходен мост, шапки на монолитна подпорна стена-десен бряг и стоманобетонов праг (уточнителни молби от 30.01.2019 г., от 04.06.2019 г., от 25.06.2019 г. и от 10.07.2019 г.). Претендира законна лихва и разноски.
Ответникът „Г.“ АД оспорва иска при твърдението, че разпределителният протокол е подписан за ответника от лице без представителна власт, като същевременно е антидатиран. Оспорва изпълнението на СМР по обобщена сметка № 8, както и възлагането и изпълнението на невключените в Приложение № 1 към договора СМР. Евентуално твърди погасяване на вземанията по давност – тъй като изискуемостта на вземането за възнаграждение по обобщена сметка № 8 била настъпила на 08.11.2013 г. според уговореното в чл. 3.3. от договора, вземането, формирано от удържаната гаранция, станало изискуемо от деня, следващ издаването на разрешението за ползване от 23.08.2013 г., а допълнителните СМР трябва да са били изпълнени най-късно към 14.08.2013 г., от когато ищецът е могъл да претендира и тяхното заплащане. Наред с това ответникът сочи, че в разпределителния протокол сумата от 200 541,75 лв. била формирана с коефициент за печалба, който не се следвал на ищеца. Поддържа също, че не е налице основание за присъждане на суми, формирани от стойността на ДДС, тъй като за СМР по обобщена сметка № 8 и за допълнително извършените СМР ищецът не е издал фактура. Поради всичко изложено ответникът моли съда да отхвърли иска и да му присъди разноски.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Предявеният иск е за заплащане на част от дължимото възнаграждение за строително-монтажни работи, изпълнени по силата на договор. Тъй като основанието на иска е договорът, а не конкретните СМР, и тъй като всички суми се претендират като дължимо възнаграждение, а не като други парични вземания, основани на договора, то съдът приема, че е сезиран с един иск (а не с обективно съединени искове според броя и вида на процесните СМР, в каквато насока са правните доводи на ответника). Този извод не се променя от обстоятелството, че част от СМР, за които се претендира заплащане, са извършени според твърденията на ищеца в резултат на допълнително възлагане, тъй като това възлагане се твърди да е допълнение/изменение на същия договор, по силата на който се претендира заплащането и на останалите СМР.
Безспорно между страните е, че на 23.07.2012 г. между тях е сключен договор, по силата на който ответникът е възложил, а ищецът е приел да изпълни проектиране, строителство, пускане в експлоатация и обучение на експлоатационния персонал на ПСОВ Провадия, Основен ремонт на канализационен тласкател от КПС-3 до съществуваща изливна шахта (обособена позиция 1) и изграждане на битова канализация и реконструкция на водопровод в определени участъци в гр. Провадия чрез изграждане на подпорна стена по разработени технически проекти (обособена позиция 2). Насрещно ответникът се е задължил да заплати възнаграждение в размер на 3 547 117,82 лв., платимо авансово и поетапно според изпълнението на работата. Този договор от своя страна е сключен в изпълнение на дейностите, възложени от О.П. на дружество по ЗЗД „О.П.“, съдружник в което е ответникът, съгласно договори № 101 и № 102 от 15.05.2012 г.
Тъй като
ищецът твърди, че част от неразплатените СМР са сред първоначално възложените с
договора, а друга част се явяват допълнително възложени, това налага да бъдат
разгледани поотделно предпоставките за
възникване и погасяване на тези вземания.
Относно
претенцията за заплащане на СМР, извършени съгласно първоначалното възлагане:
Съгласно уточнителна молба от 30.01.2019 г. сумата от 97 710,74 лв. представлява неплатената поради удържане на гаранция част от възнаграждението за СМР съгласно обобщена сметка № 5.7 (монолитни подпорни стени, детайлизирани в протокол № 5.7.), а съгласно уточнителни молби от 04.06.2019 г. и от 10.07.2019 г. сумата от 147 000 лв. представлява част от дължимото възнаграждение за СМР по обобщена сметка № 8 – КТС и ГРТ и доставка на дизелагрегат (позиции 5.18.2. и 5.18.3. от Приложение 1).
Възлагането по отношение на тези дейности е извършено с договора, тъй като те са описани в Приложение № 1 към него. Следователно първият елемент от фактическия състав на вземането за възнаграждение за тях, а именно – постигане на съгласие за извършването им – е налице.
Следващият факт, установим от ищеца, е точното им изпълнение. За доказването му са събрани многобройни писмени доказателства и гласни доказателствени средства, както и е прието заключение на СТЕ. От съвкупния им анализ може да се направи категоричен извод, че дейностите по обобщени сметки № 5.7. и № 8 са извършени. Според заключението на СТЕ същите дейности са отразени в общи протоколи за приемане на изпълнени СМР, съставени между дружество „О.П.“ и О.П., както в Констативен акт обр. 15 за установяване годността за приемане на строежа от 14.08.2013 г. и в Разрешение за ползване № СТ 05-1647/20.09.2013 г. Че тези дейности са извършени именно от ищеца се установява и от изходящи от ответника-възложител документи – напр. писмо изх. № РД-03-00-1273/02.08.2013 г. от „Г.“ АД до ищеца с искане за представяне на документите за дизелагрегата и ГТР, сертификати и започване на 72-часова проба (л. 217), което съставлява признание относно изпълнението. Отделно от това и противно на възраженията на ответника, изпълнението на договорените СМР, щом тяхното възлагане се установява от други доказателства, може да се докаже и със свидетелски показания – както при липса на строителни книжа, така и за опровергаване на удостоверените в актовете за строителство факти, стига те да не са подписани от лицето, искащо свидетелите. Ето защо съдът кредитира и показанията на свидетелите З., Р.и М., които също установяват факта на изпълнение на процесните СМР. З. сочи, че е организирал доставката на дизел-агрегата за пречиствателната станция, като на предаването на работата и извършването на изпитанията е присъствал и представител на ответника – „главният ръководител на обекта“. М. потвърждава, че работата е била изпълнена и предадена, като строителните дейности били окончателно преустановени към септември 2013 г. Показанията на този свидетел съдът кредитира с особено доверие, тъй като същият се явява „ръководител екип“ на процесните обекти, съгласно договор, сключен на 16.05.2012 г. между него и дружеството „О.П.“, в което участник е ответникът (л. 187).
Впрочем ответникът не оспорва изпълнението на дейностите по обобщена сметка № 5.7, като е платил дължимото за тях към съответния момент възнаграждение и е удържал единствено договорената гаранция. По отношение на работата по обобщена сметка № 8 пък е ирелевантно дали този документ е подписан от ответника, за да се приеме, че е налице задължение за възмездяване, тъй като се установиха другите предпоставки за дължимост на възнаграждението – тяхното изпълнение е надлежно възложено от представител на ответника чрез сключване на договор; остойностяването им е договорно установено; изпълнението им се установява от обстоятелството, че същите работи са били предадени от ответника на неговия възложител О.П.. Поради това, дори да не е обективирано волеизявление от страна на надлежен представител на ответника за приемането им, това не може да се отрази върху дължимостта на възнаграждението за тях. Този извод, макар изводим и само от закона, е приет и от страните в чл. 3.2 от договора – „строително-монтажните работи се считат за приети и в случаите, когато протоколите не са подписани то възложителя в петдневен срок от изготвянето им или са включени в общите протоколи за изпълнени СМР, подписани от О.П. и ДЗЗД „О.П.“.
Спорен е въпросът дали вземането за възнаграждение по посочените сметки е погасено по давност. Това налага да се отговори на два въпроса: 1). кога е настъпила изискуемостта му, и 2). осъществили ли са се факти, довели до спиране/прекъсване течението на давностния срок преди изтичането му, в частност – признал ли е ответникът дълга.
Съгласно чл. 3 от договора 95 % от стойността на действително изпълнените СМР се изплащат съгласно график на плащанията, който е неразделна част от договорите между О.П. и „О.П.“, след приспадане на платения аванс, а 5 % от стойността – след издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация (или по терминологията на Наредба № 3/2003 г. – разрешение за ползване).
Съгласно актуализирания график на плащанията (предвиждащ по-късни падежи спрямо първоначално договорените) последното междинно плащане е следвало да се извърши до 45 работни дни от 05.09.2013 г. при наличие на акт обр. 15 без забележки и предадена екзекутивна документация (л. 97), т.е. до 08.11.2013 г. Същевременно разрешенията за ползване на процесния обект, представени от ищеца, са от 23.08.2013 г. и от 20.09.2013 г. Следователно изискуемостта на задължението по обобщена сметка № 8 е настъпила на 09.11.2013 г. (или най-късно на 12.11.2013 г., ако се брои тридневният срок, посочен в чл. 1 от договора), а това по обобщена сметка № 5.7, формирано от удържаната гаранция – и по-рано.
Не са представени доказателства за изменение на договора в частта относно уговорените срокове за плащане. Извод за такова съгласие не може да се направи и от съдържанието на представения от ищеца протокол за разпределение, чиято правна характеристика ще бъде обсъдена по-долу, тъй като в него не са посочени никакви срокове за плащане на задължения от ответника към ищеца. Ирелевантно е и кога фактически О.П. е извършвала плащанията към ответника, тъй като изразената в договора воля е плащането да се обвърже с предварително изготвения график, а не с фактическото му изпълнение.
Щом вземанията са станали изискуеми най-късно на 09.11.2013 г., а исковата молба е подадена на 12.12.2018 г., следва да се установи дали погасителният давностен срок е изтекъл преди предявяване на иска или са се осъществили факти, довели до спиране/прекъсване течението му. По този въпрос съдът намира следното:
Вземането за
възнаграждение, дължимо по договор за изработка, се погасява с изтичане на пет години, считано от настъпване на
изискуемостта му. В частност, разпоредбата относно кратката погасителна
давност по чл. 111, б. „а“ ЗЗД е неприложима, тъй като тя касае задължения за
възмездяване на положени трудови усилия, а на постигнат трудов резултат, както е при договора за СМР. Същевременно
възнаграждението за СМР, дори и да е уговорено да се заплаща поетапно, няма
характер и на периодично по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД (Решение № 183/25.02.2005
г. по гр. д. № 439/2004 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Определение № 126/23.02.2009 г. по т. д. № 571/2008 г.
на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 93/24.06.2015
г. по т. д. № 65/2014 г. на ВКС, ТК, І т.о.).
Не се твърдят факти, довели до спиране на давността, а от фактите, които биха могли да доведат до нейното прекъсване, ищецът сочи признанието на дълга, извършено от ответника в протокол за разпределение, датиран с дата 12.12.2013 г. Според настоящия състав обаче посоченият документ не удостоверява признание, годно да прекъсне давността преди пет години преди предявяване на иска.
На първо място, макар съдебната практика да е спорна по въпроса до кого следва да е достигнало изявлението за признание, няма противоречие относно необходимото съдържание на това изявление, за да има то прекъсващ давността ефект – приема се, че признанието следва да е несъмнено (макар да може да е конклудентно) и да обхваща самото съществуване на задължението, а не само фактите, от които то произтича (Решение № 181/23.11.2016 г. по гр. д. № 338/2016 г., на ВКС, ГК, ІІІ г.о.). В настоящия случай т.нар. разпределителен протокол съдържа удостоверяване на факти относно „оставащи за получаване“ стойности по акт 8, но задължаването, изразено словесно под табличния формат, касае вземания и лица, различни от процесните. Това не изключва да е налице признание за дължимост на сумите по акт № 8, но то не може да се приеме за несъмнено.
Отделно от това, сумата по обобщена сметка № 5.7, удържана като гаранция за добро изпълнение, не е предмет на разпределителния протокол и по отношение на нея не може въобще да се формира извод, че с този документ се удостоверява прекъсващо давността изявление на ответника.
На второ място, дори да се приеме, че изявлението, обективирано в разпределителния протокол, е годно по съдържание да се окачестви като признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, то не може да се приеме, че от момента на извършването му до предявяване на иска са изтекли по-малко от пет години. Съображенията за това са следните:
Ответникът не оспорва, че документът е подписан от Л. И. (вж. изявление в о.с.з. на 04.06.2019 г.), но оспорва наличието на представителна власт у това лице за приемане на работата по процесния договор и за задължаване на възложителя, като същевременно сочи, че документът е антидатиран и че подписът, за който се твърди да принадлежи на Д. З.Д.(имал качеството член на УС на ответника към процесния момент), не е положен от него.
Макар да няма преки доказателства за представителната власт на И. да представлява ответника в отношенията по процесния договор, съдът намира, че този извод може да бъде формиран както от обстоятелството, че И. е подписал и неоспорената от ответника обобщена сметка № 5.7, по която е извършено и плащане (без сумата, удържана като гаранция), така и от факта, че именно И. е лицето, действало като представител на ответника в отношенията му, свързани с изпълнение на същите СМР и възникнали по силата на договорите с О.П. - И. е лицето, представлявало ответника при предаване на работата на неговия възложител (О.П.) и при съставяне на съответните за това актове, като е подписал Констативен акт обр. 15 за установяване годността за приемане на строежа от 30.04.2013 г. и от 14.08.2013 г. като представител на ответника (л. 71, л. 79).
Ето защо съдът приема, че разпределителният протокол е подписан за ответника от лице, имащо спрямо него договорно учредена представителна власт. Поради това, ако неговото изявление обхващаше и датата на документа, то ответникът не бил трето за документа лице и съдът би бил длъжен да приеме поставената върху протокола дата 12.12.2013 г. за достоверна (Определение № 512/23.04.2013 г. по гр. д. № 1309/2012 г., ГК, ІІІ г.о. на ВКС). В случая обаче са събрани доказателства, от които може да се заключи, че датирането на документа не е част от волеизявлението на И., тъй като не се установява датата да е положена от него, нито пък преди подписване на документа от него.
За да стигне до този извод, съдът съобрази разпоредбата на чл. 178, ал. 2 ГПК, съгласно която доказателствената сила на документа, в който има добавки и други външни недостатъци, следва да се оценява с оглед всички обстоятелства по делото. В настоящия случай от първото заключение на СГрЕ се установява, че цифровите текстове, касаещи датите „12.12.2013 г.“ в Предложение ГБС и Финални резултати от срещи са изпълнени с различна по нюанс и оптично-физични свойства химикална паста от тези, с които са положени подписите за всички лица, както и с различен пишещ прибор. Същевременно във второто заключение на СГрЕ вещото лице допуска, че подписът, за който ищецът твърди да изхожда от законен представител на ответника (Д. Димитров), е неавтентичен. При разпита в о.с.з. на 04.12.2019 г. експертът уточнява, че допускането се дължи единствено на обстоятелството, че изследваният подпис има прост строеж и кратко съдържание, но същевременно са налице различия, чието присъствие не може да бъде обяснено по друг начин освен с извод за неатветничност – така напр. посоката, от която е започнало изписването на изследвания обект, и посоката, с която се изписват образците, е различна, а за лицето, чийто подпис се твърди да е изследваният, не е обичайно да има различна посока на движение (във всички изследвани сравнителни образци посоката на движение в изписването е идентична и е различна само за изследвания подпис, като това не може да се обясни нито с неудобната поза, нито с недостатъчното място за полагане на подписа върху листа); наред с това експертът е категоричен, че ищецът му е предоставил за изследване образци, за които е категоричен, че не изхождат от Димитров, което внася у съда допълнително съмнение относно начина, по който е създаден процесният документ. Отделно следва да се отчете и обстоятелството, че част от документа (неговата трета страница) е изключена по реда на чл. 183 ГПК, което също разколебава доказателствената стойност на документа в неговата цялост.
При така направения анализ съгласно изискването на чл. 178, ал. 2 ГПК съдът приема, че не може да се направи категоричен извод относно достоверността на датата, положена върху протокола за разпределение, а именно 12.12.2013 г. Действително, съществуването на документ с такава дата е удостоверено в изпратената по-късно от ищеца нотариална покана, но съобразно правилото на чл. 181 ЗЗД достоверността спрямо трето лице (а съдът приема, че ответникът е такъв именно защото не се установи волеизявлението на неговият пълномощник да обхваща и датата) не може да се докаже със свидетелстващо изявление на самия автор. Наред с това достоверността на датата е разколебана и от обстоятелството, че в издадена по-рано фактура (№ 1/29.11.2013 г.) ищецът е осчетоводил суми, за които се твърди да е постигнато съгласие едва на среща, проведена на 12.12.2013 г. (суми за неустойка в размер на 93 150 лв.), но не доказа твърдението си за „запазване“ на номера на вече издадената фактура и по-късното обективиране в нея на съдържание, съответно на договореното след датата на издаване на фактурата. Съмнение относно достоверността на датата внася и обстоятелството, че в разпределителния протокол са поети парични задължения в немалък размер, а платими в срок, следващ само с един ден сочената дата на подписване на протокола.
Поради изложеното изявлението на ответника в разпределителния протокол не може да се третира като признание, прекъснало давността на сочената от ищеца дата 12.12.2013 г. Същевременно от останалите писмени доказателства се установява, че ответникът е отправил три покани за среща и подписване на протокол относно разходите по процесния обект – на 09.10.2013 г. е изпратено писмо, с което ищецът е поканен на среща на 11.10.2013 г. с цел „да се изяснят и представят доказателства за целесъобразността на направените допълнителни разходи“ (л. 109); на 19.11.2013 г. е изпратено писмо, към което е приложен друг вариант на „окончателно разпределение“ (л. 221), а на 04.12.2013 г. е изпратено и последното писмо (л. 110), приложено към което е изпратено окончателно разпределение, като е посочено, че то следва да бъде подписано и върнато, за да се извърши плащане по него. Дори да се приеме, че в приложеното към това писмо разпределение са посочени като дължими именно процесните суми, то изходящото от ответника признание е с дата 04.12.2013 г. и след прекъсване на давността с това признание до предявяване на иска са изтекли повече от пет години.
Ето защо съдът приема, че вземането за възнаграждение по основния договор, макар и възникнало в сочения от ищеца размер, се явява погасено по давност.
Относно
претенцията за заплащане на СМР, извършени при условията на чл. 3.5. от
договора:
Съгласно чл. 3.5. от договора възложителят заплаща при предварително определено ценообразуване изпълнението на СМР, неотразени в Приложение № 1, но технологично необходими съгласно проектната документация и такива, изпълнени по предписание на възложителя, на лицето, упражняващо строителен надзор или в резултат от направени промени в работните проекти. От изложеното е видно, че страните са постигнали съгласие, което по отношение на паричната престация е определено на база единични цени, а по отношение на престацията на изпълнителя е изразено чрез определяне на условията, на които следва да отговарят изпълнените СМР – да са били технологично необходими или възложени от възложителя или лицето, упражняващо строителен надзор. Ето защо, ако се установи, че са изпълнени СМР при посочените в договора условия, то възложителят би бил задължен да ги възмезди въз основа на уговорените за това единични цени.
От заключението на СТЕ се установява, че извършването на процесните допълнителни СМР е в съответствие със заповеди по заповедната книга на обекта – заповед № 1 и № 45 за демонтаж на пешеходен мост, заповед № 91 за шапки на монолитна подпорна стена-десен бряг, заповед № 60 и № 64 за стоманобетонов праг. Това означава, че дейностите са възложени при условията на чл. 3.5 от договора. Тяхното изпълнение пък се установява както от събраните гласни доказателствени средства, така и от обстоятелството, че тези дейности са описани в констативен акт за установяване годността за приемане на строежа.
Ето защо в полза на ищеца е възникнало вземане за заплащането им, чийто размер се определя на база договореното в договора ценообразуване. Възражението на ответника за погасяване на това задължение по давност обаче е основателно – по изложените вече мотиви. На първо място, от договора може да се заключи, че задължението на възложителя да заплати допълнително извършените СМР става изискуемо в графика за плащане по основния договор (тъй като в чл. 3.1 се говори за действително изпълнени СМР, а не за СМР по Приложение № 1). Дори обаче да се приеме, че за тях не е установен срок за плащане, съобразен с графика по договора с О.П., то на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД изискуемостта на задължението за заплащането им ще настъпи с приемане на работата, а това е станало най-късно със съставяне на актовете обр. 15 или с издаване на разрешенията за ползване. Същевременно най-късният момент, в който може да се приеме, че е направено признание за дължимост на допълнително възнаграждение, е моментът на изпращане на последното писмо от възложителя, датирано от 04.12.2013 г., като по-късно датираният документ относно разпределяне на сумите не може да служи като признание, прекъсващо давността, по изложените по-горе съображения.
Ето защо съдът счита, че искът следва да бъде отхвърлен поради погасяване на вземанията по давност.
По
разноските:
Съобразно изхода от делото ищецът следва да заплати на ответника разноски в размер на 14 000 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от СД В. ООД, ЕИК **/*****срещу Г. АД, ЕИК **/*****, иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на възнаграждение за СМР, изпълнени по силата на договор от 23.07.2012 г., както следва: 147 000 лв., представляваща част от дължимото възнаграждение за изпълнените по позиции 5.18.2 и 5.18.3 от Приложение № 1 към договора СМР съгласно обобщена сметка № 8 - 89 750 лв. за КТП и ГРТ и 57 250 лв. за доставка на дизел-агрегат; 97 710,74 лв., представляваща възнаграждение за СМР съгласно обобщена сметка № 5.7, удържано като гаранция за добро изпълнение, и 26 000 лв., представляваща възнаграждение за допълнително извършени СМР - демонтаж на пешеходен мост, шапки на монолитна подпорна стена-десен бряг и стоманобетонов праг.
ОСЪЖДА СД В. ООД, ЕИК **/*****да заплати на Г. АД, ЕИК **/*****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 14 000 лв. разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: