Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 27.11.2020
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б
въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на двадесети октомври през
две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4828 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 09.01.2020 год., постановено
по гр.дело №62568/2017 год. по описа на СРС, ГО, 57 с-в, Поделение за П.п.-София
при „БДЖ-П.п.“ ЕООД е осъдено да заплати на П.Г.Н. по иск с правно основание
чл. 215 КТ сумите от 462 евро и 33.83 щатски долара, представляващи
остатък от неизплатена част от командировъчни пари за осъществени международни командировки
за периода от 01.02.2007 год. до 05.11.2008 год., ведно със законната лихва
върху посочените суми, считано от датата на подаване на исковата молба – 05.11.2008
год. до окончателното им изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част
до пълния предявен размер; ответникът е осъден да заплати, както следва: на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на
98.84 лв. и по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 148.84
лв., представляваща държавна такса, а ищецът е осъден да заплати на ответника
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 75.86
лв.
Срещу
решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Поделение
за П.п.-София при „БДЖ-П.п.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че решението е
недопустимо, тъй като не бил посочен като ответник в исковата молба. С
уточняваща молба от 21.11.2017 год. ищецът бил посочил, че искът е предявен
срещу „Х.БДЖ“ ЕАД и „БДЖ-П.п.“ ЕООД /второто дружество като евентуален
ответник/. Писмен отговор на исковата молба бил подаден от „БДЖ-П.п.“ ЕООД. С
молба от 29.01.2019 год. ищецът бил заявил, че искът е предявен срещу Поделение
за П.п.-София при „БДЖ-П.п.“ ЕООД, но същевременно не бил направил изричен
отказ или оттегляне на иска срещу „Х.БДЖ“ ЕАД и „БДЖ-П.п.“ ЕООД. С определение
от 04.02.2019 год. първоинстанционният съд бил прекратил производството по
отношение на „Х.БДЖ“ ЕАД, за което не бил изложил мотиви. В съдебното
заседание, проведено на 26.03.2019 год., СРС бил приел, че „БДЖ-П.п.“ ЕООД е
нередовно призовано. Същевременно ответникът не бил призован за посоченото
съдебно заседание. На 26.03.2019 год. първоинстанционният съд прекратил
производството срещу „БДЖ-П.п.“ ЕООД, без да изложи мотиви за това и разпоредил
връчването на преписи от исковата молба и приложенията на ответника. Не било
ясно на какво основание производството по делото било прекратено по отношение
на „Х.БДЖ“ ЕАД и „БДЖ-П.п.“ ЕООД, което представлявало съществено процесуално
нарушение, а и ищецът не бил правил такова искане. С молбата си от 29.01.2019
год. ищецът не бил направил искане за замяна на страна по смисъла на чл. 228,
ал. 3 ГПК, като нямало и приложена нова искова молба за новия ответник.
Следователно ответникът не бил надлежно конституиран като страна в процеса. На
практика СРС вместо ищецът определял кой е ответник по делото. Процесуалната
легитимация на страните била абсолютна процесуална предпоставка за правото на
иск, поради което и за наличието й съдът следвало да следи служебно през цялото
време на процеса. Ако при проверката за наличието на тази предпоставка било
констатирано, че искът е предявен срещу ненадлежен ответник, както и че същият
е конституиран в нарушение на чл. 228, ал. 3 ГПК, съдът следвало да укаже на
ищеца да отстрани в определен срок тази нередовност, чрез предприемане на
действия по конституирането на надлежен ответник, а при неизпълнение на
указанието производството по делото следвало да бъде прекратено. Когато такава
нередовност на исковата молба била довела до постановяване на решение спрямо лице,
които няма качеството на надлежна страна, съдебният акт подлежал на обезсилване
от въззивната инстанция. Въззивният съд не можел сам да предприема действия по
конституирането на надлежна страна в производството, тъй като това щяло доведе
до ограничаване на защитата й. На следващо място сочи, че обжалваното решение е
неправилно, тъй като искът е погасен по давност. Ето защо моли решението на СРС
да бъде обезсилено в обжалваната му част, евентуално – отменено в тази част, а
искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата П.Г.Н. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че с уточняваща молба бил посочил кой е
работодателят му и срещу кой правен субект предявява претенцията си. Именно с
участието на посочения от него ответник било проведено производството по
делото. Спорът между страните бил свързан с това дали работодателят може да
определя размер на командировъчните пари, който е по-нисък от предвидения в
НСКСЧ, издадена въз основа на уредената в чл. 215 КТ законова делегация.
Разпоредбата на чл. 31, ал. 6 от посочената наредба по-скоро давала възможност
да бъде определен по-висок размер на командировъчните пари при осъществяване на
командировки в чужбина. В този смисъл работодателят не можел законосъобразно да
определя по-ниски размери от нормативно установените, в който смисъл била и
съдебната практика. Размерът на
дължимите командировъчни пари бил установен от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза, като неоснователно била възражението на ответника за погасителна
давност. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 215 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Възражението
на жалбоподателя за недопустимост на решението на СРС е неоснователно, поради
следните съображения:
Целта на
исковия процес е да разреши гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо.
Тази цел се постига при редовно предявен иск. Искът се счита за предявен с
постъпване на исковата молба в съда и от този момент образуваното дело е висящо
пред сезирания съд – арг. чл. 125 ГПК. Ищецът определя страните в процеса – от
чие име и срещу кого предявява иска. Процесуалната легитимация на страните в
процеса следва единствено от правното твърдение на ищеца относно спорното
право, както то е индивидуализирано от основанието и петитума на исковата
молба. Надлежен ответник по иска по чл. 215 КТ е работодателят. Процесуалната
легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск,
поради което за наличието й съдът следи служебно. Ако при проверката за това
бъде констатирано, че искът е предявен срещу ненадлежен ответник, съдът следва
да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази нередовност чрез
предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник, като при неизпълнение
на указанието производството следва да бъде прекратено /виж Тълкувателно
решение № 1 от 30.03.2012 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2010 год., ОСГК/. Отстраняването
на всяка констатирана от съда нередовност е поправка на исковата молба, като
това следва от изричната разпоредба на чл. 129, ал. 5 ГПК, съгласно която
поправената искова молба се смята за редовна от деня на подаването /виж и т. 5
от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год.,
ОСГТК/.
Няма спор
в съдебната практика, че спорното право, претендирано или отричано от ищеца, се
характеризира с правопораждащия факт, на който правната норма е придала правно
значение, носителите и съдържанието му /Тълкувателно решение № 1/2001 год. на
ОСГК на ВКС/. Ако в хода на висящото дело се установи, че ищецът е предявил
иска срещу ответник, който не притежава материалната легитимация да отговаря по
него, ищецът може да отстрани тази грешка чрез изменение на иска с
конституирането на ответника по спорното право, при спазване на предпоставките
по чл. 228 ГПК. В тази хипотеза промяната на ответника няма да е поради
отстраняване на нередовност на исковата молба и затова няма да е налице
поправка на исковата молба.
В
разглеждания случай е видно от данните в първоинстанционното дело, че с разпореждане от 10.01.2018 год. СРС е
оставил исковата молба без движение, като е указал на ищеца в едноседмичен срок
от получаване на съобщението да уточни кое лице му е работодател през процесния
период, т.е. с кого е възникнало и съществувало трудовото правоотношение и
срещу кое лице насочва исковете – юридическите лица, които са посочени в
исковата молла и съответно кое обосновава интереса от евентуална защита спрямо
единия или съответното поделение. Своевременно ищецът е депозирал уточняваща
молба на 29.01.2019 год., в която е заявил, че „Поделение П.п. София“ при „БДЖ-П.п.“
ЕООД е негов работодател и претенцията му е насочена срещу него /посочил е също
така, че до 12.11.2007 год. поделението е било структурна част от „БДЖ“ ЕАД, а след
извършеното преобразуване на посоченото дружество, е станало част от
структурата на „БДЖ-П.п.“ ЕООД/. Следователно налице е поправка на исковата
молба, доколкото същата е била нередовна /от твърденията в нея се извежда надлежната
пасивна легитимация на друг правен субект/, поради което и настоящият съдебен
състав приема, че предявеният иск е допустим, а делото се смята висящо от деня
на подаване на исковата молба – в частност на 05.11.2008 год. Не се касае за изменение
на иска чрез замяна на първоначалния ответник, което да налага провеждането на
процедурата по чл. 228 ГПК.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 215 КТ,
при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното
си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в
размери, определени от Министерския съвет. Въз основа на тази законова
делегация с ПМС №115 от 03.06.2004 год. е приета Наредба за служебните
командировки и специализации в чужбина – НСКСЧ /обн., ДВ, бр.50 от 11.06.2004
год., в сила от 01.07.2004 год./.
В частност е безспорно във
въззивното производство, че ищецът е работел при ответника, като е изпълнявал
длъжността „Кондуктор, спални и кушет вагони“, като през периода от 01.02.2007
год. до 05.11.2008 год. е бил в 33 броя международни командировки, за което
съответно били издадени командировъчни заповеди.
Естеството на трудовите функции на
ищеца, го определя като част от персонала на сухопътно транспортно средство по
смисъла на § 1, т. 3 от ДР на НСКСЧ, поради което за дължимите командировъчни
пари следва да намерят приложение разпоредбата на чл. 31, ал. 1, която препраща
към Приложение №3, т.е., 80 % от дневните пари и разпоредбата на чл. 21, т.е.
35 % от дневните пари /доколкото по отношение на част от командировките е
налице престой повече от 4 часа на територията на съседната държава, но
по-малко от едно денонощие/. Не се спори също така, че работодателят не е
определял по-ниски размери на командировъчните пари от предвидените в
посочената наредба /виж чл. 228, ал. 2 КТ – издадените на основание чл. 215 КТ
наредби на МС могат да определят само минимален размер на обезщетенията при
командироване, съответно работодателят при определяне на размера на тези
обезщетения не може да ги фиксира под предвидения в наредбата размер – Решение № 753 от 29.03.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1283/2010 год., IV г. о., ГК/.
Установено е въз основа на заключението
на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
подлежи на кредитиране, че неизплатената част от дължимите на ищеца командировъчни
пари е в размер на 462 евро и 33.83 щатски долара, до който и релевираната
претенция законосъобразно е била уважена от първоинстанционния съд, ведно със
законната лихва върху посочените суми, считано от датата на подаване на
исковата молба – 05.11.2008 год. до окончателното им изплащане.
Своевременно релевираното от
ответника възражение за погасителна давност се явява неоснователно. Давността
по трудовите спорове е определена в чл. 358 КТ, като съгласно ал. 1, т. 3 от
посочената разпоредба вр. с чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ, за претенцията по чл. 215 КТ срокът е тригодишен и започва да тече от деня, в който правото, предмет на
иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено, като при парични
вземания изискуемостта се смята за настъпила в деня, в който по вземането е
трябвало да се извърши плащане. Доколкото в случая се претендират
командировъчни пари за периода от 01.02.2007 год. до 05.11.2008 год., а както
вече бе посочено по-горе исковата молба е подадена на 05.11.2008 год., то настоящият
съдебен състав приема, че претендираните вземания не са погасени по давност.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му
част, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 400 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от
09.01.2020 год., постановено по гр.дело №62568/2017 год. по описа на СРС, ГО,
57 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА ПОДЕЛЕНИЕ ЗА П.п.-СОФИЯ
при „БДЖ-П.п.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“********, да заплати на П.Г.Н. с ЕГН **********, със съдебен адрес: адв. Е.М.,***,
кантора 369, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 400 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/