Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 19.11.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в закрито заседание на деветнадесети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
като
разгледа ч. гр. д. № 8099 по описа
за 2020 година, докладвано от съдия
Иванка Иванова и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.435 ГПК сл.
Постъпила е жалба от длъжника ВЕРА Л.С. срещу отказ на
ЧСИ М.Б.за прекратяване на изп. д. № 20148380403743, на основание чл.433, ал.1,
т.8 ГПК. Твърди, че производството по делото е образувано на 03.04.2014 г. въз
основа на изпълнителен лист от 11.06.2013 г., издаден по гр. д. № 19059/2011 г.
на СРС, 91 състав. Поканата за доброволно изпълнение е връчена на 10.04.2014 г.
Изпратеното запорно съобщение до работодателя й за налагане на запор върху
трудовото й възнаграждение не е връчено. За насрочения на 25.11.2016 г. опис на
движими вещи не е получила съобщение. Взискателят не е платил дължимата такса
за извършването му, както и такъв не е бил извършен. С оглед на това не е
прекъсната давността. По искане на взискателя на 01.02.2018 г. до работодателя
й е изпратено запорно съобщение, което обаче също не е връчено. С оглед на това
счита, че след като запорът не е наложен, то не е прекъсната давността. На
03.05.2019 г. е наложен запор върху банкови сметки в „Юробанк България“ АД. За
периода 05.03.2017 г. – 03.05.2019 г. обаче не са извършени изпълнителни
действия по горепосоченото изпълнително дело, поради което е налице основанието
по чл.433, ал.1, т.8 ГПК за прекратяването му. Моли съда да отмени обжалвания
отказ и да прекрати изпълнителното дело на посоченото основание. Претендира
сторените по делото разноски.
В срока по чл.436, ал.2 ГПК не е постъпило писмено
възражение от взискателя „Т.С.“ ЕАД.
ЧСИ М.Б.е депозирал мотиви по реда на чл.436, ал.3 ГПК.
Счита, че депозираната жалба е процесуално допустима, но е неоснователна. Във
връзка с молба на взискателя от 08.03.2017 г. със запорно съобщение от
01.02.2018 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника,
получавано от работодателя „Е.У.Т.“ ЕООД. Съобщението е редовно връчено по реда
на чл.50, ал.4 ГПК вр. с чл.47, ал.1 ГПК. На 20.03.2019 г. е постъпила сумата
от 55 лв. във връзка с наложен запор върху банковата сметка на длъжника. На
02.05.2019 г. е наложен запор върху банкови сметки на длъжника, а на 23.07.2019
г. е постъпила сумата от 199, 36 лв. от запор върху банкова сметка ***. На
23.01.2020 г. е изпратено запорно съобщение
до работодателя „Подкрепа и в.“ фондация, връчено на04.02.2020 г. С
оглед на това счита, че не са налице предпоставките на чл.433, ал.1, т.8 ГПК,
поради което законосъобразно е отказано прекратяване на изпълнителното
производство.
Съдът, след като взе предвид
изложените в жалбата съображения, мотивите на съдия – изпълнителя, както и
съдържащите се в изпълнителното дело писмени доказателства, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Жалбата е депозирана в срока по чл.436, ал.1 ГПК, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Изпълнителното производство е образувано по молба на „Т.С.“
ЕАД срещу В.Л.С., въз основа на изпълнителен лист от 11.06.2013 г., издаден по гр.
д. № 2455/2012 г. по описа на СРС, ГО, 91 състав, за сумата от 2 382, 57 лв. –
използвана и незаплатена топлинна енергия за периода 02.2.2008 г. м.04.2011 г., ведно със законната лихва,
считано от 02.11.2011 г., сумата от 460, 33 лв. -мораторна лихва за периода
02.12.2008 г. – 24.11.2011 г., както и 433, 14 лв. – разноски по делото.
На 26.04.2014 г. на длъжника е връчена покана за
доброволно изпълнение.
Съгласно писмо от „Алфа Банк“ АД от 04.09.2014 г.
върху банковата сметка на длъжника е наложен запор.
На 12.12.2014 г. е връчено запорно съобщение на „Тютюн
Фемили“ ЕООД.
На 28.09.2015 г. е изпратено искане за вписване на
възбрана върху недвижим имот, собственост на длъжника. Възбраната е вписана в
книгите за вписване на 02.10.2015 г.
С молба от 08.03.2017 г. взискателят е отправил искане
до ЧСИ М.Б.да наложи запор върху банковите сметки на длъжника, да наложи запор
на трудовото му възнаграждение и/или пенсия.
Със съобщение от 09.03.2017 г. ЧСИ М.Б.е уведомил
взискателя, че запор е наложен на 21.08.2014 г. и се изпълнява срещу банкови
сметки, открити след датата на налагането му, като има действие за всички
бъдещи вземания на банката до окончателното изплащане на цялото задължение.
На 01.02.2018 г. е изпратено запорно съобщение до „Е.У.Т.“
ЕООД на вписания в търговския регистър адрес на управление. Съгласно
съставената разписка от 02.03.2018 г. адресът на посоченото дружество е посетен
на 07.02.2018 г., 20.02.2018 г. и 02.03.2018 г. по различно време, но не е
открил служител на фирмата.
На 20.03.2019 г. е постъпила сумата от 55 лв. Като наредител
е посочено името на длъжника.
На 03.05.2019 г. е изпратено запорно съобщение до
„Юробанк България“ АД. Съгласно писмо от 07.05.2019 г. банката е наложила запор
на сметките на длъжника.
На 23.01.2020 г. е изпратено запорно съобщение до
„Подкрепа и В.“ фондация, връчено на 04.02.2020 г., съгласно представеното
известие за доставяне.
С молба от 17.02.2020 г. длъжникът е отправил искане
до ЧСИ М.Б.за прекратяване на изпълнителното дело, на основание чл.433, ал.1,
т.8 ГПК.
С обжалваното постановление от 17.02.2020 г. ЧСИ М.Б.е
отказал прекратяване на изпълнителното производство.
При така
установената фактически обстановка, съдът приема следното от правна страна:
Нормата на чл.435, ал.2, т.6 ГПК регламентира правото
на длъжника да обжалва отказа на съдебния изпълнител да прекрати принудителното
изпълнение.
За да е налице регламентираното в нормата на чл.433,
ал.1, т.8 ГПК основание за прекратяване на принудителното изпълнение, следва взискателят
да не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две
години. Правно релевантният момент, считано от който се изчислява установеният
в посочената норма 2 – годишен срок, е последното отправено от взискателя
искане до съдията – изпълнител за извършване на изпълнително действие.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР №
2/26.06.2015 г., по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т.10, прекратяването на
изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ настъпва по силата на
закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно
релевантни факти.
При извършване на преценка кое е последното
изпълнително действие, следва да се съобразят разясненията, дадени с
горепосоченото тълкувателно решение, че прекъсва
давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ): насочването
на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и съответно не
прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването
на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на
длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. Разяснено е също така, че при изпълнителния процес
давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по
изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Ищецът
няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със
свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси
и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от
него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното
имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.),
както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането
на нови изпълнителни способи.
По делото се установи, че с молба от 08.03.2017 г.
взискателят е поискал налагане на запор на банковите сметки на длъжника, на
трудовото му възнаграждение и/или запор на пенсията му. По този начин
взискателят е поискал прилагането на определен изпълнителен способ, наред с
вече приложените такива.
ЧСИ М.Б.е изпратил запорно съобщение изх. №
12319/01.02.2018 г. до работодателя на длъжника „Е.У.Т.“ ЕООД. Запорното
съобщение е връчено на работодателя по реда на чл.50, ал.4 ГПК вр. с чл.47,
ал.1 ГПК. Жалбоподателката оспорва редовността на връчването
В чл.50, ал.4 ГПК е предвидено, че когато връчителят
не намери достъп до канцеларията или не намери някой, който е съгласен да
получи съобщението, той залепва уведомление по чл.47, ал.1 ГПК, като второ
уведомление не се залепва. В случая връчителят е посетил адреса на посочените в
разписките дати, но не е открил служител на дружеството, чрез който да извърши
връчването на съдебните книжа, поради което е залепил уведомление на входната
врата. Доколкото липсва удостоверяване, че търговецът не се намира на адреса,
се налага извода, че макар на адреса да се намира канцелария на дружеството, то
не е открит служител, съгласен да получи съобщението. Липсват и твърдения от
страна на длъжника, че канцеларията на дружеството – работодател, се намира на
друг адрес. Ето защо в съответствие с изискванията на чл.50, ал.4 ГПК и
разясненията, дадени с решение № 126 от 10.11.2015 г. по т. д. № 1825/2014 г.,
на ВКС, ТК, ІІ ТО, връчителят е залепил уведомление по чл.47, ал.1 ГПК. В
подкрепа на извода за редовно връчване на запорното съобщение е и обстоятелството,
че на 20.03.2018 г. по сметка на ЧСИ М.Б.е постъпила от името на длъжника
сумата от 55 лв. чрез работодателя. Същевременно налагането на запор е
извършено преди изтичане на установеният в нормата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК 2 –
годишен срок: преди 08.03.2019 г.
Следващото изпълнително действие, което води до
прекъсване на давността е извършено на 03.05.2019 г., когато е наложен запор
върху банковата сметка на длъжника в „Юробанк България“ АД. Това изпълнително
действие също е извършено преди изтичане на 2 – годишния срок от предходното изпълнително
действие.
По изложените съображения съдът счита, че не са налице
предпоставките на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, поради което постановеният отказ за
прекратяване на принудителното изпълнение е законосъобразен. Ето защо жалбата
на длъжника се явява неоснователна и като такава следва да се остави без
уважение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалба вх. № 36555/17.07.2020 г., депозираната от длъжника В.Л.С., ЕГН **********, с адрес гр.
София, ж. к. „****, срещу постановление от 17.02.2020 г. по изп. д. № 20148380403743, на ЧСИ М. Б., рег. №
838, с което е отказано прекратяване на изпълнителното производство, на
основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, като неоснователна.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.