Р Е
Ш Е Н
И Е № 260035
гр. Шумен, 23.09.2020 г.
Шуменски окръжен съд, в открито заседание на двадесет и пети август две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Карагьозян
ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. Димитрова
2. мл.с. С. Стефанова
при секретаря Г. Георгиева, като разгледа докладваното от съдия – докладчика Т. Димитрова в.гр.д. № 135 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „ Агенция за събиране на
вземанията „ ЕАД, ЕИК *********, чрез юрисконсулт П. Балабанова, срещу решение
№ 29/15.01.2020 г. по гр.д. № 1422/2019 г. по описа на ШРС, в частта, в която
са отхвърлени като неоснователни, предявените от дружеството срещу Я.В.И.
установителен иск за главница за разликата до пълния предявен размер от 3
059.50 лева, както и исковете за признаване за установено, че същият ответник
дължи на ищеца сумите от 1 618.40 лева – договорна възнаградителна лихва за
периода 05.11.2017 г. – 05.03.2020 г. и 483.84 лева –
обезщетение за забава за периода от 06.12.2017 г. до датата на подаване на
заявлението до съда – 05.03.2019 г..
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран отговор от въззиваемия Я.В.И.,
чрез назначения му в първоинстанционното производство особен представител адв.
М. А. от ШАК, в който отговор жалбата се оспорва като неоснователна и недоказана.
Въззивната жалба е подадена в срок, от и срещу надлежно легитимирани
лица, редовна и допустима.
Разгледана по същество, същата е основателна, поради следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на
жалбоподателя срещу въззиваемия, с искане да бъде признато за установено, че
ответникът дължи на „ Агенция за събиране на вземанията „ ЕАД сумите от 3 059.50
лева – неизплатена главница по договор
за крeдит за покупка на стоки или услуги № EMPL-14757783, сключен на 02.05.2017 г., 1 618.40 лева –
договорна/възнаградителна лихва за периода от 15.11.2017 г. до падежа на
последната погасителна вноска, 483.84 лева – лихва за забава за периода от
06.12.2017 г. до датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда и
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, до окончателното
погасяване на дълга, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 689/2019 г. по описа на ШРС. В
условията на евентуалност, в случай, че не уважи предявените обективно
съединени положителни установителни искове, ищецът е поискал съдът да постанови
решение, с което да осъди ответника да му заплати сумите от 3 059.50 лева – неизплатена главница по договор за кредит
за покупка на стоки или услуги № EMPL-14757783, сключен на 02.05.2017 г., 1
618.40 лева – договорна/ възнаградителна лихва за периода от 15.11.2017 г. до
падежа на последната погасителна вноска и 535.80 лева – лихва за забава за
периода от 06.12.2017 г. до завеждане на иска, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното
погасяване на дълга.
За да обоснове претенцията си ищецът е навел твърдения, че по силата на
подписано на 18.04.2018 г. Приложение № 1 към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017
г., на основание чл.99 от ЗЗД, от „ БНП
Париба Пърсънъл Файненс „ ЕАД му било прехвърлено вземането, произтичащо от договор
за кредит за покупка на стоки или услуги № EMPL-14757783, сключен на 02.05.2017
г. между банката и Я.В.И., ведно с всички привилегии, обезпечения,
принадлежности и лихви. Длъжникът бил
уведомен по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД за извършената продажба на вземането с
уведомително писмо изх. № УПЦ-П-БНП/EMPL-14757783 от 12.09.2018 г., изпратено с
известие за доставяне, което останало
непотърсено. На 21.02.2019 г. на длъжника било изпратено повторно уведомление
изх. № УПЦ-П-БНП/EMPL-14757783 от 22.02.2019 г., което освен информация за
извършената цесия е съдържало и такава за настъпила автоматична предсрочна
изискуемост, считано от 05.12.2017 г., като писмото останало неполучено. На 03.05.2019
г. му било изпратено второ писмо за извършената цесия и предсрочна изискуемост
на вземането, изх. № УПЦ-П-БНП/EMPL-14757783 от 03.05.2019 г., което останало
невръчено, поради ненамиране на лицето. Поради горното ищецът се позовава на
правилото, че, ако към исковата молба на
цесионера е приложено уведомление до длъжника за извършената цесия и то
достигне до знанието му с връчване на препис от исковата молба е налице
надлежно съобщаване на цесията по чл.99, ал.3, пр. І от ЗЗД. На основание
визирания договор за кредит, кредитополучателят се е задължил да възстанови
сумата по кредита в срок до 05.03.2020 г., но предвид обстотятелството, че не е
изпълнявал в срок задължението си за плащане на погасителните вноски, съгласно
чл.5 от Условията на договора за кредит, считано от 05.12.2017 г. по отношение
на вземанията е настъпила предсрочна изискеумост. От внесената от длъжника сума
от 754.50 лева са погасени 478.12 лева – договорна лихва и 276.38 лева –
главница, като остават неиздължени 3 059.50 лева – главница и
1 618.40 лева – възнаградителна лихва. За забавата на длъжника е начислена
и лихва за забава за периода от 06.12.2017 г. / денят, следващ датата на
настъпване на предсрочна изискуемост / до датата на подаване на заявленшието в
съда, в общ размер на 483.84 лева. За посочените вземания срещу длъжника е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д. № 689/2019 г. по описа на ШРС.
В производството ответникът е представляван от особен представител,
който е оспорил иска като изцяло неоснователен, по съображения, че, длъжникът
не е надлежно уведомен за цесията, вземането срещу него не е станало предсрочно
изискуемо, тъй като не е бил уведомен за изявлението на кредитора и клаузата,
касаеща лихвения процент е нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, поради
противоречие с добрите нрави, тъй като уговорената лихва надвишава трикратния
размер на законната. В случай, че определеното възнаграждение на процесуалния
представител на ищеца надвишава законоустановения минимум, особеният
представител на ответника е предявил и възражение по чл.78, ал.5 от ГПК.
Първоинстанционният съд е квалифицирал претенциите като искове за
съществуване на вземане с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, като с
решението си е приел за установено, че в полза на ищеца съществува вземане
срещу ответника по договор за потребителски кредит от 02.05.2017 г., сключен
между ответника и ищцов цедент „ БНП Париба Пърсънъл Файненс „ ЕАД, в размер на
2 140.50 лева – главница по договор за заем, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 09.09.2019 г., до окончателното й плащане. Със
същото решение, съдът е отхвърлил предявените установителни искове за сумата от
919.00 лева главница по договор за кредит от 02.05.2017 г., 1 618.40 лева
– договорна лихва за периода 05.11.2017 г. – 05.03.2020 г. и 483.84 лева –
лихва за забава за периода 06.12.2017 г. – 05.03.2019 г. и е осъдил ответника
да заплати на ищеца деловодни разноски в първоинстанционното производство и по
ч.гр.д. № 689/2019 г. по описа на ШРС, в размер обощо на 448.33 лева.
Видно от мотивите към решението, съдът е приел, че процесният договор за
кредит е недействителен на основание чл.11, ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК, поради
което и, с оглед разпоредбата на чл.23 от ЗПК ищецът може да получи само
чистата стойност на кредита, намалена с платените от ответника суми, или
2 140.50 лева, като в останалата част искът за главница следва да се
отхвърли. Върху дължимата главница следва да се присъди и законна лихва, считано
от 09.09.2019 г., когато кредита е обявен за предсрочно изискуем. Поради
обявената недействителност, като неоснователни следва да се отхвърлят и
исковете за дължимост на сумите за договорна лихва, в размер на 1 618.40
лева и лихва за забава, в размер на 483.84 лева.
Решението се обжалва в отхвърлителната му част от ищеца, който навежда доводи, че първоинстанционният
съд неоснователно е приел, че е налице изначална недейстиветлност на договора
за кредит на основание чл.22 от ЗПК, с мотивите, че не са спазени изискванията
на чл.11, ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Според настоящата инстанция правната квалификация на предявените положителни
установителни искове е чл.415, ал.3, вр. ал.1, т.2 от ГПК, което разминаване с
квалификацията дадена от първоинстнационния съд обаче не представлява порок,
имащ за правна последица недопустимост на решението, тъй като съдът се е произнесъл по предявеното искане за
правна защита, въз основа на установените по делото релевантни за спора
факти и обстоятелства и с оглед
съвкупната преценка на всички относими доказателства.
По
същество, в обжалваната част решението е неправилно, поради следното:
Не се спори между страните и се потвърждава от доказателствата по
делото, че между „ БНП Париба Пъръсънъл Файненс „ ЕАД, в качеството на
заемодател и въззиваемия Я.В.И., в качеството на заемател е бил сключен договор
за кредит за покупка на стоки или услуги № EMPL-14757783 от 02.05.2017 г., по
силата на който дружеството е предоставило в заем на физическото лице сумата от
3 000.00 лева, която заемателят се е задължил да върне в срок до 05.03.2020 г.,
на 36 равни месечни вноски, в размер от
по 150.90 лева всяка, с падеж на първата вноска 05.06.2017 г. и падеж на
последната – 05.03.2020 г., при ГПР в
размер на 44.42 % и фиксиран лихвен процент в размер на 34.77 %. Съгласно
договора и подписаните от страните Условия по договор за кредит, общия размер
на кредита е определен на 3 335.88
лева, от които 3 000.00 лева – размер на предоставения паричен заем и
335.88 лева – за покупка на застраховка „ Защита на плащанията „, а общата стойност
на плащанията е определена на 5 432.40 лева. Застрахователната премия е
уговорена като платима като част от всяка месечна погасителна вноска. В т.5 от Условията
е уговорено, че при забава на една или повече месечни погасителни вноски,
кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода на забава върху всяка забавена вноска. При просрочване на две или
повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората вноска вземането на
кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер, включително всички
определени в договора надбавки, ведно с дължимото обезщетение за забава, без да
е необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпването на
предсрочната изискуемост. В т.27 от Условията е уговорено, че кредиторът може
по всяко време след сключване на договора да прехвърли правата си по него на
трето лице без да е нужно предварително да получава съгласието на
кредитополучателя, както и, че с подписването на договора кредотополучателят
приема горното за уведомление по чл.99 от ЗЗД. В т.9 от Условията е уговорено,
че всички съобщения и изявления на кредитора отправени до кредитополучателя се
считат за получени и узнати от последния, ако бъдат изпратени на адрес,
съответно по факс или с електронна поща, или съобщени по телефон, предоставени
от кредитополучателя.
На 27.07.2017 г. между „„ БНП Париба Пърсънъл Файненс „ ЕАД и „ Агенция
за събиране на вземанията „ ЕАД е бил сключен договор за продажба и прехвърляне
на вземания, по силата на който банката е прехвърлила на жалбоподателя свои
вземания, индивидуализирани в Приложение № 1 от 18.04.2018 г., съставляващо
неразделна част от договора, включая вземанията си към въззиваемия по договор
за кредит за покупка на стоки или услуги
№ EMPL-14757783 от 02.05.2017 г., в общ размер към датата на продажбата –
18.04.2019 г. 4 791.38 лева, от които 3 059.50 лева – главница,
1 618.40 лева – договорна лихва и 113.48 лева – остатък лихва за
просрочие.
На 18.04.2018 г. цедента е потвърдил писмено извършената продажба на
цесионера на всички вземания, съгласно рамков договор от 27.07.2017 г. и Приложение
№ 1/18.904.2018 г. към него, в което същите са подробно индивидуализирани и
описани.
На л.30 от първоинстанционното дело е приложено пълномощно без дата, с
което цедента упълномощава цесионера с
правото, на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, да уведомява всички длъжници за
сключения помежду им рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания.
На л.31-36 са приложени уведомителни писма изх. № УПЦ-П-БНП/EMPL-14757783
от 12.09.2018 г., изх. № УПЦ-П-БНП/EMPL-14757783 от 22.01.2019 г. и изх. № УПЦ-П-БНП/EMPL-14757783
от 03.05.2019 г., ведно с известия за доставяне, с които първоначалният
кредитор, чрез цесионера на вземанията съобащава на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземанията по процесния договор за кредит. Видно от известията
за доставяне, писмата са били изпратени на посочения от длъжника и вписан в
договора адрес, като първите две не са били потърсени от адресата, а третото не
е получено, поради напускане на адреса от същия.
На 05.08.2019 г. от жалбоподателя, в качеството му на цесионер е било
депозирано заявление по чл.410 от ГПК срещу въззиваемия, въз основа на което по
ч.гр.д. № 689/2019 г. по описа на ШРС на заявителя е издадена заповед за
изпълнение на палично задължение срещу длъжника № 415/07.03.2019 г. за сумите
от 3 059.50 лева – главница по договор за кредит за покупка на стоки или
услуги № EMPL-14757783 от 02.05.2017 г., 1 618.40 лева –
договорна/възнаградителна лихва за периода от 15.11.2017 г. до 05.05.2020 г., 483.84
лева – обезщетение за забава за периода от 06.12.2017 г. до 05.03.2019 г.,
ведно със законната лихва от 05.03.2019 г. до окончателно изплащане на
вземането и сумата от 153.23 лева – разноски по делото. С разпореждане от
30.04.2019 г. заповедният съд е указал на заявителя, че на основание чл.415,
ал.1, т.2 от ГПК може да предяви иск за установяване на вземанията си по исков
ред.
От заключението на вещото лице по допуснатата СИЕ, възприето като
обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните, се установява, че
кредитополучателят е усвоил кредита, в размер на 2 895.00 лева на
03.05.2017 г., като е платил шест погасителни вноски от по 150.90 лева,
съответно на дати 05.06.2017 г., 20.06.2017 г., 20.07.2017 г., 18.08.2017 г. и
20.09.2017 г., или общо 754.50 лева, от които кредиторът е погасил договорна
лихва в размер на 478.12 лева и главница в размер на 276.38 лева. На 05.12.2017
г. кредиторът е осчетоводил кредита като предсрочно изискуем.
В
настоящото производство ищецът предявява вземанията си, за които му е издадена
заповед за изпълнение като се позовава на същите основания, които е посочил в
заявлението си по чл.410 от ГПК, а ответникът възразява, че не е осъществена
валидна цесия на вземанията в негова полза, че не е настъпила предсрочна изискуемост
на вземанията по договора за кредит и, че клаузата от същия, уреждаща лихвения
процент е нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, поради противоречие с
дорбите нрави, тъй като уговорената договорна лихва надвишава трикратния размер
на законната.
Във връзка със спора между страните, от доказателствата по делото се
установи, че на 27.07.2017 г. между „ БНП Париба Пъръсънъл Файненс „ ЕАД и „
Агенция за събиране на вземанията „ ЕАД
е бил сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /
цесия /, по силата на който страните са се споразумели първото дружество да
прехвърля на второто станали ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания,
произхождащи от договори за потребителски кредит, сключени от продавача с
физически лица, които не изпълняват задълженията си по тях, които вземания ще
се индивидуализират в Приложение № 1, което ще бъде неразделна част от
договора, считано от датата на неговото съставяне.
На 18.04.2018 г. е било изготвено и подписано от страна на продавача и
купувача Приложение № 1 към рамковия договор от 27.07.2017 г., в което под № 234
е отразено като прехвърлено вземане по договор за кредит № EMPL-14757783, с
длъжник въззиваемия, с посочване на следните данни: отпусната главница – 3
000.00 лева, остатък главница – 3 059.50 лева, остатък договорна лихва –
1 618.40 лева, остатък лихва за просрочие – 113.48 лева и общо дължимо към
датата на продажбата 18.04.2018 г. – 4 791.38 лева.
С
писмо от 18.04.2018 г. цедентът е потвърдил извършената цесия на всички
вземания, цедирани съгласно договора от 27.07.2017 г. и индивидуализирани в
Приложение № 1/18.04.2018 г., представляващо неразделна част от него.
На
12.09.2018 г., 22.02.2019 г. и 03.05.2019 г., жалбоподателят е изпратил до въззиваемия уводомления за
извършената цесия, в качеството си на цесионер, упълномощен от цедента да
съобщава на длъжниците по цедираните вземания за извършеното прехвърляне по
реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД. Писмата са били изпратени на посочения от длъжника
и вписан в договора адрес, но не са били получени от адресата.
При така установените факти, съдът приема следното от правна страна:
Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест
/чл.154, ал.1 от ГПК/, ищецът следва да
установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи
факти, а именно: че спорното главно
право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със
съществуването на облигационно правоотношение
между дружеството-кредитор и ответника,
настъпване изискуемостта на паричните задължения на последния,
изпълнение на задължението на кредитора по конкретния договор, прехвърляне на
вземането на ответника чрез договор за цесия на ищцовото дружество, съобщаване
на цесията на длъжника от първоначалния кредитор. Ответната страна следва да
установи факта на заплащане на дължимата главница по договора и търсената
договорна лихва.
Според
теорията и съдебната практика, цесията е договор, с който кредиторът на едно
вземане – цедент го прехвърля на трето лице – цесионер, като последният
разполага с правото да го събере от длъжника. Предмет на цесия могат да бъдат
действителни вземания, които имат имуществен характер. Цесионерът придобива
вземането в състоянието, в което то се е намирало към момента на сключване на
договора. Заедно с вземането върху цесионера преминават и всички акцесорни
права, освен ако е уговорено противното. Законът не поставя изискване
вземането, предмет на цесия да бъде изискуемо. Изискванията са цедираните права
или вземания да могат да бъдат прехвърляни, да са реално съществуващи и
престацията да бъде определена или определяема. Длъжникът по вземането не е
страна по цесията, като, съгласно чл.99, ал.4 от ЗЗД прехвърлянето има действие
спрямо него от деня, когато му бъде съобщено от предишния кредитор. Съобщаването е едностранно изявление, с което
длъжникът се известява, че вземането на кредитора му е прехвърлено на нов
кредитор. Съобщението е неформално и, за да породи действие трябва да бъде
направено от стария кредитор – чл.99, ал.3 от ЗЗД. Съобщаването на цесията няма
конститутивно действие, а е само за противопоставимост, с цел да защити
длъжника срещу ненадлежно изпълнение на задълженията му, поради което той може
да възразява успешно за недължимост поради липса на уведомяване само, ако
твърди, че е изпълнил на стария кредитор преди да му е било съобщено за
прехвърлянето. Ето защо сама по себе си
липсата на уведомяване не води до отсъствието на дълг към новия кредитор.
Съгласно чл.99, ал.4 от ЗЗД
прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня,
когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Трайно установената
съдебната практика, обективирана и в решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по
т. д. № 12/2009 г., II т. о., решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
2352/2013 г., II т. о., приема, че установеното в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД
задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. От
друга страна с решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г.,
III г. о., е прието, че по силата на принципа за свободата на договарянето /чл.
9 от ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за
извършване на уведомлението за цесията.
В конкретната хопетаза се
установи, че цесионера, по силата на изрично пълномощно дадено от цедента, е
изпратил от името на стария кредитор уведомления до длъжника за прехвърляне на
процесните взамния, но те не са били получени от лицето. Уведомленията са
приложени с исковата молба и са връчени на ответника като
приложения към нея, с оглед на което и трайно установената практика на ВКС в
тази насока, следва да се приеме, че цесията е надлежно съобщена на длъжника по
реда на чл.99, ал.3 / в този смисъл решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. №
2352/2013 г., ІІ г.о. на ВКС /. Ответникът обаче възразява, че уводомяването е
нередовно, тъй като е извършено чрез назначания му особен представител.
Съгласно разпоредбата на чл.47, ал.6 ГПК, при
наличие на предпоставките по чл.47,
ал.1-5 ГПК, на ответника следва да се назначи особен представител. Връчването
на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения
представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни
последици. /В този смисъл решение № 198/18.01.2019 г., постановено по т. д. №
193/2018 г. І т.о. на ВКС/. Независимо,
че в цитираното решение е обсъдена валидността на материалноправно изявление за
предсрочна изискуемост, направено от банката чрез уведомление към искова молба,
връчена на особен представител, назначен при условията на чл.47, ал.6 от ГПК, настоящият съдебен състав приема,
че мотивите към решението се отнасят в пълна степен за уведомление за извършена
цесия, връчено по аналогичен начин. Смисълът на разпоредбите на чл. 99, ал.3 и
4 от ЗЗД е максимално да бъде охранен интересът на длъжника и да не се дава
възможност на кредитора да злоупотребява с правата, които получава чрез договора
за цесия. В случая, ответникът не е бил намерен на адреса, който е посочен като
негов и в процесния договор, поради
което и впоследствие съдът му е назначил особен представител на основание
чл.47, ал.5 от ГПК. Да се приеме в тази хипотеза, че длъжникът не е надлежно
уведомен за извършената цесия, означава, че му се дава възможност да черпи
права от собственото си неправомерно поведение, а кредиторът се поставя в
невъзможност да реализира вземането си в рамките на исковото производство, което
е в противоречие с принципа за равенство на страните пред закона, закрепен в
чл.9 от ГПК. Съгласно правната теория, особеният представител разполага с
всички права, с които разполага и упълномощеният процесуален представител, с
изключение на правото на разпореждане с предмета на иска, т. е. той не може да
прави валидно оттегляне или отказ от иск, съдебна спогодба, признание на иска
или отказ от обжалване. Няма пречка обаче той да приема материалноправни
изявления, свързани със съществуването на едно вече възникнало правоотношение
между представлявания и ищеца, т. е. между страните в процеса. По аргумент на
по-силното основание следва да се приеме, че особен представител, назначен от
съда за охраняване правата на длъжника в граждански процес, провеждан по общия
ред, действащ в защита на интересите на ответника под прекия надзор на съда,
може надлежно да получава материалноправни изявления от ищеца, свързани със
съществуващото между страните правоотношение, в това число и уведомление за
извършена цесия, като единственото ограничение за особения представител е да
извършва действия на разпореждане с предмета на делото. Ето защо приема, че с
връчване на исковата молба и приложените към нея книжа, длъжникът следва да се
счита за уведомен за извършената цесия, което обстоятелство на основание
чл.235, ал.3 от ГПК, съдът следва да вземе предвид при решаване на делото.
Досежно възражението за предсрочната изискуемост на вземането, съдът
съобрази следното:
По своята същност обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на
чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изрично изявление на кредитора, че ще счита целия
кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително
и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. Законът не поставя строги изисквания към това изявление, но
съдебната практика категорично приема, че същото следва да бъде обективирано в
нарочен писмен документ, който трябва да е достигнал до знанието на длъжника.
Ето защо, следва да се приеме, че, регламентираната в т.5 от Условията по
договора за кредит автоматична предсрочна изискуемост на кредита при просрочие
на две или повече месечни погасителни вноски не поражда действие за длъжника,
ако кредиторът не е отправил до него изрично волеизявление в този смисъл.
Отнасянето на кредита в просрочие е счетоводна операция и няма характер на
уведомление за длъжниците. Освен това, предсрочната изискуемост има действие от
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, но само ако
към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.
В настоящия случай ищецът не представя доказателства, че ответникът е бил уводомен писмено за
обявяването на кредита за предсрочно изискуем до датата на завеждане на
исковата молба. Предвид горното, съдът приема, че длъжникът не е уведомен
надлежно за предсрочна изискуемост на кредита до завеждане на исковата молба и
такава не е настъпила, поради недовършен фактически състав.
Същевременно се установява, че крайният срок за погасяване на кредита е
настъпил на 05.03.2020 г., от която дата следва да се считат за падежирали
всички задължения на кредитополучателя по договора за кредит и, на основание
чл.235, ал.3 от ГПК, това обстотятелство следва да бъде съобразено от съда при
разрешаване на правния спор.
За да отхвърли предявените искове за част от главницата и за
възнаградителна и мораторна лихва, първоинстанционният съд е приел, че
процесният договор за кредит е нищожен поради противоречие с чл.11, ал.1, т.11
и т.12 от ЗПК.
Въззивният
съд намира за неправилни изводите на съда за противоречие на договора с
изискванията по чл.11, ал.1, т.11 и т.12 ЗПК, тъй като не съдържа погасителен
план, съдържащ последователността на разпределение между различните неизплатени
суми, разбивка на всяка вноска, показваща погасяване на главница, лихва и
допълнителни разходи, съответно каква част от лихвата или сумата за застраховка
се погасява, респ. остава непогасена след всяка вноска. В настоящия случай
кредитът се погасява на равни вноски, при фиксиран лихвен процент за целия срок
на договора, като в погасителния план изрично са посочени падежна дата на всяка
погасителна вноска и нейния размер, както и размера на оставащата за плащане
главница след всяка погасителна вноска. Предвид това и, че договорът не
предвижда промени в лихвения процент за срока на отпускане на кредита, не се
изисква предоставяне на информация за последователността на разпределяне на
вноските между различните неизплатени суми и това условие на ЗПК е неприложимо.
Законът не вменява задължение за посочване на размера на възнаградителната
лихва и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка една от месечните
вноски, посочени в погасителния план. В същия смисъл е и практиката на СЕС, напр.
Решение от 09.11.2016 г. по дело № С-42/15, което прилага, и с което се
тълкува Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008
г. относно договорите за потребителски кредит, разпоредбите на която са
въведени със ЗПК. В решението се казва, че „в договора за кредит не е
необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на
потребителя, стига условията по този договор да позволяват на потребителя да
установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски“, както и че „в срочния
договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни
вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от
съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница“. В решението
е посочено още, че „ когато не съдържа всички изисквани данни по член 10,
параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се счита за сключен без лихви
и без разноски само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи
на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. „ Предвид изложеното и,
че в договора е изрично посочено, че всяка месечна погасителна вноска се
формира от главница, договорна лихва и сума по застраховка „ Защита на
плащанията „, разпределени по равно за всеки месец в рамките на срока за
погасяване на кредита, въззивният съд намира, че процесният договор не
противоречи на чл. 11, ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК .
Въззивният съд констатира също, че процесният договор за кредит отговоря
на изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1 т. 7-10 и т.20 и на чл.11, ал.2 от ЗПК, с оглед на което следва да се приеме за действителен по смисъла на чл.22
от ЗПК.
В съотвествие с изложеното, съдът приема за безспорно установено по
делото, че ищецът, в качеството му на цесионер се легитимира като кредитор за
вземания срещу ответника, произтичащи от договор за кредит за покупка на
стоки или услуги № EMPL-14757783 от 02.05.2017 г., чиито падеж е настъпил на
05.03.2020 г..
По повод възражението на ответника за нищожност на клаузата за договорна/възнаградителна
лихва по смисъла на чл.26, ал.1, пр.ІІІ от ЗЗД, поради противоречие с добрите
нрави, тъй като уговореният размер на лихвата надвишава трикратния размер на
законната, а именно 30 % и противоречи на добрите нрави, съдът съобрази
следното: Възнаградителната лихва представлява възнаграждение, което длъжникът
на пари или други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му
предадени и се е разпоредил с тях. В този смисъл договорната лихва е цената на
стойността на капитала, който се предоставя за временно ползване. По своята
същност „ добрите нрави „ не представляват правни норми и нямат правно
значение. Те представляват общоприети критерии за поведение, които са
установени в обществото, като хората се съобразяват с тях съобразно вътрешното
си убеждение. В практиката на ВКС се приема трайно, че противоречащи на добрите
нрави са сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници
в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг и пр.. В разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, в сила от 23.07.2014
г. е предвидено, че: „ Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
„. Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, а именно
потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от
по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме критериите
по чл.9, ал.4 и ал.5 от ЗПК, законодателят е отчел, че размерът на договорената
възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя не винаги е
меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси,
комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за
кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба,
законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до който може
да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване
на кредита. Законната лихва по реда на чл. 86, ал. 2 от ЗЗД се определя на база
основния лихвен процент на БНБ плюс 10 пункта надбавка. Основният лихвен
процент /ОЛП/ на БНБ от 01.01.2016 г. и понастоящем е 0.00%. С оглед нормата на
чл.19, ал.4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и
размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на процесния договор, се налага
заключение, че договореният ГПР в случая не надвишава 50%, поради което е в
рамките на допустимата граница и уговорените клаузи за възнаградителна лихва и
ГПР не са нищожни.
На
съда е известна съществуващата съдебна практика, която приема, че
възнаградителна лихва над трикратния размер на законната лихва се явява нищожна
уговорка, т.к. противоречи на чл.26,
ал.1 от ЗЗД, но намира, че не е относима в настоящият случай. Подобни
разрешения – за нищожност клаузата за
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва са
релевантни преди приемането на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК (в сила от
23.07.2014 г.). Доколкото преди приемането на законоустановен размер на
годишния процент на разходите по потребителски кредити не съществуваше
нормативен текст, регулиращ оскъпяването на кредита, съдът следваше да изхожда
от общите правни принципи и морални норми. При сключване на процесния договор и
към момента е налице нормативен текст - чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, който точно
и ясно определя предела на оскъпяване на кредита – годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Възнаградителната лихва е компонент
от ГПР и размерът й подлежи на преценка от кредитодателя, като единственото условие е, същата заедно с
другите елементи на ГПР общо да не надвишава максимално допустимия размер. В случая ГПР е
в размер на 44,42 % т.е. не надхвърля
размера предвиден в чл.1, ал.4 и ал.5 от ЗПК, а договорната лихва е 34.77
% и минимално надвишава трикратния
размер на законната, което е основание за съда да заключи, че клаузата за
договорна лихва е действителна.
Що се касае до размера на вземанията, се установи, че общият размер на
подлежащата на погасяване главница по процесния договор за кредит е 3 335.88
лева, както и, че длъжникът е извършил плащания по договора в размер на 754.50
лева общо, последното от което на 20.09.2017 г., като от внесената сума
кредиторът е погасил главница в размер на 276.38 лева. Предвид това и
отсъствието на доказателства ответникът да е заплатил други суми до датата на
приключване на съдебното дирене, съдът приема, че установителният иск за
главница се явява основателен и доказан за сумата от 3 059.50 лева, за която следва да се уважи.
Досежно иска за договорна лихва, като съорази изложеното по-горе и, че
от платената от длъжника сума от 754.50 лева са били погасени 478.12 лева от
задължението му за възнаградителна лихва, приема, че установителеният иск за
вземане в размер на 1 618.40 лева – възнаградителна лихва за периода от
05.11.2017 г. / падеж на първата погасителна вноска / до 05.03.2020 г. / падеж
на последната погасителна вноска / е също основателен и доказан и следва да се
уважи.
Досежно претенцията за лихви за забава, като съобрази, че към 06.12.2017
г., началната дата, от която ищецът претендира обезщетение за забава, общият
размер на неиздължената главница по договора за кредит е бил 3 059.50 лева и,
че длъжникът не е погасил задължението си до датата на подаване на заявлението
по чл.410 от ГПК – 05.03.2019 г., сочена от ищеца като крайна датата на
периода, за който търси обезщетение, съдът приема, че, поради допусната от него
забава за изпълнение на задължението му, ответникът дължи на ищеца лихва за
забава върху главницата от 3 059.50 лева за времето от 06.12.2017 г. до
05.03.2019 г., в размер на законната, или общо сумата от 483.84 лева, за която
установителеният иск се явява основателен и доказан и следва да се уважи.
В съответствие с изложените фактически и правни доводи, настоящата инстанция
приема, че първоинстанционното решение следва да се отмени като неправилно в
частта, в която са отхвърлени
предявените установителни искове за главница в размер над 2 140.50 лева до
3 059.50 лева, за договорна лихва за периода 05.11.2017 г. – 05.03.2020
г., в размер на 1 618.40 лева и за лихва за забава за периода 06.12.2017
г. – 05.03.2019 г., в размер на 483.84 лева, като вместо него бъде постановено
друго, с което да бъде признато за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 919.00 лева, представляваща разлика между
присъдения в решението размер на главницата и действително дължимата по договор
за кредит за покупка на стоки или услуги
№ EMPL-14757783 от 02.05.2017 г., в размер на 3 059.50 лева, сумата от
1 618.40 лева – възнаградителна лихва за периода
от 05.11.2017 г. до 05.03.2020 г., дължима на основание посочения договор и
сумата от
483.84 лева – лихва за забава върху главницата от
3 059.50 лева за периода 06.12.2017 г. – 05.03.2019 г., ведно със законната
лихва за забава върху главницата, от 20.03.2020 г. до окончателното й
плащане.
Съобразно изхода от правния спор, на основание чл.78, ал.1 от ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца допълнително деловодни
разноски в заповедното и първоинстанционното производство в размер на 882.79 лева.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК въззиваемият следва да бъде осъден да
заплати на жалбоподателя деловодни разноски във въззивното производство в
размер на 626.37 лева.
Водим от огрното, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 29/15.01.2020 г. по гр.д. № 1422/2019 г. по описа на
Районен съд – Шумен, В ЧАСТТА, в която са отхвърлени като неоснователни предявените
от “Агенция за събиране на вземанията” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, бул. д-р. ...№ 25, ет. 2, офис № 4, срещу Я.В.И., ЕГН **********,
с адрес ***, искове за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца, в качеството на
цесионер, неизплатени суми по договор за
кредит за покупка на стоки или услуги № EMPL-14757783 от 02.05.2017 г.,,
сключен между ответника и „ БНП Париба Пърсанъл Файненс“ ЕАД, в размер на: 919.00
лева, над 2 140.50 лева до пълния предявен размер от 3 059.50 лева –
главница, 1618.40 лева – договорна лихва за периода 05.11.2017 г. – 05.03.2020 г. и 483.84 лева – лихва за
забава за периода 06.12.2017 г. – 05.03.2019 г., като вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Я.В.И., ЕГН **********,
с адрес *** дължи на “Агенция за събиране на вземанията” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. д-р. ...№ 25, ет. 2, офис № 4, в
качеството на цесионер по рамков договор за прехвърляне и продажба на вземания
от 27.07.2017 г. и Приложение № 1/18.04.2018 г. към договора, сумата от 919.00 лева – главница по договор
за кредит за покупка на стоки или услуги
№ EMPL-14757783 от 02.05.2017 г.,, сключен между ответника и „ БНП Париба
Пърсанъл Файненс “ ЕАД, представляваща разлика между присъдената с
първоинстанционното решение главница, в размер на 2 140.50 лева и действително
дължимата, в размер на 3 059.50 лева, ведно със законната лихва за забава,
считано от падежа на цялото вземане – 05.03.2020 г. до окончателното й плащане, сумата от 1 618.40 лева – договорна
лихва за периода 05.11.2017 г. –
05.03.2020 г. и сумата от 483.84 лева
– лихва за забава върху главницата от 3 059.50 лева за периода 06.12.2017
г. – 05.03.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК № 415/07.03.2019 г. по ч.гр.д. № 689/2019 г. по
описа на ШРС.
ОСЪЖДА Я.В.И., ЕГН **********, с адрес ***,
да заплати на “Агенция за събиране на вземанията” ЕАД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. д-р. ...№ 25, ет. 2, офис № 4,
сумата от 882.79 лева, представляваща разноски в заповедното производство по
ч.гр.д. № 689/2019 г. и в исковото производство по гр.д. № 1422/2019 г., двете
по описа на ШРС.
В останалата част решението не е
обжалвано и е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА Я.В.И., ЕГН **********, с адрес ***,
да заплати на “Агенция за събиране на вземанията” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.
София, бул. д-р. ...№ 25, ет. 2, офис № 4 деловодни разноски във въззивното
производство в размер на 626.37 лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.