Р Е Ш Е Н И Е
№ ІІ-89 08.02.2019г. гр.
Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският окръжен съд
гражданска колегия, втори въззивен състав
На двадесет и седми ноември 2018 година
В публичното заседание в следния състав:
Председател: Росица Темелкова
Членове: Таня
Русева-Маркова
Елеонора Кралева
Секретар: Стойка Вълкова
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдия Русева-Маркова
гражданско дело номер 1668 по описа
за 2018 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение №
1586 от 17.07.2018г., постановено по гр. дело № 7604/2017г. по описа на Районен
съд – Бургас са отхвърлени исковете на П.Х.В. *** против „Юробанк България“ АД
със седалище гр. София и адрес на управление гр. София, район Витоша, ул.
Околовръстен път № 260 аза заплащане на сумата от 8 895 лева, от които
3 500 лева – неползвани и неплатени задължителни почивки по време на
изпълняваната длъжност в Банката - „експерт
индивидуално банкиране“ за периода от 31.07.2012г. до 31.07.2017г. и сума в
размер от 5 395 лева, представляваща възнаграждение за извънреден труд за
същия период, заедно със законната лихва върху общата сума от предявяването на
исковете – 10.10.2017г. до окончателното изплащане на задължението.
Против
постановеното решение е депозирана въззивна жалба от П.Х.В. ***, с която се
претендира постановеното първоинстанционно решение да бъде отменено и вместо
него да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което да бъдат
уважени предявените искове. В жалбата се сочи, че от събраните по делото
доказателства съдът е направил неправилни правни изводи, довели до неправилност
на съдебния акт. Сочи се, че е неправилен извода на съда относно
основателността на отправеното възражение на банката за погасяване на
претендираното вземане с тригодишна давност. Посочва се, че по отношение на вземането
следва да се приложи петгодишната давност и изводът на съда, че претенцията
следва да се счита предявена в рамките на тригодишен период е неправилен и
несъобразен от законовата норма. В жалбата се посочва, че от разпитаните по
делото свидетели се установява, че в ответната банка не е имало регламентирана
задължителна почивка и това води до извод за основателност на претенцията.
Посочва се и обстоятелството, че от разпитаните по делото свидетели се
установява и обстоятелството, че ежедневно в банката се работи извънредно без
този допълнително положен труд да се заплаща и по този начин се нарушава
разпоредбата на чл. 136а от КТ, регламентиращ общата продължителност на
работния ден и работната седмица. Не се отправят искания за събиране на нови
доказателства пред настоящата инстанция.
В съдебно
заседание – въззивникът П.В. се явява лично и поддържа своята въззивна жалба,
като счита, че постановеното решение следва да бъде отменено.
Ответната страна по
депозираната въззивна жалба – „Юробанк България“ АД със седалище гр. София
депозира по делото писмен отговор на въззивната жалба, в който посочва, че
обжалването на решение е съсредоточено върху крайните правни изводи на първоинстанционния
съд и проверката на решението следва да се съсредоточи именно до посочените в
жалбата оплаквания. Посочва се, че атакуваното решение е валидно, допустимо,
законосъобразно и правилно и следва да бъде потвърдено, тъй като е дадена
правилна правна квалификация на предявените искове въз основа на твърденията и
исканията, изложени в исковата молба, не са допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и крайните фактически констатации и правни изводи
на съда са логически и правно обосновани и материалноправната норма е правилно
приложена. В отговора изрично се посочва, че правилно съдът е приложил
разпоредбата на чл. 111, буква „а“ от ЗЗД и е преценил, че срокът на
погасителната давност на претенция за заплащане на извънреден труд и неползвани
почивки през работното време е три години. Не се отправят искания за събиране
на нови доказателства пред настоящата инстанция.
В съдебно заседание –
ответната страна по въззивната жалба - „Юробанк България“ АД със седалище гр.
София депозира писмено становище, с което претендира да бъде потвърдено като
законосъобразно и правилно атакуваното първоинстанционно решение.
Бургаският окръжен съд като взе предвид
разпоредбите на закона, исканията и твърденията на страните и събраните по
делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявени са обективно
кумулативно съединени искове от П.Х.В. против „Юробанк България“ АД със
седалище гр. София, с които претендира да бъде осъдена ответната страна да му
заплати сума в размер от 3 500 лева, представляваща неизплатени и неползвани
задължителни почивки за период от 5 години, считано от 31.07.2012г. до 31.07.2017г.,
както и сумата от 5 395 лева положен, но неизплатен извънреден труд за
последните пет години за същия период от време – 31.07.2012г. до 31.07.2017г.,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането на
сумата, както и направените по делото разноски.
В исковата молбата се
посочва, че за ищеца ежедневно е препятствана възможността да ползва своята
обедна почивка от 30 минути, както и ежедневно му се е налагало да остава след
работно време средно по 47 минути дневно, което по съществото си представлява
положен от него извънреден труд, който не му е заплатен.
По делото е представено копие
от Заповед № 1541/13.07.2017г. на Директор „Човешки ресурси“ и Началник отдел
„Кадри“ при „Юробанк България“ АД, от която е видно, че на основание чл. 325,
ал. 1, т. 1 от КТ е прекратено трудовото правоотношение между „Юробанк
България“ АД и П.Х.В., считано от 01.08.2017г.
По делото е представено
пълното трудово досие на П.Х.В., в което са приложени както всички допълнителни
споразумения по повод на възникналото трудово правоотношение, ведно с
длъжностните характеристики на съответната заемана от лицето длъжност, така и
данни за ползвания платен годишен отпуск на лицето.
По делото е представен
Правилник за вътрешния трудов ред на „Юробанк България“ АД, от който е видно,
че в Раздел ІІІ – Работно време, почивки, отпуски – чл. 14 изрично е посочено,
че ненормиран работен ден се установява за всички работници и служители на
банката, като размерът на допълнителния платен годишен отпуск е 5 работни дни
за работа при ненормиран работен ден. Представено е и Колективно споразумение
от 07.01.2004г., от което е видно, че Ръководството на Българска Пощенска Банка
АД (предишно наименование на ответната страна) в качеството си на работодател и
Колективът на работниците и служителите на банката са се договорили са установи
ненормиран работен ден за всички служители на банката, като това се компенсира
с допълнителен платен годишен отпуск в размер на 5 работни дни за работа при
ненормиран работен ден. По делото са представени и няколко Анекса към това
Колективно споразумение (последното представено е от 2014г.), от които е видно,
че страните не са изменяли тази договорка относно ненормирания работен ден.
По делото в качеството й на свидетел е разпитана З. Г.
Д., от показанията на която се установява, че е работила в същия клон на
„Юробанк България” АД със седалище гр. София, в който е работил и ищеца до
01.12.2014г. когато е напуснала. Сочи, че й е било трудно да остава всяка вечер
след работа – до 21.00 часа и дори до 22.00 часа, тъй като е имало много работа
за довършване. Свидетелката в своите показания посочва, че до напускането й на
работата през 2014г. обедните почивки са били по 30 минути, ползвали са ги по
график, въртяли са се, като който от служителите не е успял да я ползва е
трябвало да я ползва последен. Свидетелката посочва, че в края на работния ден
всеки от служителите е трябвало да създаде контролен лист, който отразява
всички документи за деня, които се окомплектоват и след подписване този лист се
е предавал на ръководител-сектор. След предаване на контролния лист, служителят
е можел да си тръгне от работа. Свидетелката посочва, че служителите са
предавали контролните листи обикновено около 18.30 – 19.00 часа, но след това
се е случвало да им намерят и друга работа. Посочва, че не е имало случай П.В.
да си тръгне от работа и след това да се върне на работа – случвало се е да
излезе навън и да запали цигара, но това е било след работно време.
По делото в качеството й на
свидетел е разпитана М. С. А., от показанията на която се установява, че е била
служител на ответната банка от 2006г. до 2016г. и е счела, че длъжността не е
подходяща за него, тъй като се е налагало да остава след работно време и е
завършвала своя работен ден различно – 18.00 – 18.30 часа в зависимост от
работата. Посочва, че заедно с П. В. са работили заедно в един и същи банков
офис с едно и също работно време. Свидетелката посочва, че П.В. и всички други
служители са оставали след 17.00 часа в банката, защото е трябвало да довършат
своята работа. Свидетелката посочва, че към момента на приключването на
работния ден се създава контролен лист с печат на експерта и при разпечатката
на този лист от компютърната система излиза и часът на приключване на работа.
Свидетелката посочва, че контролният лист отразява работата на експерта за
целия ден, като всички документи, които са създадени в деня трябва да бъдат
приложени към контролния лист с подпис на експерта, че той е извършил тези
операции и задълженията им свършват до момента на неговото предаване.
Свидетелката посочва, че всички служители са имали достъп до програма, в която
са качени всички процедури в банката и правилникът за вътрешния трудов ред. Свидетелката
посочва, че служителите в офиса са ползвали почивки на обед за 30 минути по
график, но ако някой не е могъл да се вмести в графика, то е трябвало да ползва
своята почивка последен.
По делото в качеството й на
свидетел е разпитана Р. А. Х., от
показанията на която се установява, че е била пряк ръководител на П.В. и всяка
вечер той й е предавал контролните листи – документ, който е отразявал една
част от извършената работа, свързана със счетоводната операция и платежните
документи, но не отразява цялостната ангажираност от работния процес. Свидетелката
посочва, че не помни ден, в който някой от служителите да не може да си ползва
обедната почивка.
По делото е в качеството й на
свидетел е разпитана и Д. Г. И., от показанията на която се установява, че заедно с П.В.
са колеги от дълго време и се познават, като тя му е била пряк ръководител.
Посочва се, че може да се е налагало на П.В. да остава да работи и след работно
време в зависимост от това как е организирал своя работен ден. Свидетелката
посочва, че при приключване на своя работен ден служителят в банката е следвало
да разпечата контролен лист за извършените счетоводни операции всеки ден.
Посочва че, не си спомня на П.В. да е възлагана някаква конкретна работа, която
да е трябвало да извършва след 17.00 часа. Посочва че, всеки от служителите е
ползвал по различно време своята обедна почивка, тъй като е плаваща.
По делото е извършена
комплекса съдебно-счетоводна и техническа експертиза, от заключението на която
е видно, че са анализирани избирателно част от контролните листи, съхранявани в
Банката и е констатирано, че всеки контролен лист, издаден за периода от
31.07.2014г. до 31.07.2017г., съставен от ищеца П.В. е приключван в края на
всеки присъствен ден от процесния период приблизително между 17.25 часа и 17.45 часа и
е взета следната продължителност на ден – между 25 и 45 минути, тоест –
експертизата е отчела 35 минути средно на ден изпълнение на трудовите
задължения след приключване на редовното работно време.
По отношение на отправената
претенция за заплащане на сума в размер от 3 500 лева, представляваща
обезщетение за полагащи му се, но неползвани задължителни дневни почивки за
периода от 31.07.2012г. до 31.07.2017г., съдът намира следното:
На основание чл. 151, ал. 1
от КТ работното време на работника или служителя се прекъсва с една или няколко
почивки. Работодателят осигурява на работника или служителя почивка за хранене,
която не може да бъде по-малко от 30 минути. На основание ал. 2 от цитираната
разпоредба почивките не се включват в работното време.
По делото безспорно се
установява, че въз основа на Правилника на вътрешния трудов ред, работодателят
е посочил, че почивката за хранене в размер на 30 минути се ползва в удобно за
служителя време, като се спазва изискването за непрекъснат цикъл на работа на
съответното структурно звено в рамките на установеното работно време, а за
всички служители, работещи на ненормирано работно време е осигурена и 15
минутна почивка след изтичане на редовното работно време.
От събраните по делото гласни
доказателства не се установя обстоятелството, че ищецът П.В. е бил препятстван
от страна на своя работодател да ползва обедна си почивка. Същата е изрично
регламентирана в Правилника за вътрешния трудов ред. Четирите свидетелки в
своите показания посочват, че в офиса на банката, в която са работили е имало
създадена организация за ползването на обедната почивка. Свидетелските
показания в тази насока не са противоречиви, поради което и съдът намира, че
следва да бъдат кредитирани. По делото не се представят каквито и да е доказателства,
от които да се установи, че ищецът не е могъл да ползва своята обедна почивка,
поради което и намира, че не би могла да бъде ангажирана отговорността на
работодателя – ответна страна в настоящото производство за заплащане на
обезщетение за неползване на почивката, която следва да бъде предоставена в
рамките на работния ден.
Мотивиран от изложеното, БОС
намира, че предявеният иск е недоказан и следва да бъде отхвърлен.
По отношение на отправената
претенция за заплащане на сума в размер от 5 395 лева, представляваща
обезщетение за положен извънреден труд за периода от 31.07.2012г. до
31.07.2017г., съдът намира следното:
На основание чл. 143, ал. 1
от КТ извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и
без противопоставянето на работодателя или съответния ръководител от работника
или служителя извън установеното от него работно време.
На основание чл. 149 от КТ
работодателят е длъжен да води специална книга да отчитане на извънредния труд.
На основание чл. 150 от КТ за
положен извънреден труд се заплаща трудово възнаграждение в увеличен размер
съгласно чл. 262.
С оглед практиката на ВКС на
РБ, изразена в Решение № 120 от 24.07.2015г., постановено по гр. дело №
6446/2014г. по описа на ВКС на РБ, ІІІ г.о. се приема, че в тежест на работника
е да установи полагането на извънреден труд, за което са допустими всички
доказателствени средства в това число и свидетелски показания. С оглед общото
правило на чл. 235, ал. 2 от ГПК, същите се преценяват
заедно със другите събрани по делото доказателства, съдържащи данни за положен
извънреден труд, които в различните случаи могат да бъдат различни в това число
и в зависимост от това дали става въпрос за нормалното работно време, визирано
в чл. 136 от КТ, удължено работно време по смисъла на чл. 136а от КТ, както и
от начина на неговото отчитане. Неводенето на специална книга за положена
извънреден труд, съгласно изискването на чл. 149 КТ не може да има за последица
отхвърлянето на претенцията за извънреден труд ако останалите данни по делото
обуславят несъмнен извод, че такъв труд е полаган.
На основание чл. 139а, ал. 1
от Кодекса на труда поради особения характер на работата работодателят след
консултации с представителите на синдикалните организации и с представителите
на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2 може да се установява за някои
длъжности ненормиран работен ден. На основание ал. 3 от цитираната разпоредба
списъкът на длъжностите, за които се установява ненормиран работен ден, се
определя със заповед на работодателя, като на основание ал. 4 от цитираната
разпоредба работниците и служителите с ненормиран работен ден са длъжни при
необходимост да изпълняват трудовите си задължения и след изтичането на
редовното работно време, а на основание ал. 7 от цитираната разпоредба работата
над редовното работно време в работни дни се компенсира с допълнителен платен
годишен отпуск, а работата в почивни и празнични дни – с увеличено
възнаграждение за извънреден труд.
С оглед практика на ВКС на
РБ, изразена в Решение № 75 от 29.03.2011г., постановено по гр. дело №
812/2010г. по описа на ВКС и Решение № 99 от 25.04.2014г., постановено по гр.
дело № 4423/2013г. по описа на ВКС на РБ, за да се счете, че едно лице полага
труд при ненормиран работен ден е необходимо да са налице две предпоставки –
първата е заеманата от лицето длъжност да е включена в списък на длъжностите,
за които се установява ненормиран работен ден, който списък следва да е
определен с нарочна заповед на работодателя и втората на работника да е
осигурено ползването на допълнителен платен годишен отпуск по чл. 156, ал. 1,
т. 2 от КТ., с който да се компенсира работата му над редовното работно време.
Работното време, през което се полага труд при ненормиран работен ден е редовно
работно време и трудът не се оформя и не се заплаща като извънреден труд.
Правилата за работа на ненормиран работен ден важат само за работните дни. ВКС
на РБ приема и че в случаите когато установяването на ненормиран работен ден за
определени длъжности е сторено не с изрична писмена заповед на работодателя, а
в правилника за вътрешния трудов ред, първата от необходимите описани
предпоставки е осъществена.
От събраните по делото
доказателства, настоящата инстанция намира, че по делото не се установява по
безспорен начин полагането на извънреден труд от страна на ищеца – П.Х.В.. От
представения по делото Правилник за вътрешния трудов ред на „Юробанк България“
АД и подписано Колективно споразумение се установява, че работодателят е въвел
ненормирано работно време за всички длъжности в Банката с изключение на
работещите на сумирано изчисляване на работното време и същевременно е предоставил
редовен платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни и на допълнителен
платен годишен отпуск за работа при ненормиран работен ден в размер на 5 дни.
При това положение, настоящата инстанция приема, че работодателят е изпълнил и
двете изисквания, за да се приеме, че валидно е въведено ненормирано работно
време, а именно – посочено е в Правилника за вътрешния трудов ред за кои
длъжности се отнася това работно време и тези длъжности са компенсирани с
допълнителен платен годишен отпуск в размер на пет работни дни. По делото
безспорно се установява и обстоятелството, че ищецът е ползвал през годините целия
свой платен годишен отпуск, включително и предоставения му допълнителен платен
отпуск, компенсиращ въведеното ненормирано работно време, което го задължава да
остане и след работно време, за да приключи своите задължения.
По отношение на представеното
заключение на вещите лица, извършено по допуснатата комплексна експертиза
следва да се посочи, че действително за някои от дните, в които П.В. е
изпълнявал трудовите си задължения е констатирано приключване на работния
процес след изтичане на редовното работно време, но съдът приема, че по
съществото си това не е полагане на извънреден труд, при положение, че за ищеца
е било въведено ненормирано работно време. Вещите лица в своето заключение само
са извършили констатация относно продължителността на извършването на трудовите
задължения, но какъв е характера на положения труд е изцяло в преценката и
компетентността да съда да реши, като вземе предвид всички други представени по
делото доказателства.
Мотивиран от изложеното,
настоящата инстанция намира, че ищецът не е полагал извънреден труд, а е
работил при условията на ненормирано работно време и това го е задължавало да
остане и след работно време, за да довърши своята работа. За компенсация
законът предвижда да се предостави допълнителен платен годишен отпуск, както е
и сторил работодателя и какъвто отпуск е ползван от служителя П.В., поради
което и съдът намира, че не са налице предпоставките, за да бъде ангажирана
отговорността на работодателя на ищеца за заплащане на положен извънреден труд.
Мотивиран от изложеното, съдът намира, че и предявеният иск за заплащане на
обезщетение за положен, но незаплатен извънреден труд за периода от
31.07.2012г. до 31.07.2017г. е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Мотивиран от изложеното и като взе предвид,
че направените от страна на настоящата инстанция фактически и правни изводи
напълно съвпадат с тези, които е направил районния съд в атакуваното
първоинстанционно решение, БОС намира, че то следва да бъде потвърдено, като на
основание чл. 272 от ГПК настоящата инстанция препраща и към мотивите, отразени
в първоинстанционното решение.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да бъде уважено искането на ответната страна и да й бъдат присъдени
направените по делото разноски – възнаграждение за юрисконсулт пред настоящата
инстанция в размер на 100 лева на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с
чл. 23, т. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Мотивиран от горното и на
основание чл. 267 от ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 1586 от 17.07.2018г., постановено по гр. дело № 7604/2017г. по описа на
Районен съд – Бургас.
ОСЪЖДА П.Х.В., ЕГН ********** *** да
заплати на „Юробанк България“ АД със седалище гр. София и адрес на управление
гр. София, район Витоша, ул. „Околовръстен път“ № 260, представлявано по
пълномощие от юрисконсулт Валентина Пеева сума в размер от 100 (сто) лева,
представляваща направените по делото разноски в настоящата инстанция - възнаграждение за юрисконсулт.
Решението
подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд на Република България.
Препис от постановеното решение да се
изпрати на страните за запознаване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.