Р Е
Ш Е Н
И Е №….
Гр. София, 14.07.2020
г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети
юни през две хиляди и двадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Светослав Спасенов
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр.
д. № 10155 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното :
Производството е по реда чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 63300/12.03.2019 г. на СРС, 168 с - в, по гр. д. № 83944/2017 г.
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******е осъдена да
заплати на „В.2.“" ЕООД, ЕИК ******, на основание чл. 59 ЗЗД,
вр. 137, ал. 2 ЗЕ, сумата от 11 620. 20 лв., представляваща
цена за ползването на изградени от ищеца съоръжения за присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна сграда - етажна собственост,
находяща се в гр. София, бул. „******в УПИ IV-36,
кв. 717 „ГГЦ-ЗОНА Г-13“ за периода от 11.07.2008 г. до
11.11.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата
от датата на подаване на исковата молба - 29.11.2017 г. до окончателното
плащане на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 379. 09 лв. - разноски
в производството. Искът е отхвърлен за
разликата над уважения размер от 11 620. 20 лв. до пълния предявен размер от 22 917,
17 лв.
Решението
не се оспорва от ищеца в отхвърлената част и е влязло в сила.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД, чрез представителя му, в частта, в която е уважен иска срещу него. В жалбата
се излага, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и е
неправилно и незаконосъобразно. Поддържат се съображения, че макар съгласно чл.
137, ал. 2 от ЗЕ топлопреносното предприятие да дължи
заплащане на цената на ползваните съоръжения, изградени от потребителя, ищецът
би се обогатил неоснователно получавайки претендираната
сума. Поддържа се, че ищецът не е депозирал необходимите документи за
извършване на процедурата по изкупуване на съоръжението в по – кратки срокове.
Неоснователни са твърденията че ответникът неколкократно
е отклонявал поканите на ищеца за изкупуване на енергийния обект. Твърди се, че
„Т.С.“ ЕАД е предоставила няколко варианта за изкупуване на ищеца, които не са
били одобрени. Поддържа още, че действително в ЗЕ не са поставени конкретни
срокове на клиентите за предоставяне на документите за извършване процедурата
по прехвърляне на собствеността на енергийния обект, но ищецът не е представил
на ответника изискуемите документи за това, съгласно изискванията на чл. 31,
ал. 3 от Наредбата за топлоснабдяването, които са
неразделна част от договора за присъединяване. Твърди се, че това неизпълнение
на ищеца е довело до невъзможност на ответното дружество да сключи окончателен
договор за присъединяване и в по - ранен етап да уреди отношенията с ищеца по
прехвърляне на собствеността на обекта. Ищецът се е възползвал от
неправомерното си поведение, злоупотребил е с правата си, като по този начин е
увредил ответника. Според ответника не е установено, че ищецът е собственик на
енергийните съоръжения, тъй като в документите са вписани етажните собственици
и СО. Позовава се на нормите на пар. 4, ал. 4 а от ДР
на ЗЕ обнародвани в ДВ бр. 38 от 2018 г. като поддържа, че той се прилага за
заварените преди приемането му
правоотношения. Позовава се на тригодишна погасителна давност, по чл. 111, б. „В“ ЗЗД, за вземанията на ищеца и поддържа, че те са периодични. Моли да се отмени
решението в оспорените части и исковете да се отхвърлят изцяло. Претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна - ищеца „В.2.“ ЕООД, чрез представителя си, оспорва въззивната жалба в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК.
Поддържа, че решението е постановено при съобразяване нормите на материалния
закон и обсъждане на всички събрани по делото доказателства в цялост. Възразява
срещу доводите на ответника, че ищецът не е осигурил необходимите документи за
сключването на окончателния договор за прехвърляне на съоръжението. Документите
са неразделна част от договора за присъединяване, но спазването на условията за
представянето им има значение за сключване на договора за присъединяване, а не
и за сключване на договора за прехвърляне на собствеността върху топлопровода и
абонатната станция. Това прехвърляне, съгласно чл. 23 от договора за
присъединяване от 18.04.2007 г., е следвало да се извърши с отделен договор,
възможността за сключване на който не е обвързана от представяне на посочените
от ответника документи. Неоснователно се възразява, че е налице недобросъвестно
поведение от страна на ищеца. При липса на договорна обвързаност между
страните, която не се оспорва, отношенията между тях следва да се уредят на
плоскостта на неоснователното обогатяване, тъй като е налице разместване на
имуществени блага без основание. По делото е установено, че съоръжението е
изградено от ищеца, въведено е в експлоатация, ползва се от ответното дружество
през процесния период, но собствеността му не е
прехвърлена на ответника, въпреки наличие на основание за това. Поддържа се, че
при това ответникът дължи цената за ползването на съоръженията на ищеца, който
ги е изградил, с която цена се е обогатил. Исковете са доказани по размер от
СТЕ приета пред СРС. Оспорва се възражението на ответника за погасяване на
вземането по иска с кратката тригодишна давност, като се поддържа, че става
въпрос за претенции по чл. 59 ЗЗД, а не за периодични вземания, за които е
приложима общата 5 – годишна давност по чл. 110 ЗЗД. Моли да се потвърди
решението в оспорените части. Претендира
направените по делото разноски, съгласно списък.
Съдът, като
взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото
по реда на въззивната проверка, приема следното от
фактическа и правна страна :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта
в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Съдът следи служебно за спазване на императивните материалноправни
норми. Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не са нарушени императивни материалноправни
норми.
Въззивният състав ще обсъди само фактите,
релевантни към оспорванията на ответника по въззивната му жалба, доколкото при постановяване на
решението СРС е изложил подробно установената по делото фактическа обстановка.
С
доклада по делото СРС е приел за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че между страните е сключен предварителен договор № 482/18.04.2007
г., в изпълнение на който ищцовото дружество е
изградило за собствена сметка присъединителен топлопровод и абонатна станция за
сграда - етажна собственост, находяща се в гр. София,
бул. „******в УПИ IV-36, кв. 717 „ГГЦ-ЗОНА Г-13".
В договора за присъединяване на потребителите,
ползващи топлинна енергия за битови нужди, са уговорени необходимите условия за
присъединяване на процесната сграда към топлопреносната мрежа. В чл. 2 е предвидено, че
присъединяването на сградата се извършва чрез изграждането на присъединителен
топлопровод, съоръжения към него и абонатна станция. Посочени са параметрите на
съоръженията - присъединителен водопровод и абонатна станция (съгласно чл. 2,
ал. 2), наричани за краткост строежа, като и срокът за изграждането му - 120
дни от датата на влизане на договора в сила, както и че до прехвърляне на
собствеността, потребителят е собственик на строежа. В тази връзка са
неоснователни възраженията на ответника по жалбата, че не е установено ищецът -
потребител да е собственик на изградените от него енергийни съоръжения.
Не е имало и спор по въпроса, че съоръженията са
изградени в съответствие с техническите правила и норми, въведени са в
експлоатация на 11.07.2008 г., за което е издадено разрешение за ползване № ДК-07-309
от 11.07.2008 г. от Столична РДНСК.
От представения протокол от 03.11.2008 г. от проведено
Общо събрание на всичките 19 етажни собственици от бул. „******се установява,
че е взето решение потребителите от сградата да се присъединят към топлоптрносната мрежа на „Т.С." АД, че за всички имоти
са монтирани индивидуални топломери и индивидуални водомери, както и услугата
дялово разпределение да се извършва от „Т.С.“ ЕООД.
Не се спорило и по факта, че изградените от ищеца съоръжения
са предадени във владение на ответното топлофикационно дружество, което е
открило абонатни номера за заплащане на доставяната топлинна енергия на
потребителите в сградата, както и че ответника ползва процесните съоръжения
през исковия период.
Изложените обстоятелства се установява както от
приетите писмени доказателства, така и от заключение по изслушаната пред СРС съдебно
- техническа експертиза, която въззивният състав също кредитира. В нея е
отразено, че считано от 01.12.2008 г. потребителите в сградата, находяща се в гр. София, бул. „******, са официални клиенти
на „Т.С.“ ЕАД.
По съществото на
спора и във връзка с възраженията на ответника в жалбата, съдът намира следното
:
В случая е предявен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 137, ал. 2 ЗЕ - за заплащане на цена за ползване на енергийни съоръжения, изградени от ищеца, което по същество представляваща
обезщетение за ползите, които ответното дружество извлича за себе
си за сметка
на ищеца - собственик.
Съгласно чл. 137, ал. 1 ЗЕ (в относимата
към периода редакция), при присъединяване на потребители на топлинна енергия за
битови нужди, присъединителният топлопровод, съоръженията към
него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното
предприятие и са негова собственост, а по силата на ал. 2 от същата разпоредба
в случай, че изграждането на съоръженията се извършва от потребителите след
съгласуване с топлопреносното предприятие, топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на
съоръженията, изградени от потребителите. Разпоредбата на чл. 137, ал. 2 от ЗЕ
еднозначно дефинира възмездното ползване от топлопреносното
предприятие на присъединителният тръбопровод, съоръженията към него и
абонатната станция, в случаите когато те са изградени от клиентите на топлоенерегия за битови нужди.
Разпоредбата санкционира разместването на имуществени блага, до което се
стига в хипотеза, при която функциониращ
обект, който следва да се
изгради за сметка на топлопреносното
предприятие и може да бъде единствено
негова собственост, е изграден за сметка
на потребител и все още не
е в патримониума на топлопреносното предприятие. В тези случаи законът предвижда, че за времето
до изкупуване на съоръженията (ал. 3 на чл.
137 ЗЕ), топлопреносното
предприятие дължи на лицето, изградило
съоръженията за своя сметка, цена
за ползването им. (така в определение определение № 135 от 10.03.2020 г. по т. д. №
1264/2019 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС). Предпоставка за пораждане на посоченото задължение е
съоръженията да са изградени след съгласуване с топлопреносното
предприятие.
В случая не е спорно, че съоръженията на ищеца са
изградени въз основа на сключен между страните предварителен договор за
присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди от
18.04.2008 г. и след съгласуване с ответното дружество.
Въззивният съд споделя изводите на СРС, че съгласно разрешението
за ползване № ДК – 07 – 309 от 11.07.2008 г. на СтРДНСК,
поетото от ищцовото дружество задължение по
предварителния договор за направа на присъединителен топлопровод и абонатна
станция е изпълнено изцяло. След като ищецът е изпълнил задълженията си, в
съответствие е чл. 138, ал. 1 ЗЕ, е налице основание да бъде сключен писмен
договор за присъединяване към топлопреносната мрежа. Респективно
– ответникът следва да придобие правото на собственост върху построените от
ищеца съоръжения – 137, ал. 3 ЗЕ.
Съгласно уговореното в чл. 23 от сключения между
страните Договор от 18.04.2007 г. за присъединяване на потребители, ползващи
топлинна енергия за битови нужди се установява, прехвърлянето на собствеността следва
да стане с отделен договор, като ответникът се задължава да придобие
собствеността върху изградените от ищеца съоръжения, които да му бъдат
прехвърлени от потребителя при условията на чл. 137, ал. 2 и ал. 3 ЗЕ, като до
прехвърлянето на собствеността, потребителят остава собственик на тези
съоръжения. При това неоснователно в жалбата се поддържа, че по делото не било
установено ищецът да е собственик на изградените съоръжения.
Съгласно чл.
137, ал. 3 ЗЕ собствеността върху съоръженията,
изградени от потребителите, се прехвърля в срок до три години,
като отношенията се уреждат в договора
за присъединяване по чл. 138, ал. 1 ЗЕ.
Съдът намира за неоснователни твърденията
на ответника във въззивната жалба, че съоръженията не
са собствени на ищеца, понеже са прехвърлени
в собственост на отделните етажни собственици, доколкото липсват
доказателства в тази насока. Следва да се има предвид, че топлопроводните съоръжения, включително абонатната станция (разбирана като техническо съоръжение, а не като помещението, в което е изградена), не са
обща част на сградата - етажна собственост и не стават съсобствени между отделните етажни собственици при придобиване на индивидуални обекти в сградата. Такава обща част е
сградната инсталация, която съгласно § 1, т. 3 от ДР към Наредба
№ 16-334 за топлоснабдяването
от 2007 г. представлява съвкупността от топлопроводи и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна
енергия от абонатната станция до имотите на
потребителите, вкл. главните хоризонтални и вертикални разпределителни линии - т. е. само
тръбната инсталация след абонатната станция е обща част на сградата.
По делото не е спорно, че не е сключен окончателен
договор за присъединяване, нито такъв за прехвърляне собствеността на
съоръженията в полза на топлопреносното дружество.
Ответникът не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърденията си, че
неподписването на договор за прехвърляне собствеността на съоръженията се дължи
на поведение на ищеца. От приетата пред СРС заявление - покана от 19.12.2012 г.
се установява, че ищцовото дружество е поканило ответника
да сключат договор за прехвърляне на собствеността върху съоръженията, като е
представило и цялата техническа документация, въз основа на която са изградени
и въведени в експлоатация. Предвид изложеното основателно СРС е направил извода
за недоказаност, а от там и за неоснователност на възражението на ответника, че
ищецът не е осигурил необходимите документи за сключване на окончателния
договор за прехвърляне на собствеността върху изградените съоръжения. Както приема
и СРС, сочените от ответника документи са неразделна част от договора за
присъединяване и представянето им е било от значение за сключване на този
договор, а не за сключване на договора за придобиване на собствеността върху топлопровода
и абонатната станция. Предвид изложеното не може да се направи извод за
недобросъвестно поведение на ищцовото дружество или
за злоупотреба с негови права, каквито твърдения са изложени в жалбата.
Въззивният съд
споделя изводите на СРС, че въпреки отправяните покани от ищеца до
ответника за изкупуване на съоръженията,
ответното дружество не е изпълнило договорното си, а и законово вмененото му, задължение за сключване на договор за прехвърляне на
собствеността.
При липсата на договорна обвързаност между страните,
каквато не се установява да е налице, отношенията между тях следва да се уредят
на плоскостта на неоснователното обогатяване, тъй като в случая е налице разместване
на имуществени блага, без основание.
По реда на чл. 59 ЗЗД обезщетение за лишаване от
ползване се присъжда ако ползващото съответната
вещ лице се е обогатило за сметка на
нейния собственик без основание. (решение
№ 169 от 18.06.2014 г. по гр. д. № 7213/2013 г. на Г. К., І ГО на ВКС).
Въззивният съд намира, че след приемане на строежа и издаването на
разрешение за ползването му на 11.07.2008 г. абонатната
станция и топлопровода са въведени в експлоатация
и не е спорно, че ответникът ги ползва според тяхното предназначение за доставка на топлинна
енергия на абонатите в сградата. Поради това следва да се приеме, че са налице
предпоставките на чл. 137, ал. 2 ЗЕ и ответникът дължи на ищеца цена
за ползване на съоръженията, по същество представляваща
обезщетение за ползите, които ответното дружество извлича за себе
си за сметка
на ищеца -собственик.
От приетото и неоспорено заключение на съдебно -
техническа експертиза се установява, че за периода от 01.12.2008 г. до 11.11.2017 г. (тъй като за периода от 11.07.2008 г. до
30.11.2008 г. абонатната станция не е подавала топлоенергия за захранване на
абонатите) размерът на обезщетението за
ползване на съоръженията е общо 22 917.17 лв., за която сума е направено и
прието изменение на исковете, по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК. Основателно СРС е
приел, че исковете са доказани по размер.
Неоснователно е позоваването на въззивника
– ответник на приложимост към правния спор на разпоредбата на § 4, ал. 4 а от ПЗР на
ЗЕ (нова, приета с ДВ, бр. 38 от
2018 г., в сила от
08.05.2018 г.). По въпроса за действието
на нормите във времето е формирана
постоянна съдебна практика, според която по принцип
законовите правни норми, действат за напред (ex
nunc) като гаранция за предвидимост на правния ред
и като елемент от правната сигурност.
Съгласно ясната разпоредба на чл.
14 от ЗНА обратна сила на нормативен
акт може да се даде
само по изключение,
и то с изрична разпоредба. Поради това въззивният съд
намира за неприложима новата норма на § 4, ал. 4 а от ДР на
ЗЕ (ДВ, бр.
38 от 2018 г., в сила от 08.05.2018 г.) към настоящото правоотношение, възникнало
от изграждането на процесните съоръжения от ищеца за
негова сметка и ползвани от ответника
според предназначението им за доставка
на топлинна енергия на абонатите
в сградата през периода 11.07.2008 г. – 11.11.2017 г.
Понеже исковете са доказани
по основание и размер, основателно СРС е разгледал възражението на ответника за
погасяване претенцията по давност.
В правилно приложение на материалния закон и на константната практика на
съдилищата по въпроса СРС е приел, че исковете за неоснователно обогатяване се
погасяват с общата петгодишна давност. Възраженията на ответника, поддържани и
във възивното производство, че за вземанията е
приложима кратката давност, по чл. 111, б. „В“ ЗЗД, понеже са периодични, е
неоснователно. В случая вземането е породено от даване без основание и не
съставлява „периодично плащане“. (така според разяснение в ТР № 3/18.05.2012 г.,
тълк. д. № 3/2011г., ВКС, ОСГК).
Срокът на давността започва да тече от момента на изискуемостта на
вземането - чл. 114 ЗЗД, която в случая ще настъпи от момента на отпадане на
правното основание или на неосъществяване на условието (ПП № 1/28.05.1979 г.).
В случая исковата молба е подадена на 29.11.2017 г.,
когато давността е прекъсната. Следователно вземанията на ищеца за 5 години
преди това са погасени по давност.
Като е приел, че искът е следва да бъде уважен само за
сумата от 11 620. 20 лв., съобразявайки погасената по давност част от
вземането, СРС е постановил решението си в съответствие с материалния закон.
Доколкото изводите му съвпадат с
тези на настоящият състав, решението в частта, в която искът за обезщетение е
уважен следва да се потвърди. Този извод се налага по отношение на решението и
в частта на присъдените в тежест на ответника разноски, които са съобразени с
доказателствата за направени разноски и уважената част от иска.
По разноските : Предвид
изхода на спора - жалбата няма да бъде уважена, право на разноски пред СГС има
ищеца. По делото има данни за направени разноски за заплатен реално от ищеца адвокатски
хонорар в размер на 1 200 лв.
Ответникът - въззивник
е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца едва след
приключване на съдебното дирене и даване ход на устните състезания, поради
което съдът не се произнася по това възражение.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 63300/12.03.2019 г. на СРС, 168 с-в, по гр. д. № 83944/2017
г., в частта, в която „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******е осъдена да заплати на „В.2.“ ЕООД, ЕИК ******,
на основание чл. 59 ЗЗД, вр. 137, ал. 2 ЗЕ, сумата от
11 620, 20 лв., представляваща цена за ползването на изградени от
ищеца съоръжения за присъединяване към топлопреносната
мрежа на жилищна сграда - етажна собственост, находяща
се в гр. София, бул. „******в УПИ IV - 36, кв. 717 „ГГЦ-ЗОНА Г-13" за периода от 11.07.2008 г. до 11.11.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на исковата молба - 29.11.2017 г. до окончателното плащане
на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 379. 09 лв. - разноски
в производството.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в останалата неоспорена част.
ОСЪЖДА „Т.С." ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на „В.2."
ЕООД, ЕИК ******, с адрес на представителя си : гр. София, ул. Проф. *****,
чрез адв. Т., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв. пред СГС.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.