№ 562
гр. Благоевград, 01.06.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на първи юни през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Атанас Иванов
като разгледа докладваното от Атанас Иванов Въззивно частно гражданско
дело № 20221200500428 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на „А.К.П.З.“ ООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление гр. С., 1527, ул. „П.В.“ № 29, ет. 3,
представлявано от Я.Я., против Разпореждане № 909562/ 10.12.2020 г.,
постановено по ч. гр. д. № 2508/ 2020 г. по описа на РС – Благоевград, в
частта, в която е отхвърлено подаденото заявление от „А.К.П.З.“ ООД, ЕИК
******, за издаване на заповед за изпълнение за парично задължение против
С.Р. Ц., ЕГН **********, за сумата от 505.00 лв., представляваща
възнаграждение по гаранционна сделка – поръчителство и сумата в размер на
45.00 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране.
Жалбоподателят изразява несъгласие с обжалваното разпореждане и по-
конкретно срещу изводите на съда, че е извън правомощията на заповедния
съд да отхвърля заявление за издаване на заповед за изпълнение приемайки,
че сделката, от която заявителят черпи права, е невалидна. Изтъква, че няма
законова пречка договорът за поръчителство да бъде възмезден, като в случая
страните са се уговорили, че тя е в размер на 505 лв., платима разсрочено на
вноски. Счита, че неправилно заповедният съд е приел, че претендираната
сума по договора за поръчителство противоречи на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Тай
1
като не произтича от кредитното правоотношение и цели обезвъзмездяване на
поръчителя за финансовия риск. Посочва, че "Ф.Б." ЕООД е придобило
качеството на кредитор след като длъжника не е изпълнил в срок
задълженията си по заемния договор.
На следващо място твърди, че неправилно е отхвърлена и претенцията
му за разходи за извънсъдебно събиране, за които страните са постигнали
съгласие, съобразено с разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното разпореждане в
обжалваната част и да разпореди издаването на заповед за изпълнение.
Въззивната инстанция намира така подадената частна жалба за
процесуално допустима, доколкото е подадена от активно легитимиран
правен субект, срещу акт подлежащ на обжалване, в предвидения за това срок
и съдържа необходимите - форма, съдържание и приложения. Разгледана по
същество, съдът установи следното:
Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. на ВКС по тълк. д.
№ 6/ 2017 г., ОСГТК, обжалването с частна жалба по естеството си е пълно
въззивно. Съгласно разпоредбата на чл. 278, ал. 2 от ГПК, инстанцията,
осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на
обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да
установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма,
да вземе собствено становище по предмета на производството и да се
произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната
жалба оплаквания. Ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания
срещу обжалвания акт, те имат значение единствено да ориентират съда за
становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички
правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата
инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните
от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на
производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да
осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена
от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за
незаконосъобразност.
С обжалваното разпореждане районният съд е отказал издаване на
заповед за изпълнение за сумата от 505.00 лв., представляваща
2
възнаграждение по гаранционна сделка – поръчителство и сумата в размер на
45.00 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране, като е
приел, че в случая са налице основанията по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК
за отхвърляне на заявлението в тези части, поради противоречие с закона,
както и наличие на неравноправна клауза, тъй като посочените услуги и
лихви водят до неоснователно обогатяване, като тези клаузи създават
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя на услугата.
Настоящият състав споделя аргументите на първата инстанция, като
намира обжалваното разпореждане за правилно и законосъобразно.
Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, заповедният
съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави, както и дали се основава на неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. В
случая претенцията на заявителя, наред с главница, договорна лихва и
мораторна лихва, включва и възнаграждение по гаранционна сделка
(поръчителство) и разходи и такси за извънсъдебно събиране на
задължението. Доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при
действието на Закона за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат
съобразени служебно от съда и по специално императивното правило на чл.
33, ал. 1 и 2 от ЗПК. Цитираната норма в ал. 1 предвижда, че при забава на
потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата. Според ал. 2 на чл. 33 от ЗПК, когато
потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението
за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът намира, че с
твърденията за въведени с Договор за поръчителство клаузи за начисляване
на разходи за извънсъдебно събиране на задължението, при определени
условия след сключване на договора, по същество се цели заобикаляне на
ограничението на чл. 33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания,
чиято дължимост де факто е изцяло свързана с хипотеза на забава на
длъжника. С оглед изложеното съдът приема, че подобни клаузи
противоречат на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследват забранена от закона цел и
поради това те не пораждат права и задължения за страните, респективно в
частта, с която са претендирани произтичащите от тях вземания, заявлението
по чл. 410 от ГПК правилно е отхвърлено от районния съд.
3
На следващо място следва да се отбележи, че с приетото съдържание на
уговорката в чл. 4 от Договора за паричен заем, заемодателят предварително
определя, че дружеството – поръчител следва да бъде одобрено от него и
върху нея кредитополучателят не може да въздейства. За него не съществува
възможност да посочи поръчител, различен от одобрен от заемодателя.
Следва да се изтъкне и факта, който се установява от направената служебно
справка в ТРРЮЛНЦ за актуалното състояние на дружеството – поръчител –
"Ф.Б."ЕООД. От направените вписвания е видно, че заемодателят и
одобреното от него дружество - поръчител са свързани лица, доколкото
"И.А.М." АД (заемодател) е едноличен собственик на капитала на
"Ф.Б."ЕООД (поръчител). Това съдържание на уговорката установява
значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца по
смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
С начисляването на възнаграждението за поръчителство се превишава
максималния размер на годишния процент на разходите по чл. 19, ал. 4 ЗПК,
ограничен до петкратния размер на законната лихва. В случая с договора за
паричен заем е установен ГПР в размер на 49.102% при установения законов
максимум от 50 %, който обаче не включва възнаграждението по договора за
поръчителство. Независимо, че произтича от друга сделка (договор за
предоставяне на поръчителство), възнаграждението за поръчителство
съставлява разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, защото
икономическата тежест се понася от кредитополучателя, който го плаща
наред с другите парични задължение по договора за заем – главници, лихви, и
пр. и същото съгласно чл. 3, ал. 1 от договора е платимо разсрочено на
вноски, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по Договора
за паричен заем, сключен с И.А.М." АД. Възнаграждението за поръчителство
не попада в изключенията по чл. 19, ал. 3 ЗПК, съставляващи изчерпателно
изброяване на разходите, които не се включват при изчисляване на ГПР,
въпреки заплащането им от потребителя. Ето защо, макар да не възниква от
договора за паричен заем, настоящата инстанция счита, че възнаграждението
за поръчителство съставлява част от ГПР. В случая в Договора за паричен
заем ГПР е определен на 49.10 %, а уговореното възнаграждение за
поръчителя е в размер на 505.00 лв., т. е. налице е превишаване на законовия
максимум на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Цитираните по-горе разпоредби на
4
ЗЗП и ЗПК са в съответствие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април
1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
която има задължителен характер за националните съдилища в ЕС. Според
чл. 3 от същата неравноправна е дадена клауза, когато въпреки изискването за
добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора.
На последно място допълнителен аргумент за отхвърляне на претенцията
на заявителя за сумата от 505.00 лв., представляваща възнаграждение по
гаранционна сделка (поръчителство), съдът намира в нормата на чл. 26, ал. 1
от ЗЗД – противоречие с добрите нрави. От изложеното в т. 12 от заявлението
и приложения договор за паричен заем става ясно, че задължението на
кредитополучателя, отнасящо се до осигуряването на поръчителство, не е
определено като предварително условие за сключване на договора. Това
противоречи на принципа за добросъвестност и цели да се създадат
предпоставки за начисляване на претендираното възнаграждение, което води
до оскъпяване на кредита. Следва да се отбележи и факта, че при отпуснат
кредит в размер на 1000. 00 лв., уговореното възнаграждение за поръчителя е
505.00 лв., което също противоречи на добрите нрави.
Въззивната инстанция намира за неоснователни и изложените в частната
жалба възражения относно отхвърлената претенция за разходи такси за
извънсъдебно събиране на вземането, обоснована с разпоредбата на чл. 10а от
ЗПК. Вземането, дължимо за такси и разходи за извънсъдебно събиране на
задължението, е уговорено в противоречие с нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК,
която забранява от потребителя да се изискват такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Действията по
извънсъдебно събиране на задължението са такива по управление на кредита.
Уведомяването на длъжника за допусната от него забава и предупреждение за
последиците от нея, посредством телефонни обаждания, изпращане на писма,
електронни съобщения, поддържането на нарочен служител, ангажиран с
дейността по събиране на вземането са типични действия по управление на
лош кредит и съставляват присъщ за основния предмет на договора разход.
Този вид дейност на кредитора се компенсира и се взема предвид при
определяне размера на възнаградителната лихва, чийто ценообразуващ
5
елемент е. От тук следва, че уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран
размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна такса
за същата дейност несъмнено придава на клаузата неустоечен характер и
предполага неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне на
забраната на чл. 33 от ЗПК. Ето защо настоящият състав споделя изводите на
първостепенния съд за нищожност на коментираната клауза.
Предвид горното, жалбата се явява неоснователна, поради което и
атакуваното разпореждане следва да се потвърди в атакуваната част, а
частната жалба да се остави без уважение.
С оглед на изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 909562/ 10.12.2020 г., постановено
по ч. гр. д. № 2508/ 2020 г. по описа на РС – Благоевград, в частта, в която е
отхвърлено подаденото заявление от „А.К.П.З.“ ООД, ЕИК ******, за
издаване на заповед за изпълнение за парично задължение против С.Р. Ц.,
ЕГН **********, за сумата от 505.00 лв., представляваща възнаграждение по
гаранционна сделка – поръчителство и сумата в размер на 45.00 лв.,
представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6