Р      Е     Ш    Е    Н     И     Е

 

град София, 16.01.2020 година

      В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                            мл.с.: РОСИ МИХАЙЛОВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА разгледа докладваното от съдия МИХАЙЛОВА въз.гр.дело № 1455 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

                Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

      Постъпила е въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД срещу съдебно решение № 398181 от 02.05.2018г., постановено по гр. д. № 53954/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 43-ти състав, в частта, в която е отхвърлен предявения от „Т.С.“ ЕАД иск срещу М.К.Г. и Е.Л.Г. за сумата над 2940.77 лв. до пълния предявен размер 3647.63 лв. главница за потребена топлинна енергия за периода 05.2012 г. – 07.2012 г. като погасен по давност, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на вземането, мораторна лихва, както и в частта за разноските. Посочено е, че според Общите условия на ищцовото дружество задължението за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на доставката на ТЕ. Реливирани са доводи, че сумите за периода от м. 05.2012 г. до м. 02.2013 г. не са погасени по давност, тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК е входирано в първоинстанционния съд на 23.06.2015 г. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че давностният срок е прекъснат в деня на подаване на исковата молба. Изразява се становище за неправилност на тази констатация с аргумент, че заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е документът, който прекъсва давностния срок. Поради изложените съображения се твърди, че вземането за процесния перид не е погасено по давност. Излагат се доводи, че ответниците са потребители на топлинна енергия за битови нужди, както и че при условията на пълно и главно доказване ищцовото дружество е доказало съществуването на договорно правоотношение между страните, реално доставена топлинна енергия за процесния период, както и обстоятелството, че нейната стойност съответства на спорната сума. С оглед изложеното се моли съдът да постанови решение, с което да отмени решението на първоистанционния съд и да уважи въззивната жалба. Прави се искане за присъждане на раноски пред настоящата инстанция, както и възнаграждение за един юрисконсулт. 

            Постъпил е отговор на въззивната жалба от Е.Л.Г., с който същата се оспорва. Изложени са доводи за липса на представителна власт на подалия жалбата юрисконсулт, включително в първоинстанционното производство, както и че жалбата е нередовна, тъй като не е внесена дължимата държавна такса по сметка на съда. Твърди се, че жалбата е недопустима, тъй като не било допустимо и проведеното пред първоинстанционния съд производство. Изложени са съображения за неоснователност на въззивната жалба. Във връзка с изложения в нея довод, че давността е била приложена неправилно, се посочва, че издадената заповед за изпълнение е била обезсилена, поради което няма как давността да бъде прекъсната с подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК. Твърди се, че в процесното жилище през процесния период не е имало отоплителни тела, както и че ищецът не е доказал реалното доставяне на топлинна енергия. Моли се жалбата да бъде върната като недопустима, евентуално да бъде оставена без движение, ако съдът я разгледа, да бъде оставена без уважение.

            Постъпил е отговр на въззивната жалба и от другия ответник по делото – М.К.Г., чрез адв. М.. Излага аргументи, че жалбата е частично недопустима, тъй като с нея се обжалвало първоинстанционното решение в неговата цялост, а въззивникът нямал правен интерес за това. Твърди се, че жалбата е нередовна, тъй като липсват документ за държавна такса и юрисконсултско пълномощно. Изложени са аргументи, че заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК е била обезсилена, както и за недоказаност на реалното доставяне на топлинна енергия от ищцовото дружество. Моли се въззивната жалба да бъде върната, ако не – да бъде оставена без уважение.

            Подадена е въззивна жалба и от Е.Л.Г. срещу съдебно решение № 398181 от 02.05.2018г., постановено по гр. д. № 53954/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 43-ти състав, като е посочено, че решението се обжалва в съдителните му части спрямо ответниците. Изложени са подробни съображения за недоказаност на реалното доставяне на топлинна енергия за процесния период в процесното жилище от ищцовото дружество. Твърди се, че ответниците не са потребители на топлинна енергия и е неоснователно да бъдат осъдени за заплащането на потребена такава. Посочено е, че просроченото подаване на исковата молба е довело до обезсилване на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, с което се обосновава становище за недопустимост на исковото производство. Твърди се, че не е допустимо по реда на изменение на иска да се санира просрочено подадена искова молба по установителен иск след подадено възражение срещу заповед по чл. 410 ГПК. От изложеното жалбоподателката извежда становище за недопустимост на целия исков процес. Сочи се, че ВАС е отменил формулата, приета в т. 6.1.1. от Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради – етажна собственост, която е ползвана от ищеца по делото при посочване на сумите, които претендира срещу ответниците, като същата отменена формула било ползвана и от вещото лице по СТЕ.

            Подадена е въззивна жалба и от М.К.Г. срещу постановеното съдебно решение № 398181 от 02.05.2018г., постановено по гр. д. № 53954/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 43-ти състав, като е посочено, че решението се обжалва в съдителните му части спрямо ответниците. Изложени са доводи за недопустимост на исковия процес поради просроченото подаване на исковата молба и за недопустимост на санирането и чрез изменение на иска. Твърди се, че процесният имот не е топлоснабден. Твърди се, че ищецът не е доказал доставянето на топлинна енергия и ако е доставена такава, в какво количество. Твърди се, че е неправилен изводът на първоинстанционния съд, че се дължи заплащането на топлинна енергия за сградна инсталация, с аргумент за отмяна на използваната формула за изчисляването и с решение на ВАС № 4777/13.04.2018 г. Твърди се, че необосновано с оглед дказателствата по делото първоинстанционният съд е приел, че ищецът е доставил определено количество топлинна енергия. По делото липсвали доказателства за цената на топлинната енергия. Докладът по делото не съответствал на закона и необосновано съдът отхвърлил молбите за неговото изменение. Немотивирано първоинстанционният съд отхвърлил приложените по делото молби, като само обобщил, че същите са неоснователни.

Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Е.Л.Г. и М.К.Г. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

От приложеното ч. гр. д. № 16329/ 2015 г. по описа на СРС, 43 състав, се установява, че процесните вземания са били заявени от ищеца по реда на чл. 410 от ГПК със заявление от 26.03.2015 г. и е била издадена заповед за изпълнение на 20.04.2015 г., по която са постъпили възражения на длъжниците М.К.Г. и Е.Л.Г.. С определение от 28.09.2015 г., което е влязло в сила, заповедта за изпълнение по ч. гр. д. № 16329/2015 г. по описа на СРС, 43 състав, е била обезсилена поради обстоятелството, че исковата молба е била подадена след установения в закона едномесечен срок от съобщението, с което съдът е указал на заявителя, че може да предяви иск за вземането си. С молба от 24.09.2015 г. ищецът е заявил, че предявените с исковата молба искове следва да се считат за осъдителни такива.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивните жалби, с които съдът е сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване. Подадените жалби отговарят на предвидените в ГПК изисквания за редовност. Неоснователни са доводите на жалбоподателите – ответници за нередовност на въззивната жалба, подадена от „Т.С.“ ЕАД, поради липсата на доказателство за представителна власт на подписалия я юрисконсулт. Видно от данните по делото, към въззивната жалба е приложено пълномощно за подписалия я юрисконсулт Г.. В изпълнение на дадени от съда указания жалбоподателят „Т.С.“ ЕАД е представил доказателство за внесена държавна такса в дължимия размер по сметка на СГС. Поради изложеното подадените въззивни жалби следва да се разгледат по същество.

Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

Настоящият състав намира за неоснователни изложените във въззивните жалби на ответниците доводи за недопустимост на обжалваното съдебно решение поради обстоятелството, че исковата молба е подадена след едномесечния срок по чл. 415 от ГПК. С молба от 24.09.2015 г. ищецът е заявил, че предявените с исковата молба искове следва да се считат за осъдителни такива. Настоящият състав намира за правилни констатациите на първоинстанционния съд, според които правен интерес от предявяване на осъдителен иск е налице за ищеца по делото, както в случаите, когато не е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение /т.е. не е било провеждано заповедно производство/ или ако заповедта за изпълнение е била обезсилена – преди образуването или в хода на исковото псковото производство по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск. Обосновано първоинстанционният съд е прил, че съгласно ТР № 4/2013г. от 18.06.2014 г. ОСГТК на ВКС искът по чл. 422 ГПК се разглежда по правилата на общия исков процес, но с оглед спецификата на това производство и обусловеността му от издадената в заповедното производство заповед за изпълнение, неприложими се явяват правилата за изменение на иска по чл. 214, ал. 1 от ГПК за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение размера на иска, но не такъв е процесният случай. С преминаването от иск за установяване на вземането към осъдителен иск се изменя петитумът на иска, без да се изменят фактическите твърдения в исковата молба, на които ищецът основава вземането си. Правният интерес от предявен по реда на чл. 422 ГПК устаовителен иск би отпаднал само ако издадената заповед за изпълнение е била обезсилена на осн. чл. 411, ал. 2, т. 3 и т. 4 от ГПК, по чл. 415, ал. ГПК с актове на съдав заповедното производство, респ. на въззивния съд в съответствие с разясненията в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. За да са налице предпоставките по чл. 214, ал. 1, пр. 3 ГПК за преминаване от установителен към осъдителен иск, тези актове за обезсилване на издадената заповед за изпълнение трябва да са влезли в сила до приключване на съдебното дирене в първата инстанция в производството по иска, основан на чл. 422 от ГПК /в този смисъл решения на ВКС № 78 от 16.05.2012 г. по т.д. № 511/2011 г. на 2-ро т.о., № 51 от 18.05.2012 г. по т. д. № 427/2011 г. на 1 т. о. и др./. Именно промяната в обстоятелствата – обезсилването на заповедта за изпълнение на осн. чл. 415, ал. 2 от ГПК в хода на висящото исково производство, обосновава преминаването към осъдителен иск. По изложените съображения, които са обсъдени и от първоинстанционния съд, настоящият състав намира, че са неоснователни доводите на жалбоподателите – ответници по делото за недопустимост на обжалваното съдебно решение като постановено по недопустим иск.

По делото е приложено пълномощно за подписалия исковата молба юрисконсулт Петров, поради което настоящият състав намира за неоснователни изложените в жалбата на Е.Л.Г. доводи за липса на доказателства за представителна власт на процесуалния представител на ищеца в първоинстанционното дело.

Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, в частта, в която е обоснован окончателен извод за основателност на предявените от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответниците - Е.Л.Г. и М.К.Г. искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД в уважения размер за сумата от 2940.77 лв. и сумата 414, 36 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 01.10.2012 г. до 16.03.2015 г. Прието е, че между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което Е.Л.Г. и М.К.Г., в качеството на собственици на имота, имат задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот. Посочено е още, че ищецът е установил със събраните по делото доказателства, че е изпълнил задължението си да достави топлинна енергия в имота на ответника при спазване на изискванията на Общите условия по договора за доставка на топлинна енергия, както и на действащата нормативна уредба, доказано е количеството и стойността на доставената топлинна енергия за исковия период от време. Доводите на Е.Л.Г. и М.К.Г. , посочени във въззивните им жалби, за недоказаност на реалното доставяне на топлинна енергия са неоснователни. Според заключението на съдебно-техническата експертиза общият топломер в абонатната станция е преминал периодични метрологични проверки, относими към процесния период. Доводът на жалбоподателите – ответници, че отоплителните тела в процесното жилище са били демонтирани, се потвърждава от заключението на допуснатата и приета по делото СТЕ, в което се посочва, че всички отоплителни тела са били демонтирани, поради което топлинна енергия за отопление на имота от радиатори не е била начислявана. Вещото лице е посочило, че начислената сума по фактури е в размер на 3529.44 лв., като сумата за доплащане от абоната от изравнителните сметки възлиза на +116.21 лв., като всички суми са без предишни неплатени и просрочени суми, без начислявае на лихви по тях. Посочено е, че вещото лице е посетило имота на ответниците и установило, че в имота няма щранг лира в банята. Първоинстанционният съд се съобразил с възприетото в заключението на СТЕ, като мотивирано е възприел, че от сумата за ТЕ през процесния период следва да се приспадне начислената сума от щранг лирата в размер на 302.75 лв., като при това положение размерът на сумите за ТЕ през процесния период за сградна инсталация и за БГВ са в общ размер на 3342.90 лв. Изложените от СРС в горния смисъл мотиви настоящият въззивен състав счита за законосъобразни, постановени при правилен анализ на събраните по делото доказателства. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че следва да го кредитира.

От изложеното следва, че са неоснователни възраженията на жалбоподателите – ответници за недължимост на сумата, за която е бил уважен предявеният срещу тях иск от първоинстанционния съд, поради обстоятелството, че в процесното жилище няма отоплителни тела. Дължимите суми са за заплащането на ТЕ за сградна инсталация и за БГВ, като дължимият размер е правилно определен с оглед доказателствата по делото.

При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадените въззивни жалби досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.

В конкретния случай давностния срок, предвиден в чл. 111, б. „в“ ЗЗД правилно е бил съобразен с датата на подаване на исковата молба, от който момент ищцовото дружество е прекъснало течащата в полза на ответниците погасителна давност. Според текста на разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 от ГПК. В настоящият случай този срок не е бил спазен, което е обусловило и обезсилването на издадената заповед за изпълнение. От изложеното следва, че именно подаването на исковата молба- 09.09.2015 г.  е моментът, в който погасителната давност е била прекъсната. По изложените съображения настоящият състав намира за неоснователни доводите, съдържащи се в жалбата на „Т.С.“ ЕАД, според които давността следвало да се счита прекъсната от момента на подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК. Първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод, прилагайки давносния срок по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, че са изтекли три години преди подаването на исковата молба по отношение на вземанията за главници за периода от м.05.2012 г. до м. 07.2012 г., поради което същите са погасени по давност. С оглед изложеното е достигнал до правилен извод, че претенцията се явява основателна за периода от м. 08.2012 г. до , м, 04.2014 г. и е в размер на 2940.77 лв. съгласно изчисленията на СТЕ и ССчЕ, като вземането се дължи ведно със законната лихва от подаването на исковата молба 09.09.2015 г. до окончателното му плащане.

Неоснователни са доводите, изложени във въззивните жалби на Е.Л.Г. и М.К.Г.. че ВАС е отменил формулата, приета в т. 6.1.1. от Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради – етажна собственост, която е ползвана от ищеца по делото при посочване на сумите, които претендира срещу ответниците, като същата отменена формула било ползвана и от вещото лице по СТЕ, с което се обосновава становище за неправилно изчисление на посочените суми. Доколкото обсъжданото решение на ВАС е постановено на 13.04.2018 г. , то същото е неприложимо и неотносимо към настоящия спор, доколкото същото има действие занапред и няма действие по отношение на исковия период.

Не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца и на ответника, съобразно уважената и отхвърлената част на иска, като дължимостта на последните следва от нормите на чл.78, ал.1 и чл. 78, ал. 3 от ГПК.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. 

По разноските в настоящото производство:

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция претенциите на въззивниците – страни по делото, за присъждане на разноски са неоснователни. Направените от страните разноски следва да останат в тежест на всяка от тях така, както са направени.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

 

Р  Е  Ш  И :

 

          ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 398181 от 02.05.2018г., постановено по гр. д. № 53954/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 43-ти състав.

           РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :         

 

 

                                       ЧЛЕНОВЕ : 1./           

 

 

                                                 2./