Р
Е Ш Е
Н И Е №260078
гр.Кюстендил, 10.12.2020г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение,
първи състав, в открито заседание на двaдесет и трети юли, две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ БОГОЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВГЕНИЯ СТАМОВА
ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
при секретаря: Л. Н.,
след като разгледа докладваното от съдия Веселина
Джонева в.гр.д.№97/2020г. по описа
на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава
Двадесета „Въззивно обжалване“,
чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е
образувано по постъпила въззивна жалба на „****“ ЕООД, с ЕИК ****, със седалище
и адрес на управление: гр.***, ул.„***“ №***, представлявано от управителя В. Г.
Р., срещу решение №1052/16.12.2019г. на
Районен съд – Кюстендил, постановено по гр.д.№939 по описа за 2019г. на същия
съд.
С оспорвания
първоинстанционен съдебен акт КнРС е признал за установено между страните, че „***“
ЕООД има задължения към ищцовото дружество „****“ ООД, с ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление в с.***, общ.***, обл.***, ул.„**“ №** бл.** ет.***, ап.***,
за сума в размер на 586.75 лева, представляваща стойността на неплатена услуга
за извършен международен транспорт, за което била издадена фактура №***/23.06.2018г.,
както и сумата от 39.12 лева - законна лихва за забава на плащането на
главницата в периода от 23.07.2018г. до 19.03.2019г., ведно със законната лихва
върху главницата от 19.03.2019г. – датата на депозиране на заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, за което е било образувано
ч.гр.д.№559/2019г. по описа на КнРС, до окончателното изплащане на
задължението. Със същото решение, ответното дружество „***“ ЕООД е осъдено и да
заплати на „****“ ООД сумата от 702.00 лева, представляваща деловодни разноски
в първоинстанционното исково производство и сумата от 425.00 лева- деловодни
разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№559/2019г. по описа на КнРС.
Решението е било постановено при участието на трето лице – помагач на страната
на ищеца – „****“ ООД.
Въззивното
дружество обжалва постановеното от РС – Кюстендил решение в горните му части,
релевирайки доводи за неговата недопустимост, неправилност и
незаконосъобразност. Претендира отмяна на решението и присъждане на разноски за
двете съдебни инстанции.
Във
въззивната жалба се прави оплакване, че изводът на районния съд за дължимост на
сумата от 586.75 лева, представляваща дължима стойност за извършен международен
транспорт, е неправилен, тъй като видно от представена по делото транспортна
поръчка ***, въззивното дружество е сключило с ЕТ „***“ с ЕИК ***транспортна
поръчка. Приема, че ищцовото дружество „****“ ООД не е процесуално легитимирано
да предяви иск и да бъде страна в производството, поради което счита, че
отсъства абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, за наличието на
каквато съдът следва да следи служебно. Обобщава, че предявеният иск следва да
бъде оставен без разглеждане като недопустим, а производството по делото –
прекратено.
В срока
по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна – „****“
ООД. Излага съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли за
потвърждаване на решението на районния съд като правилно. Претендира разноски.
Твърди, че транспортната поръчка е между ***“ ООД и „***“ ЕООД. Сочи, че
поръчката е получена на електронната поща на „****“ ООД, като в същата
единствено е изписано погрешно името на изпълнителя, като е записано друго – ЕТ
„***“. Всички останали данни били на дружеството. Сочи също така, че
транспортното средство, с което е изпълнена поръчката, е на „***“ ООД. Изтъква,
че ответното дружество в депозирания по реда на чл.131 ГПК отговор не оспорва
да е в договорни отношение с ищцовото „**“ ООД.
Третото лице
– помагач не е подало отговор на въззивната жалба.
ОС-Кюстендил,
след като се запозна с материалите по делото и горепосочените въззивна жалба и
отговор, намери, че въззивната жалба е допустима, като подадена в срок, от страна, която има
право на жалба и срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт.
Съдебният
състав, след като взе предвид оплакванията в жалбата и възраженията в подадения
отговор, както и след като прецени събраните по делото доказателства, намира
следното от фактическа страна:
По делото е
представена и приета като доказателство транспортна поръчка ****., изходяща от „***“ ЕООД, адресирана
от ЕТ „***“, с адрес с.***, ул.„***“ №**, ет.**, за извършване на превоз на
товар (два броя кашони) със следните параметри: дата на товарене – 20.06.2018
г.; място на товарене: гр.София; дата на разтоварване - 21.06.2018г., място на
разтоварване: гр.***, ***, цена на поръчката – 300 евро; транспортно средство за извършване на
превоза - рег.№ ****. Видно от
поставения подпис и печат за приел поръчката, същата е била приета за
изпълнение от ****“ ООД, с.***, чрез управителя му В.Т..
От показанията на разпитания по делото свидетел Б. Ц., който работи на
длъжност „шофьор“ при ***“ ООД е установено, че по разпореждане на управителя
на дружеството, на 19.06.2018г. същият е натоварил двата кашона и на
20.06.2018г. е тръгнал за ***, а на 20-ти срещу 21-ви е минал границата и е
влязъл в терминала около 2 часа след полунощ.
Според
приложената по делото международна товарителница CMR, изпращач на товара е „****“ ООД, получател е B.L. ***, ***, ***. Предмет на превоза са били
2 бр. колети с общо тегло от 36 кг. Превозвач е ищецът по делото ***“ ООД.
Съгласно разрешително за влизане в митнически
терминал „***“ стоката е
представена за обмитяване пред митническите власти на *** на 21.06.2018г. в
1:52:38 часа, а съгласно изходящ списък от същия митнически терминал, стоката е
освободена от митница на 22.06.2018г. в 14:52 часа.
****“ ООД е издало фактура №****г. за плащане
на договореното навло в размер на 586.75 лева (левовата равностойност на 300
евро), което следвало да се плати до 30 дни след представянето на фактурата,
съобразно уговореното в транспортната поръчка/.
От
заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза е установено, че
издадената от ищцовото дружество фактура №***. за изпълнената от него поръчка,
е била осчетоводена и отразена в дневника за покупки на ответното дружество за
месец юни 2018г. Вещото лице е установило липсата на извършено плащане на
сумата по фактурата, което обстоятелство не е спорно и между страните по
делото. Вещото лице е изчислило, че законната лихва за забава върху сумата от
586.75 лева за период от 23.07.2018г. до 19.03.2019г. възлиза на 39.12 лева.
При така изложената фактическа обстановка,
районният съд е приел, че исковите претенции, предявени по реда на чл.422 ал.1
от ГПК и намиращи правното си основание в чл.372 от ТЗ във вр. с чл.368 от ТЗ и чл.79 ал.1 предл.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 изр.1 от ЗЗД, с предмет установяване
съществуването на вземане, заявено по реда на чл.410 от ГПК, са допустими и
изцяло основателни.
По същество
КнРС е изложил доводи за доказаност наличието на сключен между страните договор
за превоз на товари, по силата на който за превозвача е възникнало задължението
да придвижи в пространството от едно място до друго с определен вид транспортно
средство товар срещу възнаграждение (навло), като в конкретния случай договорът
между страните е имал за предмет извършването на международен автомобилен
превоз на стоки. Изводите си на обвързаност на страните от съответния вид и с
посочения предмет, съдът е обосновал с представената и неоспорена от ответника
транспортна поръчка ***.
Първостепенният
съд е посочил, че възникналите между двете дружества отношения, произтичащи от
сключения договор, според който мястото на приемане на стоката за превоз и
мястото на доставянето й се намират в две различни държави, се обхващат от регламента на Конвенция за
договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/, както и, че
съгласно чл.9 т.1 от същата, товарителницата удостоверява, до доказване на
противното, условията на договора и получаването на стоката от превозвача, а
съгласно чл.4 договорът за превоз се установява със самата товарителница, но
нейната липса не засяга самото превозно правоотношение. С подаването на
заявката за международен превоз от страна на ответника и нейното приемане от
страна на ищеца, според КнРС е бил сключен договор за международен автомобилен
превоз на стоки с всичките последици от това, включително и задължението на
възложителя да заплати договореното възнаграждение за превоза при изпълнение от
страна на превозвача на неговите задължения по осъществяването на самия превоз.
Първоинстанционният
съд е обосновал извод, че по делото е било доказано изпълнението на така
сключения договор от страна на превозвача, като е изложил доводи, че независимо
от факта, че според заявката разтоварването на стоката е следвало да се извърши
на 21.06.2018г., а фактически същата е била освободена от Митница на
22.06.2018г. в 14.52 часа, може да се приеме, че превозвачът е изпълнил точно,
тъй като забавянето е настъпило по причини, за които изпълнителят не е
отговарял (по-късно натоварване на стоката по независещи от шофьора причини,
по-продължителен контрол на документите преди митническото й освобождаване),
като въпреки забавянето, възражения от страна на получателя не е имало, нито в
CMR-товарителницата е била вписана рекламация по см. на чл.30 от Конвенцията за
договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR).
Доказаното
със заключението по съдебно-счетоводната експертиза отразяване на издадената от
превозвача фактура в счетоводството на възложителя е прието от КнРС, че
отразява възникналата между страните облигационна връзка, а включването й в
дневника за покупки по ДДС за съответния данъчен период представлява
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване (в
т.см. решение №71 от 08.09.2014г. на ВКС по т.д.№1598/2013г., II т.о., ТК и
др.).
С тези
доводи първостепенният съд е аргументирал извода си за дължимост на главничната
сума, представляваща неизплатено възнаграждение по договора, ведно със
законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК – 19.03.2019г., до окончателното й
изплащане. Съдът е приел за основателен и искът за установяване дължимост на
мораторна лихва върху главницата за периода 23.07.2018г. – 19.03.2019г. в
размера, изчислен от вещото лице - 39.12 лева.
След като е
намерил, че исковете са изцяло основателни, КнРС е разгледал и своевременно
направеното от ответника по делото възражение за прихващане от приетата за
дължима сума на сума в размер на 391.71 лева (200 евро), дължима, според
ответника, като обезщетение за нанесени вреди поради неспазване на определения
от товародателя срок за доставка на товара. Това възражение е прието за
неоснователно, поради липсата на доказателства по делото в резултат на
допуснатото забавяне да са били обявени рекламации и/или да са настъпили
някакви вреди от забавата в доставката.
Преценявайки
установените по делото факти, настоящият състав на ОС-Кюстендил, намира от
правна страна следното:
1. Относно валидността и
допустимостта на първоинстанционното решение:
Въззивният
съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му в обжалваната
част, в резултат на която проверка намира, че решението на РС-Кюстендил е
валиден и допустим съдебен акт.
Във връзка с
оплакванията във въззивната жалба за липса на активна процесуална легитимация
на ищеца да предяви разглежданите искове, поради факта, че същият не се е
легитимирал като субект по договора за превоз, по който претендира плащане,
следва да се отбележи, че макар действително наличието на процесуална
легитимация на страните да представлява абсолютна положителна процесуална
предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, в конкретния случай,
с оглед доводите, които въззивникът изтъква, не може да се приеме, че става
дума за процесуално правна легитимация на ищеца. Преценката дали същият е
носител на претендираното право, при наличие на заявени в исковата молба
твърдения за това (очертаващи именно процесуалната легитимация), е относима към
материално-правната легитимация и е преценка по същество, която е свързана не с
допустимостта на иска, а с неговата основателност. Поради тези доводи, в
случай, че възражението на въззивника е допустимо да бъде разгледано и се
намери за основателно, то би очертало неправилност на обжалваното решение и би
наложило отхвърляне на предявените искове, а не недопустимост на
първоинстанционния акт и прекратяване на производството, така, както се
поддържа в жалбата.
2. Относно правилността на
решението:
Според съда,
решението е правилно и, като такова следва да бъде изцяло потвърдено.
Съгласно
чл.269 изр.2 от ГПК, при проверката относно правилността на решението,
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния
случай, оплакването във въззивната жалба е за необоснованост на фактическата
констатация на районния съд, че между страните по делото е бил сключен договор
за международен превоз на товари. Този довод е основан на твърдението, че
договорното правоотношение, по което „***“ ЕООД е било възложител, е възникнало
не с „***“ ООД, а с ЕТ „***“ с ЕИК ***, доколкото като адресат на транспортната
поръчка е посочен ЕТ.
Въззивният
съд намира за потребно да отбележи следното:
Обстоятелството, посочено от въззивника, а именно,
че превозът е бил осъществен по силата на договор, сключен между „***“ ЕООД и трето за спора лице - ЕТ „****“, е
заявено за пръв път във въззивната жалба, което е недопустимо, тъй като по
силата на чл.260 т.5 от ГПК във въззивната жалба могат да се сочат нови факти,
само ако те са новооткрити или новонастъпили. Предвид обстоятелството, че
въззивникът основава това свое ново твърдение на документ, приложен към исковата
молба, то явно е, че въпросният факт не попада в нито една от хипотезите на
посочената правна норма.
Според чл.266 ал.1 от ГПК, във въззивното
производство страните не могат да твърдят
нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да
посочат и представят в срок в първоинстанционното производство.
Налага се извод, че единственото оплакване във
въззивната жалба за неправилност на съдебното решение е заявен за първи път във
въззивното производство и е недопустимо да бъде разгледан.
Наред с горното, трябва да се посочи, че в отговора
на исковата молба ответникът, сега въззивник, изрично, ясно и недвусмислено е
заявил, че признава съществуването на договорно правоотношение между страните,
като е посочил: „Действително на 20.06.2018г. представляваното от мен дружество сключи с
ищцовото дружество договор за извършване на превоз на товар с BG/KS/20/06/2018г.“.
Вън от
посоченото, следва да се отбележи, че макар адресатът на търговската поръчка да
е посочен като ЕТ „****“, видно е, че същата, с конкретните й параметри, е била
подписана и приета от ***, управител на „****“ ООД, което налага извод, че
договорното правоотношение е възникнало между двете търговски дружества.
Договорът е бил изпълняван от същото дружество като превозвач, видно от
писмените доказателства и от показанията на шофьора ***. Това дружество е
издало фактурата за цената на услугата, която е осчетоводена от въззивника.
Всички тези обстоятелства сочат на извод за правилност на констатацията на
районния съд, че договорът, по който се търси изпълнение е бил сключен и е
обвързвал именно страните по настоящото дело.
Поради
липсата на други оплаквания във въззивната жалба относно правилността на
решението на КнРС, настоящата инстанция не дължи обсъждане на останалите правни
изводи на районния съд, като може да се отбележи, че напълно се солидаризира със същите.
Предвид изложеното и с оглед предмета на въззивната
проверка, решението се явява правилно и следва да се потвърди.
3. Относно разноските:
Решението на РС-Кюстендил, с оглед изхода от въззивното обжалване, се
явява правилно и в частта относно разпределението на отговорността за разноски.
С оглед неоснователността на въззивната жалба, направените от
жалбоподателя разноски остават за негова сметка.
Въззиваемият е доказал, че е сторил разноски за адвокатско възнаграждение
в размер общо на 500 лева, поради което същите следва да се възложат в тежест
на въззивника.
Воден от горното, Окръжен съд-Кюстендил
Р Е Ш И:
П О Т В Ъ Р Ж Д А В А изцяло решение
№1052/16.12.2019г. на Районен съд – Кюстендил, постановено по гр.д.№939 по
описа за 2019г. на същия съд.
О С Ъ Ж Д А „***“ ЕООД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. К***, ул. „***“ ***, да
заплати на „***“ ООД, с ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: обл. ***, общ. ***, с. ***, ул. „***“ №***,
бл.***, ет.**, ап.***сумата от 500.00
лева (петстотин лева), представляваща сторени разноски за адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.