Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 18.04.2019 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б
въззивен състав, в публично съдебно заседание
на пети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №12022 по
описа за 2018 год., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 03.07.2018 год., постановено по гр.дело №57151/2017
год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в, е признато за установено по предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Р.Л.Б.“ ЕООД срещу „Т.С.– Т.С.“ ЕООД и В.Й.К.искове
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че ответниците
дължат солидарно на ищеца сумата от 860.64
евро – неизплатени лизингови вноски от 24-та до 31-ва по договор за лизинг
№024330-RF-003 от 05.11.2013 год.
/при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на последната
цифра от номера на договора, която е посочена като 4/, чиито падежи са
настъпили в периода от 20.10.2015 год. до 20.05.2016 год. /при допусната от
СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на началната година на периода,
която е посочена като 2013 год./ и сумата от 109.37 евро – задължение по чл.2.3.2 от договора за лизинг, ведно
със законната лихва върху тези суми, считано от 16.11.2016 год. до
окончателното им изплащане, за които суми е била издадена заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело
№65444/2016 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в, както и сумата от 860.64 евро – неизплатени лизингови
вноски от 24-та до 31-ва по договор за лизинг №024330-RF-004 от 05.11.2013 год., чиито падежи са настъпили
в периода от 20.10.2015 год. до 20.05.2016 год. /при допусната от СРС
очевидна фактическа грешка при отразяване на началната година на периода, която
е посочена като 2013 год./ и сумата от 109.37
евро – задължение по чл.2.3.2 от договора за лизинг, ведно със законната
лихва върху тези суми, считано от 16.11.2016 год. до окончателното им изплащане,
за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело №65445/2016 год. по описа на
СРС, ГО, 73 с-в, като ответниците „Т.С.– Т.С.“ ЕООД и
В.Й.К.са осъдени да заплатят на ищеца „Р.Л.Б.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 500 лв. и направените разноски в
заповедните производства в размер на 175.90 лв.
Срещу решението
е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците
„Т.С.– Т.С.“ ЕООД и В.Й.К.ев. Жалбоподателите
поддържат, че по делото било безспорно, че първият от тях бил поръчал на ищеца
да му достави типово определени и сертифицирани автомобили с определени
характеристики и качество, като марка, модел и комплектация,
които да ползва по обичайното им предназначение. Основното задължение на ищеца
било да изпълни поръчката точно, като достави конкретни автомобили в
съответствие с поръчаното. За това обаче по делото не били ангажирани
доказателства – липсвал сертификат за съответствие съгласно Наредба №60/2009
год. на Министъра на транспорта. Това съответно било пречка и за прехвърляне на
собствеността върху процесните автомобили – без
сертификати била невъзможна регистрацията на прехвърлителната
сделка в КАТ. Ищецът не бил изпълнил и задължението си да осигури спокойно и
безпрепятствено ползване на лизинговите вещи, тъй като за тях не била осигурена
гаранционна сервизна поддръжка. Не било удостоверено съответствие на автомобила
със съществените изисквания за обща безопасност – Регламент 661/2009/ЕО. Поради
това ответниците били упражнили правото си на
възражение за неизпълнен договор, като по този начин били отложили изпълнението
на своето насрещно задължение. Били предложили и други възможни решения –
замяна на доставените автомобили с други, които съответстват на поръчката,
респ. отбив от цената. Следователно вземанията на ищеца за лизингови вноски не
били изискуеми. Възражението за неизпълнен договор било поставило ищеца в
забава, а ответниците се били освободили от
последиците на собствената си забава. Не били налице предпоставките за
разваляне на договорите от страна на ищеца, тъй като той не бил изправна страна
по тях. Вещото лице било посочило, че дължимият данък добавена стойност /ДДС/
бил платен от ответниците и това не се оспорвало от
ищеца. При това положение изчисляването на евентуално дължимата от тях
неустойка не трябвало да включва начислен ДДС по оставащите неплатени и
евентуално дължими лизингови вноски. Ето защо молят обжалваното решение да бъде
отменено, а исковете – отхвърлени.
Ответникът
по жалбата „Р.Л.Б.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че процесните договори били такива за
финансов лизинг. Видно било от представените по делото доказателства, че
ответното дружество било преговаряло с доставчика на процесните
автомобили „М.“ ЕООД и било направило заявка за конкретни автомобили, които
само било избрало и впоследствие бил подписал процесните
договори. Това се потвърждавало и от подписания приемо-предавателен
протокол от 14.11.2013 год. Следователно ответникът бил наясно с качествата на
автомобилите, както и с техните финансови, технически и гаранционни условия. От
предаването на автомобилите, същите се използвали от лизингополучателя
за негова сметка и на негов риск, което ползване било продължило до развалянето
на договорите. Съгласно Наредба №60/2009 год. на Министъра на транспорта, сертификат
за съответствие се издавал на производителя, а не на собственика на вещта, като
целта му била да удостовери, че вещта съответства на изискванията за
експлоатация, което било основание превозното средство да бъде регистрирано и
пуснато в експлоатация. Следователно наличието на такъв сертификат било ирелевантно за отговорността на лизингодателя.
Освен това този сертификат се съхранявал в КАТ, като в конкретния случай при
регистрацията на автомобилите била представена декларация от доставчика, която
КАТ бил приел за валидна. Опровергани били и твърденията на жалбоподателите, че
автомобилите не могат да бъдат предмет на прехвърлителни
сделки и на последваща регистрация в КАТ. Ищецът бил
изправна страна по договорите, а ангажиментът за приемането на процесните отремонтирани
автомобили бил на лизингополучатиля. Обстоятелството,
че те не били приети от ответника, въпреки заявената готовност на сервиза за
предаването им, не можело да го ползва, нито му давало права, след като същият
не бил доказал възраженията си за качеството на ремонта, респ. отговорността за
неизползването на автомобилите била негова. Освен това към този момент правата
във връзка с качеството на доставката, гаранционната и рекламационната
отговорност му били прехвърлени съгласно чл. 18 от Общите условия след
подписването на приемо-предавателния протокол. Възражението
за неизпълнен договор /което било направено повече от две години след
сключването му/ било неоснователно. Налице били предпоставките по чл. 87 ЗЗД за
разваляне на процесните договори, тъй като лизингополучателят бил неизправна страна. От заключението
на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза била установена общо
дължимата сума по процесните договори до развалянето
им на 21.05.2016 год. Неоснователно било възражение, че дължимите лизингови
вноски не следва да включват ДДС. Тъй като ДДС бил заплатен авансово, след
развалянето на договорите ищецът бил издал кредитно известие по всеки договор,
с което сторнирал ДДС по вички
вноски след 32-ра до 60-та, но предвид неплатените задължения на лизингополучателя не му била възстановена сумата, а същата
била послужила за погасяване на неплатените задължения по договора след
02.12.2014 год. /вноски по застраховка „Каско“ и
начислени наказателни лихви/, както и за погасяване на лизингови вноски №22 и
23. Претендира и присъждането на юрисконсултско
възнаграждение.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно и пасивно субективно съединени
искове с правно основание чл. 345 ТЗ вр. с чл. 232,
ал. 2, пр. 2 ЗЗД вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
Решението
е и правилно, като във връзка с доводите
във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
По отношение на фактическата обстановка:
Безспорно
е по делото, а и от писмените доказателства се установява, че на 05.11.2013
год. били сключени договори за финансов лизинг на ППС при Общи условия №024330-RF-003 и №024330-RF-004, по силата на които ищецът „Р.Л.Б.“ ООД, от
една страна, като лизингодател, се задължил по искане
на първия ответник „Т.С.– Т.С.“ ЕООД, от друга страна, като лизингополучател,
да придобие от избрано от последния трето лице – доставчик – „М.“ ЕООД, като
обект на лизинга, заявено от лизингополучателя
пътно-превозно средство – по всеки от договорите по 1 бр. нов лек автомобил Great Wall Voleex
C10 и ще го
предостави за ползване на лизингополучателя срещу
възнаграждение, което последният се задължил да заплаща под формата на
лизингови вноски /60 бр./, платими на всяко 20-то число на месеца, като първата
вноска била дължима в месеца на приемо-предаването на
вещта. Ответното дружество се задължило да заплати и такса за финансиране
/еднократно/ и авансова вноска, както и всички такси и разходи, свързани с
придобиване на собствеността на ППС, регистрация и привеждането му в състояние,
годно за ползване съобразно договореното, за застраховането /според приложение
№2 към договора/, маркировка и монтиране на други устройства съобразно
изискванията на застрахователя, за вписване на договора за лизинг в ЦРОЗ, както
и данъци – чл. 2.3.2. Сумата за цялото дължимо ДДС за всички лизингови вноски
се заплащала авансово, не по-късно от 2 дни преди приемо-предаването
на ППС.
Вторият ответник
В.Й.К.ев, наречен в процесните
договори съдлъжник /приел и Общите условия на ищеца/,
се задължил да отговоря солидарно с лизингополучателя
за плащането на всички дължими суми /включително лизингови вноски, неустойки,
разноски, такси и др./. В 5-дневен срок от получаване на писмено искане от
страна на лизингодателя за заплащане на изискуемо и
дължимо плащане, съдлъжникът следвало да направи
съответното плащане, ведно с начислената до датата на плащането неустойка /ако
има такава/ – чл. 16 от процесните договори.
Видно е от
представените приложение №2 към всеки от процесните
договори и анекс №1 към тях от 08.11.2013 год., че застрахователната премия по
сключените договори за застраховка „Каско“ за всяка
от двете лизингови вещи била в размер на 437.51 евро, платима на 4 броя равни
вноски, всяка от които в размер на 109.37
Съгласно
чл. 12 от Общите условия за финансов лизинг на ищеца, предварително условие за
закупуване и предаване на вещта било лизингополучателят
да заплати уговорените авансова вноска, такса финансиране и други такси и
плащания съгласно общата тарифа и договора; да възстанови на ищеца или да
заплати на посочена от него сметка разходите, невключени в базовата цена на
вещта, свързани с придобиване, транспорт, монтаж, приемо-предаване,
привеждане в експлоатация, застраховка и съхранение и необходими за въвеждането
й в експлоатация и всички други необходими и обосновани разходи, свързани с
договора; да осигури и заплати нотариалната заверка на своя подпис на подписа
на съдлъжника или да издаде запис на заповед по
утвърден образец и да даде нотариално заверено съгласие за вписване на договора
в ЦРОЗ и да заплати всички дължими такси за вписването. Приемането на вещта се
удостоверявало с тристранен протокол между ищеца, лизингополучателя
и доставчика, като при предаването на ППС лизингополучателят
получавал всички необходими документи за неговото управление, както и комплект
ключове – чл. 13. В случай, че лизингополучателят
имал възражения по отношение на състоянието на вещта при получаването й, с
които претендирал несъответствие или дефект, те се описвали в протокола, лизингополучателят го разписвал и отправял възраженията си
към доставчика или застрахователя в съответствие с прехвърлените му права от
ищеца – чл. 14, ал. 1. Според чл. 18 от Общите условия, правата на ищеца във
връзка с гаранционното обслужване на вещта, както и правата му спрямо
доставчика, свързани с отговорността за некачествено или забавено изпълнение и
неустойките за тях, автоматично се прехвърляли на лизингополучателя
с подписване на приемо-предавателния протокол. Лизингополучателят бил длъжен да упражнява тези права
ефективно и в срок, така че да защити както своите интереси, така и интересите
на ищеца. Неизпълнението на задълженията на доставчика по общата или
гаранционната отговорност не освобождавало лизингополучателя
от задълженията му по договора.
В раздел
VІІІ от Общите условия са предвидени случаи на неизпълнение, като според чл.
28.5 и чл. 28.6, за такъв се счита неплащането от лизингополучателя
в продължение на повече от 15 дни от падежа на дължими суми, различни от
лизингова вноска, като застрахователни плащания, разноски за ремонт, данъци,
такси, разноски, годишна такса за обслужване и др., както и в неплащането в продължение
на повече от 10 дни на договорената периодична
лизингова вноска.
На
25.10.2013 год. били сключени договори за доставка и продажба на нови моторни превозни средства при Общи условия между
„М.“ ЕООД, като доставчик и ответното дружество, като клиент, по силата на
които доставчикът приел да достави и продаде на клиента, а последният да поръча
и закупи процесните автомобили., с оборудване и
спецификация съобразно приложена оферта, неразделна част от съответния договор.
Договорите влизали в сила след постъпването на авансово плащане по сметката на
доставчика или лизингодателя, като доставчикът
запазвал правото на собственост върху поръчания автомобил до окончателното
заплащане на пълната му стойност.
На
08.11.2013 год. били сключени договори за доставка и продажба на процесите
моторни превозни средства при Общи условия между „М.“ ЕООД, като доставчик и ищеца,
като клиент, съобразно направената поръчка за доставка, така, както било
описано в приложените оферти /които са представени по делото/. Видно е от
раздел 7 „Гаранционна отговорност“ от Общите условия за доставка и продажба на
нови моторни превозни средства с марка „Great Wall“, че извършването на гаранционни ремонти ще се
осъществява само в сервизи, оторизирани от производителя или доставчика да
обслужват съответната марка на територията на страната или зад граница, като за
гаранционните ремонти ще се използват само оригинални резервни части.
Процесните автомобили били регистрирани в КАТ на 13.11.2013 год. – видно от
свидетелства за регистрация – част І.
Установено
е въз основа на приетите като доказателства по делото тристранни приемо-предавателни протоколи от 14.11.2013 год., подписани
от представители на ищеца, ответното дружество и „М.“ ЕООД, че лизинговите вещи
– 2 бр. автомобили, били доставени на лизингополучателя,
годни за ползване, в съответствие със спецификацията по договора. На последния
били предоставени и застрахователни полици, ключове от ПС с дистанционно,
оригинали на свидетелства за регистрация – част ІІ, знаци за първоначален
технически преглед.
С
нотариална покана, представена на 15.04.2016 год. на нотариус В.Б., с рег.№259
на НК, ищецът уведомил ответниците, че по процесните договори за лизинг не са заплатили дължими
лизингови вноски за периода от м.май 2015 год. до м.март 2016 год., разходи за
застраховки и наказателни лихви, като ги поканил в 15-дневен срок да изпълнят
доброволно задълженията си, а при неизпълнение в посочения срок ги предупредил,
че разваля договорите. Поканата била връчена на всеки от ответниците
на 05.05.2016 год. /обстоятелство, което същите не
оспорват/.
Не се
спори, че на 09.07.2014 год. ответното дружество уведомило ищеца и ЗК „У.“ АД,
че вследствие на градушката в гр.София на 08.07.2014 год. били нанесени щети на
процесните автомобили в гаранционен период. Ремонтът
бил възложен от застрахователя на „А.“ ЕООД, което приело автомобилите на
05.09.2014 год. С писмо от 27.10.2014 год. ответното дружество уведомило ищеца,
че на 20.10.2014 год. по покана за приемането на процесните
автомобили на място в сервиза констатирал, че те не са придружени с изискуемата
сервизна документация за обема и качеството на ремонтно-възстановителните
работи и вложените материали, както и че същите били извършени от сервиза в
качеството му на гаранционен сервиз на марката „Great Wall“, поради което предявило към сервиза писмено
искане за предоставяне на документация и отказало приемането на автомобилите. С
писмо от 17.02.2015 год. ответното дружество поискало от ищеца да му предостави
копия от „сертификати за съответствие“ на автомобилите, предмет на процесните договори за лизинг /които не били ползвани от
05.09.2014 год. С писмо от 05.08.2015 год. ответното дружество уведомило ищеца,
че спира плащанията по процесните договори за лизинг,
а с писма от 03.11.2015 год. – че разваля договорите поради неизпълнение от
страна на лизингодателя, изразяващо се в
неудостоверяване, неосигуряване и негарантиране на основни качества на
лизинговите вещи.
От
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че дължимите лизингови
вноски от 24-та до 31-ва, чиито падежи са настъпили в периода от 20.10.2015
год. до 20.05.2016 год., възлизат, както следва: по договор за лизинг №024330-RF-003 от 05.11.2013 год. – в размер на 860.64 евро,
като дължимата премия по договор за застраховка „Каско“,
с падеж 08.12.2015 год., възлиза на 109.37 евро, а по договор за лизинг
№024330-RF-004 от 05.11.2013 год.
– в размер на 860.64 евро, като дължимата премия по договор за застраховка „Каско“, с падеж 08.12.2015 год., възлиза на 109.37 евро,
По отношение на правните изводи:
Доказано
е, че между страните са възникнали две валидни правоотношения по договори за
финансов лизинг, чиято регламентация се съдържа в /чл. 342 – 347 ТЗ, както и че
ищецът е предоставил на ответното дружество ползването на лизинговите вещи през
процесните периоди.
Основните
спорни между страните въпроси е свързан с това дали ищецът е осигурил
свободното ползване на лизинговите вещи през процесния
период и основателно ли е противопоставеното от ответното дружество възражение
за неизпълнен договор по чл. 90, ал. 1 ЗЗД.
Настоящият
съдебен състав приема, че ищецът се явява изправна страна по процесните договори и лизингополучателят
не е имал правото да откаже изпълнението на задължението си за заплащане на процесните лизингови вноски и разноските във връзка с
ползването на лизинговите вещи, поради следните съображения:
Договорът
за лизинг представлява договор, по силата на който едната страна, лизингодател, се задължава да предостави за ползване вещ на
другата страна, лизингополучател, срещу
възнаграждение. С договора за финансов лизинг, лизингодателят
се задължава да придобие вещ от трето лице пир условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу
възнаграждение. За разлика от оперативния лизинг, финансовият лизинг съчетава
мандатния елемент – поръчката на лизингополучателя с
финансово-кредитния елемент – придобиването на вещта от лизингодателя
с негови средства и последващото й изплащане от лизингополучателя подформата на
възнаграждение за ползването – лизингови вноски. По своята същност финансовият
лизинг представлява специфична финансова операция за предоставяне на кредит във
веществена форма по избор на лизингополучателя. С
него лизингодателят, финансирайки със свои средства
покупката на съответната вещ по поръчка на лизингополучателя,
на практика отпуска кредит на лизингополучателя в
размер на покупната цена, като осигурява възстановяване на инвестицията чрез
заплащане на лизингово възнаграждение, плащано чрез отделни лизингови вноски на
определени интервали от време.
При
финансовия лизинг възникват няколко правоотношения: 1/ между лизингодателя и лизингополучателя
по договора за лизинг за придобиване на вещ /движима вещ или недвижим имот/; 2/
между лизингодателя и производителя на вещта, по
силата на което лизингодателят придобива вещта по
поръчка на лизингополучателя и 3/ между лизингополучателя и производителя на вещта, което
правоотношение възниква след отстъпване от лизингодателя
на лизингополучателя на правата срещу производителя
на вещта, заедно с прехвърляне на собствеността върху вещта в полза на лизингополучателя.
Правоотношението,
което възниква между лизингодателя и производителя на
вещта, най-често е резултат на договор за покупко-продажба, но може да възникне
и по договор за изработка на съответната вещ. Разпоредбата на чл. 343 ТЗ урежда
преминаването на риска от случайното погиване или повреждане на вещта – предмет
на договора за финансов лизинг върху лизингополучателя.
Когато вещта е с недостатъци, е налице неточно, лошо изпълнение в качествено
отношение на задължението на продавача по договора за покупко-продажба,
респективно на задължението на изпълнителя по договора за изработка. При
неточно изпълнение на задължението на продавача, респ. изпълнителя, в
качествено отношение, както и в хипотезата, когато в рамките на гаранционния
срок възникнат дефекти на вещта, претенциите за поправяне на вещта, за
заплащане на разходите, необходими за поправката й, за замяната й с качествена или
за съответно намаление на цената, респ. възнаграждението, както и за
развалянето на договора, принадлежат на лизингодателя,
тъй като именно той е страна по договора за покупко-продажба, респ. договора за
изработка с третото лице – продавач или изпълнител. Правоотношението по
договора за продажба, респ. договора за изработка, не е възникнало между лизингополучателя и третото лице – продавач или изпълнител,
поради което лизингополучателят не притежава
самостоятелни права срещу продавача, респ. изпълнителя и не може да предявява
претенции срещу тях. Отговорността за недостатъци на лизинговата вещ се
реализира по реда на договорните връзки. Лизингополучателят
има право да предяви претенции срещу лизингодателя,
предвид възникналата между тях договорна връзка, а лизингодателят
е материалноправно легитимираното лице, което може да
търси правата си срещу третото лице.
Допустимо
е страните по договора за продажба, респ. договора за изработка, да уговорят
правата по договора, възникнали в рзултат на лошо или
забавено изпълнение, да преминат върху лизингополучателя,
респективно правата по чл. 195 ГПК, съответно чл. 265 ЗЗД, включително и
правото на неустойка за неточно изпълнение, да се уговорят в полза на трето
лице – лизингополучателя. Тези уговорки могат да
бъдат направени и ако договорът за продажба, респ. договорът за изработка, е
сключен между лизингодателя, лизингополучателя
и продавача, респ. изпълнителя. Правата, свързани с недостатъците на вещта,
които лизингодателят като купувач, респ. възложител,
притежава срещу продавача, респ. изпълнителя, могат да бъдат прехвърлени от лизингодателя на лизингополучателя
с договор за цесия по реда на чл. 99 ЗЗД. В посочените случаи лизингополучателят ще бъде материалноправно
легитимиран да предяви претенциите си срещу продавача, респ. изпълнителя – в
този смисъл Решение
№ 4 от 16.05.2013 г. на ВКС
по т. д. № 439/2011 г., II т. о., ТК.
В
разглеждания случай въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателства въззивният съд приема за установено, че
правата по общата и гаранционната отговорност, ведно с правото на неустойки за
некачеството или забавено изпълнение, срещу третото лице – продавача, са били
прехвърлени от лизингодателя /ищеца/ в полза на лизингополучателя /ответното дружество/. Според клаузата на
чл. 18 от Общите условия на ищеца тези права са били прехвърлени на ответното
дружество още от момента на придобиване на ползването на процесните
автомобили – подписването на приемо-предавателните
протоколи на 14.11.2013 год., като прехвърлянето е извършено с изричното
съгласие на третото лице – продавач /доставчик/ „М.“ ЕООД, съгласно клаузата на
чл. 7.7 от Общите условия за доставка и продажба на нови моторни превозни
средства с марка „Great
Wall“.
Следователно лизингодателят е освободен от
отговорността за недостатъци на обектите на лизинговите договори, респ. не е
имал задължението да представя на лизингополучателя
сертификати за съответствие, респ. да изисква такива от продавача /виж
дефиниция на понятието „сертификат за съответствие“, съдържащо се в § 1, т. 35
от ДР на Наредба № 60 от 24.04.2009 год.
за ободряване типа на нови моторни превозни средства и техните ремаркета/,
както и да осигури гаранционна сервизна поддръжка за автомобилите /виж и чл.
343 ТЗ/. А след като ищецът е изправна страна по договорите, ответниците не биха могли да упражнят валидно потестативното право да ги развалят по чл. 87, ал. 1 ЗЗД.
С
подписването на процесните договори и анекс №1 към
тях /както и на Общите условия на ищеца/ ответникът В.Й.К.е поел задължения да
отговаря солидарно с лизингополучателя – арг. чл. 121, ал. 1 ЗЗД, съгласно който солидарната
отговорност между двама и повече длъжници се поражда
освен в предвидените в закона случаи и когато е уговорена. СГС приема, че
отговорността на посочения ответник няма акцесорен
характер, той същият няма качеството на поръчител. Този извод следва от изрично
уговореното в процесните договори, че той поема
солидарна отговорност като „съдлъжник“ /т.е.
солидарен длъжник/. Аргумент в подкрепа на това разбиране е и разпоредбата на
чл. 304 ТЗ, според която лицата, които при сключване на търговска сделка
/каквито са процесните/ поемат общо задължение, се
смятат за солидарни длъжници, ако от сделката не
следва друго. Следователно, след като В.К.е поел такова общо задължение с лизингополучателя и от договорите за лизинг и анекса към
всеки от тях не следва друго, то е налице солидарна отговорност по смисъла на
чл. 121 ЗЗД. За да бъде поето солидарно, акцесорно
задължение по договор за поръчителство, то трябва от съдържанието на
постигнатото съгласие между страните категорично да се изведе волята за
поръчителстване. Задължението на поръчителя също се предпоставя
от съществуването на главното задължение, но е винаги акцесорно
на главното задължение, за разлика и от встъпването в дълг, и от солидарната
отговорност. Поръчителят отговаря на собствено правно основание, докато
встъпилият в дълг, респ. солидарният длъжник по чл. 121 ЗЗД, дължи на същото
правно основание, по силата на което дължи и първоначалният длъжник и солидарно
с него. При осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на договорите за финансов
лизинг, не може да бъде формиран извод, че поетата солидарна отговорност е при
условията на поръчителство. Напротив, видно е от клаузата на чл. 16 от всеки от
договорите, че посоченият ответник се е задължил да отговаря за изпълнението на
свой дълг.
В този
смисъл ответниците дължат при условията на
солидарност заплащането на претендираните лизингови
вноски – от 24-та до 31-ва, чиито падежи са настъпили в периода от 20.10.2015
год. до 20.05.2016 год., в общ размер на по 860.64 евро, през който не се
спори, че са съществували правоотношенията по двата договора за финансов
лизинг. Съответно застраховката на лизинговото имущество представлява вид разход за ползването му
по смисъла на чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и заплащането му е дължимо от лизингополучателя, каквато е и изрично постигнатата между
страните уговорка по чл. 2.3.2 от всеки от договорите – в частност първа вноска
от застрахователната премия по застраховките „Каско“,
с падеж 08.12.2015 год., в размер на по 109.37 евро.
Двамата ответници, чиято е била доказателствената
тежест съгласно правилото, установено в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, не са
ангажирали каквито и да било доказателства, че са изпълнили задълженията си за
парични престации в горепосочените размери, поради
което законосъобразно първоинстанционният съд е
приел, че релевираните претенции се явяват изцяло основателни,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявленията за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по
ч.гр.дело №65444/2016 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в и по ч.гр.дело
№65445/2016 год. по описа на СРС, ГО, 73 с-в, до окончателното им изплащане
/чл. 422, ал. 1 ГПК/.
Оплакването
на жалбоподателите, че при изчисляването на неустойка не следва да се калкулира
ДДС, не следва да се обсъжда, тъй като по делото не са предявени искове по чл.
92, ал. 1 ЗЗД.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение а
решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
На
основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 25,
ал. 1 НЗПП жалбоподателите /ответниците/ следва да
бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата /ищеца/ сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от
03.07.2018 год., постановено по гр.дело №57151/2017 год. по описа на СРС, ГО,
124 с-в.
ОСЪЖДА „Т.С.– Т.С.“ ЕООД, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление:*** и В.Й.К.с ЕГН **********, с
адрес: ***, да заплатят на „Р.Л.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал.
1 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ВРЪЩА делото на СРС, ГО, 124
с-в, за преценка за провеждане на служебно производство по реда на чл. 247 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/