Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
София, 16.01.2023 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, IІI-Б състав, в открито съдебно заседание на осемнадесети октомври
през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря
Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Яна Владимирова
в.гр.дело № 7975 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на глава ХХ от Гражданския процесуален кодекс.
С решение № 200116 от 23.08.2019 г. по гр.д.№
26337/2018 г. на Софийски районен съд, 42 състав, е осъдена М.М.Й., ЕГН **********,
да заплати на основание чл. 99 от ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД на „Ф.И.А.”
ЕООД, ЕИК ******, сумата от 9956,16 лв., представляваща главница по договор за
потребителски кредит от 20.12.2008 г. и анекс към същия договор от 27.12.2010
г., което вземане е прехвърлено с договор за цесия от „ЦКБ“ АД на „Ф.И.А.“ ЕООД,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска – на
25.04.2018 г. до окончателното изплащане на вземането,като е отхвърлен искът, предявен
от „Ф.И.А.“ ЕООД против М.М.Й. в частта за разликата над 9956,16 лева до пълния
претендиран размер от 13497,74 лева искът поради погасителна давност. Осъдена е
М.М.Й. да заплати на основание чл. 81 от ГПК, във вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК на „Ф.И.А.“
ЕООД, сумата от 917,60 лева, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски
и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна
жалба от ответницата М.М.Й. срещу решението в частта, с която е уважен
предявеният иск за сумата от 9956,16 лв. Твърди се, че обжалваното решение е
нищожно, недопустимо и неправилно. Твърди се (стр. 6 от ВЖ), че между същите
страни, на същото основание и за същото искане е постановено решение по гр.д.№
5507/2014 г. на СРС, отменено с решение № 4589 от 26.06.2017 г. по гр.д.№
15428/2016 г. на СГС, което е окончателно, и с което предявените искове били
отхвърлени. Сочи се, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация
е неправилна, доколкото същата била по чл. 99, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, а
правоотношенията между страните произтичали от договор за кредит, което било
търговска сделка. На следващо място се сочи, че цесията не била надлежно
съобщена на длъжника, като доказателства в тази насока не били ангажирани от
ищеца – не било вярно, че длъжницата е уведомена за цесията с писмо от
25.10.2012 г. Ето защо се оспорва активната материалноправна легитимация на
ищеца да претендира вземането. Сочи се, че сключеният между ответницата и
банката първоначален кредитор договор бил за потребителски кредит, а не за
заем. В тази връзка се изтъква, че ищецът не е предоставил доказателства, че е
банкова институция, в противен случай следвало да се приеме, че ищецът е
обикновен заемодател. Сочи се, че ако се приемело, че датата на връчване на
поканите на длъжника са 29.09.2012 г. и 24.10.2012 г., то до предявяване на
иска, с който ищецът е прекъснал давността – 25.04.2018 г., били изминали
повече от пет години, поради което срокът на погасителната давност бил изтекъл.
Оспорва се, че погасителната давност е прекъсната на 25.04.2018 г. Прави се
искане въззивният съд да приеме, че претендираната сума не представлява договор
за заем, сключен между ищеца и ответницата. На следващо място се сочи, че не
било даказано прехвърлянето на вземане в размер от 17 605 лв. от
първоначалния кредитор на ищеца. Сочи се, че договорите за поръчителство били
само по отношение на първоначалния кредит в размер от 10 000 лв., но не и
за сумата, договорена с анекс № 1 към договора. Сочи се, че представеният
договор за цесия бил неистински и привиден – не било доказано реално плащане от
цесионера към цедента. Не било безспорно установено каква е дължимата от
ответницата сума по договора за кредит, като в тази насока имало противоречия.
Неправилно първоинстанционният съд се бил позовал на експертното заключение,
прието по гр.д.№ 5507/2014 г. на СГС. Оспорва се, че по анекс № 1 от 2010 г. е
имало плащане от страна на банката – твърди се, че сумата по този анекс не е
получена от ответницата, като не било в нейна доказателствена тежест да доказва
получаването на тази сума. Развиват се и съображения за неоснователност на
евентуалния иск за осъждане на ответницата да заплати сумата в размер от
9956,16 лв., като се оспорва ответницата да е получила сумата по анекс № 1 от
27.12.2010 г. и кредитът да е усвоен. Сочи се, че приетата от Софийски районен
съд дата на предсрочната изискуемост и погасяването по давност – 25.04.2018 г.
не съответства на посочената в заключението – 23.07.2014 г. Сочи се, че сумата
от 9956,16 лв. е по-скоро дадена по договор за заем, а не за кредит, но такъв
договор за заем не съществувал, а и в случаят бил приложим ЗПК, а не ЗЗД. В
тази връзка сочи, че позовавайки се на чл. 240, ал.1 ЗЗД, първоинстанционният
съд не е установил спазени ли са изискванията по ЗПК, а именно чл. 11, ал. 1 –
5 ЗПК, чл. 13 – 16 ЗПК. Сочи, че договорът за кредит не отговаря на тези
изисквания. Същевременно твърди, че кредитът е усвоен от други лица – „С.К.“
ЕООД и СНЦ Българска асоциация на сомелиерите, за които съществувало
задължението да върнат сумата на банката. Сочи се, че решението не било
постановено в регламентирания от закона едномесечен срок за произнасяне. Прави
се искане решението, с което е уважен предявеният иск, да бъде обезсилено като
бъде обявено за нищожно, а предявеният иск – отхвърлен. Претендират се
разноските за производството.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на
въззивната жалба е подаден от ищеца „Ф.И.А.“ ЕООД, чрез процесуалния му
представител адв. с.А.. Излагат се съображения за неоснователност на въззивната
жалба. Сочи се, че безспорно са установени правопораждащите юридически факти за
претенцията на ищеца. Сочи се, че сумите по договора за кредит и анекса № 1 към
него са получени от ответницата по банкова сметка, *** на ответницата в нейни
становища, депозирани пред първоинстанционния съд. Сочи се още, че за
извършената цесия длъжницата е надлежно уведомена, като най-късният момент, в
който това се е случило, е при връчване на книжата, приложени към исковата
молба по гр.д. № 5507/2014 г. на Софийски районен съд. Относно възражението за
нищожност на договора за цесия се сочи, че ответницата няма правен интерес от
установяване на нищожността на този договор. Освен това плащането на цената по
договора за цесия не било от значение за неговата валидност, доколкото същият
бил консенсуален. По отношение възражението за нищожност на договора за кредит,
поради противоречието му със ЗПК, се сочи, че в случая се претендират
едниствено сумите, представляващи непогасената част от главницата по договора,
а не и възнаградителна лихва. Сочи се, че уговорката относно възможността за
промяна на базовия лихвен процент не била нищожна, а и такава промяна по време
на действие на договора не била извършвана. Освен това нищожността на отделни
клаузи в договора не водела до нищожност на целия договор. Сочи се, че не е
налице погасителна давност по отношение на дължимите суми за периода 25.04.2013
г. – 25.12.2015 г. Прави се искане решението да бъде потвърдено в обжалваната
част. Претендират се разноските за производството.
От М.М.Й. е подадена и частна жалба вх. № 5161620/7.10.2019 г. срещу разпореждане
№ 224923 от 25.09.2019 г., постановено от първоинстанционния съд по реда на чл.
262 ГПК, с което са дадена указания на жалбоподателката да уточни искането си,
направено във въззивната жалба срещу първоинстанционното съдебно решение, както
и да внесе дължимата държавна такса за въззивното обжалване.
Отговор на частната жалба не е подаден от
въззиваемия. В отговора на въззивната жалба същият е посочил, че невнасянето в
срок на държавната такса за нейното разглеждане води до нередовност на
въззивната жалба, поради което и с оглед неизпълнение указанията на
първоинстанционния съд в срок, същата подлежи на връщане.
Решението на първоинстанционния съд като
необжалвано е влязло в сила в частта, с която искът е отхвърлен до пълния
предявен размер.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, но при съобразяване с постановките
на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Относно наведените оплаквания за нищожност на
решението, въззивният съд намира следното:
Понятието „нищожност”
на съдебен акт няма нито в ГПК, нито в друг закон, а е изведено от теорията и
практиката. Така например съгласно решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр. д. №
212/2011 г. на ВКС, IV г.о.,
нищожност на съдебното решение е налице, когато то е постановено от ненадлежен
орган (лице, което към момента на постановяването на решението не е съдия) или
в ненадлежен състав (от един вместо от трима съдии), извън правораздавателната
власт на съда (срещу чужда държава или лице със съдебен имунитет, вън от
изключенията по чл. 18 ГПК), не в писмена форма (устно) или неподписаното
решение (поради отказ да бъде подписано от болшинството съдии) и абсолютно
неразбираемото решение (в което волята на съда не може да бъде изведена и чрез
тълкуване). При наличието на някой от тези пороци въззивният съд се произнася
служебно, като прогласява изцяло нищожността на решението (нищожното съдебно
решение не може да влезе в сила поради необжалването му, то не може да породи
сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила нито конститутивно действие). В същия
смисъл е и решение № 60138 от 26.01.2022 г. по гр. д. № 723/2021 г. на ВКС, II г.о.
В случая не е налице
нито един от посочените пороци, наличието на който би обусловил извод за
нищожност на обжалваното съдебно решение. Същото е постановено от надлежен
орган, в надлежен състав, спорът попада в правораздавателната власт на съда,
решението е в писмена форма, подписано е, като същото не е абсолютно
неразбираемо.
Ето защо обжалваното
решение е валидно.
Относно наведените оплаквания за недопустимост
на решението в обжалваната част, въззивният съд намира следното:
Съгласно трайната
съдебна практика, включително посоченото по-горе решение по гр. д. № 212/2011
г. на ВКС, недопустимост е налице, когато решението е постановено въпреки
отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална
предпоставка, за която съдът следи служебно или въпреки отсъствието на
положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която
ответникът е направил и доказал своевременно отвода си, както и ако съдът е бил
десезиран. При наличието на някой от тези пороци въззивният съд се произнася
служебно, като обезсилва решението в обжалваната част (недопустимото съдебно
решение влиза в сила, то поражда сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила и
конститутивно действие).
В случая ответницата
се позовава на наличието на отрицателна процесуална предпоставка – твърди, че
между същите страни, на същото основание и за същото искане е постановено
решение по гр. д. № 15428/2016 г. на Софийски градски съд, с което са
отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Ф.И.А.“ ЕООД срещу
ответницата искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 430,
ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 13 497,74
лв., представляваща предсрочно изискуема от 26.06.2013 г. главница по договор
за потребителски кредит № 80600КР-АБ-0021 от 20.12.2008 г. и анекс № 1 от
27.12.2010 г., ведно със ззаконната лихва върху главницата, считано от
13.09.2013 г. до окончателното плащане; сумата от 2 757,26 лв. – договорна
лихва за периода от 27.12.2011 г. до 26.06.2013 г., сумата от 890,36 лв. – наказателна
лихва за периода от 27.12.2011 г. до 26.06.2013 г., сумата от 285,53 лв. –
мораторна лихва за периода от 27.06.2013 г. – 10.09.2013 г., за които е била
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 38144/2013 г. на Софийски районен
съд, 35 състав.
От приложеното по
делото решение на Софийски градски съд по гр.д. № 15428/2016 г. се установява,
че действително предходното дело е водено между същите страни по повод същите
облигационни отношения. Съставът на Софийски градски съд по това предходно дело
е приел, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение предсрочната изискуемост не е била надлежно обявена на длъжниците
(по предходното дело исковете са били предявени не само срещу настоящата
ответница, но е срещу поръчителите по договора за кредит), като моментът, в
който изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е достигнало
до ответницата Й., е с връчване на исковата молба по чл. 422 ГПК и приложенията
към нея. Съставът на СГС се приел, че според т. 18 от Тълкувателно решение № 4
от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, в хипотезата на
предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков
кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането
на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да
събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с
неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила
правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника
предсрочната му изискуемост. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в
договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на
чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на банката да обяви
кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като банката – кредитор
трябва да е уведомила длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита. Посочено е, че предсрочната изискуемост на вземането има действие от
получаване от длъжника на изявлението на банката, че прави кредита предсрочно
изискуем, ако към този момент са настъпили уговорените в договора за банков
кредит предпоставки, обуславящи настъпването й. Ако относимите към настъпване и
обявяване на предсрочната изискуемост факти не са се осъществили преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то вземането не е
изискуемо в предявения размер и на предявеното основание. Уведомяването на
длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с
връчване на препис от исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК или по друг начин
след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение има за
последица настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице
уговорените в договора за кредит условия за нейното настъпване. Това
уведомяване не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяване
на иска, от значение за спорното право съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, нито да
обуслови основателност на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, нито може
да промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемост на задължението.
Приемайки, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не е била надлежно съобщена обявената предсрочна изискуемост на
кредита, съставът на СГС е посочил, че оплакването на ответниците по
разглежданото от него дело, че не е налице предсрочна изискуемост на
претендираното вземане, е основателно. Липсата на доказателства за уведомление
за предсрочна изискуемост на остатъка от процесния кредит, което да е връчено
на длъжника преди подаденото от цесионера заявление за започване на заповедно
производство по ч. гр. д. № 38144/2013 г. на СРС, изключва да са налице твърдените
в исковата молба (по гр.д. № 5507/2014 г. на СРС) изискуеми към релевантния за
спора момент вземания в полза на ищцовото дружество. С тези съображения
исковете са били отхвърлени.
Към момента на
постановяване на решението на Софийски градски съд по посоченото дело, все още
не е било постановено Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. по тълк.д. №
8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което е допустимо предявеният по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил
падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, ако предсрочната изискуемост
не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ.
Съгласно решение № №
169 от 17.01.2017 г. по т.д. № 1272/2015 г. на ВКС, II т.о., както и решение № 161 от
8.02.2016 г. по търг.д. № 1153/2014 г. на ВКС, II т.о., на които се е позовал и
първоинстанционният съд, уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита
за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба по чл.
422, ал. 1 ГПК или по друг начин след подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, има за последица настъпване на предсрочна изискуемост на
кредита, ако са налице уговорените в договора за кредит условия за нейното
настъпване. Това уведомяване не може да бъде взето предвид като факт, настъпил
след предявяване на иска, от значение за спорното право съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, нито да обуслови основателност на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, нито може да промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемост
на задължението, а представлява ново
основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление за издаване на
заповед за изпълнение.
Като съобразява
посочената съдебна практика, настоящият състав намира, че ищецът е навел факти,
които не са били включени в предмета на гр.д. № 15428/2016 г. на Софийски
градски съд. В решението по посоченото дело е отбелязано, че по реда на чл.
235, ал. 3 ГПК не би могъл да бъде съобразен факта на настъпила след подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК предсрочна изискуемост, като в този смисъл е и
трайната практика на ВКС, в това число и т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо няма пречка този факт да послужи като основание за
предявяване на нов иск, както е прието в посочените решения на ВКС по т.д. №
1272/2015 г. и по т.д. №1153/2014 г. Възражението на ответницата в обратния
смисъл е неоснователно.
Съгласно решение №
60138 от 26.01.2022 г. по гр. д. № 723/2021 г. на ВКС, II г.о., процесуално недопустимо
е и решението, с което не е дадена търсената защита при правна квалификация
несъответстваща на твърденията на страните и доказаните факти/ в т. ч. и когато
решението е произнесено по нередовна искова молба/, както и в хипотезите, в
които съдът е дал защита в обем по-голям от търсената т. е. в хипотезите на
plus petitum.Съгласно чл. 270, ал. 3, изр. последно от ГПК, ако е разгледан
непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния
съд за произнасяне по предявения иск. Тази хипотеза следва да се разграничава
от случаите, при които първата инстанция е разгледала предявения иск, но е дала
неправилна квалификация на спорното право. В тези случаи е налице нарушение на
материалния закон от страна на първата инстанция, което води до неправилност на
постановеното решение, но не и до неговата недопустимост. Когато първата
инстанция се е произнесла по предявения иск, но е дала грешна квалификация на
спорното право, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е
задължен да даде вярната квалификация и да реши делото по същество. В този
случай той няма правомощието да обезсилва решението на първата инстанция и да
връща делото за ново разглеждане.
В случая ответницата е
навела възражение, че предявеният иск е погрешно квалифициран от
първоинстанционния съд. В тази връзка действително се установява, че дадената
от районния съд квалификация е непълна. Същата обаче не е неправилна.
Същевременно първоинстанционният съд се е произнесла по предявения иск, макар и
при непълна правна квалификация. Ето защо не може да се приеме, че обжалваното
решение е недопустимо като постановено по непредявен иск.
Ето защо решението в
обжалваната част е допустимо. По същество същото е и правилно.
Предявен е иск с
правна квалификация по чл. 430 ТЗ, във вр. с чл. 9 ЗПК, във вр. с чл. 240, ал.
1 ЗЗД, във
вр. с чл. 99 ЗЗД.
От представените по
делото писмени доказателства се установява, че между „Централна коопетаривна
банка“ АД и ответницата М.М.Й. е бил сключен договор за потребителски кредит №
80600КР-АБ-0021/20.12.2008 г., по силата на който банката е предоставила на ответницата
сумата от 10 000 лв. Представен е погасителен план към договора за кредит, от
който е видно, че последната вноска по кредита е с падеж 25.12.2013 г.
Уговорено е, че годишният лихвен процент на възнаградителната лихва по кредита
е в размер на базов лихвен процент на банката за съответния период плюс
договрна надбавка в размер на 9%. Към момента на сключване на договора базовият
лихвен процент на банката е бил 6%, а общо договореният процент – 15%.
Вземанията по договора
за кредит са били обезпечени с два договора за поръчителство между банката и
Русинка Русева М., както и между банката и Пламен Бориславов Димитров.
С анекс № 1 от
27.12.2010 г. към договора за кредит е увеличен размерът на главницата със
сумата от 7 605,00 лв., а срокът за погасяване (падежът на последната вноска) е
определен на 25.12.2015 г.
Анексът е подписан от
ответницата, от представител на банката, както и от двамата поръчители.
От заключението на
допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза, което въззивният съд
кредитира по реда на чл. 202 ГПК като компетентно изготвено и обосновано, се
установява, че със сумите по предоставения кредит и анекса към него е заверена
банковата сметка на М.Й., съответно на 20.12.2008 г. – със сумата от 10 000 лв.
и на 28.12.2010 г. – със сумата от 7 605,00 лв. Вещото лице е посочило, че към
29.09.2012 г. са били изплатени главница в размер от 4107,26 лв. и договорна
лихва в размер от 4 551,99 лв. С платените през 2011 и 2012 г. суми са били
погасени вноските до тази с падеж 25.11.2011 г.
Ответницата е
направила възражение за нищожност на договора за кредит. Въззивният съд, като
съобрази и че съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК следва служебно да следи за наличието
на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, намира, че в процесния
договор за кредит действително са налице неравноправни клаузи.
Съгласно чл. 4, ал. 1
от договора за кредит, главницата по кредита се олихвява с годишен лихвен
процент в размер на базов лихвен процент на банката за съответния период на
начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на 9%. Към момента на
сключване на договора базовият лихвен процент на банката е бил 6%, а общо
договореният процент – 15%. Съгласно ал. 2 от чл. 4, базовият лихвен процент се
определя от управителния съвет на банката и подлежи на преразглеждане. Промяна
в базовия лихвен процент се обуславя от съществени промени в пазарните условия,
неизчерпателно посочени в чл. 6, ал. 1 от договора. Съгласно чл. 6 от договора
за кредит, банката си е запазила правото да променя едностранно лихвения
процент (базовия лихвен процент или дължимата надбавка), дължим от кредитополучателя,
и/или стойността на всички други, свързани с ползването на кредита, при (а)
промяна на ОЛП, определян от БНБ или (б) промяна на някой от следните индекси: EIROBOR, Leonia, SOFIBOR, или (в) при промяна на
фиксирания курс на БНБ за обмяна на левовете в евро или (г) при условията на
чл. 4, ал. 3 от договора за кредит (съгласно който в случай че
кредитополучателят заплаща преференциална надбавка и основанието за преференция
отпадне, банката има право да завиши надбавката по кредита до размера на непреференциалната
такава за потребителски кредити, при съответно приложение на чл. 6 от
договора), или (д) при наличие на друга основателна причина.
Съгласно решение № 60095
от 16.08.2021 г. по т. д. № 663/2020 г. на ВКС, II т.о., както и цитираната в
него съдебна практика на ВКС, договорна клауза е неравноправна при наличието на
следните предпоставки: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е
сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна
неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и
необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е
сключена във вреда на потребителя. Основният критерий за приложимост на
изключението по чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП е изменението на цената да се дължи на
външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови
услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния
регулатор, тъй като само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не
може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143, ал.1 от ЗЗП, доколкото
увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата
воля. За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този
критерий за изключване на общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те
трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят
предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на
финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да
реагира по най–уместния начин. Уговорката в договор за банков кредит,
предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен
процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова
договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън
контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на
чл.143 от ЗЗП. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да
съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора
за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между
съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на
кредитодателя, т.е. да е налице конкретна формула за определяне на
възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови
сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна
информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да
промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията,
създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част
от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла
на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 от ЗЗП, за да е приложимо
правилото на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП. ВКС приема, че посочването като част от
съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на
заетите парични средства може да бъде променена е законово задължение на
банката, произтичащо и от текста на чл.147, ал.1 от ЗЗП. То е гаранция за
възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които
търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така
и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна
вноска.
В случая неравноправна
се явява клаузата на чл. 6 от договора за кредит, доколкото възможността за
едностранна промяна на базовия лихвен процент и/или дължимата надбавка, както и
стойността на всички други разходи, свързани с кредита, не е обусловена от ясни
условия от обективен характер, а от преценка на банката кредитор, като
същевременно не е ясна методиката, по която кредитодателят може да промени
цената на финансовата услуга.
Независимо от
неравноправността на клаузата и при съобразяване с трайната практика на ВКС,
включително посоченото по-горе решение и цитираните в него актове, обвързващ за
страните остава първоначално уговорения лихвен процент. Нищожността на клаузата
за едностранна промяна на лихвения процент и разходите по кредита би била от
значение, ако такава едностранна промяна е била осъществена по време на
действие на договора, и то при оскъпяване на услугата, което би засегнало
правата на потребителя. В случая, предвид приетото заключение на вещото лице,
се установява, че по време на срока на действие на договора не са били налице едностранни
промени от страна на банката, засягащи формирането на лихвения процент или
разходите по кредита.
Не са налице основания
да се приеме, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК,
съобразявайки актуалната към момента на сключване на договора за кредит и
анекса към него редакция на Закона за потребителския кредит. Неравноправността
на клаузата по чл. 6 от договора в случая не води до недействителност на целия
договор за кредит.
Не се твърди и не се
установява ответницата да е заплащала своевременно дължимите суми по договора
за кредит, като съгласно заключението на вещото лице, кредитът е бил обслужван
до 25.11.2011 г. включително. Няма извършени плащания след тази дата.
Ирелевантни са обстоятелствата, по отношение на които са налице твърдения във
въззивната жалба, че сумите по кредита били ползвани не за лични и семейни
цели, а за други нужди, свързани с извършвана от ответницата стопанска дейност
и по повод съвместни дейности с юридически лица. Тези обстоятелства биха могли
да имат отношение към претенции на ответницата към тези трети лица, но са
непротивопоставими на ищеца, дори да бъдат установени.
По делото е представен
договор за цесия от 29.09.2012 г., сключен между „Централна кооперативна банка“
АД и ищеца по делото „Ф.И.А.“ ЕООД. Предмет на договора са вземания,
произтичащи от договори за потребителски кредити, описани в Приложение № 1 към
договора, в това число и вземането на банката срещу ответницата.
Представено е и
уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, подписано от представител на „Централна
кооперативна банка“ АД (цедент по договора за цесия), за съобщаване на
длъжницата за извършената цесия. Няма данни същото да е било връчено на
длъжницата преди връчване на исковата молба по гр.д. № 5507/2014 г. на СРС.
Съгласно трайната практика на
ВКС, в това число решение № 126 от 30.10.2020 г. по т. д. № 2042/2019 г. на ВКС,
доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да
бъде извършено уведомлението за извършената цесия, то получаването на същото в
рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане не
може да бъде игнорирано. Уведомление,
изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало
до длъжника със същата , съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно
чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника , на основание чл. 99, ал.4 ЗЗД.
Ето защо следва да се приеме,
че длъжницата е била уведомена за извършване на цесията към 23.07.2014 г.,
когато е получила посочената искова молба и приложенията към нея в канцеларията
на Софийски районен съд, видно от приложената по делото разписка за получаване
на преписи по реда на чл. 47, ал. 2 ГПК. Възраженията на ответницата в обратния
смисъл са неоснователни. За пълнота следва да се отбележи още, че уведомяването
на длъжника не е елемент от фактическия състав на договора за цесия, а има
значение при изследване на противопоставимостта на цесията на длъжника, който
може валидно и с погасителен ефект да плати на предишния кредитор преди
уведомяването (така решение № 404 от 12.02.2016 г. по гр. д. № 666 / 2015 г. на
ВКС, ІV г.о.) Възраженията на ответницата за нищожност на договора за цесия са
неоснователни – договорът за цесия е консенсуален и плащането на цената не е
елемент от фактическия му състав, поради което и е обстоятелство, което не
подлежи на доказване в настоящия процес.
По делото е представено
уведомление изх.№ 218/26.06.2013 г. от цесионера „Ф.И.А.“ ЕООД до ответницата, без данни за
връчване, с което се прави изявление за обявяване на задълженията по кредита за
предсрочно изискуеми. Предвид липсата на надлежно връчване в предходен момент,
уведомлението е връчено за първи път на 23.07.2014
г., когато ответницата е получила исковата молба, по която е било образувано
гр.д. № 5507/2014 г. на Софийски районен съд, и приложенията към нея.
Уведомяването на длъжницата за настъпилата предсрочна изискуемост на посочената
дата е и обстоятелството, обуславящо допустимост на предявената в настоящия
процес претенция, доколкото същото не е могло да бъде взето предвид при
разглеждане на исковете, предявени по реда на чл. 422 ГПК, с предмет вземанията
по договора за кредит.
С получаване на уведомлението
едностранното волеизявление на кредитора цесионер за обвяване на кредита за
предсрочно изискуем е породило ефект. Доколкото правото е надлежно упражнено и
предвид неизпълнението на задълженията на ответницата да внася дължимите суми,
непадежиралите вземания по кредита са станали предсрочно изискуеми, считано от 23.07.2014
г.
В случая ответницата
своевременно е релевирала възражение за погасителна давност, като
първоинстанционният съд е приел, че погасени по давност са всички вземания с
падеж, настъпил преди 25.04.2013 г., като на това основание е отхвърлил искът
до пълния предявен размер. Решението в тази част е влязло в сила.
Ето защо предметът на
въззивната проверка е дължимостта на вземанията, възникнали след 25.04.2013 г.
Съгласно заключението на вещото лице дължимата сума за главница за този период
е 9 956,16 лв.
Неоснователно е възражението
на ответницата, че вземанията, възникнали след 25.04.2013 г. също са погасени
по давност. Съгласно трайната практика на ВКС, по отношение на вземането,
предмет на отделна вноска по договор за кредит, важи общата петгодишна давност,
която започва да тече от момента, в който вземането става изискуемо. В случая
исковата молба по настоящето дело е подадена на 25.04.2018 г., като считано от
тази дата давността е прекъсната. Ето защо правилни са изводите на районния
съд, че вноските, падежирали от 25.04.2013 г. до 23.07.2014 г. са дължими. След
обявяване на кредита за предсрочно изискуем на 23.07.2014 г. е настъпила и
изискуемостта и по отношение на останалата непогасена част от главницата.
При тези съображения и
доколкото изводите на въззивния съд съвпадат с тези на първоинстанционния,
решението на Софийски районен съд като правилно следва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
Частната жалба срещу
разпореждането на първоинстанционния съд, постановено по реда на чл. 262 ГПК,
следва да бъде оставена без разглеждане, доколкото обжалваният акт не е от
категорията актове, които подлежат на самостоятелно обжалване. Още повече, че с
определение на Софийски градски съд по настоящето дело ответницата е освободена
от внасяне на държавна такса по делото.
така мотивиран, софийски
градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 200116 от 23.08.2019
г. по гр.д.№ 26337/2018 г. на Софийски районен съд, 42 състав, в обжалваната част, с която е осъдена М.М.Й.,
ЕГН **********, да заплати на основание чл. 430 ТЗ, във вр. с чл. 9 ЗПК, във
вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 99 ЗЗД, на „Ф.И.А.” ЕООД, ЕИК ******,
сумата от 9956,16 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит от 20.12.2008 г. и анекс към същия договор от 27.12.2010 г., дължима за
периода 25.04.2013 г. – 23.07.2014 г. за вноските с настъпил падеж до
посочената дата, а считано от 23.07.2014 г. – поради обявена предсрочна
изискуемост, което вземане е прехвърлено с договор за цесия от 29.09.2012 г. от
„Централна кооперативна банка“ АД на „Ф.И.А.“ ЕООД, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от предявяване на иска – на 25.04.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОСТАВЯ
БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частна жалба вх. №
5161620/7.10.2019 г. на М.М.Й. срещу разпореждане № 224923 от 25.09.2019 г. по
гр.д.№ 26337/2018 г. на Софийски районен съд.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд по реда на глава ХХІІ от Гражданския процесуален
кодекс в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.