Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,30.12.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на четвърти декември
през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл.с-я ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 8893
по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по постъпили срещу решение №
372035 от 27.03.2018 г. по гр.д.№ 62961
по описа за 2016 г., постановено от СРС, Първо ГО, 49 състав, въззивни жалби от :
1-„Т.С.” ЕАД, ищец пред СРС, в частта, с която е отхвърлен иска по
чл.422 ГПК вр. с 415 ГПК срещу А.К.П. за сумата над
432,68 лв.-главница за потребена топлинна енергия за
периода от 27.11.2014 г. до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва от
18.07.2016 г. до окончателното изплащане на вземането до пълния предявен размер
от 813,80 лв. –главница за потребена топлинна енергия
за период от 05.2014 г.- м.04.2015 г. Решението се обжалва и в частта за
разноските.
Въззивникът твърди, че решението
е неправилно като противоречащо на материалния закон- ЗЕ и подзаконовите
нормативни актове за неговото приложение, като и ОУ на дружеството. Неправилно
СРС бил приел, че до датата на доброволната делба – 09.12.2016 г. не е доказано
да е налице съсобственост. Според въззивника вписването имало конститутивно действие и от ответницата, пред СРС, правата
били придобити на 30.05.2013 г. по силата на завещателното
разпореждане. От представеното по делото решение по гр.д.№ 27706/2013 г. било
видно, че наследодателят на въззиваемата и другия
длъжник по заповедното производство били придобили по ½ от имота, както
следва: А.П. по силата на завещателното разпореждане,
а Д.Н.по силата на договор.
Иска се от съда да отмени
решението в обжалваната част и да уважи изцяло претенциите му. Претендира
направените разноски.
Ответникът
по въззивната жалба- А.К.П. е депозирала отговор, в който се излага становище, с което оспорва същата и иска от съда да я
остави без уважение. Не било вярно, че представеният по делото /пред СРС/
договор за доброволна делба прекратявал съсобствеността. След смъртта на К.Д.С.,
Д.Н.получавала ¾ идеални части от наследството, от които ½ на
основание дарение и ¼ по наследство.
Третото лице-помагач на страната
на ищеца /пред СРС/-„Б.“ ООД не взема становище по въззивната жалба.
2- А.К.П., ответник пред СРС, в частта, в която претенциите по чл.422 ГПК
са били уважени като в тежест на въззивницата, в
полза на ищеца, е призната сумата в размер на ½ от 868,35 лв.-главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от
27.11.2014 г. до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва от 18.07.2016 г. до
окончателното изплащане на сумите, както и 1/2 от сумата в размер на 68,63 лв.-
лихва за забава за периода от 14.09.2015 г. до 20.06.2016 г.
Във въззивната жалба се излагат
доводи за неправилност на така постановеното решение като противоречащо на
материалния закон и в разрез със събраните по делото доказателства. Решението
било и необосновано. Твърди, че за процесния период не била нито собственик на
процесния имот, нито потребител на топлинна енергия /ТЕ/; нямало и открита
партида на нейно име. Сочи, че във всички документи като собственик и
потребител на ТЕ била посочена Д.Н.като се аргументира и с чл.153, ал.1 ЗЕ.
Решението от 27.11.2014 г. по гр.д.№ 27706 по описа за 2013 г. на СРС,69 с-в не
било относимо по спора. С това решение не била
извършена делба. Същото решение не съдържало и подпис на съдията, както и било
дописвано на ръка, поради което било негодно. Въззивницата
получавала имота по силата на завещание от К.С.след смъртта му. Реалното и
окончателно придобиване на имота било осъществено по силата на договора за
доброволна делба, сключен на 09.12.2016 г. Въпреки разпределената от СРС
доказателствена тежест, ищецът не доказал претенциите си. Правилната правна
квалификация била не посочената от съда – чл.415, ал.1 ГПК, а по чл.422 ГПК. Последната
била недопустима, защото ответницата не била надлежно легитимирана да отговаря
по него-не била нито собственик, нито ползувател. Исковата
молба била и нередовна, защото имало несъответствие между обстоятелствената
част и петитума й; следвало да се има предвид
приетото в т.4 от ТР №1/2001 г. на ОСГК, което според въззивницата
не било загубило сила и при действието на новия ГПК. Липсвали доказателства за
надлежно процесуално представителство при предявяване на иска. Не била
довнесена и държавната такса. Представените от ищеца извлечения от сметки не
отговаряли на изискванията по чл.179 и чл.180 ГПК. При положение, че не се
дължала главница, лихва за забава не се следвала. Наред с това не било
установено реално потребеното количество ТЕ.
Заключението на СЧЕ било оспорено от въззивницата. Имало
влязъл в сила изпълнителен лист по гр.д.№ 39602 по описа за 2016 г. на СРС за
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. Не били представени и отчети относно
уредите за дялово разпределение /ДР/. Решението се обжалва и в частта за
разноските. Претендира разноски.
От ответника по тази въззивна жалба – „Т.С.“ЕАД не
е постъпил отговор, но в течение на производството излага становище, с
което оспорва същата и иска от съда да я остави без уважение.
Третото лице-помагач-„Т.С.” ЕООД
не взема становище по въззивната жалба.
По допустимостта на въззивните жалби:
1-
От „Т.С.” ЕАД, ищец пред СРС:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 10.04.2019 г., а въззивната жалба е подадена на 20.04.2018
г., следователно същите е в срока по чл.
259, ал.1 ГПК.
Решението се обжалва в частта, в
която не е признато вземане в полза на ищеца /пред СРС/ по чл.422 ГПК .
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
2- от А.К.П., ответник пред СРС:
За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 30.03.2018 г., а
въззивната жалба е подадена на 10.04.2018 г., следователно същите е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Решението се обжалва в частта, в
която е признато вземане в полза на ищеца, в тежест на ответника /пред СРС/ по
чл.422 ГПК.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
По доводите във въззивната жалба на А.К.П. във
връзка с допустимостта на съдебното решение:
Въззивната инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено в
допустим процес и е валидно:
За издадената на 25.07.2016 г. по
реда на чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 39602 по описа за 2016 г. на СРС, Първо ГО,
49-ти състав, заповед за изпълнение, длъжниците А.К.П.
и Д.К.Н.са били уведомени на 14.08.2016 г.
Възражение по чл.414 ГПК на
18.08.2016 г. е подала А.П.; на същата дата и Д.Н..
На заявителя е било указано, че
може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са
му съобщени на 05.10.2016 г.
Исковата молба е подадена в СРС
на 04.11.2016 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК.
След съобщаването до заявителя, на
20.10.2016 г. Д.Н.е подала молба, че оттегля възражението си по чл.414 ГПК. На
15.11.2016 г. СРС е изготвил разпореждане, в което е указал, че заповедта за
изпълнение следва да се счита за влязла в сила по отношение на длъжника Д.Н..
На 01.12.2016 г. срещу последната е бил издаден изпълнителен лист. Видно от
съдържанието на същия, в него са посочени суми, представляващи ½ идеална
част от претенциите по заявлението, т.е. не за цялата сума.
Действително, в исковата молба,
подадена на 04.11.2016 г. като ответници са посочени и двете длъжници, но
липсват данни за оттеглянето на възражението да е бил уведомен заявителя, респ.
за издадения изпълнителен лист в полза на длъжника Д.Н..
С разпореждането си от 15.11.2016
г. СРС /в исковото производство/ е констатирал, че Д.Н.е оттеглила възражението
си по чл.414 ГПК и затова по отношение на нея е върната исковата молба и
производството по делото е прекратено с влязло в сила определение /виж л.41/.
Разпореждането от 19.09.2016 г.
/л.25 от заповедното производство/ е изпълнено като е довнесена допълнителна
държавна такса /л.40 от исковото производство/. Действително, с решението СРС е
констатирал, че е пропуснал да укаже на ищеца да внесе държавна такса в размер
на 64,87 лв. и е указал това на основание чл.77 ГПК. Последната разпоредба
допуска тази възможност.
Неоснователен е и довода, че
липсва надлежна представителна власт за подаване на исковата молба- лицето,
което е подписало последната представлява дружеството-ищец, видно от
удостоверението от 18.01.2016 г. на л.13 от исковото производство.
Правната квалификация е правилно
определена – по чл.422 ГПК, а и погрешното определяне на правната квалификация
не води до недопустимост.
Въззивницата смесва основанията за недопустимост
и неоснователност на претенциите, поради което настоящата инстанция приема, че
са неоснователни доводи за недопустимост на така постановеното от СРС, съдебно
решение.
Относно дължимостта на признатите с решението
суми:
За да постанови решение в обжалвания
смисъл, СРС е приел, че по отношение на ответницата А.П. ищецът не е ангажирал
доказателства, че същата е собственик на ½ от процесния имот преди
27.11.2014 г., когато била извършена съдебната делба с решение, постановено по
гр.д.№ 27706 по описа за 2013 г. на СРС, 69 състав. Представеният протокол от
30.05.2013 г. за обявяване на завещание не доказвал тезата на ищеца, защото
самото завещание не било представено. Затова и претенцията за заплащане
стойност на потребена ТЕ за периода м.05.2014 г. до
26.11.2014 г. била недоказана и като такава отхвърлена. Въз основа на
заключението на приетата ССЧЕ първоинстанционният съд е преизчислил
дължимите от ответницата суми като е достигнал до извода, че размера на
главницата за периода от 27.11.2014 г. до 30.04.2015 г. е 868,35 лв. Тъй като
ответницата била собственик на ½ идеална част от процесния имот, то
дължала ½ от 868,35 лв. Лихвата за забава е определил по реда на чл.162 ГПК в размер на 68,63 лв., а задължението на ответницата А.П.- на ½ от
същата сума. Искът по чл.422 ГПК е бил отхвърлен за периода от м.05.2014 г. до
26.11.2014 г. и за горницата над ½ от 868,35 лв. до пълния предявен
размер от ½ от 1627,60 лв. По аналогичен начин е сторено и по отношение
на лихвата, която е била отхвърлена за горницата над 182 от 68,63 лв. до пълния
предявен размер от ½ от 128,65 лв.
Видно от представения пред СРС
/на л.20/ протокол за обявяване на саморъчно завещание от 30.05.2013 г., това е
станало по инициатива на ответницата А.П.. От съдържанието на този протокол се
установява, че К.С.е починал на 26.04.2006
г./а не 2016 г., както е посочено във въззивната жалба/.
Съгласно задължителната съдебна
практика по чл.290 ГПК на ВКС, както обявяването на саморъчното завещание, така
и вписването му представляват действия по упражняване на правата по него по
смисъла на т.3, б.“г“ от ППВС № 7/1973 г., виж в този смисъл решение № 208 от
07.05.2012 г., постановен по гр.д.№ 820/2011 г. на ВКС, ГК, Първо ГО. В
конкретния случай и обявяването на саморъчното завещание и вписването са
станали преди началото на исковия период – м.05.2014 г., съответно 30.05.2013
г. и 17.06.2013 г.
От съдържанието на исковата молба
въз основа на която е било образувано гр.д.№ 27706 по описа за 2013 г. на СРС,
69 състав, е видно, че длъжниците срещу които е била издадена заповедта за
изпълнение по чл.410 ГПК са сестри/виж л.25/. Приживе общият им наследодател К.С.е
дарил в полза на Д.Н.½ идеална част от процесния имот като дарителят си
е запазил правото на ползване върху целия имот. В исковата молба по делбата Д.Н.е
претендирала същата да се допусне при квоти, съответно ¾ за нея /1/2 по
силата на дарението и ¼ по наследство/ и за сестра й А.П. – ¼ по
наследство. С решението си от 27.11.2014 г. СРС, 69 състав е приел, че К.С.е
завещал другата ½ идеална част от процесния ап. на А.П. и затова делбата
е била допусната при равни квоти, т.е. по ½ за всяка от съделителките.
Следователно, неправилен е извода
на СРС, че не ставало ясно каква е волята по завещанието. Неправилен е и
извода, че ищецът не е установил по отношение на ответницата А.П., че същата е
собственик на ½ от имота, респ. потребител на ТЕ преди 27.11.2014 г. По арг. от противното, именно защото ответницата П. е била
съсобственик на процесния имот, се е наложило извършване на делба. Протоколът
за доброволна делба от 09.12.2016 г. установява края на процеса- извършването
на делбата. По силата на този протокол процесният ап.№ 8 е поставен в дял на А.П.
като последната се е задължила за уравнение дела на другата съделителка
– Д.Н., да й заплати парична сума.
Заповедта за изпълнение е била
издадена по реда на чл.410 ГПК, а не по реда на чл.417, т.2 от ГПК, където е задължително да е налице
редовно извлечение от счетоводните книги.
Противно на твърдяното от въззивницата П. по делото са представени от третото лице
помагач формулярите за отчет на уредите за дялово разпределение, както и индивидуалните
справки за използвана ТЕ за процесния период, виж л.58 и следв.по
делото пред СРС.
Обстоятелството, че партидата не
е на името на въззвивницата в случая се явява
ирелевантно за крайния изход на делото.
Нещо повече, видно от отразеното
в протокола за първото по делото /пред СРС/ публично съдебно заседание,
ответницата е заявила, че не оспорва количеството топлинна енергия, а само
стойността. Затова и довода й направен за първи път с въззивната жалба, че от
ищеца не било установено реално потребеното
количество ТЕ, се явява преклудиран и не ще бъде
разглеждан.
От заключението на допуснатата,
изслушана и приета по делото /пред СРС/ след отмяната на дадения ход по
същество, ССЧЕ се установява, че за процесния период няма данни за сторени
плащания на претендираните от ищеца /пред СРС/ суми. Размерът на задължението
възлиза на 1627,60 лв.-главница и лихва за забава в размер ва 128,65 лв. С
представените от ответницата платежни документи са погасени задължения за
период извън процесния; същото се установява и от съдържанието на тези
документи, тъй като платецът изрично е посочил задължения за кой период и коя
фактура погасява. Наред с това самата ответница признава, че сумите са плащани
от другата длъжница – Д.Н.. Видно от платежните документи последната изрично е
посочила, че извършва плащане на своята идеална част.
Оспорването на заключението на
вещото лице сторено от ответницата П. /въззивник пред настоящата инстанция/ не
е доведено до успешен за нея изход. Нещо повече, с въззивната
си жалба П. е представила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, издадена от СРС,
Първо ГО, 39 с-в по ч.гр.д.№ 27411 по описа за 2015 г. Тази заповед касае
периода м.04.2012 г. до м.04.2014 г. като визираната там главница е в размер на
4 050,89 лв. и лихва за забава в размер на 735,19 лв. за периода
30.11.2007 . до 12.05.2015 г. Видно от тази заповед задълженията са били
разделени между длъжниците и по настоящата заповед за изпълнение по ½
идеална част, което също е в подкрепа на тезата на настоящия състав, че П. е
била съсобственик и преди приетата от СРС дата – 27.11.2014 г. С молбата на П.
от 12.10.2017 г. /пред СРС/ се представят доказателства за плащане в границите
на тази заповед за изпълнение.
Възражението за погасяване на
вземанията по давност е заявено след изтичане на срока за подаване на отговора
по исковата молба, поради което е преклудирано по арг. от чл.133 ГПК и съдът не се произнася.
Поради несъвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение ще следва да се отмени в
частта относно главницата за сумата в
размер на 379,62 лв., представляваща разликата между присъдената от СРС
сума в размер на 434,18 лв./1/2 от 868,35 лв./ и приетата от настоящата
инстанция за дължима сума в размер на 813,80 лв.
Следователно в полза на „Т.С.“
ЕАД ще бъде признато вземане в размер на 379,62 лв., представляващо стойност на
потребената топлинна енергия за периода от м.05.2014
г. до 26.11.2014 г.
С оглед изрично заявеното във
въззивната жалба, че първоинстанцонното решение се
обжалва само в частта, в която претенцията по чл.422 ГПК е отхвърлена по
отношение на главницата и законната лихва върху същата, то по отношение на лихвата за забава в частта, в която последната
претенция е била отхвърлена, решението
следва да се счита за влязло в сила.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението
е неправилно и в частта за разноските. В полза на ищеца се следват разноски в
размер на 290 лв. от които юриск.възнаграждение в
размер на 100 лв. или в полза на ищеца ще следва да бъдат присъдени разноски в
размер на още 65,34 лв./при присъдени такива в размер
на 194,66 лв./
Ответницата не е претендирала
разноски и такива не й се присъждат.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивницата П. разноски не се следват.
На въззивника
„Т.С.“ ЕАД разноски се следват и такива са сторени в размер на 25 лв.-държавна
такса и юриск.възнаграждение, което съдът определя в
размер на 100 лв. или общо 125 лв.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 372035
от 27.03.2018 г. по гр.д.№ 62961 по описа за 2016 г., постановено от
СРС, Първо ГО, 49 състав, в частта, в
която е отхвърлен иска, предявен от
„Т.С.” ЕАД , ЕИК *********, по чл.422 ГПК вр. с 415
ГПК, срещу А.К.П., ЕГН **********, за сумата над 434,18 лв.-главница за потребена топлинна енергия за периода от м.05.2014 г. до 26.11.2014
г., ведно със законната лихва от 18.07.2016 г. до окончателното изплащане на
вземането до пълния предявен размер от 813,80 лв. –главница за потребена топлинна енергия за период от 05.2014 г.-
м.04.2015 г.
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по иска по чл.422 ГПК, предявен от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:*** Б, срещу
А.К.П., ЕГН **********,***, че ответницата дължи на ищеца сумата в размер на 379,62 лв., представляващо стойност на потребената топлинна енергия за топлоснабден
имот, находящ се в гр.София, ж.к.“********, аб.№ 328753, за периода от м.05.2014 г. до 26.11.2014 г.,
ведно със законната лихва от 18.07.2016 г., която сума представлява разликата
между признатото от СРС по гр.д. № 62961 по описа за 2016 г., постановено от
СРС, Първо ГО, 49 състав, вземане до действително установения от въззивната инстанция размер от 813,80 лв., за които суми е
била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 39602 по описа за 2016 г. на
СРС, Първо ГО, 49-ти състав
ОСЪЖДА А.К.П., ЕГН **********,***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:*** Б, сумата в размер на 65,34
лв., представляваща доприсъдени разноски пред първата
съдебна инстанция.
ОСЪЖДА А.К.П., ЕГН **********,***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** Б, сумата в размер на 125 лв., представляваща разноски пред въззивната инстанция, от които сумата в размер на 100 лв.-юриск.възнаграждение.
Решението е постановено при участието
на „Б.” ЕООД като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280,
ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: