Р
Е Ш Е
Н И Е
№........................................... 2022г., гр.Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, Десети състав,
в публично заседание на четвърти май 2022г.,
в състав:
Административен съдия: Марияна Ширванян
при секретаря Светла Великова
като разгледа докладваното от съдия Марияна Ширванян
адм. дело №551 по описа на съда за 2022г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 13, ал. 6 от Закона за социално подпомагане (ЗСП).
Образувано е по жалба на В.С.В. срещу Заповед № ЗСП/Д – В/12529/29.12.2021 г. на Директора на дирекция "Социално подпомагане" – Варна, издадена на основание чл. 13, ал. 2 от ЗСП и чл. 28, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за социалното подпомагане (ППЗСП), потвърдена с Решение № 03 - РД06 -0016/08.02.2022 г. на Директора на Регионалната дирекция за социално подпомагане – Варна, с която е отказана на В.С.В. месечна целева помощ при обявено извънредно положение или извънредна епидемична обстановка по чл. 16б от ППЗСП.
Жалбоподателят оспорва постановения отказ да му бъде предоставена месечна целева помощ по чл. 16б от ППЗСП с твърдения, че в самата разпоредба на чл. 16б, ал. 1, т. 2 от ППЗСП не се съдържа изискване родителят да е останал без работа по време на извънредната епидемична обстановка в страната. Поради гореизложените съображения, отправя искане за отмяна на оспорения индивидуален административен акт.
В проведеното на 04.05.2022 г. открито съдебно заседание по адм. дело № 551 по описа за 2022 г. на Административен съд Варна, жалбоподателят В.С.В. се явява лично и поддържа жалбата.
Ответната страна – Директорът на Дирекция "Социално подпомагане" – Варна, не изразява становище по жалбата.
Съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Със Заявление – декларация вх. № ЗСП/Д – В/ 12529/29.12.2021г., адресирано до Директора на дирекция "Социално подпомагане" – Варна, В.С.В. е поискал отпускане на месечна целева помощ при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка.
Към заявлението са приложени удостоверения на съпругата на г-н В., от което са видни размерите на получените от нея брутни доходи за периода декември 2020 до ноември 2021г. и удостоверение за получен доход за месец ноември 2021г. от двама различни работодатели. Представен е и социален доклад.
Видно от Заповед № ЗСП/Д – В/12529/29.12.2021 г. на Директора на дирекция "Социално подпомагане" – Варна, постановеният отказ на г-н В. за изплащане на месечна целева помощ по чл.16б от ППЗСП е с оглед констатацията, че не е останал без работа след началото на обявяването на извънредното положение в страната от 13.03.2020г.
Видно от доказателствата към заповедта, а и от мотивите на Решение № 03 - РД06 -0016/08.02.2022 г. на Директора на Регионалната дирекция за социално подпомагане – Варна, г-н В.С.В. е отговарял на другите предвидени в ППЗСП условия за отпускане на месечна помощ, а именно – в семейството се отглеждат две деца под 14г., които са се обучавали дистанционно в електронна среда през м.10 и м.11.2021г., че г-жа Вълкова не е ползвала неплатен отпуск, за да полага грижи за тях в семейна среда, както и че средномесечния доход на член от семейството за м.11.2021г. е в размер на 290.79лв.. Констатирано е, че към момента на подаването на заявлението за отпускане на целевата месечна помощ г-н В. е неосигурен, безработен. С оглед последната констатация и тъй като г-н В. не е останал без работа при обявеното извънредно положение или извънредната епидемична обстановка от 13.03.2020г. е направен извод, че не отговаря на критериите за отпускане на целева месечна помощ по чл.16б от ППЗСП и такава му е отказана. Като отказа е потвърден с цитираното решение на същото правно основание.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 13, ал. 6 от ЗСП, от страна, притежаваща активна процесуална легитимация – адресат на издадения индивидуален административен акт, и пред надлежния да я разгледа съдебен орган, поради което е процесуално допустима за разглеждане.
Обжалваната заповед е издадена от компетентен орган – Директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Варна, при упражняване на законово регламентираните му правомощия по чл. 13, ал. 2 от ЗСП и чл. 28, ал. 1 във връзка с чл. 16б от ППЗСП.
Оспореният индивидуален административен акт е издаден в предвидената в чл. 13, ал. 2 и ал. 3 от ЗСП и чл. 28, ал. 1 от ЗСП писмена форма и съдържа всички необходими реквизити съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от АПК, в т. ч. изложение на фактическите и правните основания за постановения отказ, поради което е валиден акт и позволява осъществяването на съдебен контрол за законосъобразност.
Не се установяват съществени процесуални нарушения в хода на административното производство, което е започнало във връзка с подадено заявление – декларация по образец, съгласно изискването на чл. 26, ал. 1 от ППЗСП. В срока по чл. 27, ал. 1 от ППЗСП социален работник е изготвил социален доклад, в който, съобразно правомощията си по чл. 27, ал. 9 от ППЗСП, е направил предложение за отказ на помощта. Въз основа на констатациите в социалния доклад Директорът на дирекция "Социално подпомагане" – Варна е издал процесната заповед в срока по чл. 28, ал. 1 от ППЗСП.
По отношение на съответствието на акта с материалноправните разпоредби съдът съобрази следното:
Правото на месечна целева помощ при обявено извънредно положение или обявена
извънредна епидемична обстановка за семейства с деца до 14-годишна възраст, е
регламентирано в новелата на чл. 16б от ППЗСП.
В четирите точки на ал. 1 от цитираната норма се съдържат в алтернативност критериите за отпускане на тази целева помощ, а именно:
1. двамата или единият от работещите родители, или родител, отглеждащ сам дете, не може да извършват дистанционна работа от вкъщи и нямат възможност да ползват платен отпуск или не получава парично обезщетение за временна неработоспособност;
2. двамата или единият от родителите, или родителят, отглеждащ сам дете, са останали без работа, но нямат право на обезщетение за безработица или размерът на получаваното обезщетение е по – нисък от средномесечния доход по ал. 4;
3. двамата или единият от родителите, или родителят, отглеждащ сам дете, са самоосигуряващи се лица, които не могат да упражняват занятието си поради въведените ограничения във връзка с извънредното положение или извънредната епидемична обстановка;
4. двамата или единият от родителите, или родителят, отглеждащ сам дете, по т. 1, 2 или 3 не получават обезщетение за бременност и раждане.
В чл. 16б, ал. 3 от ППЗСП се съдържат и предпоставките за отпускане на целевата помощ, свързани с децата, като са поставени конкретно следните отрицателни условия – децата не трябва да са настанени извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето; да не посещават училище или детска ясла и детска градина, както и предучилищните групи поради въведените ограничения в училището или в детското заведение във връзка с извънредното положение или извънредната епидемична обстановка.
В нормата на чл. 16б, ал. 4 от ППЗСП е въведено условие за отпускане на помощта, според което средномесечният доход на член от семейството за месеца, в който в училището/детското заведение са въведени ограничения във връзка с извънредното положение или извънредната епидемична обстановка, да е по – нисък или равен на 150 % от минималната работна заплата. Условията по чл. 16б, ал. 1 (поне едно от четирите), ал. 2 и ал. 3 от ППЗСП трябва да са налице кумулативно, за да възникне за заявителя правото на месечна целева помощ при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка за семейства с деца до 14 – годишна възраст.
В разглеждания случай между страните по делото не се спори, че семейството на г-н Вълчев отговаря на изискванията на чл. 16б, ал. 3 и ал. 4 от ППЗСП, както и че по отношение на заявителя и неговата съпруга, разпоредбите на чл. 16б, ал. 1, т. 1, 3 и 4 от ППЗСП са неприложими.
Спорът по делото е правен и е концентриран върху въпроса: отговаря ли жалбоподателят на изискването на чл. 16б, ал. 1, т. 2 от ППЗСП за отпускане на месечна целева помощ при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка за семейства с деца до 14-годишна възраст?
Административният орган издал оспорената заповед намира, че въведеното в новелата изискване е родителят да е останал без работа във връзка с обявеното извънредно положение или извънредната епидемична обстановка. Жалбоподателя намира, че за отпускането на целевата помощ по чл. 16б от ППЗСП законът не поставя изискване оставането без работа да се дължи именно на въведеното извънредно положение или обстановка.
Това налага да бъде извършен анализ на нормата от съда.
Разпоредбата на т.2, ал.1 на чл.16б от ППЗСП е със следното съдържание „двамата или единият от родителите, или родителят, отглеждащ сам дете, са останали без работа, но нямат право на обезщетение за безработица или размерът на получаваното обезщетение е по-нисък от средномесечния доход по ал. 4“.
Видно от съдържанието на цитираната разпоредба – не е поставено конкретно изискване родителят да е останал без работа от конкретна дата нататък, нито оставането му без работа е обвързано с извънредното положение или обявената извънредна епидемична обстановка. Такова ограничително условие липсва, както в т.2 от ал.1 на чл.16б на ППЗСП, така и в останалите точки и алинеи. Липсата на това ограничително условие има своя нормативна логика, състояща се в следното:
Първо – в чл.16б от ППЗСП е предвиден ред за целево подпомагане на лицата, които не попадат в другите форми на подпомагане или обезщетенията по тях са в размер по нисък от посочения в ал.4, чл.16б ППЗСП средномесечния доход. Другите форми за подпомагане са регламентирани напр., но не изчерпателно в Постановление № 151 на МС от 3.07.2020 г. за определяне на условията и реда за изплащане на средства за запазване на заетостта на работници и служители след периода на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и извънредната епидемична обстановка, обявена с Решение № 325 и удължена с Решение № 378 на Министерския съвет от 2020 г. (Постановление № 151 на МС от 3.07.2020 г.), както и в чл.54а до 54и от КСО и Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица (НОИПОБ).
Видно от чл.54а от КСО въведеното там понятие е „безработен“. Това е и понятието използвано в НОИПОБ. То е родово определение и е обвързано с новото правно състояние на правоимащото (осигуреното) по КСО лице след прекратяването на трудовото му правоотношение.
В чл.1 от Постановление № 151 на МС от 3.07.2020 г. е посочено, че кръгът на лицата към които е насочено Постановлението е: „1.) работници и служители, работата на които е била преустановена през периода от 13 март до 31 декември 2020 г. със заповед по чл. 120в от Кодекса на труда; 2.) работници и служители, които през периода от 13 март до 31 декември 2020 г. са работили на непълно работно време на основание чл. 138а, ал. 2 от Кодекса на труда; работници и служители, които през периода от 13 март до 31 декември 2020 г. са ползвали отпуск на основание чл. 173а от Кодекса на труда; 3.) работници и служители, на които е запазена заетостта след подадено уведомление за масови уволнения по реда на чл. 130а от Кодекса на труда и чл. 24 от Закона за насърчаване на заетостта през периода от 13 март до 31 декември 2020 г.; 4.) работници и служители, извън посочените в т. 1 – 4, осигурени в сектор I – "Хотелиерство и ресторантьорство" и икономическа дейност с код 49.39 "Друг пътнически сухопътен транспорт, некласифициран другаде" от Класификацията на икономическите дейности (КИД – 2008)“. Видно от горното в тази разпоредба изрично е посочен периода от който (конкретна дата) или в който по отношение на субектите по разпоредбата се дължи възнаграждение в рамките на Постановлението.
Граматическото тълкуване на глаголната форма ползвана в разпоредбата на чл. 16б, ал. 1, т. 2 от ППЗСП в минало неопределено време ("са останали без работа") влече извод, че определящ за получаването на резултатът (целева помощ) в настоящия момент е действието (лицето вече е останало без работа) приключило в един предходен момент. От това следва дори, че тези лица би трябвало да са останали без работа (без значение от причината за това) в периода преди обявяването на извънредното положение или извънредна епидемична обстановка, а не в следствие на обявеното в страната извънредно положение/извънредна епидемична обстановка.
От комплексния анализ на разпоредбите на КСО, НОИПОБ, Постановление № 151 на МС от 3.07.2020 г. и чл.16б от ППЗСП са налагат следните изводи:
Ø Ограничителното условие за получаване на целевата помощ под формата на посочване на конкретна дата или период, в която лицето е било без работа (по подобие на същото в чл.1 от Постановление № 151 на МС от 3.07.2020 г.) не е поставено в разпоредбата на чл.16б от ППЗСП.
Ø Разпоредбата на чл.16б от ППЗСП има широк обхват (обхваща повече категории лица от разпоредбите на чл.1 от Постановление № 151 на МС от 3.07.2020 г. и от чл.54а от КСО ) и съдържащото се в нея ограничение не са отнася за момента, в който лицето е останало без работа, а само за периодът, за който се прилага тази мярка – това е времето, за което е обявено „извънредно положение или е обявена извънредна епидемична обстановка“. Това е защитната функция на разпоредбата на чл.16б от ППЗСП – да бъдат подпомогнати повече категории лица в уязвимо положение. Извън периода на обявено извънредно положение или извънредна епидемична обстановка чл.16б ППЗСП не намира приложение.
Ø Понятието „останал без работа“ не е идентично с понятията „безработен“ или с „временно преустановена работа“. Последните два понятия имат различно съдържание, което се извлича от нормативните актове, в които са уредени. В „останал без работа“ се включва по-голям кръг субекти и в него са включени така както лицата с прекратени трудови правоотношения, които получават обезщетения за безработица към момента на обявяване на извънредното положение или епидемичната обстановка и обезщетението им е под средномесечния доход посочен в чл.16б, ал.4 от ППЗСП, така и всички други лица, които са „останали без работа“ без значение на причините за това и без значение на датата, от която се е случило това, но следва да са останали без работа за периода на действие на разпоредбата – обявеното извънредно положение или извънредна епидемична обстановка.
Второ – както беше посочено, тълкуването дадено от административния орган е силно ограничително, поради което влиза в противоречие, както с Конституцията на Р България, така и с международен акт, ратифициран от Р България - а именно – Европейската социална харта /Ревизирана/ (ЕСХ).
При тълкуването на нормата на чл.16б от ППЗСП следва да се съобрази обстоятелството, че тя е приета, за да отговори на нововъзникналите обществени отношения по повод обявената в световен мащаб пандемия от заразяване с вируса COVID-19 и обявените в тази връзка в Република България извънредно положение/извънредна епидемична обстановка, както и че тези нови условия се отразиха съществено на нивото на доходите, на размера на разходите (включително и чрез създаване на нови разходи за семействата с деца посещаващи училище – закупуване на техника и заплащане на интернет, за да могат да участват в учебните занятия, повишаване на потреблението на ел.енергия, поради включените нови устройства в електрическата мрежа и т.н…), на възможностите на за започване или да продължаване на осъществяването на дейност, от която да се получават доходи.
Освен това следва да се съобрази, че:
Ø Р България съгласно Преамбюла на Конституцията й е „правова и социална държава“, която съгласно чл.4, ал.1, изр.второ от Конституцията „се управлява според Конституцията и законите на страната“.
Ø Съгласно чл.5, ал.1 вр. ал.2 от Конституцията на Р България, Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат, като разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.
Ø Съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Р България „Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.“
Ø Съгласно чл.51, ал.1 от Конституцията на Р България „Гражданите имат право на обществено осигуряване и социално подпомагане.“
Ø Съгласно чл.57, ал.1 от Конституцията на Р България „Основните права на гражданите са неотменими“.
Ø Съгласно чл.13, т.1 до 2 от ЕСХ, държавите – членки по нея трябва „да осигурят необходимата помощ за всяко лице, което не разполага с достатъчно средства и което не е в състояние да си осигури тези средства със собствени сили или да ги получи от друг източник, в частност от обезщетения по схема за социално осигуряване и да гарантират, че политическите или социалните права на лицата, получаващи такава помощ, няма да бъдат ограничавани по тази причина.
От анализа на чл.51, ал.1 вр. чл.57, ал.1 от Конституцията на Р България и чл.13, ал.1 от ЕСХ следва извод, че правото на социално подпомагане е субективно неотменимо защитено от Конституцията и от международен акт право, като задължение на държавата е да създаде условията за реализирането му. Нормативните актове по конкретизирането на субективното абстрактно право на социално подпомагане закрепено в Конституцията на Р България са ЗСП и приетия въз основа на него ППЗСП, а в конкретиката на разглеждания казус - правото е регламентирано в чл.16б от ППЗСП.
Ограничителното (стеснително) тълкуване дадено от административния орган на чл.16б, ал.1, т.2 от ППЗСП, при което група лица в уязвимо положение се изключват от кръга на лицата имащи право на целева помощ, без за това да има нормативна основа е в противоречие 1.) със съдържанието на цитираната разпоредба (чл.16б, ал.1, т.2 от ППЗСП), 2.) с прокламираният принцип на устройство на държавата - „социална“, и в този аспект с конституционно скрепеното, субективно и неотменимо „право на социално подпомагане“ и 3.) на поетите ангажименти на държавата по ратифицираната и в този аспект имащи пряко приложение разпоредби на ЕСХ (чл.13, ал.1, предл.първо от ЕСХ).
Предвид гореизложените мотиви съдът приема, че при постановяване на оспорения отказ за отпускане на целева помощ по чл. 16б от ППЗСП, административният орган не е приложил правилно материалния закон. Към момента на подаване на заявлението по отношение на жалбоподателя са били налице всички императивно изискуеми в кумулация предпоставки за отпускане на целевата помощ по чл.16б, ал.1, т.2 от ППЗСП. Като е постановил отказ по заявлението за отпускане на помощ на г-н В. административният орган е издал материално-незаконосъобразен акт. Заповедта следва да бъде отменена и преписката да бъде върната на компетентния орган за ново произнасяне, при съобразяване с дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.
Водим от горното и на основание чл.172 от АПК, съдът,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед № ЗСП/Д – В/12529/29.12.2021 г. на Директора на дирекция "Социално подпомагане" – Варна.
ВРЪЩА преписката на Директора на дирекция "Социално подпомагане" – Варна за ново произнасяне по подаденото от г-н В.С.В. заявление – декларация с вх.№ ЗСП/Д-В/12529 от 16.12.2021г., съгласно дадените задължителни указания в мотивите на решението относно тълкуването и прилагането на закона.
Решението e окончателно.
Съдия: