Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 09.12.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., 8 с-в в открито заседание на двадесети декември,
през две хиляди и осемнадесета година, в
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. КЮРКЧИЕВ
при участието на секретаря Ваня
Ружина,
като изслуша докладваното от съдията
гр. д. № 8680 по описа на състава за 2016г., за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искове с правно основание чл. 146 от
ЗЗП чл. 55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД и и
чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът Д.Г.М. твърди, че сключил с ответника „У.Б.“ АД
Договор за банков кредит № 176/18.12.2007г. Кредитното правоотношение
възникнало по времето, докато ищецът бил служител на ответника, но след
прекратяване на трудовото правоотношение на 07.03.2008г. – последвало изменение в съдържанието на договора за
кредит, което било уговорено между кредитора и длъжника, посредством Анекс от
01.04.2008г. За периода от време след 01.02.2012г. и до пълното погасяване на
задължението на ищеца, което било осъществено на 22.12.2015г. – ответникът „У.Б.“
АД прилагал неправомерно конкретна Методика за определяне на размера на лихвата,
която се начислява върху главницата по погасителните вноски. По този начин, в
отклонение на уговореното в Анекса правило за ОЛП на БНБ за периода плюс
надбавка от 0, 75% и позовавайки се на действието на т. 11.1.3 от Общите
условия към договора за кредит, банката- кредитор събрала вместо дължимата възнаградителна лихва
за периода общо в размер на 2773, 03 лева, недължимо платена възнаградителна лихва,
възлизаща общо на 29 632, 20 лева. Недължимо платената /на практика надвнесена/
възнаградителна лихва била получена от банката- кредитор в рамките на платените
от ищеца общо 47 месечни погасителни вноски по кредита. Споменатата клауза на
т. 11.1.3 от Общите условия, на която формално се основавала погрешно приложената
Методика за изчисляване на лихвата, имала характер на неравноправна клауза по
смисъла на ЗЗП, защото предвиждала възможност на банката, да увеличава
едностранно лихвата при промяна в икономическите условия, но без реципрочна
възможност за нейното намаляване. Понеже неравноправната клауза в договора била
недействителна – то и начислената въз основа на нея недължима лихва в
периода от 01.02.2012г. до 22.12.2015г. била получена от
банката- кредитор при начална липса на основание и подлежала на връщане. Ищецът
твърди, че банката – кредитор била длъжна да върне недължимо получената
възнаградителна лихва незабавно и като не сторила това – тя изпаднала в забава още
от момента на внасянето на всяка недължимо внесена сума за възнаградителна
лихва. Така, за периода от 01.02.2012г. до 21.12.2015г. общия размер на законната
лихва за забава, дължима върху върху подлежащите на връщане /надвнесени/ суми
за възнаградителна лихва възлизал на 7690, 17 лева. По същия въпрос за връщане
на надвзети от ответника суми, между страните в настоящия процес вече бил воден
съдебен процес, който се развил пред СРС като гр.д. № 7225/2012г. и пред
Софийски градски съд като въззивно гражданско дело № 3844/2015г. и страните в
настоящия процес били обвързани от изводите на влязлото в сила решение., макар
предметът на делото да обхващал друг период от време - от 10.07.2008г. до
01.02.2012г. Според ищците, съдебният процес
пред СРС бил приключил с влязло в сила решение, с което ответникът бил осъден
да възстанови на ищеца Д.М. сума от 912, 18 лева. В качеството на съпруга на Д.Г.М.
– втората ищца ищцата Н.Г. И.- М. също била страна в кредитното правоотношение,
в качеството на солидарен длъжник и поради тази причина – тя също била
засегната от имуществените последици на неоснователното обогатяване и надлежно
материално легитимирана да претендира на същото основание, като ищеца Д.М.. При
изложените фактически твърдения, двамата ищци претендират: Първо- бъде
установен по отношение на ответника неравноправният характер на споменатата
уговорка от Общите условия, установена в полза на банката- кредитор и поради
това да бъде прогласена нищожност на клауза на т.11.1.3 от общите условия, на
която формално се основава приложената методика за изчисляване на лихвата; Второ
- да бъде осъден ответникът, да заплати
на ищците общо сумата от 33 491, 72 лева, включваща: сумата от 29 632, 20
лева получена от него при начална
липса на основание, поради надвнесен размер на възнаградителна лихва за
периода от 01.02.2012г. до 21.12.2015г.; сумата
от 7690, 17 лева, представляваща /според уточнение в молба от 11.08.2016г./
законна лихва за забава върху недължимо внесената сума за възнаградителна лихва, в периода от 01.02.2012г. до
21.12.2015г. С оглед очаквания благоприятен изход от процеса, ищците
претендират да им бъдат присъдени направените съдебни разноски.
Ответникът „У.Б.“ АД признава твърденията, че между него
и ищците е възникнало процесното кредитно правоотношение, но оспорва
предявените искове по основание и размер, по изложените писмено съображения - в
отговора и в допълнителния отговор на исковата молба. Изразява становище за
различно (в сравнение с посоченото от ищеца) правно действие на кредитните
правоотношения, които са възникнали във връзка с договора за кредит и анекса
към него, като релевира два факта, които следвало съдът да отчита при
разрешаването на спора – наличието на трудово правоотношение между „У.Б.“ АД и
ищеца Д.М., по време на сключването и за част от периода на изпълнение на договора
за кредит и последвалия факт на прекратяване на това правоотношение. Трудовото
правоотношение между ищеца и ответника създало предпоставки за предоставяне на
преференции за ищеца, а отпадането на това трудово правоотношение премахнало
преференцията на индивидуалното договаряне и създало предпоставки за прилагане
на т. 11.1.3 от Общите условия и за промяната в методиката на изчисляване на
лихвата. При условията на евентуалност, ответникът поддържа становище, че
претендираното вземане е погасено по давност, към момента на предявяването на
иска на 13.07.2016г., като за целта следвало да намери приложение тригодишният
срок на погасителна давност, като се отчитал факта, че недължимо внесената сума
била предназначена да погаси лихвено задължение, за което намира приложение
тригодишна погасителна давност. По изложените съображения, ответникът моли за
отхвърляне на исковете, и с оглед очаквания от него благоприятен изход на
процеса, претендира да му бъдат присъдени направените съдебни разноски.
Съдът, след като
прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид съобразно събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235, ал.3 от ГПК, приема за установено
от фактическа страна следното:
При липсата на
спор между страните в процеса и въз основа на допуснатите и приети без
оспорване писмени доказателства, посочени по- долу, съдът приема, че при
съществуващо трудово правоотношение между ищеца Д.Г.М. и с
ответника „У.Б.“ АД, страните сключили и Договор за банков кредит №
176/18.12.2007г. по силата на който ответникът предоставил, а ищецът усвоил
финансов кредит в размер на сумата от 117 900 евро. Кредитното
правоотношение продължило да съществува и след прекратяване на
07.03.2008г. на трудовото правоотношение
между ищеца и ответника. Последвало
изменение в съдържанието на договора за кредит, което било уговорено
посредством Анекс от 01.04.2008г.
В съдържанието на приетия като доказателство Анекс от 01.04.2008г.,
страните са постигнали съгласие за това, че дългът по заемната сметка за напред
трябва да се олихвява с годишен лихвен процент, получен от базисен лихвен
процент и надбавка от 0, 75%, а общия размер на годишния лихвен процент да се
увеличи до 5, 60 %. Страните са уговорили, че годишният лихвен процент по
кредита се фиксира и не се променя, освен при пазарни условия, които водят до
необходимост от увеличаването му. Кредитополучателят (ищецът Д.М.) дава
съгласието си за това, банката- кредитор да променя едностранно размера на
годишния лихвен процент, съответно на размера на анюитетната вноска, без това
да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при
хипотеза на нарастване на базисния лихвен процент с повече от един пункт от
размера, който е определен от кредитора в деня на сключването на анекса. В тази
хипотеза, банката- кредитор е длъжна само да уведоми кредитополучателя за
извършената промяна.
В същия смисъл
е клаузата на т.11.1.3. от условията за усвояване, обслужване на кредита и
изпълнение на задълженията по Договор за банков кредит № 17 от 18.12.2007г.,
които са приети като доказателство по делото /на стр.10 от делото/.
Като
доказателства по делото са приети Погасителен план за ипотечен кредит по
Договор за банков кредит № 17 от 18.12.2007г., извлечения от сметка с IBAN ***ена за
обслужване на кредита и Бюлетин №6 за минималния размер на лихвените нива по
кредитни продукти за физически лица, в сила от 01.12.2011г., чието съдържание
не се обсъжда подобно, доколкото данните от тях са обект на изследване и специализиран
анализ от допуснатата съдебно- икономическа експертиза.
Заключението на
изслушаната и приета съдебно- счетоводна експертиза, която е изготвена от вещо
лице С.И. мотивира следните изводи за подлежащите на установяване юридически
факти:
Ø
възнаградителната лихва, която е била събрана от ответника „У.Б.“ АД, в изпълнение на Договор за банков кредит №
176/18.12.2007г. и анекса към него, за периода 01.02.2012г. до 22.12.2015г.
е със ставка от 7,8%. Ако се приложи Бюлетин №6 за минималния размер на лихвените нива по
кредитни продукти за физически лица, в сила от 01.12.2011г., ставката би
нарастнала до минимално ниво от 8,09%
Ø
пресметната в числова
стойност, сумата на лихвата, начислена и събрана от банката- кредитор, за
периода 01.02.2012г. до 22.12.2015г. възлиза на 29 632, 22 лева, ако се прилага ставка от 7, 8 % - респективно би
възлизала на 30 982, 92 лева,
ако се прилага ставка от 8, 09%;
Ø
пресметната в числова
стойност, сумата на лихвата, която би следвало да бъде начислена за периода
01.02.2012г. до 22.12.2015г., ако се прилага уговорената в Анекс №
1/01.04.2008г. лихвен процент със ставка от базисен / основен лихвен процент с
надбавка от 0, 75 % , размерът на лихвата би
следвало да бъде 2 908, 82 лева.
Ø изчислена от вещото лице - числовата разлика между фактически събраната/
получената от банката лихва за периода 01.02.2012г. до 22.12.2015г. и от друга
страна - размерът на лихвата, каквато би следвало да се получи и при прилагане
на уговорките на Анекс от 01.04.2008г. възлиза на 26 723, 40 лева, а
законната лихва, изчислена върху споменатата сума (ако бъде приета за главница)
в периода от 01.02.2012г. до 27.03.2018г. възлиза на 16 980, 09 лева.
Като
доказателства по делото са приети препис от Решение от 03.10.2014г. постановено
по гр.д. № 7255/2012г. по описа на 27 с-в при СРС, препис от Решение № 1346/28.02.2017г.
постановено по въззивно гр.д. № 3844/2015г. по описа на ІІА отделение при СГС и
препис от Определение от 02.05.217г. постановено по ч. гр.д. І 1693/2017г. по
описа на 8 с-в на ГО на САС. Съдържанието на споменатите съдебни актове
мотивира извода, че страните в настоящия процес вече са водили помежду си
съдебен спор с напълно идентичен предмет, но относим към периода както следва: м. февруари 2012г. и месец март 2012г.
В дадените пред
съда показания, свидетелят А.Г.Й. заявява, че е бивш колега на ищеца –
доколкото двамата са работили при ответника „У.Б.“ АД за определен период от
време, а самата свидетелка работи на същото място от 2007г. Служебната функция
на свидетелката в била да договаря преференциалните условия за лихвите по
отпуснатите кредити на служители, респ. да съдейства за тяхното изменение.
Свидетелката сочи, че крайните решения били вземани от мениджърите на банката,
а тя съдействала за водене на преговори и постигане на съгласие. Според
показанията на свидетелката, още към момента на изготвянето му, анексът бил
изготвен със съдържащи се в него преференции за кредитополучателя. Според впечатленията на същата
свидетелка - ищецът Д.М. имал технически достъп и могъл да се запознае със
съдържанието на проекта за анекс още преди този документ да бъде предложен за
полагане на подписи – понеже бил служител на банката- кредитор „У.Б.“ АД.
При така
установената фактическа обстановка, настоящият състав на съда достигна до
следните правни изводи:
Предявените
искови претенции са процесуално допустими, доколкото съдът е бил сезиран по
установяния ред, чрез редовна искова молба и се основават на едно допустимо от
закона материално субективно право – да се търси връщане на парична сума, за
което се твърди да е била предоставена/ получена от ответника при начална липса
на основание, в хода на погасяване на кредитно задължение на периодични вноски.
Процесуалните
позиции на страните, изразени в рамките на процеса, мотивират категоричен
извод, че спорят не обхваща проявлението на по- голямата част от
правнозначимите юридически факти, но се отнася до техните правни последици.
В този смисъл,
в контекста на процесуалните становища на страните и въз основа на събраните в
хода на съдебното дирене писмени доказателства, съдът приема, че предмета на
делото изисква да бъдат формирани обосновани изводи в следните насоки: дали за
определяне на размера на лихвения процент по кредита, в процесния период от 01.02.2012г. до 22.12.2015г. следва да бъдат приложени Общите условия или пък клаузите
на анекса от 01.04.2008г.; неравноправна ли е клаузата на 11.1.3 от общите
условия, позволяваща на банката -кредитор да увеличава едностранно размера на
лихвения процент, при наличие на определени икономически условия; какво е
правното значение на съдебния спор, който се е развил между страните в рамките
на гр.д. № 7255/2012г. по описа на 27 с-в при СРС, въззивно гр.д. № 3844/2015г.
по описа на ІІА отделение при СГС и ч. гр.д. І 1693/2017г. по описа на 8 с-в на
ГО на САС; събрана ли е при начална липса на основание парична сума в рамките
на заплатените от ищеца анюитенти вноски, какъв е нейният размер, подлежи ли на
връщане даденото, от кой момент и погасено ли е вземането на ищеца по давност.
Отговорите на
всички тези правно- значими въпроси ще бъдат изложени последователно в мотивите
на настоящото решение.
По проявлението на правнорелевантните факти;
Не се
спори между страните, че докато Д.М. е бил служител при ответника, на
18.12.2007г. между него и банката- ответник е бил сключен Договор за банков
кредит № 176, за ипотечен кредит в
размер на 117 900 евро за периода 18.12.2007 г. - 18.12.2032 г. Солидарен длъжник
по кредите а Н.М.. Кредитът е сключен при базисен лихвен процент, уговорен в
клаузите на т. 10.3 и 10.4 от условията по кредити на физически лица, и
определен по размер в клаузите на т. 11.1.1. – т.е. едномесечен EURIBOR в
размер на 4.809% и надбавка от 0.75%. По този начин се формирал годишен лихвен
процент от 5.559%.
Не се
спори и за това, че на 10.03.2008г. трудовото правоотношение между ищеца и
ответника е било прекратено, а на 01.04.2008 г. между страните е подписан Анекс
към Договор № 176/18.12.2007 г., с който задължението е превалутирано и
размерът му е определен на 185 892.23 лева. В т. Ш.1 е изменена редакцията на
т. 4.1.а от договора. Така, дългът се олихвява с годишен лихвен процент,
образуван от базисен лихвен процент с надбавка от 0.75%. Изрично е посочено
обаче, че общият размер на годишния лихвен процент по кредита става 5.60% и
промяната му е допустима единствено в случай, че пазарните условия водят до
необходимост от увеличаването му най- малко с един пункт. В същия смисъл е клаузата и на т. 11.1.3 от ОУ към договора
от 18.12.2007 г., в която е предвидено, че годишният лихвен процент се фиксира
в размера по т. 4.1.а и не се променя, освен когато пазарните условия водят до
необходимост от увеличението му най-малко с един пункт.
По спорния въпрос относно срока на
действие на анекса;
След анализ на събраните доказателства и тълкуване на волята на страните,
така, както е обективирана в съдържанието на договора за кредит и подписания
анекс, съдът възприема ищцяло становището на ищците, че уговорките в Анекса
намират приложение при изпълнение на договора до пълното изплащане на
кредитното задължение.
Съдът
намира за неоснователно твърдението на ответника, че уговорените условия на Анекса от 01.04.2008г. са приложими само за период
от четири месеца, а не за остатъка от срока на изпълнение на договора за
кредит.
Релевираните от ответника доводи са основани
на твърдението, че в предложение от 12.03.2008г. на директора на Дирекция
„Човешки ресурси” в банката – кредитор е било направено предложение за
запазване на преференциалните условия на кредита само за период от четири
месеца, доколкото тези обстоятелства са функция от вътрешно устройствените
правила на банката и не могат да бъдат противопоставяни на насрещната страна в
договора – ищците. Съдържанието на
договора за кредит подлежи на изменение по съгласие на страните и такова
съгласие очевидно е било постигнато и обективирано в
писмена форма, в споменатия вече Анекс от 01.04.2008г.
Съдържанието на анекса
регламентира промяна единствено във валутата и размера на годишния
лихвен процент, а останалите условия остават непроменени, срокът на договора за
кредит са запазени за целия срок на договора до 18.12.2032г. Точно такъв извод
се налага впрочем и след внимателен
преглед на изготвения нов погасителен план, неразделна част от анекса.
По спорния въпрос относно размера на приложимия лихвен процент;
При
прецизна съпоставка между клаузите на договора за кредит и анекса от
01.04.2008г. се установява, че въведеното с посредством този анекс изменение в
размера на лихвения процент, е относим към клаузата на т. 4.1.а. от договора. В
резултат от същия анализ, съдът категорично приема извода, че действителната
воля на страните разкрива тяхното съгласие за следното: за целия период на
кредита базисният лихвен процент да се увеличава с надбавка от 0.75%. Клаузата
на т. 4.1.6., на която се позовава банката- кредитор и която тя счита за
приложима, по отношение на определяне на размера на лихвата, в действителност
не може да намери приложение, защото се отнася до кредити, които се изплащат
чрез равни погасителни вноски за главницата. Именно за този вид кредити се
предвижда определяне на годишния лихвен процент при условията, определени в
лихвения бюлетин на банката, считано от датата на прекратяване на трудовото
правоотношение. Редакцията на споменатата клауза
се явява неприложима в конкретния случай, защото анексът изключва възможността
да се прилага лихвен бюлетин на банката, тъй като годишният лихвен процент в
анекса е фиксиран т.е. 5.60%., а погасителният план не предвижда равни
погасителни вноски за главницата.
Ето защо съдът
намира, че лихвата по кредита следва да се начислява на база основен лихвен
процент и надбавка от 0.75%. Общоизвестен факт е основният лихвен процент,
определим от БНБ ежемесечно, обявяван на интернет страницата на банката.
По спорния въпрос относно наличието на неравноправна клауза в договора за кредит;
Твърденията на ищците насочват спора за наличието на неравноправна клауза
към преценка на съдържанието на клаузата на т. 11.1.3 от общте условия и ІІІ.І.1 от съдържанието на Анекс от 01.04.2008г. В тези
клаузи са уредени по идентичен начин условията, при които банката-
кредитор има право едностранно да променя годишния лихвен процент: когато
пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му с най-малко 1
пункт.
От
редакцията на споменатите клаузи става ясно, че
възможната промяна насочва единствено към увеличение на лихвения процент и в
този смисъл – очевидно пренася риска от неблагоприятно за потребителите
развитие на пазарните условия в тежест на кредитополучателя.
Клаузите са
явно неравноправни, по
смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 10 от ЗЗП, тъй като съдържат
всички предпоставки за квалифицирането им като
такива.
Уговорката
е във вреда на потребителя на финансовата услуга. Тя му налага тежест, резултат
от промяна в пазарната среда, но без, при условията на реципрочност, кредиторът
също да поема евентуален риск от неблагоприятна за него промяна в тази среда.
Добросъвестността изисква постигане на баланс, равновесие
и симетрия в правата и задълженията на страните, така както са
уговорени в рамките на договорното правоотношение. Извън спецификите
на дължимото от търговеца и потребителя – всеки един от тях
следва да понася в съразмерно еднаква, справедлива степен неблагоприятните икономически
последици от поява
на риск. Освен че е уговорена в нарушение на принципа на добросъвестност,
процесната клауза съдържа значително
неравновесие в правата и задълженията на страните. Съдът споделя становището, че дори след логическо и телеологическо
тълкуване - смисълът
на договора, относно понятието „пазарни условия” не може да
бъде разчетено еднозначно. То не е определено чрез своите
характеристики или параметри, според които може да се направи обективна
преценка дали изменението на пазарните условия налага актуализация и на
годишния лихвен процент. Този лихвен процент обаче, е функцонално свързан
с базисния лихвен процент. През процесния
период,
базисният лихвен процент бележи тенденция към
намаление, следователно няма основание за банката да изисква допълнително заплащане на суми,
представляващи завишен размер на лихвата поради увеличение на лихвения процент.
Както преди, така и след 10.07.2008 г. лихвата се определя по начина, договорен
от страните. По тази причина, съдът приема, че
банката- кредитор не е имала право едностранно да прилага
лихвен процент, различен от определения с Анекса от
01.04.2008 г.
По
спорния въпрос относно наличието на неоснователно
обогатяване и неговия конкретен размер;
Посредством
заключението на съдебно- икономическата експертиза, което съдът кредитира, беше
установено, че възнаградителната лихва, която е била събрана от ответника „У.Б.“ АД, в изпълнение на Договор за банков кредит №
176/18.12.2007г. и анекса към него, за периода 01.02.2012г. до 22.12.2015г.
е със ставка от 7,8%. т.е. събрана е по- висока лихва от уговорената в Анекса. Ако пък
се приложи Бюлетин №6 за минималния размер на лихвените нива по кредитни продукти за
физически лица, в сила от 01.12.2011г., ставката би нараснала до минимално ниво
от 8,09%.
Според
експертното заключение, пресметната в числова
стойност - сумата на лихвата, която е била събрана от банката- кредитор, за
периода 01.02.2012г. до 22.12.2015г. възлиза на 29 632, 22 лева, ако се прилага ставка от 7, 8 % а за сравнение - размерът на лихвата, която би следвало да
бъде начислена и събрана за процесния период от 01.02.2012г. до 22.12.2015г.,
ако се прилага уговорения в Анекс № 1/01.04.2008г. лихвен процент със ставка от
базисен / основен лихвен процент с надбавка от 0, 75 % - размерът на лихвата би следвало да бъде 2 908, 82 лева.
Изчислената от вещото лице - аритметична разлика от една страна между
фактически събраната/ получената от банката- кредитор лихва за периода
01.02.2012г. до 22.12.2015г. и от друга страна - размера на лихвата, каквато би
следвало да се получи и при прилагане на уговорките на Анекс от 01.04.2008г. –
тази аритметична разлика възлиза на 26 723,
40 лева. Именно тази сума е била получена от банката- ответник без
основание т.е. при начална липса на основание, понеже неправилно е била
изискана от кредитополучателя, като дължима и при това – недължимо завишеният
размер на лихвата е бил заплатен- със съответните периодични месечни
погасителни вноски за периода от 01.02.2012г. до 22.12.2015г.
За част от тази сума вече е бил воден съдебен спор, в рамките на гр.д. №
7255/2012г. по описа на 27 с-в при СРС, въззивно гр.д. № 3844/2015г. по описа
на ІІА отделение при СГС и ч. гр.д. І 1693/2017г. по описа на 8 с-в на ГО на
САС и при това – следва да се зачитат правните последици на влязлото в сила
осъдително решение, с което този спор е бил разрешен. Със споменатото решение,
ответника е осъден - да върне на ищеца сумата от общо 912, 18 лева като получена без основание за
периода на погасителните вноски, заплатени за месец февруари 2012г.и месец март
2012г. на месец при начална липса на основание – чл. 55, ал.1 от ЗЗД. Понеже се
установява, че споменатия период е част от процесния за настоящото производство
период – тази сума от 912, 18 лева следва да бъде извадена от надвзетата
/неоснователно събрана/ лихва за периода от 01.02.2012г.
до 22.12.2015г. в посочения вече размер от 26 723, 40 лева.
Съобразно направените от настоящия състав на съда прости аритметични
изчисления - ответникът е длъжен да върне в хипотезата на чл. 55, ал.1, пр.
първо от ЗЗД недължимо получената /при начална липса на основание/ сума от
25 811, 22 лева, която съставлява аритметична разлика между посочената от
съдебно счетоводната експертиза на вещо лице С.И. надвзета сума в размер на
26 723, 40 лева за периода от 01.02.2012г. до
22.12.2015г. и от друга страна - сумата от 912, 18 лева, която ответникът
вече е бил осъден да върне, като надвзета на същото основание, за част от
процесния период.
В тази насока, за да се произнесе по предявения иск, съдът съобрази, че
споменатата надвзета сума на лихвата от 26 723, 40 лева, за периода от
01.02.2012г. до 22.12.2015г., за която съдът прецени, че подлежи на връщане,
като получена при начална липса на основание, е била фактически внесена
чрез задължаване на сметката на ищеца Д.М.. Ищцата Н.М.
не доказа, че внесла част от сумата, макар да е солидарен длъжник и
съпруга на ищеца М.. Уместно е по този въпрос да се отбележи, че за
разлика от пасивната солидарност, която може да произтича от договор и от
закона, източник на активната солидарност може да бъде е само
правна сделка. Искът за връщане на дадено без основание почива
на извъндоговорно основание – неоснователно обогатяване, поради което
ищцата Н.М. не е и по дефиниция не би могла да бъде надлежно материално легитимирана
да поиска връщането на недължимо внесената от сметката на ищеца Д.М. сума на възнаградителна лихва. По тези съображения, независимо от
становището на съда по отношение на претенцията на Д.М. - предявения от нея Н.М. иск за връщане на дадено без основание следва да
бъде изцяло отхвърлен, като неоснователен.
Искът на Д.М. също следва да бъде отхвърлен, като неоснователен в частта за разликата
над посочената сума от 25 811, 22 лева и до пълния размер на претенцията.
По спорния въпрос относно момента на изпадането на ответника в забава за връщане на недължимо
внесената сума;
Източникът на задължението на
ответника, да върне на ищеца Д.М. недължимо внесената
/получена при начална липса на основание/ лихва не произтича от договор, а от
извъндоговорен източник, какъвто е института на неоснователното обогатяване. В
този случай, доколкото срокът за изпълнение на задължението за връщане не е (и
очевидно няма как да бъде) уговорен предварително - ответникът не би могъл да
изпадне в забава за връщане на даденото без основание преди да бъде изрично
поканен за това. Представените пред настоящия съд доказателства не сочат да е
била отправена изрична покана за връщане на недължимо даденото от ищеца – до
ответника, поради което тезата, че ответникът изпаднал в забава и дължал да
заплати и законната лихва върху получената без основание парична сума е
неоснователен - за периода който предшества предявяването на иска. Както вече
беше посочено, задължението за заплащането на лихва за забава се свързва с
изпадането на длъжника в забава, а поради спецификата на извъндоговорния
източник на процесното задължение – длъжникът /ответникът по иска/ не дължи
лихва за периода преди предявяването на иска на 13.07.2016г. Следователно,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца Д.М. законната лихва върху
сумата от 25 811, 22 лева, само за периода от 13.07.2016г. до
окончателното плащане, а претенцията за осъждане на ответника да заплати
законна лихва за периода от 01.02.2012г. до 21.12.2015г.
Претенцията на ищцата Н.М. за изплащане на лихва върху главницата следва да
бъде отхвърлена изцяло, като неоснователна, тъй като вземането за лихва е
акцесорно спрямо това за главницата, а в настоящото решение съдът вече прие, че
тази ищца не е материално легитимирана да иска връщане на недължимо внесените
парични суми за главницата.
По възражението на ответника за
изтекъл срок на погасителна давност ;
По изложените по- горе съображения, свързани с конкретния момент на
изпадането на ответника в забава в хипотезата на чл. 55, ал.1, пр. първо от ЗЗД
както и поради правилото- че погасителната давност започва да тече от момента
на настъпване на изискуемостта на задължението /чл.114 от ЗЗД/ – съдът счита,
че възражението за изтекъл срок на погасителна давност в конкретния случай не е
изтекъл и възражението на ответника за погасяване по давност на задължението му
да върне недължимо получената сума е неоснователно.
Отделен е въпросът, че за процесното задължение за връщане на недължимо
получената сума намира приложение общата петгодишна давност, регламентирана от
чл.110 от ЗЗД, а не специалният тригодишен давностен срок, регламентиран в
чл.111 от ЗЗД. Противоположната теза на ответника, също няма как да бъде
споделена.
По изложените съображения, съдът
намира, че възражението на ответника за изтекъл срок на погасителна давност за
вземането по чл.55, ал.1, пр.първо от ЗЗД -следва да бъде отхвърлено, като
неоснователно.
По претенциите за присъждане на съдебни разноски.
С оглед изхода
на правния спор, всяка от страните е легитимирана да претендира за осъждане на
насрещната страна- да и заплати съответна част от направените съдебни разноски.
Всяка от
страните е представила своевременно списък на разноските по чл. 80 от ГПК, а
списъците са приложени съответно на стр. 286 и стр.287 от делото.
Съобразно
посочените в тези списъци размери на сумите, направени от страните за съдебни
разноски, чието извършване е установено със съответни разходни документи, съдът
приема, че ищецът Д.М. е легитимиран да получи от ответника – на основание чл.
78, ал.1 от ГПК - сумата от 1285, 65 лева, съразмерно с уважената част от иска,
поради което ответникът следва да бъде осъден да заплати споменатата сума.
Ответникът „У.Б.“
АД е легитимиран да получи от ищците Д.М. и Н.М. – на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК – сумата от 917, 40 лева, поради което двамата ищци следва да бъдат
осъдени да му заплатят посочената сума.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТ на неравноправна клауза на т.
11.1.3. от Общите условия, приложими към Договор за банков кредит №
176/18.12.2007г., съответна на неравноправна клауза на т. ІІІ, І.1 от Анекс от
01.04.2008г. за изменение на Договор за банков кредит № 176/18.12.2007г., които
са сключени между кредитора „У.Б.“ АД от една страна, кредитополучателя Д. Г.М. и солидарния длъжник Н.Г. И.- М. от
друга страна - по претенцията с правно
основание чл. 146 от ЗЗП, която е предявена от Д.Г.М. с ЕГН ********** и Н.Г.
И.- М. с ЕГН ********** ***, срещу „У.Б.“ АД с ЕИК ******* със седалище ***,
пл. „*******
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД с ЕИК ******* със седалище ***, пл. „*******, да
заплати на Д.Г.М. с ЕГН ********** и адрес *** – на основание чл. 55, ал.1, пр.
първо от ЗЗД - сумата от 25 811, 22 лева /двадесет и пет хиляди осемстотин
и единадесет лева и 22 ст./, представляваща общ размер на получена без
основание от ответника парична сума, платена през периода 01.02.2012г. до
21.12.2015г., като съставна част от периодични месечни погасителни вноски на
задължение, произтичащо от банков кредит
по Договор за банков кредит № 176/18.12.2007г. и Анекс от 01.04.2008г., заедно
със законната лихва върху присъдената сума, считано от предявяването на иска на
13.07.2016г. до деня на окончателното плащане, като отхвърля същия иск - в частта - за разликата над
присъдената сума и до пълния претендиран размер от 29 632, 20 лева, както и иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД - за сумата от 7690, 17 лева, представляваща законна лихва за забава
върху недължимо внесената сума за възнаградителна лихва, в периода от 01.02.2012г. до
21.12.2015г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Н.Г. И.- М. с ЕГН ********** и адрес ***
искове: иск с правно основание чл. 55,
ал.1, пр. първо от ЗЗД - за сумата
от от 29 632, 20 лева, представляваща общ размер на получена без основание
от ответника парична сума, платена през периода 01.02.2012г. до 21.12.2015г.,
като съставна част от периодични месечни погасителни вноски на задължение,
произтичащо от банков кредит по Договор
за банков кредит № 176/18.12.2007г. и Анекс от 01.04.2008г. и иск с
правно основание чл. 86 от ЗЗД - за
сумата от 7690, 17 лева, представляваща законна лихва за забава върху недължимо
внесената сума за възнаградителна лихва,
в периода от 01.02.2012г. до 21.12.2015г.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД с ЕИК ******* със седалище ***, пл. „*******, да заплати на Д.Г.М.
с ЕГН ********** и адрес *** – на
основание чл. 78, ал.1 от ГПК - сумата от 1285, 65 лева (хиляда двеста
осемдесет и пет лева и шестдесет и пет ст.), представляваща съдебни разноски
пред Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Д.Г.М. и Н.Г. И.- М., да заплатят на „У.Б.“ АД, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК – сумата
от 917, 40 лева (деветстотин и
седемнадесет лева и четиридесет ст. лева), представляваща
съдебни разноски пред Софийски градски съд.
Решението подлежи на въззивно обжалване,
пред Апелативен съд София, в двуседмичен срок от връчване на препис
от него на страните.
СЪДИЯ: