РЕШЕНИЕ

Номер ІІ- 123                                            03.12.2019 г.                                                гр.Бургас

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                                   втори въззивен граждански състав

На:      дванадесети ноември                                             две хиляди и деветнадесета година

В публично заседание в следния състав:

 

                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА

                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА

                                                                                                         ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА

 

Секретар        Стойка Вълкова

Прокурор

като разгледа докладваното от съдия  Елеонора Кралева

въззивно гражданско дело номер 1552 по описа за 2019 година

 

Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Бургас, адрес: гр.Бургас, ул.“Христо Ботев“ № 46, представлявана от директора Калоян Калоянов, подадена чрез ю.к.Ана Димчева, против решение № 2103/03.09.2019 г., постановено по гр.д.№ 5326/2019 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което ОД на МВР – Бургас е осъдена да заплати на Т.И.Б., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Раковски“ № 2 – адв.Станко Кралев, сумата от 1720.13 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.07.2016 г. до 30.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 03.07.2019 г., до окончателното изплащане, както и сумата от 350 лв. за направените по делото разноски. С решението ОД на МВР - Бургас е осъдена да заплати по сметка на РС – Бургас сумата от 150 лв. за изготвена експертиза и 68.81 лв. за държавна такса.

Въззивникът изразява недоволство от първоинстанционното решение, като счита същото за неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон. Излага се становище, че съдът неправилно е преизчислил положения от ищеца нощен труд по правилата на КТ и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, според които нощният труд се преизчислява с коефициент 1,143, за да се приравни на дневен. Заявява, че по отношение полагането на нощния труд приложение намират правилата на действалите към процесния период Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., които уреждат по специален начин заплащането на нощния труд в системата на МВР. Посочва се, че за разлика от действалата преди това Наредба № 8121з-407/19.08.2014 г., в приложимите две наредби липсват разпоредби, които да уреждат увеличение на часовете нощен труд с коефициент, а е предвидено, че за държавните служители в МВР е възможно полагането на труд и през нощта между 22 ч. и 06 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. Поради това, въззивникът счита, че съгласно действащата към процесния период правна уредба, съотношението между дневен и нощен труд в системата на МВР е 1:1, т.е. осем часа нощен труд са равни на осем часа дневен труд, а не както е по КТ и НСОРЗ, съгласно които 7 часа нощен труд се приравняват на осем часа дневен труд. Според въззивника, целта на коефициента от 1,143 е да определи възнаграждението на работника и служителя така, че когато той работи 7 часа да получава трудово възнаграждение за 8 часа, поради което в тези случаи не се работи извънредно по смисъла на чл.143, ал.1 КТ, като извънреден труд би бил налице само, ако работниците и служителите действително са работили извън установеното за тях работно време. В съответствие с това, на държавните служители в МВР се изплаща допълнително възнаграждение за нощен труд в размер на 0.25 лв. за всеки отработен час. В тази връзка се счита, че районният съд неправилно е приел, че липсата на изрична норма в действалите през процесния период наредби на министъра на МВР представлявала празнота в специалната уредба и обуславяла субсидиарното прилагане на общата Наредба за структурата и организацията на работната заплата. За неправилен се счита и извода на съда, че НСОРЗ и съответната наредба на министъра на МВР са действали едновременно, а не паралелно и алтернативно, т.е. при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент 1.143 и са същите тези нощни часове се заплаща допълнително трудово възнаграждение за нощен труд. Според въззивника, тези изводи на районния съд водят до неправилност и необоснованост на обжалваното решение, поради противоречието му с материалния закон. Моли въззивния съд да отмени атакуваното решение и вместо него да постанови ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Не се правят нови доказателствени искания.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия-ищец Т.И.Б., подаден чрез пълномощник адв.Станко Кралев, в който са изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба. Изразява се съгласие с изводите на БРС, че при липса на специални норми, следва да се прилагат общите такива, тъй като липсата на изрични норми в действалите за процесния период наредби на МВР не следва да се тълкува като законово въведена забрана за преизчисляване на положения нощен труд от служителите на МВР, а същата е празнота в нормативната уредба, поради което следва да се прилага общата НСОРЗ, а именно чл.9, ал.2 от същата – при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневното отчитане на работното време за съответното работно място. Сочи, че съгласно чл.187, ал.5 ЗМВР работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработените до 70 часа на тримесечен период, като Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. – чл.26, ал.1, предвиждат, че при сумирано отчитане на работното време общия брой на отработените часове по график се сравнява с нормата работни часове за отчетния период, получена от броя календарни работни дни за периода, умножени по осем и получените часове над тази норма се отчитат като положен труд извън редовното работно време. В тази връзка се посочва, че за периода от 01.07.2016 г. до 30.06.2019 г. ищецът е положил общо 1760 часа нощен труд, които преизчислени с коефициент 1.143 възлизат на 2011.68 часа, което от своя страна води до 251.68 часа извънреден труд, който следва да бъде допълнително заплатен от ответника със сумата от 1720.13 лв. Моли въззивния съд да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Не се правят нови доказателствени искания. Претендира присъждане на разноските пред въззивната инстанция.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК  и от легитимирано лице, поради което съдът я намира за допустима.

Предявеният иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР.

Ищецът Т.И.Б. претендира за осъждане на ответника ОД на МВР-Бургас да му заплати сумата от 1720.13 лв. (съобразно изменението на претенцията по реда на чл.214 ГПК), представляваща дължимо допълнително възнаграждение за извънреден труд от 251.68 часа, за периода от 01.07.2016 г. до 30.06.2019 г., получени при преизчисляване на положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1.143, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Изложени са твърдения, че през периода 01.07.2016 г. – 30.06.2019 г. ищецът е полагал труд, при 12-часови работни смети по определен график за всеки месец, като старши полицай в Пето РУ-Бургас и във Второ РУ-Бургас, които са структурно подчинени на ОД на МВР – Бургас. Твърди се, че в този период ищецът е положил общо 2000 часа нощен труд, които часове преизчислени с коефициент 1.143 правят общо 2286 часа дневен труд. Това преизчисляване от нощен към дневен труд водело до извънреден труд от 286 часа, на стойност от 1716 лв., които следва да бъдат заплатени от ответника и тази сума се претендира с предявения иск.

По реда на чл.214, ал.1 ГПК и съобразно експертното заключение, ищецът е изменил размера на претенцията си, като претендира ответника да му заплати сумата 1720.13 лв. за положен от него извънреден труд в размер на 251.68 часа, получени след преизчисляване на положения нощен труд в дневен с коефициент 1,143, съобразно чл.9, ал.2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата.

В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът ОД МВР – Бургас, чрез процесуалния си представител е оспорил предявения иск като неоснователен. Посочил е, че положеният от ищеца извънреден труд е бил надлежно начислен и отразен в съответните протоколи, както и своевременно заплатен по правилата на действалите през процесния период Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016г. на министъра на МВР. В тези наредби липсвал текст, по който да се прилага претендираното от ищеца преизчисляване на нощния труд в дневен с коефициент 1.143, като е изложено становище, че съгласно приложимата специална правна уредва, действаща в системата на МВР съотношението между дневен и нощен труд е 1 : 1, а не както е по КТ и по НСОРЗ, съгласно които 7 часа нощен труд се приравняват на 8 часа дневен труд. Посочено, че във връзка с отчитането и заплащането на нощния труд са издадените от министъра на МВР заповеди № 8121з-791/28.10.2014 г. и № 8121з-1429/23.11.2017 г., съгласно които за целия процесен период за всеки отработен час между 22.00 часа и 06.00 часа  на държавните служители се заплаща допълнително възнаграждение за нощен труд в размер на 0.25лв.

Първоинстанционният съд е приел, че в действалите в процесния период Наредби № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016г. на министъра на МВР не е предвидено преизчисляването на часовете положен нощен труд с определен коефициент, каквато е била регламентацията на действалата до 01.04.2015 г., а впоследствие и в периода 11.07.2016 г. – 02.08.2016 г. разпоредба на чл.31, ал.2 от Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. Прието е, че липсата на такива изрични норми в Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. (отм.) и Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. представлява празнота в специалната правна уредба, касаеща служителите в МВР, която следва да бъде запълнена чрез субсидиарно прилагане на съответните норми на общата Наредба за структурата и организацията на работната заплата. Съгласно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, при сумирано отчитане на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място, който коефициент възлиза на 1.143. Прието е, че това субсидиарно прилагане на цитираната НСОРЗ се налага поради факта, че в случая се касае за полагане на труд от ищеца, макар и по служебно правоотношение и третирането му по различен начин от работещите по трудово правоотношение относно изчисляването на часовете положен труд при сумирано изчисляване на работното време, би довело до поставянето му в по-неблагоприятно положение спрямо работещите на трудов договор, което е недопустимо. По горните мотиви и съобразно приетото експертно заключение, БРС е приел, че за периода м.юли 2016 г. – м.юни 2019 г. ищецът е положил общо 1760 часа нощен труд, които преизчислени с коефициент 1.143 се равняват на 2011.68 часа дневен труд, т.е. налице е разлика от 251.68 часа, за които на ищеца не е било платено допълнително възнаграждение в размер на 1720.13 лв., поради което исковата претенция е уважена като основателна в претендирания размер, ведно със законната лихва от предявяването на иска.

 

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

След самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази приложимите разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като изцяло споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение. Въззивната инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на БРС за основателност на предявения осъдителен иск по чл.179, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 КТ, като препраща към мотивите на решение на основание чл.272 ГПК.

По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:

Наведените във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до това, че по отношение на служителите на МВР следва да се прилагат наредбите, издадени от министъра на вътрешните работи, на основание законовата делегация на чл.187, ал.9 ЗМВР, които уреждат реда за организация и разпределяне на работното време, за неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурствата, времето за отдих и почивки, поради което се счита от въззивника, че БРС неправилно е приел наличие на налице непълнота в специалната уредба, при която следва субсидиарно да се приложи Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в т.ч. и нормата на чл.9, ал.2 НОСРЗ.

Настоящата инстанция намира така релевираните възражения за неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР, към основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за за извънреден труд. Какво се разбира под извънреден труд се казва в нормата на чл.143, ал.1 КТ – „извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. В случая, съгласно чл.187, ал.1 ЗМВР нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие, а при работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.187, ал.3 ЗМВР). А разпоредбата на чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 ЗМВР постановява, че работата извън редовното работно време от 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Действително, по отношение реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители, са създадени специални правила, определени с наредба на министъра на МВР на основание законовата делегация на чл.187,ал.9 ЗМВР. Така, за процесния период 01.07.2016 г. – 30.06.2019 г. са действали правилата на Наредба Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на МВР, уреждащи реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи. Цитираните наредби съдържат аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.3, ал.3 от двете наредби). И в двете наредби – в чл.31 от тях е предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.

Видно е обаче и е безспорен факт, че в Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд пред нощта, както е било уредбата в предходната Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, който гласи, че при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период. При това положение, въззивният съд намира, че в действащите в процесния период подзаконови нормативни актове е налице празнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, както правилно е приел и районния съд, като възраженията на въззивника в този смисъл са неоснователни.

В тази връзка, нормата на чл.46, ал.2 ЗНА предвижда, че когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Ето защо, макар и в действащия ЗМВР да няма законова делегация, препращаща към общия Закон за държавния служител, както това е било уредено в отменения ЗМВР, то доколкото няма изрично уредено нещо друго, за неуредените отношения приложене намира ЗДСл, който от своя страна пък прекраща към трудовото законодателство по КТ. Така, разпоредбата на чл.67, ал.3 ЗДСл постановява, че минималните и максималните размери на основните заплати по нива и степени за държавните служители, размерите на допълнителните възнаграждения и редът за получаването им  се определят с наредба на Министерския съвет и не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство.

Предвид горното и тъй като размерите на допълнителните възнаграждения на държавните служители не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство, то при безспорната липса на изрична уредба в специалните наредби, издадени от министъра на МВР, в случая субсидиарно приложение намират правилата на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Ето защо, изводите на БРС са правилни, а всички изложени възражения от въззивника са неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.2 НСОРЗ, при сумарно изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на съотношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място, т.е. приложимият коефициент е 1,143. Предвид изложените по-горе съображения, въззивният съд намира, че при липсата в случая на специално правило, което да определя методология за превръщането на отработените нощни часове в дневни при сумирано изчисляване на работното време на държавните служители в МВР, то наличната нормативна празнота следва да се преодолее чрез субсидиарното приложение на чл.9, ал.2 НСОРЗ. Както бе посочено, възприемането на обратното становище би поставило държавния служител в системата на МВР в неравностойно положение спрямо работниците по трудово правоотношение и другите държавни служители, чийто правоотношения се регламентират от КТ и ЗДСл. Ето защо, настоящата инстанция намира за неоснователни изложените във въззивната жалба възражения и доводи относно неприложимост към процесното служебно правоотношение на установения в нормата на чл.9, ал.2 НСОРЗ коефициент за преизчисление на нощния труд в дневен.

С оглед изложените съображения и предвид събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание. По отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че за периода 01.07.2016 г. – 30.06.2019 г. ищецът Т.Б. е положил нощен труд от 1760 часа, които преизчислени с коефициент 1,143 и приравнени на дневно работно време възлизат на 2011,68 часа, като разликата от 251.68 часа не е отчетена по протоколи за положен труд и стойността на тези 251.68 часа в размер на 1720.13 лв. не е начислена, съответно – не е изплатена на ищеца. Ето защо, предявеният иск се явява основателен и доказан в претендирания размер от 1720.13 лв., поради което следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба.

Предвид горното, Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за неоснователна, а поради съвпадане изцяло на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, постановеното от БРС решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

При този изход на спора и направените искания за разноски, съдът намира, че на основание чл.78, ал.3 ГПК въззивникът ОД на МВР-Бургас следва да заплати на въззиваемия Т.Б. сумата от 350 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство, съгласно представен договор за правна защита и съдействие. В тази връзка, съдът намира за неоснователно направеното от въззивника възражение по чл.78, ал.5 ГПК, тъй като заплатеното от въззивната страна адвокатско възнаграждение граничи с минималния размер, определен в чл.7, ал.2, т.1 Наредба № 1/2004 г. за МРАВ и в този смисъл не се явява прекомерно.

Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 2103/03.09.2019 г., постановено по гр.д.№ 5326/2019 г. по описа на Районен съд – Бургас

 

ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – Бургас, адрес: гр.Бургас, ул.“Христо Ботев“ № 46, представлявана от директора, да заплати на Т.И.Б., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** гр.Бургас, ул.“Раковски“ № 2 – адв.Станко Кралев, сумата от 350 лв. за направените във въззивното производство пред БОС съдебни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: 1.                               2.