№ 151
гр. Сливен, 15.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Пенка Сп. Иванова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20222200500196 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №208/28.03.2022г. по гр.д.№
4973/2021г. на С. районен съд, с което е осъдено „Туроисма контракт“ ООД, гр.С. да
заплати на В. М. ИНДЖ. от с. Кортен, общ. Нова Загора, както следва: 1. на основание
чл.128, вр. с чл.242 и 269 от КТ, сумата от 1724,69лв., представляваща неизплатено
трудово възнаграждение, от което 353,68лв. за м.02.2020г. и 1371,01лв. за м.06.2020г.,
ведно със законната лихва за забава, считано от 07.08.2020г. до окончателното й
изплащане, като иска над уважената част до пълния предявен размер от 4694лв. е
отхвърлен като неоснователен и недоказан; 2. на основание чл.215 от КТ, сумата от
1026лв. командировъчни пари, от които 205,35лв. за м.02.2020г., 205,35лв. за м.
05.2020г. и 616,05лв. за м.06.2020г. С Решението са отхвърлени като неоснователни
предявените от В. М. ИНДЖ. против „Туроисма контракт“ ООД, гр.С., искове, както
следва: на основание чл.128, вр. с чл.242, вр. с чл.269 иск за заплащане на трудово
възнаграждение в размер на 12908,44лв. за периода м.07.2019г. – м.12.2019г. и на
основание чл.215 от КТ иск за заплащане на командировъчни пари в размер на
3148,70лв. за 2019г. С Решението са присъдени по съразмерност разноски на двете
страни и ответното дружество е осъдено да заплати държавна такса и разноски за вещо
лице в полза на съдебната власт.
1
Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство В.
М. ИНДЖ. чрез пълномощник адв. М.Д. и с нея се обжалва посоченото решение в
частите, с които са отхвърлени исковите му претенции и относно разноските.
Във въззивната жалба, въззивникът В.И. чрез пълномощника си адв. Д. посочва,
че първоинстанционното решение в обжалваните отхвърлителни части е неправилно и
незаконосъобразно. Посочва, че съдът неправилно не е кредитирал показанията за
извършена работа от дигиталната персонална карта на водача В.И., които не били
оспорени по делото от другата страна. Съдът следвало да зачете фактите по
дигиталната карта. Не следвало да се събират други доказателства, тъй като това било
преклудирано с неподаване на отговор на исковата молба. По логиката, по която съдът
приел наличие на трудово правоотношение за част от периода без подписан трудов
договор, следвало да приеме наличие на такова и за предходния период по данните от
дигиталната карта, тъй като е работил на тежкотоварен камион със същия
регистрационен номер и в двата периода. С оглед изложеното, въззивникът моли
въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да
постанови ново, с което да уважи исковите му претенции изцяло. Претендира
присъждане на направените пред двете инстанции разноски.
С въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства във
въззивната фаза на производството.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна.
В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна
жалба.
В с.з., въззивникът В. М. ИНДЖ., редовно призован, не се явява и не се
представлява.
В с.з., въззиваемото дружество „Туроисма контракт“ ООД, гр.С., редовно
призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от
процесуален представител по пълномощие адв. О.Н. от САК, който оспорва въззивната
жалба, като неоснователна. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение в
обжалваните части, като правилно и законосъобразно. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззивника.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, с оглед обхвата на
2
обжалването – допустимо в обжалваните части.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства,
намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл.
272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
С.ят районен съд е бил сезиран с предявени от В. М. ИНДЖ. против „Туроисма
контракт“ ООД, гр.С. при условията на обективно кумулативно съединяване искове,
както следва: искове за заплащане на неплатено трудово възнаграждение за периода м.
юли 2019г. – м.декември 2019г. в общ размер на 12908,44лв. и за м.02.2020г. и
м.06.2020г. в общ размер от 4694лв. /по 2347лв. месечно/, с правно основание чл.128,
т.2, вр.242, вр. 269, ал.1 от КТ; искове за заплащане на командировъчни пари за 46 дни
през 2019г. в размер на 3148,70лв. и за 15 дни за 2020г. през м.февруари, м.май и
м.юни, в размер на 1026,75лв., с правно основание чл.215 от КТ, ведно със законната
лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба.
Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част
на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции,
правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от
ищеца накърнени права, правна квалификация на предявените искове. Направил е
доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна
и равна възможност за защита в производството.
Съдът намира въззивната жалба за неоснователна.
Твърденията на ищеца са че през двата процесни периода м. юли 2019г. –
м.декември 2019г. и след това от 23.12.2019г. до 03.07.2020г. е сключил трудов договор
с ответното дружество за длъжност „Водач на товарен автомобил“, като е изпълнявал
международни курсове извън страната в Германия, Белгия и Нидерландия.
Доказателствената тежест относно правнорелевантните факти – трудово
правоотношение, командироване за извършване на международни превози, място на
командироване, респ. дестинации на курсовете, продължителност, както и размер на
командировъчните пари, се носи от ищеца – въззивника И., както правилно са му
указани от районния съд.
Ответникът отрича наличие на трудово правоотношение с ищеца в периода м.
юли 2019г. – м. декември 2019г., както и възлагането на каквато й да е дейност на
ищеца във връзка с осъществяване на превози. Както бе посочено, доказателствената
3
тежест за установяване наличието на твърдяното трудово правоотношение се носи от
ищеца И., който следва да го установи по пътя на пълното, пряко и главно доказване. В
тази насока не са ангажирани безспорни доказателства, от които да се направи извода
за наличие на трудово правоотношение между страните. Трудов договор в изискуемата
писмена форма /чл.62, ал.1 от КТ/ не е представен по делото, такъв не е регистриран в
НАП, не се съдържа в трудовото досие на ищеца в ответния работодател.
Работодателят е извършвал начисления във ведомостите си на името на ищеца, като е
регистрирал в НАП трудов договор и е запращал осигуровки за периода от 27.12.2019г.
до 03.07.2020г., но не и за периода от м.07.2019г. до 22.12.2019г. Поради това съдът
приема, че за този период между страните не е имало възникнало трудово
правоотношение.
Следва да се отбележи, че от показанията на персоналната дигитална карта на
водача и от справката за използвани автомобили от водач В. М. ИНДЖ., не може да се
направи извод за наличие на трудово правоотношение между ищеца и ответното
дружество. От тези документи не може да се установи за кой работодател е полагал
труд водача, тъй като те не съдържат данни за работодател, спедитор, превозвач,
собственик на товара или превозните средства. Не се установява дори и по косвен път
извършването на дейност по възлагане на ответното дружество. Поради това, тези
документи не установяват твърдяното наличие на трудово правоотношение с
ответника. Възраженията на въззивника в тази насока са изцяло неоснователни. Освен
това по делото е установено, че ответното дружество не е собственик на товарните
автомобили, управлявани от ищеца през този период. Поради това, управляването на
автомобила не означава извършване на трудова или друга дейност в полза на ответното
дружество. Освен това ищецът е управлявал един и същ автомобил както през
процесния период на 2019г., както и преди това – през м.май 2019г., когато е бил в
трудовоправни отношения с друг работодател – „Логтранс БГ“ ЕООД /арг.
заключението на СИЕ/.
Следователно, твърдението на ищеца за наличие на трудово правоотношение с
ответното дружество „Туроисма контракт“ ООД, гр.С. през този период м. юли 2019г.
– 22.12.2019г., е недоказано. Напротив, от представените с исковата молба писмени
доказателства – справки от НАП може да се направи извода, че в периода от
15.07.2019г. /прекратен трудов договор с „Логтранс БГ“ ЕООД/ до 23.12.2019г.
/сключен трудов договор с „Туроисма контракт“ ООД/, ищецът не е имал сключени
трудови договори, не е бил в трудовоправни отношения с никакъв работодател, още
по-малко с ответното дружество. Плащанията на заплата и командировъчни пари от
ответното дружество са започнали през м.януари 2020г., видно от представените с
исковата молба извлечения от банковата сметка на ищеца.
Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва изрично да се посочи, че
4
от представените с исковата молба доказателства и от заключението на назначената по
искане на ищеца СИЕ не се установява по пътя на пълното, пряко и главно доказване
главния факт, от който произтичат претенциите на ищеца – наличие на трудово
правоотношение между него и ответното дружество за периода м. юли 2019г. –
22.12.2019г. Поради това, той следва да понесе своеобразната санкция от
неизпълнението на основното си процесуално задължение и съдът да приеме за
неосъществил се този недоказан факт.
С оглед липсата на трудово правоотношение, за ищеца не е възникнало правото,
съответно за ответното дружество насрещното задължение, за заплащане на трудово
възнаграждение и командировъчни пари за този период. Двете искови претенции – по
чл.128 от КТ и по чл.215 от КТ се явяват неоснователни и недоказани и като такива
следва да бъдат отхвърлени.
По отношение на периода от 23.12.2019г. до 03.07.2020г.:
Ответното дружество признава факта, че е сключен трудов договор с В.И. едва на
23.12.2019г., като трудовото правоотношение било прекратено на 03.07.2020г. Този
трудов договор е регистриран в НАП. С акт за изпращане от 27.12.2019г., И. е изпратен
за изпълнение на временна работа в предприятие ползвател в Нидерландия, считано от
30.12.2019г.
Въззивникът не оспорва изводите на районния съд относно наличието на трудово
правоотношение за длъжността „шофьор товарен автомобил /товарни превози/“ за
периода 23.12.2019г. – 03.07.2020г. За този период спорен е въпроса дали ищецът -
въззивникът И. е полагал труд по правоотношение през месеците февруари и юни
2020г., дължи ли се и в какъв размер трудово възнаграждение и командировъчни пари.
От доказателствата по делото – персонална дигиталната карта на водача и
заключението по назначената от съда СИЕ, кредитирано и от настоящата инстанция, се
установява, че през м. февруари 2020г. ищецът е отработил 3 раб. дни, а през м.юни
2020г. – 13 раб. дни. За тези месеци за положения труд, съгласно договореностите
между страните, на И. се дължи трудово възнаграждение за м.февруари 2020г. в размер
на 353,68лв., а за м.юни 2020г. в размер на 2320,18лв., от които 949,17лв. са му
изплатени от работодателя. Ответното дружество не е доказало заплащане на
трудовото възнаграждение за м. 02.2020г. и остатъка за м.06.2020г. в размер на
1371,01лв. Поради това съдът намира тази искова претенция по чл.128 от КТ за м.02 и
м.06.2020г. за основателна и доказана в размер на 1724,69лв., до който следва да се
уважи, а в останалата част до пълния претендиран размер от 4694лв. – да се отхвърли
като неоснователна.
През този период 23.12.2019г. – 03.07.2020г. е установено и не се спори от
страните, че ищецът е изпълнявал международни курсове, като е бил изпратен с
нарочен акт в предприятие ползвател в Нидерландия. В този случай и съгласно
5
разпоредбата на чл.215 от КТ, работникът има право да получи освен брутното си
трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари.
Видно от заключението на СИЕ на И. не са изплатени командировъчни пари за
м.февруари 2020г. в размер на 205,35лв., за м.май 2020г. в размер на 205,35лв. и за
м.юни 2020г. в размер на 616,05лв., въпреки положения труд и дължимостта на
съответни командировъчни пари. Ответникът – работодател не е ангажирал
доказателства за заплащането на дължимите за тези месеци командировъчни пари.
Поради това тази искова претенция по чл.215 от КТ за периода м.02.2020г., м.05.2020г.
и м.06.2020г. за основателна и доказана в пълния претендиран размер от 1026,75лв. и
следва да се уважи.
Върху главниците за трудово възнаграждение и командировъчни пари следва на
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД да се присъди и обезщетение за забава в размер на
законната лихва, считано от подаване на исковата молба на 07.08.2020г., с оглед
исковата претенция, както правилно е присъдил районния съд.
Като е достигнал до същите правни изводи, първоинстанционният съд е
постановил правилен и законосъобразен акт, нестрадащ от посочените във въззивната
жалба пороци като такъв следва да се потвърди в обжалваните части.
Първоинстанционното решение в уважителните части не е обжалвано и като
такова е влязло в сила.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора, правилно и законосъобразно районният съд е присъдил
и на двете страни по съразмерност разноски по делото пред първата инстанция.
Правилно и законосъобразно, на основание чл.78, ал.6 от ГПК районният съд е
осъдил ответното дружество да заплати съответна държавна такса и разноски в полза
на бюджета на съдебната власт.
Първоинстанционното решение и в тези части следва да се потвърди.
Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора
по въззивната жалба - неоснователност на същата, следва да се поемат от въззивника,
като той понесе своите разноски, така, както са направени.
Въззиваемото дружество не е претендирало и не е доказало направени разноски
пред въззивната инстанция, поради което такива не следва да се присъждат.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №208/28.03.2022г., постановено
по гр.д.№ 4973/2021г. на С. районен съд в обжалваните части.
6
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчване на препис от същото на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7