Р Е Ш Е Н И Е
№ 334, година 2016, 05. 08. гр. Бургас
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, в публично заседание на шести юли, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вела Стайкова
секретар Ж.Г., постави на разглеждане т. дело № 227 по описа на БОС за 2015 г. и за да се произнесе съобрази, следното:
Производството е образувано по искова молба на „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260 п.к. 1766, чрез адв. Габриела Димитрова, САК, адв. сдружение „Фронтекс Лигъл Сървисис“, адрес за съобщения: гр. София, район Лозенец, п.к. 1407, ул. „Хенрик Ибсен“ № 15, ет. 7, срещу „Хар Мил България“ ООД, ЕИК *********, представлявано от управител, гр. Бургас, ж.к. „Изгрев“ бл. 68, вх. 1, т. 3 и М.И.Б., ЕГН **********,***, за приемане за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца , по издадената заповед за изпълнение , по ч.гр.д. № 448/15г. на БРС, сумата 86896, 46 лв. – договорна лихва, за периода от 21. 02. 2012г. до 22. 01. 2015г. по договор за банков кредит от 25. 01. 2007г. и договор за поръчителство от 08. 12. 2009г. , както и да бъдат осъдени „Хар Мил България“ ООД, ЕИК *********, представлявано от управител, гр. Бургас, ж.к. „Изгрев“ бл. 68, вх. 1, т. 3 и М.И.Б., ЕГН **********,***, да заплатят солидарно, сумата 151715, 47 лв. – главница по договора за банков кредит, ведно със законна лихва, считано от датата на иска, до окончателното пращане. Претендират се разноски по това дело и по ч.гр.д. № 448/ 15г. на БРС. Представени са и са ангажирани доказателства.
В съдебно заседание, ищецът, чрез процесуален представител, поддържа предявените искове, взема становище по направените, в съдебното заседание, възражения от ответниците.
Ответниците, редовно призовани, се явяват: първият, представляван от управителя Б., вторият – М.Б. – лично. Оспорва исковете, като недопустими и неоснователни. Поддържа всички възражения, формулирани в отговорите на исковата молба и допълнителната такава, както и в депозираните становища.
Бургаският окръжен съд, след като съобрази предявените искове, направените възражения, по тях, събраните доказателства и закона, намира за установено, следното:
Предявени за разглеждане са искове, с правни основания- чл. 422 от ГПК и чл. 430 от ТЗ.
Ищецът твърди, че на 25. 01. 2007г. е сключил договор за банков кредит, продукт „Бизнес револвираща линия- плюс“ № ВL 4258, с „Хар Мил България“ ООД, ЕИК *********, в изпълнение на който е предоставил на ответника 150000 лв. – кредит, във формата на кредитна линия. На 08.12.2009г. банката сключва договор за поръчителство с М.Б., с който тя се задължава да отговаря солидарно за задълженията на първия ответник, като кредитополучател, по договора за кредит, включително за главницата, лихвите, таксите, комисионните и всички други разноски, по събиране на вземането и и всички претърпени от кредитора, вреди от неизпълнението на договора за кредит.
Ищецът сочи, че на 08. 12. 2009г. страните подписват Анекс № 1, към кредитния договор, с който предоговарят остатъчния дълг, по кредита и въвеждат облекчен ред за погасяване на съществуващите вземания/ чл. 2 чл. 3 от анекса/. Договорен е 6- месечен период за облекчено погасяване кредита, считано от датата на анекса, през който ще се плащат само част от начислените лихви, а остатъкът от дължимите лихви, се заплаща на датата на изтичане на периода. След изтичане на периода на облекчено погасяване, кредитополучателят се задължава да погасява дължимите суми, на месечни вноски, за срок до 15. 02. 2017г.
Съгласно чл. 8 от Анекс № 1 от 08. 12. 2009г. във връзка с чл. 25 „г“ и чл. 26“в“ от кредитния договор, при неплащане на едно дължимо месечно плащане на падеж, на вноска за главници и/или лихва, от кредитополучателя, кредиторът има право да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем. В такъв случай- при предсрочна изискуемост и при просрочие на дължими погасителни вноски, по кредита, дължимата лихва, съгласно договорения размер в чл. 3 от договора, се увеличава автоматично с наказателна надбавка/неустойка/ за просрочие на главницата, в размер на 10 пункта, съгласно чл. 4 от договора.
Ищецът твърди още, че поради просрочие на дължимите вноски, кредиторът е обявил кредита за предсрочно изискуем, на 22. 11. 2014г. чрез връчена нотариална покана на кредитополучателя, на 14. 11. 2014г. по реда на чл. 50 във вр. с чл. 47 от ГПК. намира, че предсрочната изискуемост е настъпила на 22. 11. 2014г. защото това е датата, следваща датата, на която длъжниците е следвало да заплатят, дължимите суми, съгласно допълнително предоставения им срок, за плащане по посочената покана, считано от датата на получаването и. Нотариална покана е изпратена и на втория ответник, като поръчител и е връчена, по реда на чл. 47 от ГПК, на 09.12. 2014г.
Въз основа на депозирано заявление, по 417 от ГПК, ищецът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, по ч.гр.д. № 448/15 на БРС, за част от договорната лихва. Поради подадено възражение, по чл. 414 от ГПК, е предявен искът, за установяване на вземането за дължима договорна лихва по договора за кредит. Осъдителният иск е за непогасената главница по кредита.
В отговора на исковата молба, ответниците, чрез пълномощник, оспорват исковете, като недопустими, неоснователни и недоказани.
По отношение на недопустимостта: оспорена е активната легитимация на ищеца, поради това, че кредитния договор от 25. 01. 2007г. е прекратен едностранно от банката, на 26. 06. 2010 г. Ответниците намират, че при едностранно прекратяване на процесния договор, ищецът няма правно основание да търси падежирали суми, по него, представляващи договорни лихви, за периода на едностранното прекратяване. Счита, че това вземане има характер на възнаграждение и се уговаря за ползвани парични средства, от предоставянето им, до настъпване на забава за връщането им- чл. 240, ал. 2 от ЗЗД и се дължи, при действащ договор, като при настъпване на предсрочна изискуемост и прекратяване на договора, се дължи обезщетение за вреди, по чл. 86, 1 от ЗЗД, а не договорна лихва.
Ответниците намират за недобросъвестно съставено, представеното от ищеца, извлечение от сметка. Сочат, че представеният погасителен план, не съдържа техни подписи, едностранно е съставен, за целите на производството.
Ответниците твърдят, че предявената искова претенция, във връзка с договор за банков кредит, продукт „Бизнес револвираща линия- плюс“ № ВL 4258 и анекс, към него и договор за поръчителство, е налице сила на пресъдено нещо, по приключил спор, между същите страни, с влязло в сила решение. В тази връзка е посочено, влязло в сила решение № 249 от 04. 08. 2014г. по т.д. № 452/13г. на БОС. Направен е извод, че не дължат изпълнение по издадената заповед за изпълнение, въз основа на обявена повторна предсрочна изискуемост, защото е важен крайният извод на съда, по влязлото в сила решение, без да се прави преценка на основанията, поради които искът е отхвърлен.
По отношение на осъдителния иск, ответниците поддържат изброените възражения за недопустимост, като добавят, че е недопустимо присъединяването на установителен иск по реда на чл. 422 от ГПК, с осъдителен иск. Намира за недопустимо, банката да предявява осъдителен иск, при отхвърлянето му, в частта на главницата, в заповедното производство.
Исковете, са оспорени, като недопустими, по отношение на ответницата М.Б., в качеството и на поръчител, поради неспазването на шест месечния преклузивен срок, по чл. 147 от ЗЗД, който започва да тече, според ответника, от датата на последното извършено плащане, по кредита, което е било през 2010г.
Направено е искане за прекратяване на производството по делото, като недопустимо.
По отношение на неоснователността на исковете, ответниците възразяват, че липсва уведомяване, от страна на банката, за предсрочната изискуемост, която има действие, от момента на получаване от длъжника, на волеизявлението на кредитора. Оспорена е представената нот. покана, защото е изпратена, преди да има влязло в сила решение, по т.д. № 452/15г. на БОС, между същите страни. Освен това, нот. покана не е била изпратена на постоянния адрес, по лична карта на ответницата Б., издадена през 2010 г. поради което липсва надлежна връчване, от нотариуса. Оспорено е и връчването на адреса на дружеството – първи ответник, защото не е имало залепване. Направен е извод, че не са налице предпоставките на чл. 418 от ГПК.
При евентуалност, е посочено, че в изпълнение на чл. 432, ал. 2 от ТЗ, банката е следвало да даде на длъжника достатъчен срок, преди да упражни правото си за предсрочно връщане на сумата, което не е сторено. Счетено е, че банката е действала недобросъвестно, в случая, при упражняване на правото си, да превърне кредита в предсрочно изискуем.
Като недоказана по размер, е оспорена претенцията за договорна лихва, за периода от 21. 02. 2012г. до 22. 01. 2015г. , в размер на 86869, 46 лв. Позовават се на представен погасителен план от 12. 08. 2013г. от ищеца, по т.д. № 452/ 13г. на БОС, съобразно който, за периода от 21. 02. 2012г. до 21. 08. 2013г. месечната вноска за лихва е 0 лв. месечната вноска за главница е 0 лв. и за такси – 0 лв.
Оспорени, като нищожни, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като накърняващи добрите нрави, са чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 3, чл. 4 и чл. 20 от договора. Съгласно договора, дължимата годишна лихва, по кредита, включва действащия базов лихвен процент- малки фирми/БЛПМФ/ за лева, обявен от банката, който към датата на подписвате, е в размер – 10%. След започване на усвояване на кредита, е започнал да нараства значително, в резултат на едностранно вдигане на лихвата от банката. Олихвяването е станало с прекомерно високи лихви. Направен е извод, че оспорените четири клаузи са нищожни, защото накърняват договорното равноправие и водят до едностранно променяне на лихвения процент и условията по кредита.
По отношение на ответницата Б., оспорените клаузи, са посочени, като попадащи в приложното поле на чл. 143 от Закона за защита на потребителите, като неравноправни клаузи: уговорени във вреда на потребителя, неотговарящи на изискванията за добросъвестност и водещи до значително неравновесие между правата и задълженията между страните, в ущърб на потребителя. Ответниците твърдят, че договаряне , в случая, е липсвало, при сключване на договора и анекса, към него, е налице едностранно налагане на общи условия. Сочат, че не са били уведомявани за вдигане на лихвата, нито имат договорена възможност да се откажат от договора. В случая, промяната на лихвения процент зависи от БЛПМФ на ищеца, от неговата воля, независимо от външни фактори и контрол.
Посочено е, че оспорените клаузи от договора и допълнителното споразумение противоречат и на Директива 93/13/ ЕИО на Съвета от 05. Април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Относно Анекс № 1 от 08. 12. 2009г. към договор за банков кредит, ответниците твърдят, че с него е вдигната едностранно месечната вноска, от страна на банката. В случая, то е наречено облекчено погасяване, но вноската се е вдигнала от 845, 83 лв. на 950 лв. – със 104, 17 лв. повече от първоначално договореното. В чл. 5 от анекса, банката е договорила плащането на лихва върху лихва- анатоцизъм., която е нищожна, по отношение на физическото лице М.Б.. Като неравноправна, е оспорена клаузата на чл. 3 от Анекса, в която е посочено, че кредитополучателят се задължава да погаси всички просрочени задължения, по кредита.
Ответниците намират, че не са налице условията за вдигане на базовия лихвен процент- малки фирми на банката, тъй като не са подписвали и не са се съгласявали с Общи условия на банката, към нито един момент и не се били наясно с методиката на изчисляване на БЛПМФ. Считат, че при намаляване на всички външни индекси, е следвало лихвата да бъде намалена и банката не е изпълнила собствената си методология за изчисляване на БЛПМФ.
Оспорено е усвояването на сумите, посочени в представената справка от ищеца. Приложени са и са ангажирани доказателства.
Ищецът, с депозираната допълнителна искова молба, оспорва възраженията на ответниците, като несъстоятелни и частично, недопустими. Като невярно, е оспорено, твърдението на ответниците, че договорът за кредит е прекратен на 26. 06. 2010г. поради което, за ищеца липсвала активна легитимация. Счита, че договорът не е прекратен, а е обявен за предсрочно изискуем и това е станало с връчването на нотариалната покана на кредитополучателя „Хар Мил България“ ООД на 22. 11. 2014г. Обяснено е, че с решението по т.д. № 452/13г. на БОС, е прието за установено, със сила на пресъдено нещо единствено, че процесният кредит не е станал предсрочно изискуем на посочената дата от ответниците. Това прави възраженията за недопустимост на иска, неоснователни, според ищеца. Посочено е, че липсва пречка, договорът да бъде обявен за предсрочно изискуем, с редовно връчена покана, след приключване на устните прения по т.д. № 452/13г. на БОС, още повече, че видно от представения, от ответниците, препис от решението на БОС, на него има отбелязване, че е влязло в сила, към 07. 10. 2014г. – дата, предхождаща нотариалните покани. Сочи се, че според задължителната съдебна практика, обявяването на кредита за предсрочно изискуем, не води до погасяване на отношенията по него- до прекратяване на договора , което означава, че може да бъде претендирана лихвата – предмет на иска, още повече, че периода и размера на претендираната лихва, в този процес е различен, от този – предмет на т.д. № 452/ 13г. на БОС.
Възраженията за недопустимост на осъдителния иск, са оспорени, като несъстоятелни, като изрично противоречащи на тълкувателното решение, в което е посочена възможността да се съедини осъдителен иск за вземане, което не е предмет на заповедта. В случая, главницата не е предмет на заповедта и няма пречка да бъде заявена, с осъдителен иск.
По отношение на възраженията за недопустимост на исковете, спрямо ответницата М.Б., предвид хипотезата на чл. 147 от ЗЗД, ищецът намира същите за неверни, защото кредитът е станал предсрочно изискуем, спрямо главния длъжник, на 22.11.2014г. и от тогава е започнал да тече срока по чл. 147 от ЗЗД.
Като неверни, са оспорени възраженията , че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, поради изпращане на нот. покани, преди влизане в сила на решението по т.д. № 452/13 г. на БОС и поради незалепване на уведомление от нотариуса на адреса на управление на дружеството – ответник и невръчване на покана на ответницата Б., защото адресът и е бил различен, от този в поканата. Сочи се, че поканите са изпратени, след 07.10. 2014г. когато е влязло в сила съдебното решение. Считат, че предварителното обявление е необходимо, само в хипотеза за производство по чл. 417 от ГПК, но не и при директен осъдителен иск.
По отношение на поканата до ответницата Б., ищецът възразява, че не е задължително, тя да бъде уведомявана, защото не е кредитополучател, на нея са изпратени две покани, на адреса, посочен в договора, както и на адреса на постоянната и регистрация. Посочено е, поетото договорно задължение, от ответниците, да уведомят банката при промяна на адресите, което не са сторили и в този случай, съобразно договореното, поканите се считат връчени редовно. Договорът е обявен за предсрочно изискуем на договорно основание- признато от ответниците, спиране на плащанията по кредита през 2010 г. / последно плащане – на 21. 07. 2010 г. /поради което е неприложим чл. 432 от ТЗ.
По отношение на възраженията за неоснователност на исковете, като несъстоятелни са оспорени твърденията за неяснота, при формираната претенция по главницата, с оглед постигнатото съгласие, с уговореното в Анекс № 1 от 08. 12. 2009г. при подписването му. По силата на чл. 3 от анекса, банката е придобила право да преоформи цялата просрочена, към датата на анекса, сума чрез прибавянето и, към главницата. В случая, това е била сумата 1715, 47 лв. – неплатени задължения по кредита, които са прехвърлени, към главницата и това е капитализация на лихви, а не анатоцизъм, защото лихвите загубват правния си статут на лихва и вече не се претендират, като такива, а са добавени към първоначално отпуснатия кредит и стават част от главницата. Ищецът твърди, че е налице е промяна в правното основание на дължимост на сумата, по съгласие на страните, допустимо от закона и по отношение на ответницата, като по този начин се изчиства забавата, в пращането на кредита. Обяснено е, че анатоцизма е различно явление, при което върху лихва, се начислява допълнително лихва, като първоначалното вземане запазва правния си характер- чл. 294, ал. 2 от ТЗ. Добавено е, че дори да се приеме, че е налице анотоцизъм, той е изрично договорен и между търговци, договорката е действителна, а поръчителят отговаря, както главния длъжник. В случая, ответницата е подписала анекса, като поръчител, още повече, че в чл. 143, ал. 1 изр. второ, е уреден законов случай на анатоцизъм, в полза на поръчителя, според ищеца.
Ищецът оспорва, като процесуално недопустими, неоснователните възраженията на ответниците, за нищожност на посочените клаузи, защото същите са предявени, като самостоятелни искове, по гр.д. № 9366/ 13г. на БРС и не подлежат на разглеждане в настоящия процес.
Посочено е, че процесният договор е търговска сделка, свързана с търговското занятие на кредитополучателя и последният не е потребител, по смисъла на ЗПП. Разпоредбите на ЗПП намират приложение само по отношение на физическите лица. Със сключването на договора за кредит, първият ответник – търговско дружество е действал в рамките на търговската си дейност, за постигане на нейното развитие, още повече, че процесният кредит не е потребителски. ЗПП не намира приложение и по отношение на втория ответник, защото М.Б. се е задължила, спрямо ищеца, да отговаря солидарно с кредитополучателя, за една и съща престация, по силата на договор за поръчителство и няма как да бъде определена, като потребител, при качеството си на поръчител. С договора за поръчителство – чл. чл. 1 и чл. 2 ясно е записано задължението на поръчителя да отговаря за сумата 150000 лв. за са срок до 15. 02. 2017г. при годишна лихва, равна на действащия базов лихвен процент – малки фирми, в лева, обявен от банката, който не подлежи на договаряни и промените в него, стават незабавно задължителни за страните. Същото се отнася е за наказателната лихва, така, както е договорена.
Ищецът счита, че извършвайки плащания по кредита, след увеличаване на вноските, без възражения, кредитополучателят е потвърдил, с действията си своето съгласие с клаузите на договора, което се отнася и за поръчителя. Ответницата Б. не се е възползвала от възможността да се противопостави на оспорените клаузи, към момента на подписване на Анекс № 1 и след това. Ответниците не са се възползвали и от законовата възможност на чл. 307 от ТЗ, да поискат съдът да измени или прекрати договора, при наличие на предпоставките на този законов текст.
Ищецът мотивира вижданията си за неприложимост на текстовете на чл. 143, т. 3 и т. 10 от ЗЗП, като сочи, че единственото му задължение по договора е да предостави сумата по отпуснатия кредит и няма спор, че това задължение е изпълнено. Не е налице и едностранна промяна на условията по договора, защото ясно е посочено в текста на същия и в подписания анекс, основанието, при наличието на което, банката може да промени лихвения процент- промяна на действащия базов лихвен процент. При такъв кредитен договор, с продължително действие – 10 години, кредиторът лишавайки се от възможността да ползва сумата, с която е кредитирал кредитополучателя, би следвало да има възможност да получи възнаграждение, за заетия капитал, такова, каквото е то за определения период от време на действието на договора. Установяването на фиксиран лихвен процент, би го лишило от тази възможност, затова той е неприложим за такъв вид договори, с продължително действие. Ищецът намира, че е неправилно тълкувана и разпоредбата на т. 12 от чл. 143 от ЗЗП и тя е неприложима за договори за банков кредит. Неправилно е и позоваването на Директива 93/ 13/ ЕЕС на Съвета от 05.04. 1993г., според ищеца, поради инкорпорирането и в ЗЗП и поради липсата на пряко действие. В тази връзка, ищецът сочи, че атакуваните клаузи са индивидуално уговорени между страните и не са нищожни, като неравноправни. Те са подписани от страните, подписите под договорите и анекса не са оспорени, което изключва липсата на индивидуално договаряне, според ищеца. Посочено е, че ответницата Б. е подписала нотариален акт за ипотека, за обезпечаване на кредита, в който акт е възпроизведено съдържанието на оспорените клаузи от договора, а участието на нотариуса е абсолютна гаранция за индивидуално договаряне. Следователно, нямат приложение разпоредбите на ЗЗП, както и общите предпоставки за нищожност.
Сочи се, че ответниците са признали, че са били уведомени за увеличаването на БЛП и от там на лихвата, в абзац предпоследен на страница 10 от отговора на исковата молба. Методологията за определяне на БЛП е била винаги достъпна за ответниците, при желание да се снабдят с нея, при полагане на грижата на добрия търговец. Ищецът счита, че от нея е видно, че компонентите, от значение за определяне на БЛП, са извън контрола на банката, защото по- голямата част от тях, се определят от утвърдени рейтингови агенции, борсови индекси и нормативно определени, такива- вноските към фонда за гарантиране на влоговете и минималните задължителни резерви на БНБ. Прилага протокол от 2005г. за въвеждане на БЛП.
Като невярно, е оспорено твърдението на ответниците, че ако не били промените в лихвения процент, те щели да се изпълняват редовно задълженията, защото не са били лишени от тази възможност и не са правили вноски, дори според първоначално договорения лихвен процент. Поради това, са налице предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Оспорено е твърдението, че в чл. 3 от Анекс № 1, е посочено, че ответниците са платили цялата сума, по договора, защото с този текст ответното дружество се е задължило да погаси натрупаните просрочия, по кредита.
С депозирания отговор на допълнителната искова молба, ответниците я оспорват, изцяло и поддържат всички направени твърдения и възражения. Подчертано е, че с решението на БОС по т.д. № 452/13г. е прието, по реда на чл. 422 от ГПК, че вземането на банката не съществува.
Оспорено е твърдението на ищеца, че при предявяване на осъдителен иск, какъвто е този – за главницата, не е необходимо предварително обявяване на предсрочна изискуемост. Посочено е, че тази претенция е отхвърлена, в заповедното производство.
Повторени са възраженията за нищожност, по отношение на капитализацията на лихвите, по отношение на ответницата Б., защото тя е физическо лице и има качеството на потребител. Категорично е заявено, че атакуваните, като нищожни, клаузи не са индивидуално договорени, с ответниците.
По отношение на размера на месечната вноска, ответниците, поддържат възражението си за надплащането им, по кредита, защото всички външни индекси, след подписването на договора, са паднали драстично, поради което лихвата по кредита е следвало да бъде намалена. Сочи, че съгласно чл. 58, ал. 1т. 2 от ЗКИ, в договора следва да е посочено, какво съдържа БЛП и условията, при които може да бъде променян. Оспорена, като антидатирана, е представеното методология, липсват данни, че тя е действала, към датата на сключване на договора. Посочено е, че липсва формула, по която се изчислява БЛП.
Съдът, въз основа на приетите писмени доказателства, приема за установено, че ищецът и първият ответник - „Хар Мил България“ ООД, на 25. 01. 2007г. са сключили договор за банков кредит, продукт „Бизнес револвираща линия- плюс“ № ВL 4258, за сумата 150000 лв. – кредитна линия, за краткосрочни оборотни нужди, която се задължава да ползва и върне, заедно с дължимите лихви, при условията на договора. Крайният срок за ползване и погасяване на кредита, е 120 месеца. На 08. 12. 2009 г. ищецът и М.Б., сключват договор за поръчителство, на основание чл. 138 и сл. от ЗЗД, с който ответницата се задължава, спрямо ищеца, да отговаря солидарно за цялото задължение на първия ответник- кредитополучател, по сключения договор за кредит. На същата дата – 08. 12. 2009 г. страните по кредитния договор и поръчителят Б., подписват анекс № 1, към договора за банков кредит, с който предоговарят остатъчния дълг, по кредита и въвеждат облекчен ред за погасяване на съществуващите вземания / чл. 2 чл. 3 от анекса/. Договорен е 6- месечен период за облекчено погасяване на кредита, считано от датата на анекса, през който ще се плащат само част от начислените лихви, а остатъкът от дължимите лихви, се заплаща на датата на изтичане на периода. След изтичане на периода на облекчено погасяване, кредитополучателят се задължава да погасява дължимите суми, на месечни вноски, за срок до 15. 02. 2017г.
Първото възражение за недопустимост на исковете е свързано с факта, че между същите страни, е било образувано т. д. № 452/13 г. по предявени искове, с правно основание – чл. 422 от ГПК, за приемане за установено, че въз основа на същите договорни отношения, ответниците дължат солидарно да ищеца, сумите 151715, 47 лв. – главница, законна лихва върху главницата, считано от 26. 07. 2010г. до окончателното изплащане и лихви, в размер на 5957, 94 лв. от 21. 05. 2010 г. до 21. 07. 2010 г. Производството е приключило, с влязло в сила решение, с което исковете са отхвърлени, поради установяването, че не е обявена волята на банката и тя не е доведена до знанието на кредитополучателя и поръчителя, в предхождащ заповедното производство момент, за предсрочната изискуемост на вземането, в целия размер и лихвите, по него т.е. преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, вземането не е изискуемо, в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание.
Въз основа на това решение, ответниците оспорват активната легитимация на ищеца, да предяви отново иск, при вече отхвърлен такъв, със сила на пресъдено нещо, като твърдят, че кредитният договор е прекратен, едностранно от банката на 26. 06. 2010г.
Съдът намира, това възражение за недопустимост на исковете за неоснователно, защото упражняването на договореното право за предсрочна изискуемост, не води до погасяване на уговорените задължения и не може да бъде тълкувано, като отпадане на правото на кредитора, да търси изпълнение на задължението, във вида и размера, в който би било изпълнено, при редовно издължаване, от добросъвестен длъжник. / в този смисъл – задължителна практика на ВКС-Решение № 99 от 01. 02. 2013г. по т.д. № 610/11 г. І т.о. ТК/. В случая, ищецът е упражнил, нередовно, правото си за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането си, по кредита и е получил отказ от съда, поради това. Няма нормативна и договорна пречка, обаче, кредиторът отново да упражни това свое право, което е сторил,обявявайки кредита за предсрочно изискуем и с нова процедура по чл. 417 от ГПК и съответно – по чл. 422 от ГПК и предявявайки осъдителен иск за част от вземането, което счита, че има.
Исковете са допустими и спрямо физическото лице- поръчител, защото не е настъпила преклузията, по чл. 147 от ЗЗД. Преклузивният срок не настъпва от факта на неплащане на дължими вноски, с настъпил падеж, а с упражняване на правомощието на кредитора, да направи кредита предсрочно изискуем. В случая, поканите до ответницата Б., са изпратени на 28. 10. 2014 г. и на 21. 11. 2014 г. до нотариус, за връчване. Заявлението по чл. 417 от ГПК, е входирано в БРС на 27. 01. 2015г. следователно не е изтекъл шестмесечният срок, по чл. 147 от ЗЗД.
Предвид гореизложеното, съдът намира предявените искове за допустими и ги разглежда, по същество.
По основателността на предявените искове, от ответниците са направени възражения за нищожност на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като накърняващи добрите нрави, на: чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 3, чл. 4 и чл. 20 от договора. По отношение на ответницата Б., същите оспорени клаузи, са посочени, като попадащи в приложното поле на чл. 143 от Закона за защита на потребителите, като неравноправни клаузи: уговорени във вреда на потребителя, неотговарящи на изискванията за добросъвестност и водещи до значително неравновесие между правата и задълженията между страните, в ущърб на потребителя.
Видно от представено, влязло в сила, решение на БОС, по в.гр. д. № 1941/15 г. по иск на първия ответник, срещу ищеца, като накърняващи добрите нрави, са прогласени за нищожни, клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 3, чл. 4 и чл. 20, от процесния кредитен договор. Със същото решение, е отхвърлен иска на ответницата М.Б. срещу ищеца, за обявяване нищожността на същите текстове от кредитния договор, като противоречащи на закона. Поради това, съдът не следва да обсъжда и се произнася, по възраженията за нищожност на оспорените текстове, а да приложи влязлото в сила решение по в.гр.д. № 1941/15г. на БОС, като приеме, че клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 3, чл. 4 и чл. 20 от кредитния договор, сключен на 25.01. 2007г. между страните, за нищожни, непораждащи правно действие.
Следващото възражение по основателността на исковете, е ненадлежно връчване на нотариалната покана на ищеца, с която кредитът е обявен за предсрочно изискуем: на ответницата Б., защото постоянният и адрес е ***, съгласно лична карта от 2010г. и на ответното дружество, защото не е имало залепване на уведомление от нотариуса на адреса му на управление.
Видно от представените от ищеца нотариални покани, с първата, от 28. 10. 2014г. адресирана и до двамата ответници, адресите на страните са: на ответното дружество, като кредитополучател – гр. Бургас, ж.к. „Изгрев“ бл. 68, вх. 1, ет. 3- регистрирания адрес на управление в ТР и на М.Б.,***. Съгласно направено отбелязване на поканата, уведомление е залепено на адреса на управление на дружеството, негов представител не е се е явил за получаване на поканата, в двуседмичен срок и е отбелязано, че се счита за редовно връчена, на първия ответник.
Адресът на ответницата Б., посочен в поканата, е същият, който тя сочи, като актуален, в личната си карта от 2010г. Същият адрес е вписан в договора за поръчителство, в който е уговорено, че на него ще се връчват всички уведомления и изявления. Договорено е, че ако някоя от страните промени адреса си, тя е длъжна да уведоми писмено другата, да посочи новия си адрес, а до получаването на писменото уведомление, всички съобщения, достигнали до стария адрес, се считат за получени. Съгласно записа в уведомлението, Б. е търсена, без успех, на посочения в договора и от нея, в отговора, адрес. Поради това и след получена, от нотариуса, информация, че отдавна не живее там, до ответницата е изпратено второ уведомление от кредитора, на адрес: – гр. Бургас, ж.к. „Изгрев“ бл. 68, вх. 1, ет. 3, след направена справка в базата данни, за постоянен и настоящ адрес на М.Б.. Това уведомление е лепено, както изисква законът, но отново никой не се е явил, за получаването му и се счита редовно връчено. Следователно и това възражение за неоснователност на исковете, съдът намира за неоснователно. Уведомленията са редовно връчени и банката е обявила цялата сума, по процесния кредит за предсрочно изискуема, защото не се спори, че в дадения им срок, ответниците не са погасили дължимите суми.
Първият от предявените искове, е за установяване, че ответниците дължат солидарно на ищеца, по издадената заповед за изпълнение, по ч.гр.д. № 448/15г. на БРС, сумата 86896, 46 лв. – договорна лихва, за периода от 21. 02. 2012г. до 22. 01. 2015г. по договор за банков кредит от 25. 01. 2007г. и договор за поръчителство от 08. 12. 2009г. както и поради настъпила предсрочна изискуемост на вземанията, по договора.
За доказване на този иск, по размер, по делото са представени писмени доказателства и са допуснати, изпълнени и приети, съдебно- икономически експертизи, които съдът възприема. Съгласно записванията на банката, вещото лице, по първата единична експертиза, констатира усвоена сума, като главница 153215, 47 лв. а съгласно банковите бордера, приложени в писмения отговор на ответниците, сборът от изтеглените суми е 146670 лв. В съдебно заседание, вещото лице коригира заключението си, по отношение на записаната от ответника, усвоена главница, като сочи, че същата е в размер на 148500 лв. Това е сумата, постъпила по сметката на кредитополучателя, с основание- усвояване на кредита.
В системата на банката е отразено едно плащане по главница, на сумата 1500 лв. на 14. 05. 2008г. като за погасяване на лихви по кредита, е отразена сумата 47815, 15 лв. за период, различен от процесния: 21. 03. 2007г. – 21. 07. 2010г. Последното отразено плащане е с дата 21. 07. 2010г. за сумата 1625 лв.
По искане на ответниците, вещото лице е изчислило размер на дължима лихва, съгласно първоначално договорените 10% , за периода от 15.02. 2007г. до подписване на анекса- 33307, 92 лв. като при отразени в счетоводство на банката за същия период 40622, 40 лв. са изчислени, като надвнесени, за този период -7314, 49 лв.
Изчислен е размерът на договорната лихва, за процесния период- 21. 02. 2012г. до 22. 01. 2015г. съгласно първоначално договорения лихвен процент и сумата възлиза на 29308, 58 лв.
С първото допълнително заключение, към единичната експертиза, вещото лице отново изчислява размера на дължимата договорна лихва, въз основа на допълнителна проверка, съгласно първоначално договорените 10%, за процесния период, от 21. 02. 2012г. до 22. 01. 2015г. и сумата е 28266, 77 лв. Изчислена е и дължимата наказателна лихва, съгласно първоначално договорените 10% и сумата е 28266, 77 лв. за същия период. В съдебно заседание, при обсъждане и приемане на експертизата, вещото лице, допълва, че към сумите на договорната и наказателните лихви, следва да се прибавят, по 527, 22 лв.- размера на още една вноска, защото изчислението е до 21. 01. 2015г. включително и не е взета предвид датата 22. 01. 2015г. съгласно предявения иск. При това допълнение, сумата на всяка от лихвите- договорна и наказателна, става по 28793, 99 лв. или общо – 57587, 98 лв. – сбор от двата вида лихви, по договора- предмет на установителния иск.
С допълнителното заключение, вещото лице, по данни на ищеца, констатира, че усвоената главница е в размер на 151500 лв. В съдебно заседания, на въпрос на съда, за размера на неиздължената главница, след направените уточнения, вещото лице отговаря, че той е 150000 лв.
Въз основа на събраните писмени и гласни доказателства, на неоспорените заключения на СИЕ, съдът приема за установено, по първия от предявените искове- по чл. 422 от ГПК, че ответниците дължат на ищеца, въз основа на сключения кредитен договор, анекса, към него и договора за поръчителство, сумата – 57587, 98 лв. – договорни лихви за периода от 21. 02. 2012г. до 22. 01. 2015г. включително, като искът над този размер, до предявения – 86896, 46 лв. следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.
По осъдителния иск, относно дължимата главница, от ответниците, въз основа на сключения кредитен договор, анекса, към него и договора за поръчителство, съдът приема за доказана, сумата 150000 лв. и нея ответниците, следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца, ведно със законна лихва, считано от датата на предявяване на иска- 14.05.2015г. до пълното и изплащане, като за над този размер, до предявения от 151715, 47 лв. искът следва да бъде отхвърлен, като недоказан.
Относно разноските: ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца, разноски в заповедното производство, съобразно уважения размер на установителния иск, изчислени от съда: 1151, 75 лв. – държавна такса и 2257, 61 лв. адвокатско възнаграждение- общо -3409, 36 лв. разноски в заповедното производство; в настоящото производство: 1151, 75 лв. – държавна такса по установителния иск и 6000 лв. по осъдителния, съобразно уважения им размер, както и 740, 19 лв. – възнаграждения за вещи лица, съразмерно с уважения размер на исковете. Общо дължимите разноски от ответниците, солидарно, са 11301, 30 лв. Ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответниците, разноски, съразмерно с отхвърления размер на исковете, изчислени от съда на 839, 73 лв./при направени общо разноски, съгласно представените доказателства- 6500 лв. /
Водим от горното и на основание чл. 422 от ГПК и чл. 430 от ТЗ, БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
Р Е Ш И :
ПРИЕМА за установено, че „Хар Мил България“ ООД, ЕИК *********, представлявано от управител, М.Б.,*** и М.И.Б., ЕГН **********,***, дължат солидарно на „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260п.к. 1766, чрез адв. Габриела Димитрова, САК, адв. сдружение „Фронтекс Лигъл Сървисис“, адрес за съобщения: гр. София, район Лозенец, п.к. 1407, ул. „Хенрик Ибсен“ № 15, ет. 7, по издадената заповед за изпълнение, по ч.гр.д. № 448/15г. на БРС, сумата – 57587, 98 лв./петдесет и седем хиляди петстотин осемдесет и седем лв. и деветдесет и осем ст. / – договорни лихви, за периода от 21. 02. 2012г. до 22. 01. 2015г. включително, по обявен за предсрочно изискуем кредит, по договор за банков кредит, от 25. 01. 2007г. анекс от 08. 12. 2009 г. и договор за поръчителство от 08. 12. 2009г, като искът, над този размер, до предявения – 86896, 46 лв. ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен.
ОСЪЖДА „Хар Мил България“ ООД, ЕИК *********, представлявано от управител, М.Б.,***, като кредитополучател и М.И.Б., ЕГН **********,***, като поръчител, да заплатят, солидарно, на „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260п.к. 1766, чрез адв. Габриела Димитрова, САК, адв. сдружение „Фронтекс Лигъл Сървисис“, адрес за съобщения: гр. София, район Лозенец, п.к. 1407, ул. „Хенрик Ибсен“ № 15, ет. 7, сумата 150000 лв. / сто и петдесет хиляди/–главница по кредит, обявен за предсрочно изискуем, по договор за банков кредит, от 25. 01. 2007г. анекс, към него, от 08. 12. 2009 г. и договор за поръчителство от 08. 12. 2009г, ведно със законна лихва, считано 14.05. 2015г.- дата на иска, до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска, за над тази сума, до предявения размер от 151715, 47 лв. като недоказан.
ОСЪЖДА „Хар Мил България“ ООД, ЕИК *********, представлявано от управител, М.Б.,***, като кредитополучател и М.И.Б., ЕГН **********,***, като поръчител, да заплатят, солидарно, на „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260п.к. 1766, чрез адв. Габриела Димитрова, САК, адв. сдружение „Фронтекс Лигъл Сървисис“, адрес за съобщения: гр. София, район Лозенец, п.к. 1407, ул. „Хенрик Ибсен“ № 15, ет. 7, сумата 11301, 30 лв./единадесет хиляди триста и един лв. и тридесет ст. / – разноски, включваща: 3409, 36 лв. разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 448/15г. на БРС и 7891, 94 лв. – разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260п.к. 1766, чрез адв. Габриела Димитрова, САК, адв. сдружение „Фронтекс Лигъл Сървисис“, адрес за съобщения: гр. София, район Лозенец, п.к. 1407, ул. „Хенрик Ибсен“ № 15, ет. 7, да заплати на „Хар Мил България“ ООД, ЕИК *********, представлявано от управител, гр. Бургас, ж.к. „Изгрев“ бл. 68, вх. 1, т. 3 и М.И.Б., ЕГН **********, сумата 839, 73 лв. /осемстотин тридесет и девет лв. и седемдесет и три ст. /– разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване, с въззивна жалба, в двуседмичен срок от връчването му на страните, през БАС.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ :