Р
E Ш Е
Н И Е
№ ……………./09.11.2020 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 47 състав, в публично заседание на шестнадесети октомври две
хиляди и двадесета година в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРИНА ГЕОРГИЕВА
при участието на
секретаря ТЕОДОРА КОСТАДИНОВА разгледа докладваното от съдията гр.д. № 18423/2019 г.
Производството
по делото е образувано по предявени от „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис срещу В.В.К.,
ЕГН **********, адрес: *** по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове, както
следва:
- с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК
във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 1396.78
лева – главница по Договор за кредит № 194034 от 11.11.2017
г., сключен между „А.Т.Е.Г.“ АД и ответника, вземанията по който са прехвърлени
в полза на ищеца с Приложение № 1 от 19.07.2019 г. към Договор за продажба и
прехвърляне на парични вземания /цесия/ от 19.07.2019 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 29.03.2019
г. до окончателно изплащане на задължението;
- с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК
във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 302.39 лева
– договорна лихва, начислена по договора за кредит за периода от 11.12.2017 г.
до 06.11.2018 г.;
- с правно основание чл. 10а, ал. 1 ЗПК
във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 220 лева –
такса за извънсъдебно събиране на просрочен кредит;
- с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД
във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 1094.83
лева – неустойка за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение,
начислена по договора за кредит за периода от 11.12.2017 г. до 06.11.2018 г.;
за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело № 4923/2019
г. по описа на ВРС.
Ищецът „А.з.с.н.в.“
ЕАД твърди, че по силата на Приложение № 1 от 19.07.2019 г. към Договор за
продажба и прехвърляне на парични вземания /цесия/ от 19.07.2019 г. „А.Т.Е.Г.“
АД му е прехвърлило вземанията си, произтичащи от сключен с ответницата В.В. Стойкова Договор за кредит № 194034 от 11.11.2017 г. Посочва, че цесията е съобщена на длъжника
най-късно с връчването на препис от исковата молба, към която е приложено
уведомлението.
Ищецът
посочва, че горепосоченият договор за кредит е сключен във формата на
електронен документ чрез средствата за комуникация от разстояние. Въз основа на
същия „А.Т.Е.Г.“ АД е предоставило на В.В. Стойкова
парична сума в размер на 1500 лева, преведена на заемателя
при подписване на договора чрез системата за електронни плащания „ePay.bg“. Заявява, че е уговорена
договорна лихва в размер на 353.64 лева, както и че ответникът се е задължил да
върне кредита на 12 равни месечни погасителни вноски, първата от които с падеж
на 12.11.2017 г., а последната – 06.11.2018 г.
В исковата
молба се излага, че съгласно клаузите на договора заемателят
се е задължил най-късно до края на следващия ден от подписването му да
предостави на заемодателя обезпечение, а именно – банкова гаранция или две
физически лица – поръчители. Поради неизпълнение на цитираните задължения на
ответника е начислена неустойка в размер на 1194.36 лева.
С уточняваща
молба от 09.12.2019 г. ищецът заявява, че съгласно процесния
договор в случай че заемателят забави заплащането на
падеж на погасителна вноска, дължи на заемодателя заплащането на такса за
извънсъдебно събиране на просрочен кредит. Сочи, че таксата служи за покриване
на административните разходи на кредитодателя,
свързани с извършваните действия по събиране на изискуемите просрочени плащания
по договора за кредит /телефонни обаждания, изпращане на напомнителни
писма, възнаграждение за адвокатски консултации и др./ и се дължи до пълното им
погасяване. Посочено е, че на ответника е начислена такса разходи за събиране
на вземането в размер на 220 лева.
Ищецът
поддържа, че до момента В.В. Стойкова е заплатила по
договора за кредит сума в размер на 254 лева, с която са погасени, както
следва: главница – 103.22 лева, договорна лихва – 51.25 лева, неустойка – 99.53
лева.
Обосновава
правния си интерес от предявените искове с твърдение, че в полза на „А.Т.Е.Г.“
АД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу
ответника В.В. Стойкова, връчена на последната по
реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като след издаването на заповедта вземанията са цедирани н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД.
Отправя
искане до съда за уважаване на исковите претенции и присъждане на сторените
разноски.
В срока по
чл. 131 ГПК ответникът не е депозирал отговор на исковата молба.
По допустимостта на исковите
претенции и направеното искане за постановяване на неприсъствено решение по
реда на чл. 238 ГПК:
Исковите
претенции на ищеца се явяват допустими и предявени от процесуалнолегитимирано
лице. С оглед обстоятелството, че същите са предявена по реда на чл. 422 ГПК,
исковете се смятат предявени от датата на депозиране на заявлението – 29.03.2019
г.
В срока по
чл. 131 ГПК действително не е постъпил отговор от страна на ответника, нито
същият се е явил в първото по делото заседание.
За да се
постанови неприсъствено решение следва да са налице предпоставките по чл. 238,
ал. 1 от ГПК и чл. 239, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК: 1. ответникът не е
представили в срок отговор на исковата молба, 2. ответникът не се е явил в
първото заседание по делото, въпреки че е бил редовно уведомен за същото и не е
направил искане за разглеждането на делото в негово отсъствие, 3. ищецът е
поискал постановяване на неприсъствено решение, 4. на страните са указани последиците
от неспазване на срокове и неявяване в заседание, 5. исковете вероятно са
основателни. В настоящия случай исковите претенции не са вероятно основателни,
поради което искането за постановяване на решение по реда на чл. 238 ГПК следва
да се остави без уважение.
Съдът след като съобрази
събраните по делото доказателства намира
следното от фактическа страна:
От
представения и приет по делото договор за кредит № 194034 от 11.11.2017 г. се установява, че същият е сключен между „А.Т.Е.Г.“
АД, ЕИК ********* и В.В.К., ЕГН **********. Съгласно
същия на ответника е предоставена в заем сумата от 1500 лева като е договорено,
че годишната лихва за ползване на кредита е в размер на 41 % като за срока на
кредита дължи лихва за ползване на кредита в размер на 353,64 лева. Прието е,
че в срок най-късно до края на следващия ден кредитополучателят е длъжен да
предостави на кредитодателя следните обезпечения по
кредита – банкова гаранция или поръчителството на поне две физически лица. В
случай, че не изпълни горепосоченото задължение съглесно
чл.3.3 от договора, дължи неустойка в размер на 1194,36 лева. Отразено в
договорът е, че кредитополучателят заплаща на кредитодателят
такса за извънсъдебно събиране на просрочен кредит, дължима при забава на
плащането на една или повече погасителни вноски по кредита, съобразно
действащата към момента на настъпване на забавата Тарифа на Кредитодателя.
Таксата, служи за покриване на административните разходи на кредитодателя,
свързани с извършваните от последния действия по събиране изискуемите
просрочени плащания – телефонни обаждания, напомнителни
писма, адвокатски консултации и др. В точка 2.1 е посочено, че срокът на
кредита по настоящия договор е 12 месеца и започва да тече от изплащане на
сумата.
Приети по
делото като писмени доказателства са общите условия на „А.Т.Е.Г.“ АД и
стандартен европейски формуляр за предоставяне на иформация
за потребителските кредити.
От
разписка за извършено плащане от 11.11.2017 г. се
установява, че В.В.К. е получила сумата от 1500 лева
по договор за кредит 194034.
Съгласно
приетия като писмено доказателство договор за прехвърляне на вземания от
19.07.2019 г. се установява, че същият е сключен между „А.Т.Е.Г.“ АД и „А.з.с.н.в.“
ЕАД като първия от тях прехвърля на втория вземанията, които има спрямо
длъжника В.В.К. по сключения между тях договор за
кредит от 11.11.2017 г., които са в размер както
следва – 1396,78 лева – дължима главница; 302,39 лева – дължима договорна
лихва; 1308,83 лева – дължими такси/неустойка.
Прието по
делото е и пълномощно, с което „А.Т.Е.Г.“ АД е упълномощило „А.з.с.н.в.“ ЕАД да
го представлява във връзка с извършване на уведомяване по законовоустановения
ред на длъжниците за сключения договор за прехвърляне
на вземанията, сключен между „А.Т.Е.Г.“ АД и „А.з.с.н.в.“ ЕАД, сключен на 19.07.2019
г.
По делото
е представено уведомително писмо за извършеното прехвърляне на вземанията,
изпратено до В.В.К. от „А.з.с.н.в.“ ЕАД. Същото не е
връчено на ответника.
Въз основа на така установената
фактическа обстановка, съдът извежда следните правни изводи :
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК. Видно от приобщеното ч. гр. д. № 14923/2019 г. по описа на Районен съд,
град Варна, е че в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл. 410 ГПК срещу ответника за сумите, предмет на установителните искове. Издадената заповед за изпълнение е
връчена на ответника по реда на чл. 47, ал.5 ГПК, поради което съдът в
съответствие с разпоредбата на чл. 415, ал.1, т.2 ГПК е указал на ищеца да
предяви иск за установяване на претендираните
вземания в едномесечен срок от получаване на разпореждането. При съобразяване
на датата на получаване на разпореждането и на датата на предявяване на исковата
молба, следва изводът, че исковите претенции са заявени в указания срок по чл.
415, ал. 1 ГПК.
Безспорно по делото се установява, че между „А.Т.Е.Г.“
АД и ответника е сключен договор, по силата на който на В.В.К.
е предоставена в заем сумата от 1500 лева. По възникналото облигационно
правоотношение ответникът се е задължил да върне горепосочената сума ведно със
сумата, представляваща дължима възнаградителна лихва
в размер на 353,64 лева, дължима неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение в размер на 1194,36 лева и такса извънсъдебно
събиране на просрочен кредит. При съвкупния анализ на събраните по делото
доказателства се установява, че вземанията дължими от страна на
кредитополучателя са прехвърлени на настоящия ищец чрез валидно сключен договор
за прехвърляне на вземания от 19.07.2019 г.
В чл. 99, ал.4 от ЗЗД е установено задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането. Същото има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на
неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на
вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между
длъжника и стария кредитор /цедента/, напълно логично
е въведеното от законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на
вземането да бъде извършено именно от стария кредитор /цедента/.
Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за
извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение
на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по
смисъла на чл. 75, ал.1 от ЗЗД. Ето защо, правно релевантно за действието на
цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента
/стария кредитор/, но не и съобщението, извършено от цесионера
/новия кредитор/. Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина,
по който следва да бъде извършено уведомлението, съдът намира, че няма пречка
то да бъде направено и чрез пълномощник, овластен
изрично с това право, както е в настоящия случай, с оглед извършеното
упълномощаване от страна на „А.Т.Е.Г.“ АД до „А.з.с.н.в.“ ЕАД, с което на
последната е предоставено правото от името на „А.Т.Е.Г.“ АД да извърши
уведомяване на длъжниците за осъществената цесия.
Съобразно разрешението, дадено от ВКС по реда на чл.
290 от ГПК в решение № 123 от 24.06.2009 г. по т.д.№ 12/09 г. на ІІ т.о. и
решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.д.№ 1711/13 г. на І т.о. уведомление,
изходящо от цедента, но приложено към исковата молба
на цесионера и достигнало до длъжника със същата,
съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал.3 пр.първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на
основание чл. 99, ал.4 от ЗЗД.
С оглед гореизложеното съдът приема, че с факта на
редовното връчване на препис от исковата молба и доказателствата към нея,
включващи и договора за цесия и пълномощното и уведомление за извършената
цесия, изходящо от цедента чрез неговия пълномощник,
длъжникът е получил изходящото от цедента, чрез
пълномощник, до него уведомление. Получаването на уведомлението е факт,
настъпил в хода на процеса, който е от значение за спорното право и поради това
следва да бъде съобразен при решаването на делото на основание чл. 235, ал.3 от ГПК.
С оглед действителността на договора за цесия и
установеното уведомяване на длъжника съобразно чл. 99, ал.3 от ЗЗД, съдът
следва да разгледа исковите претенции по същество.
Процесният договор за кредит е потребителски,
поради което същият попада в определението на чл. 9 от Закона за потребителския
кредит. Сключен е при действието на ЗПК, с оглед на което нормите му следва да
бъдат съобразени служебно от съда. Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за
неравноправния
характер на клаузите в потребителките кредити, са повелителни, поради което
тяхното приложение съдът следи служебно. В този смисъл са и постановките на ТР
№ 1/2013г. ОСГТК на ВКС.
По отношение
договореното между страните в сключения между тях договор от 11.11.2017 г., че в срок
най-късно до края на следващия ден кредитополучателят е длъжен да предостави на
кредитодателя следните обезпечения по кредита –
банкова гаранция или поръчителството на поне две физически лица като в случай,
че не изпълни горепосоченото задължение съгласно чл.3.3 от договора, дължи
неустойка в размер на 1194,36 лева, съдът намира от правна страна следното:
Член 16 от ЗПК предвижда императивно задължение на
кредиторът да оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави
кредит на последния. Претендираното вземане за
неустойка, произтича от клауза на договора за кредит, съгласно която неустойка
се дължи, в случай, че заемателят (т.е. потребителят)
не предостави в срок от подписване на договора обезпечение на задълженията си
посредством поръчителство на две физически лица или банкова гаранция. Съдът
намира, че такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция (цедент на процесното
вземане) за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Клаузата
за предоставяне на обезпечение след сключване на договора, цели да заобиколи цитираната норма, респективно по силата на чл.
21, ал.1 от ЗПК същата е нищожна. Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди от неизпълнение на главното задължение на потребителя за
връщане на заетата сума, излиза извън присъщите си функции и цели само и
единствено да постигане неоснователно обогатяване.
Предвид изложеното искът за заплащане на претендираната неустойка в следва да се отхвърли като
неоснователен.
По отношение
исковата претенция относно претендираните такси за
извънсъдебно събиране на просрочен кредит, съдът намира следното от правна
страна:
Съобразно правилото на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Уговорките в договора, че при забава на погасителна вноска
заемателят дължи на заемодателя разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просрочените задължения имат за цел заобикаляне на
посоченото правило. Доколкото дължимостта на тези
такси е обусловена единствено от настъпила забава в плащанията, с начисляването
им на практика се достига до начисляване на допълнително обезщетение за забава
над допустимия съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК размер. В този смисъл разглежданите
уговорки са нищожни поради противоречие с посочената разпоредба на ЗПК.
Клаузата, предвиждаща заплащането на административни разноски от потребителя,
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което същата е
и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
По отношение
договорената възнаградителна лихва:
Съгласно чл. 11 от ЗПК задължителен
реквизит от всеки договор за потребителски
кредит е ГПР и ГЛП. По процесния договор ГЛП е в
размер на 41 % . Разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК посочва, че годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. В случая по процесния договор за потребителски кредит на ответника е предоставена
в заем сума от 1500 лв., при уговорен ГЛП в размер на 41 %, като се претендира
заплащане на договорна лихва в общ размер на 353,64 лв,
както и на такси в размер на 220 лева. Чрез Апис
калкулатор се установява, че ГПР е в размер на 49 %, поради което следва да се
приеме, че ГПР не надвишава пет пъти законната лихва. Предвид този извод, съдът
счита, че клаузата на договора относно възнаградителната
лихва, с която същата е уговорена се явява действителна и подлежи на връщане на
страна на кредитополучеля.
С оглед представената по делото разписка от 11.11.2017 г., с която се удостоверява, че ответницата е
получила сумата от 1500 лева и предвид всички събрани по делото писмени
доказателства следва изводът, че В.К. се е намирала в договорни отношения с „А.Т.Е.Г.“
АД. Договорът за предоставяне на кредит е реален такъв и се счита, сключен от
получаване на сумата. С оглед гореизложеното следва, че ответницата дължи
връщане на заетата сума в размер на 1500 лева както и на уговорената договорна възнаградителна лихва в размер на 353,64 лева. Предвид
нищожността на договорните клаузи относно дължимостта
на такса за извънсъдебно събиране на вземания и на неустойка за неизпълнение на
задължение по предоставяне на обезпечение, К. не дължи заплащането на претиндираните суми в размер на 220 лева и в размер на 1094,83
лева.
Съобразно изложените твърдения от страна на ищеца, че
ответникът е заплатил сумата от 254 лева, които е разпределил за погасяване на
главница в размер на 103,22 лева; договорна лихва в размер на 51,25 лева и
неустойка в размер на 99,53 лева и предвид недължимостта
на сумата, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на кредит, съдът счита, че сумата разпределена за погасяване на
неустойката за неизпълнение на задължение в размер на 99,53 лева следва да се съотнесе към дължимата лихва на основание чл.76, ал.2 ГПК,
поради което същата остава дължима в размер на 202,86 лева.
С оглед гореизложените и предвид извършеното частично
плащане от страна на ответницата, съдът следва да уважи изцяло исковата
претенция относно претендираната главница в претендирания размер от 1396,78 лева и частично относно претендираната договорна лихва – в размер на 202,86 лева, а
относно неустойката за неизпълнение на задължение и такса за извънсъдебно
събиране на кредита - да отхвърли исковите претенции.
По отношение
на разноските :
Претенция за присъждане на сторените
в производството разноски е отправила ищцовата
страна, която претендира заплащането на сумата от 61 лева, представляваща
дължима държавна такса за заповедното производство; 600 лева, представляваща
дължимо адвокатско възнаграждение за заповедното производство; сумата от 205,87
лева, представляваща заплатена държавна такса за исковото производство и сумата
от 300 лева, претендирано юрисконсултско
възнаграждение за исковото производство.
При съобразяване на разпоредбата на чл. 78, ал.8 ГПК във връзка с чл. 25, ал.1
от Наредба за заплащането на правната помощ, съдът определя размер на юрисконсултското възнаграждение в размер на 100 лева за
исковото производство.
С оглед гореизложеното и предвид уважената част от
исковите претенции в тежест на ответника следва да се възложат разноски за
исковото производство, в размер на 162,34 лева, съобразно уважената и
отхвърлената част от исковите претенции.
За заповедното производство в тежест на ответника
следва да бъдат възложени разноски в размер на 350,82 лева при съобразяване
размера на уважените искови претенции. Присъждането на сторените в заповедното
производство разноски следва от постановките на Тълкувателно решение № 4/2013
г. на ОСГТК на ВКС, т.12.
Водим от гореизложеното, съдът :
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, н.основание чл. 422, ал. 1 ГПК
във връзка с чл. 9, ал. 1 ЗПК
във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, в отношенията между „А.з.с.на в.“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис и В.В.К.,
ЕГН **********, адрес: ***, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1396.78 лева – главница по Договор за
кредит № 194034 от 11.11.2017 г., сключен между „А.Т.Е.Г.“
АД и ответника, вземанията по който са прехвърлени в полза на ищеца с
Приложение № 1 от 19.07.2019 г. към Договор за продажба и прехвърляне на
парични вземания /цесия/ от 19.07.2019 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 29.03.2019 г. до
окончателно изплащане на задължението, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело № 4923/2019 г. по описа на ВРС
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, н.основание чл. 422, ал. 1 ГПК
във връзка с чл. 9, ал.
1 ЗПК във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, в отношенията между „А.з.с.на в.“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис и В.В.К.,
ЕГН **********, адрес: ***, че ответникът дължи на ищеца сумата от 202,86 лева – договорна лихва по
Договор за кредит № 194034 от 11.11.2017 г., сключен
между „А.Т.Е.Г.“ АД и ответника, начислена по договора за кредит за периода от
11.12.2017 г. до 06.11.2018 г., вземанията по който са прехвърлени в полза на
ищеца с Приложение № 1 от 19.07.2019 г. към Договор за продажба и прехвърляне
на парични вземания /цесия/ от 19.07.2019 г., за която сума е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело № 4923/2019 г. по описа на ВРС като отхвърля исковата претенция за горницата над 202,86 лева до пълно претендираната сума от 302,39 лева
ОТХВЪРЛЯ, на основание чл. 422 ал.1 ГПК във връзка с чл.
10а, ал. 1 ЗПК и н.основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 92, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, предявените от „А.з.с.на в.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище:***,
офис сграда Лабиринт, ет.2, офис срещу В.В.К., ЕГН **********,
адрес: ***, искови претенции, с които се иска да се признае за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 220 лева – такса за извънсъдебно събиране на
просрочен кредит по Договор за кредит № 194034 от 11.11.2017
г., сключен между „А.Т.Е.Г.“ АД и ответника, както и сумата от 1094.83 лева – неустойка за
неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение, начислена по договора
за кредит № 194034 от 11.11.2017 г., сключен между „А.Т.Е.Г.“
АД и ответника, за периода от 11.12.2017 г. до 06.11.2018 г., вземанията по който са прехвърлени в
полза на ищеца с Приложение № 1 от 19.07.2019 г. към Договор за продажба и
прехвърляне на парични вземания /цесия/ от 19.07.2019 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело № 4923/2019 г. по
описа н.ВРС.
ОСЪЖДА В.В.К., ЕГН **********, адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ Н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД ***,
офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 сумата
от 305,87 лева, представляващи сторени в исковото производство разноски
съобразно уважената част от исковите претенции.
ОСЪЖДА В.В.К., ЕГН **********,
адрес: *** ДА
ЗАПЛАТИ Н. „А.з.с.на в.“ ЕАД ***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 сумата от 350,82 лева, представляващи
сторени в заповедното производство разноски, съобразно уважената част от
исковите претенции.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд, град Варна.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: