Р Е Ш Е Н И Е
Номер ІІІ-54 18.06.2019 година Град Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА:
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, Трети въззивен граждански
състав
На четиринадесети
май
две хиляди и деветнадесета година
В отрито съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСЕН
ПАРАШКЕВОВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРЕМЕНА ЛАЗАРОВА
2.
мл.с. МАРИНА МАВРОДИЕВА
Секретар: Жанета
Граматикова
Прокурор:
Като разгледа
докладваното от съдия Парашкевов
въззивно
гражданско дело номер 1024 по описа за
2018 година,
за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.317 вр. с
чл.310, т.1 и сл. от ГПК и чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по повод подадена въззивна жалба от З.Б.,
гражданин на Република Полша, чрез адв. Ковачев, против Решение №967 от
17.05.2018 г., постановено по гр.д.№5882/2017г. по описа на БРС, с което
районният съд е отхвърлил исковете на въззивника против „Сичес Полска Сп. З.О.О.“,
Булстат ********* представлявано от Клаудио Пала, Фабрицио Зароли и Джовани
Батиста за заплащане на сумата 8 303.72 лева, възнаграждение за извънреден
труд, положен в периода от 01.07.2014г. - 31.10.2014г., в т.ч. 2 572.80 лева, представляващо
дължимо възнаграждение за 89 часа положен извънреден труд след изтичане на
работното време, 5366.24 лева възнаграждение за 144 часа положен извънреден
труд в почивни дни, 364.88 лева възнаграждение за 9 часа положен извънреден
труд по време на официални празници, ведно с мораторна лихва в размер на 2
423.19 лева, начислена върху сборната главница за периода от 10.11.2014г. до
08.08.2017 г., както и законната лихва за забава върху главницата, начиная от
09.08.2017 г. до окончателното изплащане, както и е отхвърлил иска на
въззивника против „Сичес Полска Сп. З.О.О.“, Булстат ********* за заплащане на
сумата 3 242.06 лева, представляваща обезщетение по чл.224 ал.1 КТ – за 20 дни
неползван платен годишен отпуск за 2014 г., поради извършено прихващане с
насрещно вземане на ответника за връщане на сумата 7 139.50 лева, с която З.Б.
се е обогатил неоснователно съгласно чл.59 ЗЗД и представляваща сбор от разходи
за настаняване в хотел, храна и пътни за срока на трудовия договор, заплатени
за сметка на ищеца, както и исковете за заплащане на мораторна лихва в размер
на 950.87 лева, начислена върху обезщетението за периода от 10.11.2014 г. до
08.08.2017 г. и за законната лихва върху главницата, начиная от 09.08.2017 г. до
окончателното изплащане-поради неоснователност.
При проверката, извършена на основание чл.267, ал.1 ГПК, се установи следното:
Жалбата е допустима, подадена е от ищеца в
първоинстанционното производство в законоустановения срок.
Препис от
въззивната жалба е връчен на въззиваемата страна-ответник в първоинстанционното
производство, като в законоустановения срок е депозиран по делото писмен
отговор на въззивната жалба.
Въззивникът е
останал недоволен от съдебното решение, като го е оспорил пред надлежния
въззивен съд, намирайки го за незаконосъобразно и неправилно, постановено в
нарушение на материалния закон и допуснати нарушения на процесуалните правила.
Счита, че БРС неправилно е отхвърлил претенциите за заплащане на извънреден
труд, което е в резултат на пропускът на съда да изясни изцяло делото от
фактическа и правна страна и неправилната му аргументация при постановяването
на решението. Ищецът е бил ограничен във възможността си да посочи фактите, на
които основава исканията си, както и е била ограничена възможността му за
събиране на доказателства в подкрепа на претенциите си. Посочва се, че още с исковата
молба, а после и в съдебните заседания, ищецът е отправил неколкократно искания
до съда за директно събиране на доказателства от съд на държава членка на ЕС по
реда на чл.614 и сл. от ГПК вр.с Регламент /ЕО/№1206/2001 на Съвета. Чрез
отправяне на искането за даване на свидетелски показания от колеги на ищеца, които
са работили с него през целия процесен период и също са водили записки за
извънредния си труд и които са щели да потвърдят полагането на извънреден труд
през целия процесен период. Изложени са подробни правни аргументи относно
допустимостта на събирането на доказателства по този ред, който не е в
противоречие със сочените от ответника принципи на публичност и
непосредственост, тъй като и по този ред свидетелите ще бъдат изслушани устно в
открито съдебно заседание от замоления съд. Не се накърнява и правото на защита
на ответника, тъй като процедурата допуска участието на страните или техни
представители в производството пред замоления съд, както и отправянето на
въпроси към свидетелите от страна на ответника. Още повече, че ответникът вече
е участвал в подобни разпити на свидетели в Полша и имайки предвид, че
постоянното седалище на ответника е в Полша, не би следвало да представлява
особено затруднение да организират защитата си в подобна процедура.
На следващо място се сочи, че ответникът не е
представил пред БРС пълния набор документи, които са щели да докажат полагането
на извънреден труд. Цялата документация се намира при работодателя, а
работникът е водил добросъвестно записки, като се е надявал, че извънредният
труд ще му бъде заплатен, което не се е случило. Ответникът е представил
избирателно само някои документи, други въобще не са представени с
противоречиви мотиви от страна на ответника, а множество факти показват
съзнателно създадените пречки от страна на ответника за събиране на относими
доказателства за положения извънреден труд. При ответника са били предоставяни
ежеседмично актуални писмени доклади от преките технически ръководители на
групи в строителството, с реално изработените часове на всички работници в
групата. В хода на производството ответникът не е представил подписаните от
ръководителя на ищеца доклади, а е приложил като писмени доказателства „справки
за работното време“, които не съдържат всички необходими реквизити за един
частен документ. Не са били представени пълните данни от книгите за инструктаж,
в които фигурира подписът на ищеца за всеки от дните, в които е бил на работа, включително
почивни и празнични дни, за които има претенция за заплащане на извънреден труд.
Установено е било безспорно, че ответната страна е събирала данни и е отчитала
труда на ищеца посредством персонална пластична карта за достъп до работното му
място, информацията в която съдържа пълни данни по дни и часове за работника и
неговото явяване на работното място. Ответната страна е отказала без сериозен
мотив предоставянето на тези данни. Същото е направило и третото лице, без
абсолютно никаква аргументация и достоверност. Прави впечатление големия обем
от информация, предоставен от третото лице на ответника по делото, която е
представена и като писмени доказателства- приложения към фактура за
настаняване, храна и др.
С оглед гореизложените обстоятелства, въззивникът
счита, че БРС е могъл да изведе обоснован извод, че ответникът и третите лица, свързани
с него, създават пречки за събиране на доказателства и следва да се счита, че
фактът на полагане на извънреден труд от страна на ищеца се приема за доказан
от съда на основание чл.161 ГПК.
Изтъква се, че в случай, че съдът бе осигурил възможност
и съдействие за установяване на фактите и ако не бе ограничена възможността на
ищеца да ангажира доказателства, то претенцията за извънредния труд е щяла да
бъде доказана. По въпросите, относно доказването на исковите претенции за
извънреден труд и допустимостта на свидетелски показания, въззивникът се
позовава на практика на ВКС.
Относно отхвърлянето на иска за обезщетение по
чл.224 ал.1 КТ се прави оплакване за неправилност на решението на БРС, с оглед
уваженото възражение за прихващане на ответника. Изтъква се, че по абсолютно
никакъв начин не е било доказано от ответника реалното извършване на разходи по
представените от него фактури, никъде не е било индивидуализирано, че
плащанията по тези фактури се правят във връзка с ищеца. Всички подпечатани от
третото лице списъци, прибавени след фактурите от ответника не са техни
официални приложения, а представляват частни документи, които дори не са
издадени от ответника-работодател. Пропускането на тези факти е довело до
порочен извод за уважаване на насрещното възражение за прихващане. Още повече, че
работодателят не е отрекъл твърдението на ищеца, че още при договарянето на
бъдещите трудови правоотношения един от споменаваните от работодателя плюсове е
бил безплатно хотелско настаняване, храна и транспорт по време на престоя в
България. Размерът на вземането на ответника също не е бил доказан. Излага
доводи, че липсва и ликвидност на насрещното вземане и неговият падеж, което е
още един довод за неприложимост на чл.103 ал.1 ЗЗД.
Моли за отмяна на съдебното решение на БРС и
постановяване на решение от БОС, с което предявените искове да бъдат уважени.
Прави доказателствени искания за събиране на доказателства - на основание
чл.614 ГПК вр. с Регламент /ЕО/№1206/2001 на Съвета съдът да изиска директно
събиране на доказателства от съд на държава членка на ЕС, като отправи искане
за даване на свидетелски показания с обещание да кажат истината от следните
лица, колеги на ищеца - В.С.П. и Й.В.К., с посочени данни за свидетелите по
документи за самоличност и адреси в Република Полша. Формулирани са въпросите
към всеки от двамата свидетели. Прави се
и искане на основание чл.190 ал.1 ГПК вр.с чл.128а КТ да бъде задължено
ответното дружество да представи намиращите се у него документи във връзка с
трудовото правоотношение на ищеца, описани подробно в т.2.1, 2.2. и 2.3 във
въззивната жалба.
В отговора на въззивната жалба ответното дружество е
оспорило същата като неоснователна и е изразило становище, че решението на БРС
е правилно и законосъобразно. Намира за неоснователни и безпочвени оплакванията
на въззивника. По делото е било установено, че всеки от работниците, включително
и ищецът, са ползвали магнитни карти, необходими за влизане и излизане от
района на Лукойл Нефтохим Бургас, в който район се е намирало и работното място
на ищеца. За съда в гр. Бургас е ноторен факт значителният размер на терена на
нефтозавода на Лукойл и часовете на влизане и излизане от обекта по никакъв
начин нямат отношение към началото и края на работното време на ищеца. Данните
от магнитните карти са служили за информация относно присъствието на определено
лице в района на завода с оглед сигурността, а не с оглед отчитане на работното
време от множеството фирми, чиито работници работят в даден период на тази
територия. Поради това е напълно обяснимо, че никоя от организациите- Лукойл, ответникът
и дружеството, което се е занимавало с настаняването и логистиката на
работниците не съхранява подобни данни, след като са минали години от
приключването на проекта. Не е налице законово задължение за съхраняването на
тези данни. Намира за абсурдно искането на въззивника за прилагане на чл.161 ГПК поради непредставяне на протоколи за инструктаж по безопасност на труда,
касаещ почивни и празнични дни. Ответникът е заявил ясно, че не е полаган
извънреден труд и съответно - не съществуват протоколи за инструктаж, касаещи
такива дни. Това представлява отрицателен факт и доказването му не може да бъде
вменено на ответника. Намира, че своеобразен венец на произволните доказателствени
твърдения на жалбоподателя е намекът за умишлено укриване на факти от
ответника, тъй като множество документи били представени по делото, но не и
тези, които ищецът би желал. Обръща внимание, че съгласно чл.12 от Закона за
счетоводството, счетоводните документи и информация подлежат на задължителни
срокове за съхраняване /от 3 до 50 години/. Така всички представени по делото
документи – справки за работно време, фишове за заплати, фактури от хотелско
настаняване и предоставяне на храна са налични и се съхраняват от ответника
поради характера им на носители на счетоводна информация. Подобен законов
регламент не съществува по отношение на данни за пропусквателен режим, поради
което такива не се съхраняват, в допълнение на факта, че подобни данни не биха
имали значение за решаване на делото поради несвързаността им с работното
време. Възраженията срещу уваженото възражение за прихващане намира за
неоснователни, тъй като са представени доказателства относно извършените от
ответника разходи за хотелско настаняване и прехрана на въззивника, с които
последният неоснователно се е обогатил. Тези разходи са анализирани и потвърдени от приетата по делото експертиза, налице
са всички предпоставки за допускане на прихващането. Противопоставя се на
доказателствените искания на въззивника, като по отношение на книгата за
инструктажи, която представлява протоколи в значителен обем –над 10 000
страници, би затруднило ответника и би причинило значителни разходи, като би
представлявало единствено някакво „наказание“ за него, без реално значение за
предмета на делото. Ответникът не разполага с доклади на бригадирите на
строителни групи относно работните часове на жалбоподателя. Тези доклади са
били изработвани ежемесечно и на тяхна база са изготвяни сведенията за работното
време, които са представени по делото. Работодателят не съхранява въпросните
доклади и няма законово задължение за това. По същите съображения се сочи, че
работодателят не съхранява данни от картата за пропуск на ищеца и няма законово
задължение да съхранява тези данни. Противопоставя се и на искането за разпит
на свидетели в Полша. Данните, които въззивникът желае да доказва с тези
показания, представляват множество дни и часове в продължение на няколкомесечен
период през 2014г. и свидетели обективно не могат да са в състояние да
възпроизвеждат и потвърждават подобни подробни данни по дни и часове за събития
отпреди 4 години. В случая се касае и за заинтересовани свидетели, които водят
аналогични дела срещу ответника, където единствените „доказателства“
представляват показанията на други ищци чрез взаимно, групово и режисирано
свидетелстване във взаимна полза.
Моли решението на БРС да бъде потвърдено като
правилно, законосъобразно и обосновано, няма доказателствени искания, претендира
разноски.
Съдът, след преценка на събраните
по делото доказателства и като съобрази закона, намира за установено следното:
Безспорно е
установено по делото, че на 22.01.2014 г. между станите е сключен срочен трудов
договор, по силата на който въззивникът Б. е започнал работа по трудово
правоотношение на длъжността „м., т. за п.“. Няма спор по делото, че трудовото
правоотношение на основание чл.325 ал.1, т.3 от КТ по взаимно съгласие е
прекратено, считано от 31.10.2014 г. По делото са представени извлечения от
ведомостите за работни заплати, включително направените удръжки на ищеца за
месеците юли, август, септември и октомври 2014 г. и дължимото обезщетение по
чл.224 от КТ за 16 дни полагаем платен отпуск.
По подадената
искова молба въззивникът твърди, че работния му ден продължава с около един до
два часа повече ежедневно, а по отношение на почивните дни твърди, че също е
полагал труд. Така за месец юли 2014 г. работникът счита, че му се дължи
обезщетение за извънреден труд общо за 27 часа извънреден труд през работните
дни, както и по 29 часа – извънреден труд през почивните дни на месеца. За
месец август претенцията е за 18 работни дни от общо 21 работни дни – по един
час на ден поради което претендира 18 часа извънреден труд през работните дни и
46 часа – извънреден труд през почивните дни. За месец септември 2014 г.
претенцията е за 21 часа извънреден труд през работните дни, 46 часа извънреден
труд през почивните дни на месеца и за месец септември 2014 г. претендира 21
часа извънреден труд през работните дни в месеца и 46 часа – извънреден труд
през почивните дни на месеца, както и 9 часа извънреден труд в ден на официален
празник. На въззивника не е изплащано никакво обезщетение или възнаграждение за
платен годишен отпуск.
Понятието
извънреден труд е регламентирано в чл.143 от КТ и в разпоредбата на чл.144 от
същия закон. Според правните норми извънреден е трудът, който се полага по
разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на
съответния ръководител от работник или служител извън установеното за него
работно време. Посочени са изключенията при полагане на извънреден труд, като в
чл.150 във вр. с чл.262 от КТ е посочено, че при полагане на извънреден труд,
трудовото възнаграждение се увеличава в размер, който не може да бъде по-малко
от 50/100 за работа през работните дни, 75/100 за работа през почивните дни и
100/100 за работа през дните на официалните празници.
За да е налице
извънреден труд следва да са налице определени материалноправни предпоставки, а
именно: фактически положен труд, продължителност на труда над
законоустановеното работно време за длъжността и при условията на
алтернативност, както и разпореждане на работодателя или знание и
непротивопоставянето му за това. Тежестта на доказване на обстоятелствата във
връзка с извънредния труд е на работника, а работодателят при установено
полагане на извънреден труд следва да установи заплащането му. Нормалната
продължителност на работното време е регламентирана в чл.136 ал.1 и ал.2 от КТ.
Тя е петдневна със седмично работно време от 40 часа и до 8 часа през деня.
По настоящото
производство свидетелят В. П. не е разпитан пред полски съд, тъй като не е
установен на адреса и въззивникът се е отказал от разпита му. По делото е
разпитан само свидетелят З. К..
В случая
претенцията на въззивника е, както беше посочено по-горе, е за четири месеца
през 2014 година - от 01.07.2014 г. до 31.10.2014 г. Според свидетеля К.
работното време обикновено е било удължено, като работниците не са знаели при
сключване на договора за това. За броя на часовете когато е полаган труд,
решението е вземано от техните началници. Свидетелят е живял в един хотел с
въззивника. За продължителността на работния ден в България, работниците са си
водили календари и са отбелязвали отработените в повече часове. Свидетелят
посочва, че е работил на 01 и 03 май 2014 година, както и на празника Тялото
Христово през 2014 година. Според него, ежедневно се е работило поне с един час
повече. По думите на К. през почивните дни се е работило над 8 часа – по 10
часа. В съботите винаги се е работило, като свидетелят не е работил в неделя,
но твърди, че въззивникът е полагал труд в някои от неделя.
Тъй като
единственото доказателство по отношение на полагането на извънреден труд
представлява свидетелското показание на свидетеля К., настоящата съдебна
инстанция намира, че не се установява полагането на извънреден труд в неделните
дни. Това е така, тъй като работникът – свидетел не е полагал труд в неделя и в
този смисъл не може да бъде пряк свидетел по отношение на полагания от
въззивника труд. Същото се отнася и за датата 22 септември – Денят на
съединението, тъй като договорът на свидетеля по неговите думи е изтекъл на
19.09. и в тази връзка той не може да бъде надежден свидетел затова дали
въззивникът е полагал труд на посочената дата.
Съвкупният
анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства сочи на извода, че
З.Б. при полагане на труд, при реализиране на трудовото правоотношение, е превишил
нормалната продължителност на работното време през седмицата с 1 час дневно,
което се установява и от разпита на свидетеля. В този смисъл, настоящата
съдебна инстанция приема, че в рамките на претендираните месеци на 2014 година
въззивникът е отработил съответно: 18 часа извънреден труд през работните дни
за месец юли и 15 часа извънреден труд през почивните съботи на месеца, за
месец август 2014 година същият е отработил 18 часа извънреден труд през
работните дни и 20 часа извънреден труд през почивните дни в месеца, за месец
септември 2014 година са отработени 21 часа извънреден труд през работните дни
и 20 часа - извънреден труд през почивните съботи на месеца, за месец октомври
2014 година е отработил 23 часа извънреден труд през работните дни и 20 часа
извънреден труд през почивните дни в месеца.
Съдът приема, че З.Б. е работил всяка събота
минимум по 5 часа, което дава основание да се счете, че положения от въззивника
извънреден труд в съботните дни на месеците възлиза на посочените общо 75 часа.
Това налага преизчисляване на дадените от вещото лице в допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза данни за положен извънреден труд, съобразно
посочените от настоящата съдебна инстанция часове на извънредно положен труд.
По отношение на извънредния
труд положен след изтичане на работното време – по 1 час дневно, дължимата сума
възлиза на 638,24 лева за месец юли 2014 г., а по отношение на
извънредния труд положен в почивните дни – сумата възлиза на 354,60 лева. Върху
тази сума се дължи мораторна лихва, изчислена до предявяване на исковата молба
на 09.08.2017 г., възлизаща на сумата от 302,59 лева. За месец август
2014 г. дължимата сума възлиза на 638,24 лева, а по отношение на извънредния
труд положен в почивните дни – сумата възлиза на 472,80 лева. Върху тази сума
се дължи мораторна лихва, изчислена до предявяване на исковата молба на
09.08.2017 г., възлизаща на сумата от 329,02 лева. За месец септември 2014 г. дължимата
сума възлиза на 638,19 лева, а по отношение на извънредния труд положен в
почивните дни – сумата възлиза на 405,20 лева. Върху тази сума се дължи
мораторна лихва, изчислена до предявяване на исковата молба на 09.08.2017 г.,
възлизаща на сумата от 300,26 лева. И за месец октомври 2014 г. дължимата сума
възлиза на 638,25 лева, а по отношение на извънредния труд положен в почивните
дни – сумата възлиза на 370,00 лева. Върху тази сума се дължи мораторна лихва,
изчислена до предявяване на исковата молба на 09.08.2017 г., възлизаща на
сумата от 281,43 лева.
По отношение на
претенцията за неползван годишен отпуск, от експертното заключение се
установява, че въззивникът има 16 дни неизползван платен годишен отпуск,
възлизащ на сумата от 2461,19 лева и изтекла лихва от 687 лв., с която сума БРС
е направил прихващане. Вещото лице е изразило становище, че платеният годишен
отпуск е отчетен, но реално обезщетение не му е начислено, поради което
претенцията за неплатено обезщетение за платен годишен отпуск е дължима.
С отговора на
исковата молба въззиваемото дружество е направило възражение за прихващане със
сумата от 7139,50 лева – равностойността на заплатени от работодателя суми за
настаняване в хотел, храна и пътни разноски за срока на трудовия договор, които
са за сметка на работника. От заключението на вещото лице се установява, че
видно от представените фактури и доказателства в тази връзка, общия размер на
направените разноски от работодателя за пребиваване на работника в Република
България при осъществяване дейността на трудовия договор възлизат на 7139,50
лева.
Съдът като
съобрази разпоредбата на чл.446, ал.1, т.3 от ГПК, намира, че месечното трудово
възнаграждение на въззивника надвишава несеквестируемия доход, поради което са
налице условията за извършване на компенсация между дължимите на работника суми
по настоящото дело и претендираните от въззиваемото дружество парични средства,
с които се иска извършване на прихващане. Общото задължение на работодателя към
въззивника възлиза на посочените по-горе суми за положен извънреден труд в
работните и в почивните дни през претендираните месеци юли, август, септември и
октомври 2014 година. Настоящата съдебна инстанция намира, че възражението за
прихващане е основателно, което налага сумите за месец юли, възлизащи общо на
992,84 лева – извънреден труд и 302,59 лева – мораторна лихва, за месец август,
възлизащи общо на 1111,04 лева – извънреден труд и 329,02 лева – мораторна
лихва, за месец септември – 1043,59 лева – извънреден труд и 300,26 лева –
мораторна лихва, както и за месец септември – 1008,25 лева – извънреден труд и
281,43 лева – мораторна лихва, да бъдат компенсирани със сумата от 7139,50 лева
и след извършено прихващане пред настоящата съдебна инстанция при условията на
чл.76 от ЗЗД, общо дължимата сума от въззиваемото дружество на въззивника
възлиза на 1377,71 лева / 369.46 лв. + 1008,19 лв./, представляващо част от
положения извънреден труд за месец септември 2014 година и положения извънреден
труд за месец октомври.
Това налага отмяна
на постановеното първоинстанционно решение като неправилно и незаконосъобразно,
в частта досежно претендирания извънреден труд и присъдените разноски,
присъждане на посочената по-горе сума и отхвърляне на претенциите в останалата
им част, с оглед направеното възражение за прихващане. По отношение на
отхвърлената претенция поради прихващане, досежно неизползвания платен годишен
отпуск обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Съдът на
основание чл.78 ал.1 и 3 от ГПК, като взе предвид исканията на страните,
направеното възражение за прихващане и представените списъци по чл.80 от ГПК,
намира, че на въззивника З.Б. се дължи сумата от 1212,17 лева – разноски по
делото, а на въззиваемото дружество – сумата от 1740,93 лева.
По изложените съображения, БУРГАСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯВА
Решение № 967 от 17.05.2018 г., постановено по гр.дело №5882/2017 г. по описа
на Районен съд - Бургас, в частта досежно претендирания извънреден труд и
присъдените разноски, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Сичес Полска Сп З.О.О.“, Булстат *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, Индустриална зона, „Лукойл
Нефтохим Бургас“ АД, представлявано от Клаудио Пала, Фабрицио Зароли и Джовани
Батиста, да заплати на З.Б., гражданин на Република Полша, чрез адв. Лъчезар
Ковачев с адрес за съобщения: гр. Царево, ул. “Цар Иван Асен ІІ“ № 6, сумата от
1377,71 лева, представляваща част от дължимо възнаграждение за положен
извънреден труд от 44 часа след изтичане на работното време и положен
извънреден труд от 40 часа в почивните дни през месеците септември и октомври 2014 година,
ведно със законната лихва за забава, считано от 09.08.2017 г. до окончателното
й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявените от З.Б., гражданин на Република
Полша, чрез адв. Лъчезар Ковачев с адрес за съобщения: гр. Царево, ул. “Цар
Иван Асен ІІ“ № 6, против „Сичес Полска
Сп З.О.О.“, Булстат *********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас,
Индустриална зона, „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД, представлявано от Клаудио Пала,
Фабрицио Зароли и Джовани Батиста, искове за заплащане на сумата от 2778,01 лв.
- възнаграждение за извънреден труд, положен в периода от 01.07.2014 г. до
31.10.2014 г., включващ извънреден труд след изтичане на работното време и
положен извънреден труд в почивни дни, ведно с мораторна лихва в размер на 1213.30
лв., начислена върху сборната главница за периода от 10.08.2014 г. до
08.08.2017 г., както и законната лихва за забава върху главницата, начиная от
09.08.2017 г. до окончателното й изплащане, поради извършено прихващане със
сумата от 7139,50 лева – равностойност на заплатени от работодателя суми за
настаняване в хотел, храна и пътни разноски за срока на трудовия договор, като
ОТХВЪРЛЯ исковете в останалите им части
до предявените размери като недоказани.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана
част.
ОСЪЖДА З.Б., гражданин
на Република Полша, чрез адв. Лъчезар Ковачев с адрес за съобщения: гр. Царево,
ул. “Цар Иван Асен ІІ“ № 6, да заплати
на „Сичес Полска Сп З.О.О.“, Булстат *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Бургас, Индустриална зона, „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД,
представлявано от Клаудио Пала, Фабрицио Зароли и Джовани Батиста, сумата от 1740,93
лева – разноски по делото.
СЪЖДА Сичес Полска Сп З.О.О.“, Булстат *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, Индустриална зона, „Лукойл
Нефтохим Бургас“ АД, представлявано от Клаудио Пала, Фабрицио Зароли и Джовани
Батиста, да заплати на З.Б., гражданин на Република Полша, чрез адв. Лъчезар
Ковачев с адрес за съобщения: гр. Царево, ул. “Цар Иван Асен ІІ“ № 6, сумата от
1212,17 лв.- разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦОНЕН СЪД в едномесечен срок от връчване препис от
решението на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на младши съдия
Марина Мавродиева по Решение от 18.06.2019г. по в. гр. д. №
1024/2018г. по описа на Окръжен съд Бургас
По същество не
се присъединявам към мнението на състава, че възражението за прихващане е
основателно. Считам, че от доказателствата по делото се установява, че всички
работници са наети от ответното дружество във връзка с описания в трудовия
договор “проект” и са били
настанени в хотел, като работодателят е заплатил стойността на ползваните
нощувки и е осигурил храна и транспорт за работниците. Не прави изключение и
ищецът по делото, като от ангажираните писмени доказателства се установява, че
плащането от страна на дружеството е извършвано общо за всички работници и
обхваща целия период на договора. Установен е и размерът на заплатеното за
престоя на ищеца, с оглед приетото и ценено заключение. Считам, че плащането на
сумата не може да се приеме като извършено в полза на работника без основание.
Действително в трудовия договор не се съдържа задължението на дружеството да
заплати съответните разходи по престоя на работниците – чуждестранни граждани, както
и не се установява уговорка между страните за връщане на такива суми или
регулярното им удържане от работодателя. В чл. 294 КТ е предвидено, че работодателят
може самостоятелно или съвместно с други органи и организации да осигурява на
работниците и служителите: 1/ организирано хранене съобразно рационалните норми
и специфичните условия на труд; 2/ търговско и битово обслужване ;
3/транспортно обслужване от местоживеенето до местоработата и обратно и т.н.
Това е възможност за работодателя, който осигурява съответните
социално-битови придобивки за своите служители и съгласно чл. 292 КТ може да ги
финансира. Предвидената в чл. 292 КТ възможност на работодателя за
социално-битовото и културното обслужване на работниците и служителите, което
да се финансира със средства от работодателя и от други източници, не е
предвидено в задължителното съдържание на трудовия договор по смисъла на чл. 66 КТ. В същото време от показанията на свидетеля се установява, че работодателят
е поел задължението да заплати техните разходи за квартира, храна и транспорт и
приемат тяхното заплащане за част от задълженията му. В случая е несъмнено, че
работодателят е ангажирал хотел за своите работници и организирал както
храненето, така и транспорта им. При тези факти, намирам, че се касае за
социални придобивки, предоставени на работника в натура, които са били достъпни
за всички служители и не подлежат на връщане. Съществуването на такива е
уредено и в пар. 1, т. 36 от ДР на ЗКПО, съгласно който „социални разходи,
предоставени в натура“ са отчетените като разходи социални придобивки по чл. 294 от Кодекса
на труда
и предоставени по реда и начина, определени от чл. 293 от Кодекса
на труда
или от ръководството на предприятието. Социалните придобивки трябва да са
достъпни за всички работници и служители и за лицата, наети по договор за
управление и контрол. В случая плащането на сумите е извършено от работодателя
в полза на трети за спора лица. Независимо от обстоятелството, че се касае за
работници – чужди граждани, те имат право на същите социални предимства, както
работниците местни граждани. Намирам, че осигурените за ищеца от работодателя
храна, транспорт и хотелско настаняване (което обхваща целия период на договора
и всички работници), не е предоставено без основание и респ. не подлежи на
връщане от работника, това е възможност за работодателя, която в конкретния
случай считам, че е била предоставена на работниците, по общо съгласие на
страните, поради което и заплатените от работодателя суми не са били без
основание. В този смисъл намирам възражението за прихващане за неоснователно и
затова следваше да се остави без уважение.
ЧЛЕН – СЪДИЯ: