РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 09.01.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ВТОРИ „Д“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на седемнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	МАЯ ДАМЯНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Илияна Коцева,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 6767 по описа за 2017 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Й.Т.Т. срещу Решение № 54194/06.03.2017 г., постановено по гр.д. № 41772/201З г. по описа на Софийския районен съд, 151 състав, в частта, с която е признато за установено по отношение на въззивника, че С.Х.М. е собственик на основание присъединяване и договорно правоприемство на две свързани помежду си помещения с площ 18, 80 квадратни метра, находящи се в подпокривното пространство на сграда, отразена в кадастъра с идентификатори 68134.300.159.2 и 68134.300.159.1 в действащата кадастрална карта на град София, одобрена със Заповед №  РД-18-32/01.04.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК, намираща се в София на бул. „*********, които представляват принадлежност към собственото на ищеца жилище – самостоятелен обект с идентификатор 68134.300.159.4.2 по действащата кадастрална карта на град София, одобрена със Заповед №  РД-18-32/01.04.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК, и въззивникът Т. е осъден да плати разноски в размер на 1 438, 81 лева. Със същото решение е оставен без разглеждане предявения от С.Х.М. против Й.Т.Т. иск за признаване на първия за собственик на описания по-горе имот по силата на давностно владение, продължило в периода 1932 – 26.07.2016 г.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Изводите на първоинстанционния съд за наличие на функционално обединение на двете сгради бил в противоречие със заключението на съдебнотехническата експертиза (СТЕ), съгласно което сградите не са функционално свързани, разделени са с конструктивна фуга, построени са в различно време, къщите не се застъпват и се намират в положение на денивелация една спрямо друга, нямат обща ВиК и електрическа инсталация. Поддържа, че първоинстанционният съд не бил взел предвид обстоятелството, че отворът в кухнята на ищеца, изграждането на терасата и отварянето на врата към таванските помещения било незаконно. Навежда аргументи, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че процесните тавански помещения имали статута, който им бил определен при възникване на етажна собственост в сградите вследствие на национализацията – етажна собственост била възникнала единствено в сградата от 1932 г., в която били останали неотчуждени обекти, не и в тази от 1906 г., която била национализирана изцяло, освен това не била функционално обединена с новата сграда, за да се приемело, че и в нея е възникнала етажна собственост. Тъй като в сградата от 1906 г. етажна собственост изобщо не била възниквала към датата на отчуждаването по ЗОЕГПНС, не следвало да се изследва определянето на статута на процесните тавански помещения. Излага съображения, че съдебната практика допускала промяна на таванските помещения от обща част в индивидуален обект, но не и придаването им към други обекти. Изводът на съда, че въпросното придаване било извършено преди национализацията от единствения собственик на двете сгради В.Ф.бил необоснован, тъй като процесните помещения не били включени като част от апартамента на ищеца в сключения през 1967 г. от В.Ф.договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка. Поддържа, че в акта за завземане на сградите за държавни и решението от 26.10.1948 г. на Софийската комисия по чл. 11 ЗОЕГПНС процесните тавански помещения не били посочени отделно от изцяло национализираната сграда от 1906 г., в която се намирали. Процесните помещения били принадлежност към сградата от 1906 г., както било посочило вещото лице, а не към апартамента, намиращ се в сградата от 1932 г. Моли съдът да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът по въззивната жалба С.Х.М. е подал отговор на жалбата, в който са развити съображения за неоснователност на същата. Въззиваемият поддържа, че експертното заключение по СТЕ, на което се позовава жалбоподателят било неправилно, което се установявало при съпоставка с останалите събрани по делото доказателства, заключението било оспорено и правилно първоинстанционният съд не го бил кредитирал. Липсвала разделяща сградите конструктивна фуга, същите се застъпвали на няколко места, а терасата, която ги свързвала, била на едно и също ниво с таванските помещения, електрическата инсталация за процесните помещения била част от инсталацията на апартамента на ищеца, а канализационната тръба от апартамента на ищеца преминавали през жилището на ответника, което попадало на територията и на двете постройки. Излага съображения, че отворът от кухнята и терасата, свързваща двете сгради, не били незаконни, тъй като били предвидени в одобрените през 1932 г. проекти както и от събраните свидетелски показания. Процесните помещения били придадени към апартамента на ищеца още през 1932 г. преди национализацията. Поддържа, че двете сгради били обединени и функционално свързани, а процесните изменения били предвидени с приложеното по делото изменение на строителните книжа от 26.10.1932 г., което предвиждало еркеровидно удължаване на кухнята на втория етаж над старата постройка. В представените по делото технически и поемни условия за работите, които ще се извършват на постройката на В.Ф.били предвидени изменения в старата сграда във връзка с построяването на новата, поради което още тогава двете сгради били свързани. Свързаността се виждала и от извършеното през 1999 г. заснемане. Тези обстоятелства опровергавали експертното заключение. С оглед на това крайните изводи на първоинстанционния съд се явявали правилни и моли съдът да потвърди първоинстанционното решение. Поддържа се и предявеният в условията на евентуалност иск за придобиване на помещенията по давност. Претендират се разноски.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Във въззивната жалба и отговора не се оспорват направените в решението на Софийския районен съд фактически изводи относно собствеността и периодите на строителство на сградите в имота на бул. „*********– че в имота е била налице постройка от 1906 г., собственост на В.Ф.; че към 1932 г. същата е възложила построяването на втора, долепена до сградата от 1906 г., нова сграда откъм лицето на имота към булеварда; че към момента две тавански помещения, намиращи се конструктивно над постройката от 1906 г. са свързани с терасата на апартамент, намиращ се в останалата си част в новата постройка (от 1932 г.), понастоящем собственост на С.М.. В тази част настоящият съдебен състав следва да приеме за верни констатациите на първоинстанционния съд, тъй като е обвързан от изложеното в жалбата и отговора при проверката си на първоинстанционното решение в частта относно изводите за факти – чл. 269 ГПК.

Изложеният във въззивната жалба довод, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че двете сгради, с които таванските помещения, чиято собственост се оспорва („процесните помещения“) са свързани, са функционално обединени, не е основателен. Заключението на изслушаната в настоящата съдебна инстанция СТЕ, която съдът намира за обективна и обоснована с оглед на подробните съображения, дадени от вещите лица в отговорите на поставени от страните въпроси в съдебното заседание от 17.11.2017 г. (на лист 140 от делото), позволяват да се направи извод, че постройките в имота на бул. „********* – тази с фасада към улицата („постройката от 1932 г.) и непосредствено долепената до нея сграда, за която по делото е налице нотариален акт от 1906 г. („постройката от 1906 г.“) – на лист 30 от първоинстанционното дело, са свързани помежду си. Това свързване е осъществено чрез прилепване към старата постройка на общи с новопостроеното конструктивни елементи – стълбище и част от бетонна плоча, която стъпва на зидовете на постройката от 1906 г. (съгласно заключението на СТЕ на лист 94, втори абзац от делото, и на лист 96 и 99 от делото). В случая обаче е релевантно не обстоятелството на конструктивно свързване на двете сгради, колкото обстоятелството, че същите са свързани функционално – общото стълбище осигурява достъп както до част от обектите в постройката от 1906 г. (апартамента на втория жилищен етаж), така и до тази от 1932 г. Същото се установява съгласно съвкупността от безпротиворечиви доказателства по делото – показанията на свидетеля Пангаров на гърба на лист 247 от първоинстанционното дело, че стълбището дава достъп до обекти и от двете сгради, потвърдени и от чертежа на лист 62 от първоинстанционното дело, заключението на изслушаната пред първата инстанция СТЕ – на лист 219 от първоинстанционното дело, както и заключението на тройната СТЕ – на лист 101 от делото. Това взаимно застъпване следва да се разглежда като елемент на свързване на сградите за целите на ползването им и ги превръща в единен комплекс, в който съществуват помещения, обслужващи всички обекти (така няма как да бъде осъществен достъп до жилищния апартамент на втория етаж на постройката от 1906 г. освен от общото стълбище). Тези помещения с предназначение да се ползват от всички собственици на самостоятелни обекти представляват общи части на сградата по предназначение (чл. 38 ЗС). Поради това собствениците на отделните помещения следва да се смятат и титуляри на правото на общите части по предназначение на сградата, както и на части от цялостния архитектурен комплекс, които конструктивно принадлежат както към едната, така и към другата постройка.

Обстоятелството, че част от системите в двете сгради (отклонения на ВиК инсталация, електрическа инсталация) имат отделни отклонения, не променят този извод. Дори само липсата на достъп до един от самостоятелните обекти, без да се използва елемент на общата конструкция (стълбището), е достатъчна да направи невъзможно използването на част от тези обекти, което налага необходимостта от общото им ползване, т.е. до възникване на статут на обособени обекти в един цялостен архитектурен комплекс, който законът регулира като етажна собственост (чл. 37 ЗС). Критерият за възникване на такава собственост, както беше посочено, е не конструктивен, а функционален – възможно ли е отделните обекти да се използват без общите части. Поради това възражението за наличие на две обособени самостоятелни сгради, едната от които е без връзка с процесните помещения, е неоснователно.

Във въззивната жалба е направено и възражение за необоснованост на извода на първоинстанционния съд, че процесните помещения са били придадени към апартамента, който понастоящем е собственост на въззиваемия С.М., от единствената собственица на имота към 1932 г. – В.Ф.. Преди да отговори на изложените във въззивната жалба възражения относно начина на присъединяване на процесните помещения към апартамента, който понастоящем се ползва от въззивника М., настоящият съдебен състав следва да установи дали процесните помещения въобще са съществували към момента на построяването на сграда от 1932 г.

По този въпрос не съществуват писмени доказателства. В отговора си на зададения им в съдебното заседание от страните въпрос относно наличието на строителни проекти на сградата, вещите лица посочват, че проекти на старата постройка в състоянието ѝ към 1906 г. и към 1932 г. не са открити (на лист 130 от делото). Единственият източник на информация относно състоянието към 1932 г. е ползвана от вещите лица черно-бяла снимка (на лист 119 от делото), която обаче е изключена от доказателствения материал по делото поради оспорването ѝ от въззивника Т., тъй като не може да се направи извод дали на снимката е представена именно сграда, намираща се на бул. „*********. Представения на лист 28 от първоинстанционното дело архитектурен план включва данни само за строителството на еркеровидното удължаване на терасата в апартамента на втория етаж на сградата от 1932 г., който понастоящем принадлежи на въззиваемия М., не и за таванските помещения. Поради това заключенията на вещите лица относно структурата на покрива преди преустройството от 1932 г. се базират само на вероятностни изводи, изведени от  конструктивните особености на покрива на сградата от 1906 г. (на лист 135 от делото). Представените на лист 31 – 32 от първоинстанционното дело архитектурни заснемания на комплекса от постройки в имота на бул. „*********, пък не съдържат безспорни данни за датата, на която са направени, поради което съдът също не може да ги използва като достоверен източник за състоянието на имота преди 1949 г. Техническите поемни условия, с които е възложено построяването на новата сграда от 1932 г. (на лист 104 – 107 от първоинстанционното дело), също не позволяват да се направи категоричен извод за това дали строителството към този период е обхванало и процесните помещения, тъй като не съдържат достатъчно конкретно описание на това къде са поставени описаните в тях прозорци и врати на таваните – дали в реконструирания таван на сградата от
1906 г. или в този на сградата от 1932 г.

Поради това изводът за датата на построяване на процесните помещения следва да се направи въз основа на събраните по делото свидетелски показанията. В това отношение съдът показанията на свидетеля В. М. (на гърба на лист 245 от първоинстанционното дело), който посочва, че помни помещенията от своето детство („откакто съм се родил“), не могат да бъдат кредитирани в тази част, тъй като противоречат на писмените доказателства, събрани по делото. Свидетелят посочва, че е посещавал имота в детството си, тъй като тогавашната собственица – В.Ф., му е била баба. Това обаче противоречи на установеното от приобщения по делото официален документ – удостоверение за наследници, издадено от Столична община, район Триадица, с № 6581/а/20.09.1993 г. (на лист 13 от първоинстанционното дело), съгласно който В.Ф.няма наследници по закон с фамилия М.. Този факт, както и обстоятелството, че изслушаният свидетел е брат на въззиваемия, дават основание на съда да не възприеме твърденията му за достоверни. Останалите свидетели пък не предават преки впечатления за състоянието на процесните тавани в периода преди 1949 г., тъй като не са влизали в сградата по това време. Разпитаният от въззивния съд свидетел Д. изрично посочва, че познава историята на сградата от разкази на въззиваемия М., което дава основание неговите показания да се приемат за непряк доказателствен източник, който няма самостоятелна доказателствена стойност. Същевременно информацията се базира на казаното от страна по делото, което не позволява на съда да приеме, че са черпени данни от годно пряко доказателствено средство, което да позволи тези показания да се приемат за достоверни.

Поради това настоящият съдебен състав следва да приеме, че по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване от въззиваемия М. (ищец в първата инстанция), че процесните помещения са съществували преди 1949 г. и в този период са били присъединени към апартамента му – тогава собственост на В.Ф.. Така не може и да бъдат приети за обосновани констатациите на първоинстанционния съд, че собствеността на въззивника М. е възникнала поради присъединяване по време на действието на Закона за имуществата, собствеността и сервитутите (отм. през 1951 г.).

Следователно искът за признаване на въззиваемия М. за собственик на процесните тавани по присъединяване и договорно правоприемство от В.Ф.следва да бъде отхвърлен, а първоинстанционното решение – отменено в тази му част.

При това положение съдът следва да разгледа евентуално предявения от въззиваемия М. (ищец в първата инстанция) иск за придобиване на процесните тавански помещения по давност, текла в периода от 1932 г. досега.

По този иск е налице произнасяне в диспозитива на първоинстанционното решение, като Софийският районен съд го е оставил без разглеждане. В съдебното заседание пред настоящата инстанция процесуалният представител на въззивника Т. възрази срещу разглеждането му от въззивния съд, тъй като първоинстанционното решение не е било обжалвано в тази част. Възражението на въззивника Т. е неоснователно, тъй като при разглеждането на спора пред първоинстанционния съд не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск и Софийският районен съд въобще не е имал право да се произнася по такъв иск. Но дори и да го е направил, въззивният съд изрично е оправомощен от закона да разгледа евентуалния иск, ако приеме, че главният е следвало да бъде отхвърлен – чл. 271, ал. 2 ГПК. Това е законова последица от отхвърлянето на главния иск, за която не е необходимо да се направи искане в отговора на въззивната жалба. Поради това настоящият съд следва да разгледа и предявения евентуален иск за придобиване на процесните тавански помещения по давност.

От фактическа страна, установяването на изтичане на придобивна давност като пораждащ правото на собственост факт изисква установяване на това, че процесните помещения са владени от въззиваемия М., при това необезпокоявано, и за период от поне 10 години (чл. 79, ал. 1 ЗС).

По делото се установява от показанията на изслушания пред въззивната инстанция свидетел Д. (на лист 143 от делото), и тези на изслушания пред Софийския районен съд свидетел И. (на гърба на лист 246 от първоинстанционното дело) че процесните тавански помещения са присъединени към апартамента, който се обитава от въззивника С.М., от 80-те години на двадесети век. Свидетелите посочват известни разминавания за началото на периода, от който въззиваемият М. живее в жилището, но са категорични, че става въпрос за дълъг период от време, започнал пред 70-те или 80-те години на миналия век. Тези разминавания са минимални и не дават основание на съда да приеме, че показанията на свидетелите не са достоверни. От представените по делото документи – нотариален акт № 183/19.12.1967 г., том ΧΧΧ, нот. дело № 5727/1967 г. на нотариуса при Софийския районен съд Христо Омбарлиев, и нотариален акт № 88/14.05.1984 г., том ΧΙΙ, нот. дело № 1900/1984 г. на нотариуса при Софийския районен съд А.И., може да се направи извод, че семейство М. обитават апартамента от 1967 г., като от 1984 г. същият е прехвърлен в собственост на въззивника С.М. от брат му – свидетеля В. М., през 1984 г. Следователно споменатият от свидетелите Д. и И. период, в който въззивникът е заживял в апартамента си, чиято основна част се намира на третия (втори надпартерен) етаж в сградата от 1932 г. на бул. „*********, съвпада с този, който се установява от документите за собственост. Данните за това кой е обитавал жилището в периода от 1974 г. до 1984 г. съвпадат и с показанията на свидетеля В. М., които следва да се кредитират в тази част, тъй като се подкрепят от показанията на другите свидетели и от документите за собственост, описани по-горе.

Изводът, че в този период (след 1984 г.) процесните тавански помещения са били присъединени към апартамента на С.М., може да се направи от обстоятелството, че разпитаните по делото свидетели В. М., И. и Д. описват еднозначно и безпротиворечиво конструктивните особености на свръзката между апартамента на С.М. и процесните помещения. Те посочват, че достъпът се осъществява чрез стъпала от кухнята на апартамента, които водят първо нагоре (две стъпала), а после надолу (образува се нещо като праг), а след това се преминава през терасата до жилището. Тази конструкция е описана подробно и в заключенията на двете изслушани по делото технически експертизи (на лист 221 от първоинстанционното дело и на лист 98 от делото), илюстрирани и с направени от вещите лица при огледа снимки (на гърба на лист 113в от делото).

По възражението, че макар и присъединени към имота на въззиваемия М., процесните тавански помещения са имали статута на принадлежност към сградата под тях, настоящият съдебен състав намира, че по делото са налице достатъчно доказателства за фактическото присъединяване на процесните помещения към апартамента в сградата от 1932 г., а не към сградата под тях. Свидетелите Д. (на лист 144 от делото) и Д. (на лист 247 от първоинстанционното дело) дават взаимно подкрепящи се сведения, че не знаят достъп до процесните помещения да е имало от друго място, освен от жилището на С.М., което се потвърждава и от данните на вещото лице, изслушано пред първоинстанционния съд (на лист 243 от първоинстанционното дело), и от отговорите на вещите лица, извършили тройна СТЕ пред въззивния съд (на лист 98 и 112 от делото). Така съвкупността от събраните по делото доказателства води до извода, че фактически процесните помещения са били свързани с жилището на С.М. и към тях не е имало достъп от друго място. Не е възможно едно помещение да е принадлежност към обект, от който няма достъп до това помещение.

С оглед на изложеното настоящият съдебен състав приема, че въззиваемият С.М. владее процесните помещения като част от апартамента си от 1984 г.

Във връзка с възражението, че процесните тавански помещения не могат да бъдат предмет на придобиване по давност (възражения от правна страна срещу давностното владение), настоящият съдебен състав следва да разгледа две правни пречки, които биха могли да възпрепятстват придобиването на процесните помещения от въззиваемия М..

На първо място, процесните помещения имат предназначението на таван. Това означава, че същите могат да имат характера на обща част на сградата по предназначението си (чл. 38, ал. 1 ЗС). Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 34/15.03.1984 г. на ОСГК на Върховния съд подпокривното пространство на сградата представлява обща част, ако не е изградено като отделни обекти или сервизни помещения към такива. В мотивите към тълкувателното решение се посочва, че таванът е обща част, когато представлява общ незастроен обем, който не е разпределен в отделни обекти. В случая това не е така – обособените две помещения имат характера на складови съгласно цитираното тълкувателно решение, тъй като са използваеми за съхраняване на вещи и има достъп до тях. Същото се потвърждава от заключението на вещите лица по изслушаната от въззивния съд тройна СТЕ (вкл. и на представените илюстративни снимки – на лист 113в от делото). Установените обем и площ на таванските помещения – 18, 80 квадратни метра и височина около 2 метра (съгласно неоспорената скица към акта за узаконяване на сградата от 1906 г., издаден на 20.05.1999 г. – на лист 65 от първоинстанционното дело), както и липсата на достъп до тези помещения, освен през обособения обект на С.М., предполагат използването им като складови, а не като незастроено подпокривно пространство. Поради това същите помещения не могат да се приемат за обща част.

Във връзка с този извод на съда следва да се разгледа и възражението за това, че към тези помещения е имало достъп от сградата от 1906 г., т.е. от жилището на ответника Т.. Наличието на такъв достъп би означавало, че процесните помещения е възможно да са имали характера на обща част по предназначение. Но установяването на факта, че едно помещение, което в определен момент е използвано по предназначение като складово, е представлявало по естеството си обща част на сградата към минал момент, е в тежест на страната, което твърди тази площ да е имала естество на обща част. В случая не са събрани категорични доказателства, които да дават възможност да се приеме този извод.  Вещите лица по изслушаната тройна СТЕ обаче отричат тази възможност (на лист 112 и лист 135 – 136 от делото), без да могат да направят категоричен извод. Това тяхно заключение се подкрепя и от свидетелските показания на свидетелите Д. и Д., както беше посочено по-горе. Поради това следва да се приеме, че посочените тавански помещения не са представлявали обща част на сградата към момента на присъединяването им към жилището на С.М..

Втората пречка, която не би позволила процесните помещения да се придобият като обект на правото на собственост по давност, е обстоятелството, че същите е възможно да са били предмет на отчуждаване по реда на ЗОЕПГНС. Съгласно неоспорения акт за завземане на недвижим имот № 1323/14.09.1949 г. (на лист 14 от първоинстанционното дело) имотите на В.Ф.на бул. „********* са били отчуждени по реда на посочения закон, включително и „къщата в същия двор, свързана с горната, с фотоателие“ (на гърба на акта). Съгласно т. ΙΙΙ от Решение № 4026/26.10.1948 г. на Софийската комисия по чл. 11 ЗОЕПГНС (на гърба на лист 15 от първоинстанционното дело) не е отчужден апартаментът в сградата от 1932 г., в който В.Ф.е живял – същият, който сега е собственост на въззиваемия М..

Доколкото настоящият съдебен състав прие, че по делото няма данни дали процесните тавански помещения въобще са съществували към 1949 г., и съответно – няма данни, че те са били свързани с апартамента, който не е бил отчужден през същата година, следва да се приеме, че покривното пространство на сградата от 1906 г. е било отчуждено по реда на ЗОЕГПНС и е станало собственост на държавата. А съгласно чл. 86 ЗС за периода от 1951 г. до 1990 г. не е можело по давност да се придобие вещ, която е държавна собственост, а в периода 1990 г. – 1996 г. – и общинска собственост. Следователно давността за придобиване на процесните помещения, доколкото същите са се намирали върху част от сграда – собственост на държавата, не е текла в периода, докато същата е била държавна собственост.

За пълнота следва да се отбележи, че настоящият съдебен състав не следва да разглежда въпроса дали е било възможно процесните помещения да се придобият по реда на чл. 97 ЗС чрез присъединяване от въззиваемия М. към 1984 г., въпреки че са били построени върху част от сграда – етажна собственост. Това е така, тъй като съдът не е сезиран с такъв иск – искът за собственост, основана на присъединяване, се основава на твърдения за присъединяване на таванските помещения от бившите собственици на сградата (в исковата молба на лист 4 от първоинстанционното дело), а евентуалният иск – на придобиване по давност в периода от 1932 г. до 25.07.2016 г.

Пречката за придобиване на имота по давност е отпаднала на 25.02.1992 г. – датата, на която е влязъл в сила Законът за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, и собствеността върху одържавените имоти е била възстановена по силата на закона на наследниците на В.Ф., сред които е и ответникът Т.. Това е потвърдено и с неоспорената заповед на кмета на Столична община № РД-57-508/17.08.1992 г. за отписване на отчуждените имоти с адрес София, бул. „*********, от регистъра на актовете на общинската собственост и предаването им на наследниците на В.Ф.(на лист 19 от първоинстанционното дело). От този момент насетне е започнал да тече давностен срок за придобиване на таванските помещения в полза на въззиваемия М. и е изтекъл на 25.02.2002 г. От следващия ден (26.02.2002 г.) въззиваемият е придобил процесните помещения в собственост.

Обстоятелството, че наследниците по закон на В.Ф., сред които и Й.Т., са били признати за собственици на таванските помещения с констативен нотариален акт № 23/03.06.1999 г., том I, рег. № 2894 по нот. дело №  132/1999 г. на нотариус  М.Е.с рег. № 140 в регистъра на Нотариалната камара (на лист 55 от първоинстанционното дело) не променя изводите на съда относно това, че придобивната давност за таванските помещения в полза на С.М. не е прекъсната. Съгласно тълкувателната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 11/2012 г. на ОСГК – констативният нотариален акт не се ползва с материална доказателствена сила за установените в него факти.

Във въззивната жалба не се поддържат възраженията от отговора на исковата молба за прекъсване на давностното владение, но настоящият съдебен състав не следва да ги разглежда, тъй като те не са били предмет на първоинстанционното решение и актът на съда би останал немотивиран в тази част. Съгласно чл. 81 ЗС давността се прекъсва с изгубване на владението на имота за повече от 6 месеца, а съгласно чл. 84 ЗС давността се прекъсва и на основанията, предвидени в чл. 116 ЗС, а именно – с признание на владелеца, че имотът не е негов; с предявяване на иск за собственост или с предприемане на действия за принудително изпълнение върху имота, който се владее от несобственик. Съгласно чл. 83 ЗС пък се предполага, че който е владял един имот в два определени момента, се предполага, че го е владял и в промеждутъка.

В случая беше установено от описание по-горе свидетелски показания, че въззиваемият М. е владял имота към 1984 г., а от заключенията на двете експертизи, провели оглед на място, е ясно, че таванските помещения се владеят и към 2016 и 2017 г. от същото лице (на лист 103 – 104 от делото и на лист 219 от първоинстанционното дело). Следователно са доказани предпоставките на презумпцията за непрекъснато владение и следва да се приеме, че въззиваемият М. е владял процесните помещения непрекъснато в периода 1984 – 2016 г. По делото не са налице данни за прекъсване на това владение. Представените от въззивника Т. данъчни декларации, в които са описани процесните тавани (на лист 144 и сл. от първоинстанционното дело) не доказват същият да е придобил фактическото държане на таванските помещения, с което е можел да прекъсне владението на въззиваемия М.. Останалите представени по делото данъчни декларации, влязло в сила решение на Софийския градски съд по гр.д. № 2714/2008 г. (на лист 153 от първоинстанционното дело) относно собствеността на апартамента на втория етаж в сградата от 1906 г., и констативни нотариални актове също не се отнасят до владението на процесните тавански помещения. Показанията на свидетеля Пангаров (на гърба на лист 247 от първоинстанционното дело) пък показват, че същият въобще не е наясно кой е владял таванските помещения в сградата от 1906 г., на която наема първия етаж, поради което и дадените от него данни не могат да докажат прекъсване на давностното владение.

Възражението за законността на процесните тавански помещения е неоснователно, тъй като същите са били узаконени с вече цитирания Акт за узаконяване № 8/20.05.1999 г. от на лист 56 от първоинстанционното дело, в който изрично е отбелязана и терасата в апартамента на въззиваемия М. (в чертежа на лист 66 – 67 от първоинстанционното дело).

Следователно евентуалният иск за признаване на правото на собственост на процесните помещения в следствие на изтекла в полза на въззиваемия М. придобивна давност в периода 25.02.1992 г. – 26.02.2002 г.

Относно разноските:

При този изход на спора, тъй като е уважен само един от предявените от въззиваемия М. искове, всяка от страните трябва да бъде възмездена за половината от сторените от нея разноски на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК.

Въззивникът Т. е направил пред настоящата инстанция разноски в размер на 34, 90 лева – държавна такса. Исканият от него хонорар за процесуалния му представител в размер на 1 200 лева не следва да се присъжда, тъй като в договора за правна помощ (на лист 74 от делото) не е указано по какъв начин е платен хонорарът, макар че има отбелязване за плащане. Точка 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС обаче изисква в разписката изрично да се посочи начин на плащане, ако същата е обективирана в договора за правна помощ. По делото това изискване не е изпълнено и адвокатско възнаграждение не следва да се присъжда. Пред първата инстанция въззивникът е направил разноски в размер на 160 лева за такси за удостоверения и депозит за експертиза, като за адвокатския хонорар отново няма отбелязване за начин на плащане. Общо доказаните от страната разноски са в размер на 194, 90 лева, а половината от тази сума е 97, 45 лева, които следва да се присъдят с настоящото решение.

Въззиваемият М. е направил пред настоящата инстанция разходи за експертиза в размер на 1 800 лева. По делото е представена разписка за платен адвокатски хонорар в размер на 1 200 лева (на лист 87 от делото), която следва да бъде приета за доказателство за плащане в брой, тъй като е издадена нарочно за да удостоверява този факт. Следва да се присъдят половината от посочените разходи или 1 500 лева. На основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която на въззиваемия М. е присъдена половината от определената му сума за разноски или разликата между 717, 40 лева и 1 434, 81 лева.

Така мотивиран, Софийският градски съд, втори „д“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 54194/06.03.2017 г., постановено по гр.д. № 41772/201З г. по описа на Софийския районен съд, 151 състав, в частта, с която е признато за установено по отношение на Й.Т.Т., с ЕГН **********, с адрес: ***, че С.Х.М., с ЕГН **********, с адрес: ***, е титуляр на правото на собственост на основание чл. 76 от Закона за имуществата, собствеността и сервитутите (присъединяване и правоприемство) на две свързани помежду си помещения с обща площ 18, 80 квадратни метра, находящи се в подпокривното пространство на сграда, отразена в кадастъра с идентификатори 68134.300.159.2 и 68134.300.159.1 в действащата кадастрална карта на град София, одобрена със Заповед №  РД-18-32/01.04.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК, намираща се в София на бул. „*********, които представляват принадлежност към собственото на ищеца жилище – самостоятелен обект с идентификатор 68134.300.159.4.2 по действащата кадастрална карта на град София, одобрена със Заповед №  РД-18-32/01.04.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК, намираща се в София на бул. „*********,  както и в частта с която Й.Т.Т., с ЕГН **********, с адрес: ***, е осъден да заплати на С.Х.М., с ЕГН **********, с адрес: ***, разликата над сумата от 717, 40 лева (седемстотин и седемнадесет лева и 40 ст.) до пълния присъден размер от 1 434, 81 лева (хиляда четиристотин тридесет и четири лева и 81 ст.) – разноски по делото, вместо което:

ОТХВЪРЛЯ предявения от  С.Х.М., с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Й.Т.Т., с ЕГН **********, с адрес: ***, установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът е титуляр на правото на собственост на основание чл. 76 от Закона за имуществата, собствеността и сервитутите (присъединяване и правоприемство) на две свързани помежду си помещения с обща площ 18, 80 квадратни метра, находящи се в подпокривното пространство на сграда, отразена в кадастъра с идентификатори 68134.300.159.2 и 68134.300.159.1 в действащата кадастрална карта на град София, одобрена със Заповед №  РД-18-32/01.04.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК, намираща се в София на бул. „*********, които представляват принадлежност към собственото на ищеца жилище – самостоятелен обект с идентификатор 68134.300.159.4.2 по действащата кадастрална карта на град София, одобрена със Заповед №  РД-18-32/01.04.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК, намираща се в София на бул. „*********.

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от С.Х.М., с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Й.Т.Т., с ЕГН **********, с адрес: ***, че С.Х.М., с ЕГН **********, е титуляр на правото на собственост на основание давностно владение в периода 25.02.1992 г. – 26.02.2002 г. на две свързани помежду си помещения с обща площ 18, 80 квадратни метра, находящи се в подпокривното пространство на сграда, отразена в кадастъра с идентификатори 68134.300.159.2 и 68134.300.159.1 в действащата кадастрална карта на град София, одобрена със Заповед №  РД-18-32/01.04.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК, намираща се в София на бул. „*********, които представляват принадлежност към собственото на ищеца жилище – самостоятелен обект с идентификатор 68134.300.159.4.2 по действащата кадастрална карта на град София, одобрена със Заповед №  РД-18-32/01.04.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК, намираща се в София на бул. „*********.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Й.Т.Т., с ЕГН **********, с адрес: ***, да плати на С.Х.М., с ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 1 500 лева (хиляда и петстотин лева) – разноски по делото пред въззивната инстанция.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК С.Х.М., с ЕГН **********, с адрес: ***, да плати на Й.Т.Т., с ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 97, 45 лева (деветдесет и седем лева и 45 ст.) – разноски по делото пред първата и въззивната инстанция.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                              2.