РЕШЕНИЕ
№ 910
гр. Пловдив , 03.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ в публично заседание на трети
декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Виолета К. Шипоклиева
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Костадин Б. Иванов
като разгледа докладваното от Фаня Т. Рабчева Калчишкова Въззивно
гражданско дело № 20205300501962 по описа за 2020 година
Производство по чл.258, ал.1 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на „Ти Би Ай Банк“
ЕАД- гр.София , представлявано от изп.директори Н.Г.С. и А. Ч.Д., чрез пълномощника им
юриск. С. Р.Р. против Решение № 190/ 29.04.2020г. постановено по гр.д.№ 2652/ 2019г по
описа на РС-Асеновград в частта, в която е отхвърлен предявеният от банката против Н. Т.
С. от с.П., община Асеновград иск по чл.422 във връзка с чл.415 ГПК за установяване
вземания в размера от 3 396,67 лв до 5 934,49 лв претендирана главница по договор за
потребителски кредит № **********/ 20.06.2017г. , договорна/ възнаградителна лихва в
размер на 1 891,85 лв за периода 25.06.2018г до 26.08.2018г. и сумата 221,75 лв обезщетение
за забава за периода от 25.06.2018 г. – 14.11.2018г. По изложени доводи в жалбата се иска
отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване на предявените искове, ведно в
тази връзка преразглеждане на въпроса за разноските в тежест на жалбоподателя.
Въззиваемата страна Н. Т. С., редовно уведомена, писмен отговор не
постъпил, не е налице становище по жалбата.
Пловдивски окръжен съд като взе предвид представените по делото
доказателства, намери следното:
Жалбата изхожда от надлежна страна и е в законния по чл.259, ал.1 ГПК
двуседмичен срок, като процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.
1
Във връзка с инициирано заповедно производство по чл.417 ГПК от
ищцовата банка и постъпило възражение по чл.414 ГПК от ответницата са предявени
обективно съединените от първия искове по чл.422, ал.1 ГПК за установяване наличие на
вземания по сключен между страните договор за потребителски кредит № **********/
20.06.2017г. въз основа на заявените обстоятелствата за невнесени три погасителни вноски с
падежи 25.06.2018г., 25.07.2018г и 25.08.2018г., за които се претендира съобразно чл.16,т.2
от договора настъпила предсрочна изискуемост, вкл. с уговорена в договора автоматична
предсрочна изискуемост върху непогасеното задължение, независимо от което бил направен
опит за връчване на уведомление за това на посочения в договора адрес за контакт-
постоянния и настоящ адрес на ответника, което било получено на посочения адрес лично от
ответника. С исковата молба се иска заплащане на общата дължима сума от 7 663,49 лв,
като са претендирани дължима главница в размер на 5 934,49, договорна лихва в размер на
1 891,85 лв за периода 25.06.- 26.08.2018г. и обезщетение за забава в размер на 221,75 лв за
периода 25.06.—14.06.2018г.
Ответницата е оспорила така предявените искове с възраженията за
недействителност на договора на основание чл.22 във вр.с чл.11, ал.1,т.10 ЗПК поради
липса на посочване на начина на формиране на ГПР и общо дължимата сума по кредита, не
става ясно по какъв начин е формиран – изчислен ГПР, което е наложително тъй като
същият надвишава повече от 5 пъти законната лихва, поради което клаузата е
недействителна на основание чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК, поради което и договорът
недействителен; липсва яснота относно начина на формиране на разликата между общо
дължимата сума от 7 663,49 лв и 11 276,31 лв; посочена е недействителност и на основание
чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.9 ЗПК – непосочване размера на възнаградителната лихва в лева
за да се направи извод дали същата съответства на договорения лихвен процент – 27,09 %;
недействителност на основание чл.22 вр с чл.11, ал.1, т.11 вр. с т.12 ЗПК поради
непосочване в погасителния план с изплащането на всяка вноска каква част от главницата,
възнаградителната лихва и другите разходи се погасява; оспорена е също и дължимостта на
таксата за оценка на риска от 821,09 лв поради недопустимост събирането на такси,
свързани с усвояването и управлението на кредита съгласно чл.10а, ал.2 ЗПК.
При частично уважаване на така предявените искове, изхождайки от
изискванията на разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК , е констатирал наличието единствено на
посочване в процесния договор на ГПР в размер на 41,94 % и общо дължимата сума –
11 276,31 лв, поради което не се явяват изпълнени изискванията на цитираната разпоредба
потребителят да получи пълна , точна и максимално ясна информация за характера и
размера на допълнителните разходи, които ще направи във връзка с кредита, поради което
процесният договор е признат за нищожен на основание чл.22 вр с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК;
мотивиран е също правен извод за нищожност на клаузата, предвиждаща заплащане на такса
за оценка на риска, доколкото същата не е свързана с предоставяне от страна на кредитора
2
на допълнителна реална услуга по чл.16 ЗПК, за която потребителят да дължи
възнаграждение; във връзка с посочения лихвен процент в договора в размер на 27,09 % е
констатирано, че не са посочени условия за неговото прилагане, вкл. дали същият е
фиксиран за целия срок на кредита или променлив, както и върху каква основа се начислява,
както и дали се начислява върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница ,
която яснота ограничава правата на потребителя, поради което на основание чл.22 във вр. с
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК като самостоятелно основание е установена недействителност на
договора. С оглед на тази фактически и правни изводи и на основание чл.23 ЗПК е приета
дължимост само на чистата стойност на кредита, при съобразяване на заплащане от страна
на длъжницата на вноските с падеж до 25.05.2018г., поради което установена дължимостта
на сумата по главницата в размер на 3 445,53 лв.
Действително отделено е като безспорно в хода на производството, че между
страните е сключен ДПК от 20.06.2017г., въз основа на който дружеството е предоставило
сума в размер на 6 000 лв, както и преведени по сметка на застрахователите сумите 821,09
лв и 842,20 лв. Не е безспорно обаче, че процесното съглашение не страда от пороци,
свързани със съдържанието на цялата необходима информация за кредитополучателя с оглед
всички изисквания на ЗПК. Неотносими към повдигнатите спорни въпроси за настоящия
случай са възраженията на жалбоподателя относно наличието на уредено в договора право
на кредитополучателя за предсрочно погасяване/ чл.22 от договора/, обективираното
изрично съгласие за прехвърляне на вземанията по договора за кредит / чл.25 от договора/,
както и това, че ищецът не основава вземанията си на клаузата на чл.22 от договора.
Във връзка с доводите относно изискването на чл.10, ал.1 и чл.1 ЗПК, следва да се
отбележи следното: Действително видно от клаузата на чл.9.1 и т.9.2 от договора, е уредено
лихвеният процент, с който се олихвява предоставения кредит, изразен като годишен лихвен
процент, е определен на 27.09%, като лихвата се изчислява ежемесечно по метода на
простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита на база 30 дни в месеца и
360 дни в годината. С оглед на това не може да се възприеме за основателен довода на
ответната страна за наличие на неяснота в тази част на договора относно размера на
годишния лихвен процент и неговото приложение при начина на изчислението му, поради
което да е налице нарушение на изискването на чл.10, ал.1 ЗПК.
Не така се възприема възражението относно ГПР в определения му като общ размер от 41,94
%, с позоваването от страна на жалбоподателя на разпоредбата на чл.19, ал.4 и ал.5 за това,
че ГПР не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения от
една страна, а от друга като се сочи, в случая ГПР не надхвърля законовия допустим
трикратен размер. В тази част на възражението за недействителност на договора на
посочените от ответната страна основания се намират за основателни от въззивния съд, вкл.
по съображенията, мотивирани от районния съд. Видно от клаузата на чл.10 от договора е
3
уредено „Годишния процент на разходите/ ГПР/ по кредита и общата сума, дължима от
Потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложени № 1 към ЗПК начин: годишен процент на разходите /
ГПР/: 41,94%“. Текстът на клаузата възпроизвежда текста на разпоредбата на чл.11, т.10
ЗПК, без да е налице конкретизация на компонентите от гледна точка на вида на разходите,
определящи така посочения в общ размер ГПР от 41,94 %, независимо от наличието на
уредена от законодателя формула за изчисление на ГПР. В тази част определено договорът
не отговаря на изискването на чл.10, ал.1 ЗПК за уредена яснота, вкл. относно вида и
съответния размер на разходите, при които кредитополучателят получава кредитирането на
паричните средства, за които кредиторът е определил крайната дължима сума в размера от
11 276,31 лв. По тези съображения доводът на ответната страна, че процесният договор е
нищожен на основание чл.22 вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК , се възприема и от въззивната
инстанция като основателен.
Неоснователно е и оплакването по отношение на таксата за оценка на риска по процесния
договор , независимо от изразеното становище на жалбоподателя дали е с естеството,
предвидено в чл.10а, ал.2 ЗПК, разпоредбата предвиждаща забрана за плащане на такси и
разноски, свързани с усвояването и управлението на кредита, като се извършва позоваване
на пар.1 от Директива 2008/ 48 относно предвиденото задължение за кредитора да направи
оценка на кредитоспособността на потребителя. Предвидената в чл.7 от договора дължима
в деня на подписване на договора еднократна такса за оценка на риска в размера на сумата
от 821,09 лв от една страна неуредена систематично в частта на клаузата относно ГПР, се
налага извод да се явява извън ГПР като допълнителен разход, отделно от което
самостоятелно е в пряко противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.4 ЗПК във връзка с чл.2,
даванеал.1 ЗКИ, последната предвиждаща осъществяване на дейността на ищцовата
кредитна институция по предоставяне кредити или друго финансиране на собствен риск, за
изпълнение на което задължението за проучване на кредитоспособността на
кредитополучателя чрез събиране на такса означава недопустимо прехвърляне тежестта на
този риск върху последния.
По така изложените съображения жалбата се явява неоснователна, а
решението в обжалваната част на районния съд подлежи на потвърждаване.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 пр.I ГПК, въззивният съд
РЕШИ:
4
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 190/ 29.04.2020г. постановено по гр.д.№ 2652/
2019г по описа на РС-Асеновград в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Ти Би Ай
Банк“ ЕАД- гр.София , представлявано от изп.директори Н. Г.С. и А. Ч.Д., чрез
пълномощника им юриск. С. Р.Р. против Н. Т. С. от с.П., община Асеновград иск по чл.422
във връзка с чл.415 ГПК за установяване вземания в размера от 3 396,67 лв до 5 934,49 лв
претендирана главница по договор за потребителски кредит № **********/ 20.06.2017г. ,
договорна/ възнаградителна лихва в размер на 1 891,85 лв за периода 25.06.2018г до
26.08.2018г. и сумата 221,75 лв обезщетение за забава за периода от 25.06.2018 г. –
14.11.2018г.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280,
ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5