РЕШЕНИЕ
№ 305
гр. Русе, 10.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Тихомира Г. Казасова
при участието на секретаря Антоанета П. Христова
като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело №
20224520105861 по описа за 2022 година
П. Т. П. заявява, че на 14.03.2022г. сключил с „Изи Асет Мениджмънт“ АД Договор
за паричен заем №4427514 със следните параметри: 400 лева – главница; 49.10% - ГПР; 40%
- ГЛП; срок на погасяване – 21 вноски; сума за възстановяване – 434.70 лева.
Във връзка с чл.4 от Договора, на същата дата, ищецът сключил с „Файненшъл
България“ ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство №4427514, чрез който
обезпечил договора за кредит. Приел да заплати възнаграждение на поръчителя в размер на
216.30 лева, разсрочено на месечни вноски, всяка от които в размер на 10.30 лева.
Общото задължение по договора за заем и договора за поръчителство възлизало на
990 лева.
Молителят счита, че Договорът за паричен заем е нищожен на основание чл.26, ал.1
ЗЗД, вр.чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 ЗПК, а в условията на евентуалност намира за нищожна
клаузата на чл.4 от Договора. Поддържа, че Договорът за предоставяне на поръчителство
също е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 и чл.26, ал.1, пр.2, вр.чл.19, ал.4 ЗПК и
чл.143 от ЗЗП.
В тази връзка сочи, че в противоречие с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, ГПР е
посочен в абсолютна стойност. Липсвала разписана методика за формирането му.
Потребителят не би могъл да разбере какви разходи са инкорпорирани в него и кои от тях са
пряко свързани с кредитното правоотношение. Не ставало ясно дали предвиденото за
поръчителя възнаграждение е включено в ГПР или е лихва. Заявява, че ГПР е величина,
чиито алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване разходите по начин, различен от законния, е недопустимо. Счита, че след като
1
при образуване цената на предоставения финансов ресурс, кредиторът задава допълнителни
компоненти, които го оскъпяват, е необходимо по разбираем за потребителя начин да ги
индивидуализира. Намира за неясно и съотношението между годишната лихва и ГПР.
Приема, че предвид формулировката на понятието „Общ разход на кредита“, дадена в
§ 1, т.1 от ЗПК, дължимата по договора за поръчителство сума следва да бъде съобразена
при формиране общия разход по кредита за потребителя, тъй като договорът за
поръчителство е елемент от договора за паричен заем.
Прави извод, че чрез уговорките за заплащане допълнителни разходи по Договора за
поръчителство се заобикаля нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, респективно се нарушава
изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.
При извършена справка в Търговския регистър, ищецът констатирал че ответниците
са свързани лица – „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил едноличен собственик на капитала на
„Файненшъл България“ ЕООД. Печалбата на „Файненшъл България“ ЕООД от извършената
търговска дейност (гаранционни сделки) се разпределяла в полза на едноличния собственик
– „Изи Асет Мениджмънт“ АД. С договора за поръчителство не се целяло реално
обезпечаване задължението на потребителя, доколкото плащайки задължението му,
кредиторът плащал вземането си сам на себе си, т.е. договорът за поръчителство оскъпявал
допълнително договорът за кредит, въвеждайки допълнително възнаграждение на
кредитодателя.
Приема, че посочения ГПР не е реално прилагания в отношенията между страните и
представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от
ЗЗП.
Излага аргументи досежно нищожността на клаузата на чл.4 от Договора за паричен
заем, която задължава потребителя да сключи договор за поръчителство и се явява условие
за отпускане на кредита. Счита, че атакуваната разпоредба противоречи на добрите нрави и
се явява неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Поддържа, че не се явява
индивидуално уговорена, тъй като е част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени
условия на договора и кредитополучателят няма възможност да влияе върху съдържанието
им към момента на сключване на договора.
Развива съображения относно нищожността на Договора за поръчителство, като
сключен при накърняване добрите нрави, нарушаване нормативно предвидения размер на
ГПР и заобикаляне на закона.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че:
- Договор за паричен заем №4427514, сключен на 14.03.2022г. с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4,
вр.чл.22 ЗПК, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл.4 от Договора е нищожна на
основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, чл.143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП;
- Договор за предоставяне на поръчителство №4427514, сключен на 14.03.2022г. с
„Файненшъл България“ ЕООД е нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 ЗПК
и чл.143, ал.1 от ЗЗП.
Претендира направените по делото разноски.
2
В срока по чл.131 от ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД е депозирал
отговор на исковата молба, в който излага доводи досежно недопустимостта и
неоснователността на ищцовите претенции.
Приема, че не е налице правен интерес от предявяване на установителните
претенции, а процесуалното поведение на ищцовата страна, инициирайки съдебно
производство, представлява злоупотреба с право.
Заявява, че като финансова институция, дружеството е с основен предмет на дейност:
предоставяне на гаранционни сделки по занятие. В това си качество следвало да получава
съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка. Ищецът, имайки
интерес да изпълни точно задълженията си по договора за паричен заем и да избегне
неблагоприятните последици от неизпълнение на задълженията си, потърсил услугите на
„Файненшъл България“ ЕООД.
Ответникът оспорва твърдението, че договорът за поръчителство е сключен в
противоречие с добрите нрави и в този смисъл излага доводи, позовавайки се на съдебна
практика. Поддържа, че с предоставената гаранция, дружеството извършило възмездна
услуга в полза на заемодателя, в каквато насока са били изискванията му по договора за
заем. Тази гаранционна сделка, изпълнена по занятие била възмездна.
Намира за несъстоятелна претенцията договорът за поръчителство да бъде признат за
нищожен, на основание чл.26 ЗЗД, вр.чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като разпоредбите на ЗПК били
относими единствено към договори за потребителски кредит, какъвто не е атакувания
контракт.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в
който оспорва основателността на ищцовите претенции.
Твърди, че предвидените обезпечения в чл.4 от Договора не целят заобикаляне
нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като от тях не възникват разноски по кредита, които следва
да бъдат включени в ГПР. Визирания ГПР не бил по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения, определена с постановление на МС и в договора били
посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му.
Оспорва аргументите на ищеца досежно основанията за нищожност на атакуваните
клаузи. Навежда правни доводи в подкрепа на тезата, че процесният договор и всички
негови клаузи са валидни и не са неравноправни.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по
вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа
страна, следното:
„Изи Асет Мениджмънт“ АД и П. Т. П. са били обвързани от облигационно
правоотношение, основано на Договор за паричен заем №4427514/14.03.2022г., по силата на
който „Изи Асет Мениджмънт“ АД предоставило ищеца заем, със следните параметри: 400
лева – главница; 49.10% - ГПР; 40% - ГЛП; срок на погасяване – 21 вноски; сума за
възстановяване – 434.70 лева.
Във връзка с чл.4 от Договора, на същата дата, ищецът сключил с „Файненшъл
България“ ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство №4427514, чрез който
3
обезпечил договора за кредит. Приел да заплати възнаграждение на поръчителя в размер на
216.30 лева, разсрочено на месечни вноски, всяка от които в размер на 10.30 лева.
Общото задължение по договора за заем и договора за поръчителство възлизат на 990
лева.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът
приема, че е сезиран с претенция за прогласяване нищожността на договор за паричен заем и
договор за предоставяне на поръчителство.
Изхождайки от предмета на Договор №4427514/14.03.2022г. и страните по него –
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
Ищецът поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на
основание чл.26, ал.1, пр.2 и 3 ЗЗД, вр.чл.19, ал.4 ЗПК и чл.143, ал.1 ЗЗП, тъй като няма
еквивалентност между престациите, доколкото сумата по договора за поръчителство - 216.30
лева съставлява допълнителна сума в размер на около ½ от сумата по отпуснатия кредит –
400 лева и се стига до нарушаване нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на
закона.
Преценката относно действителността на договор за потребителски кредит и договор
за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в съответствие с общите правила на
ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който са сключени
договорите. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора, в т.ч. да уговарят такси е неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл.9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските (т.3 от ТР №1/2009г. по ТД №1/2009г. на ВКС,
ОСТК).
В случая не може да се приеме, че процесните договорни съглашения отговарят
изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ „Договор за потребителски кредит. Форма
и съдържание“, чл.9 – чл.11 ЗПК.
Съобразно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредите и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване ГПР по
определения в Приложение №1 начин.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
4
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР – 49.10%,
т.е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Този размер не надвишава
максималния по чл.19, ал.4 ЗПК, но не отразява действителния такъв, тъй като не включва
част от разходите за кредита – възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция,
сключен от потребителя с „Файненшъл България“ ЕООД, което съставлява разход по
смисъла на § 1, т.1 от ДР на ЗПК. Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията
по договора и е условие за сключване на договора, обективирано в клаузата на чл.4 от
същия.
При служебно извършена справка в Търговския регистър бе установено, че „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД,
като двете дружества са с един адрес на управление. Същевременно, съгласно чл.3, ал.3 от
Договора за предоставяне на поръчителство, „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да
приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Това
обстоятелство обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен
на заемодателя. Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят
доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че
за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи договор за
предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице – гарант.
От изложеното следва, че договорът за гаранция има за цел да обезщети кредитора за
вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в
противоречие с предвиденото в чл.16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да
оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на
заетите средства, съответна на получените гаранции. В частност общото задължение на
ищеца е съответно на вписаните в погасителния план сборни плащания, в които изрично е
посочено и задължението за предоставяне на гаранция. Плащането на възнаграждението за
гаранция обаче не е отразено като разход при формиране на оповестения ГПР – 49.10%,
въпреки че е включен в общия дълг и седмичните погасителни вноски. Този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.19, ал.1 ЗПК. При отчитане
възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход, действителния ГПР
би бил значително завишен.
Въпреки, че всеки един от договорите – този за кредит и този за предоставяне на
гаранция, формално представляват самостоятелни договори, то те следва да се разглеждат
като едно цяло. Тази обвързаност се установява от: уговорката за необходимост от
предоставяне на обезпечение (без всяка друга възможна алтернатива) чрез сключване на
договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице –
гарант; сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за
кредит; изричната уговорка за изплащане възнаграждението за предоставяне на гаранция,
ведно с основното задължение по кредита.
5
При това положение съдът счита, че макар формално договорът за паричен заем да
покрива изискуемите реквизити по чл.11, ал.1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират
с изискуемото съдържание по т.10 – ГПР и общата сума, дължима от потребителя. Тази част
от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето (чл.22 ЗПК). В
този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл.22 ЗПК,
поради неспазване изискванията на чл.11, т.10 ЗПК.
Следва да се отбележи, че договорът, сключен между потребителя и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, и договорът, сключен между потребителя и „Файненшъл България“
ЕООД се намират във взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между
страните, поради което последиците от недействителността на договора за потребителски
кредит неминуемо рефлектират и по отношение договора за предоставяне на гаранция,
поради естеството на правоотношенията. На практика поръчителят „Файненшъл България“
ЕООД не е поел задължение по договора, тъй като реално обезпечава задължението сам
пред себе си. Изложеното води до извод, че последиците на гаранционния договор са
несъвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност.
Налице е неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно
търпи значителна загуба, а друго се обогатява, заобикаляйки императивни разпоредби на
закона, поради което договорът за поръчителство накърнява добрите нрави.
По изложените съображения съдът намира, че претенциите като основателни следва
да бъдат уважени.
С оглед уважаване главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на иска, предявен в условията на евентуалност за прогласяване
нищожността на клаузата на чл.4 от Договора за паричен заем, поради което не дължи
произнасяне по него.
По разноските:
Предвид изхода на спора в тежест на ответника са направените от ищеца разноски по
делото в размер на 100 лева – заплатена държавна такса. Претендира се и адвокатско
възнаграждение на основание чл.38 ЗА, което съдът определя в размер на 800 лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН (нищожен), на основание чл.26, ал.1 ЗЗД,
6
вр.чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4, вр.чл.22 ЗПК Договор за паричен заем №4427514, сключен
на 14.03.2022г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление: гр.София, бул.“Джавахарлал Неру“№28, „Силвър център“, ет.2, офис 40 – 46
и П. Т. П., ЕГН ********** с адрес: гр.Русе, ул."Р.И. вх..., ет.....
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН , на основание чл.26, ал.1 ЗЗД Договор за
предоставяне на поръчителство №4427514, сключен на 14.03.2022г. между „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“Джавахарлал Неру“№28, „Силвър център“, ет.2, офис 40 – 46 и П. Т. П., ЕГН
********** с адрес: гр.Русе, ул."Р.И. вх...., ет.....
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* и „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК ********* да заплатят на адв.Д. В. М. със съдебен адрес: гр.Пловдив,
бул.“Пещерско шосе“№81, ет.3, ап.Б възнаграждение за процесуално представителство в
размер на 800 лева.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* и „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК ********* да заплатят на П. Т. П., ЕГН ********** направените по делото
разноски в размер на 100 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в
двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
7