Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
05.05.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на десети февруари две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 1348 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 265698 от 05.11.2019г. по гр.д. № 79612/2018г. Софийски районен съд, 166 състав признал за установено по предявения
от З.А.М., ЕГН **********, срещу „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК 2******, иск по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 439 ГПК, че по отношение на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, не съществува правото на принудително изпълнение за сумата 7 658.28
лв., от които 6 832.90 лв. - главница по договор за кредит за текущо потребление,
сключен на 05.04.2004г., и 825.38 лв. - договорна лихва за периода от
07.01.2006г. до 18.01.2010г., ведно със законната лихва от 19.01.2010г. до
изплащане на вземането, както и за сумата 153.17 лв. - разноски за държавна
такса, за които суми е издаден изпълнителен лист на основание чл. 418 ГПК на 01.02.2010г. по ч.гр.д. № 2638/2010г. по описа
на Софийски районен съд и е образувано изпълнително дело № 20108410402188 по
описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 на КЧСИ, с район на действие Софийски градски
съд. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца
сумата 1 112.46 лв. - разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „О.Ф.Б.“ ЕАД,
ЕИК *********, който го обжалва изцяло с оплаквания за недопустимост, като
постановено по недопустим иск. От систематичното място на разпоредбата на чл.
439 ГПК, както и от граматическото й тълкуване следвало, че право на такъв иск
(активна процесуална легитимация) има само правен субект, който има качеството
„длъжник по изпълнението“ в рамките на едно висящо, т.е. неприключило
изпълнително производство. Към датата на предявяване на иска не съществувало
висящо изпълнително производство – налице било изрично постановление на ЧСИ от
30.08.2016г., с което се прекратява изпълнителното производство с оглед
настъпване на последиците по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради което искът бил
недопустим. Ищецът нямал интерес от иска, тъй като ответникът не бил предприел
срещу него каквито и да било изпълнителни действия, нито извънсъдебно отправял
претенции към него за плащане след погасяване на вземането по давност, е с
отговора на исковата молба признал, че давността е изтекла. Искът не почивал на
конкретен правен интерес, а само на предположение. Като се позовава на мотивите
на решение № 83 от 23.05.2018г. по гр.д. № 3448/2017г. на ВКС, ІІІ ГО,
въззивникът моли съда да обезсили атакуваното решение като недопустимо и да
прекрати производството по делото. Претендира разноски и юрисконсултско
възнаграждение за двете инстанции съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна З.А.М. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно. Настоящият състав намира, че същото е и
допустимо като постановено по допустими искове, при наличие на правен интерес
за ищеца по следните съображения:
С исковата молба, подадена на 18.12.2018г., съдът е сезиран с обективно
кумулативно съединени отрицателни установителни искове за признаване за
установено, че ищецът не дължи на ответника сумата 6 832.90 лв. - главница по
договор за кредит за текущо потребление, сключен на 05.04.2004г., сумата 825.38
лв. - договорна лихва за периода от 07.01.2006г. до 18.01.2010г., ведно със
законната лихва от 19.01.2010г. до изплащане на вземането, както и сумата 153.17
лв. - разноски за държавна такса, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от
01.02.2010г. в полза на „Банка ДСК“ ЕАД по гр.д. № 2638/2010г. по описа на
Софийски районен съд, 63 състав, поради погасяване по давност на вземанията.
Ищецът твърди, че въз основа на изпълнителния лист кредиторът „Банка ДСК“
ЕАД инициирал на 26.07.2010г. образуване на изпълнително производство и било
образувано изп.д. № 20108410402188 по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 на КЧСИ. С
постановление на ЧСИ от 21.08.2013г. като взискател бил конституиран ответникът
– цесионер по договор за цесия, с който му били прехвърлени вземанията по
изпълнителния лист. Последното изпълнително действие, предприето срещу ищеца по
изпълнителното дело, било налагането на запор върху трудовото му възнаграждение
на 23.08.2013г., а с изтичане на две години от тази дата изпълнителното
производство било прекратено по силата на закона. От предприемане на последното
изпълнително действие спрямо ищеца на 23.08.2013г. до 23.08.2018г. бил изтекъл
5-годишният давностен срок и вземанията по изпълнителния лист били погасени по
давност. С нарочно постановление на ЧСИ от 30.08.2016г. изпълнителното
производство било прекратено по отношение на ищеца на основание чл. 433, ал. 1,
т. 3 ГПК.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражения за недопустимост, поддържани и във
въззивната жалба, и е искал прекратяване на производството по делото. По
същество е признал, че вземанията му срещу ищеца по изпълнителния лист са
погасени по давност.
Съгласно постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение
№ 410 от 20.09.2018г. по ч. гр. д. № 3172/2018г., ІV ГО на ВКС и
определение № 477 от 07.11.2019г. по гр. д. № 3407/2019г., ІV ГО на ВКС,
предявяването на установителен иск за погасяването на вземане, за което е издаден
изпълнителен лист, е допустимо, независимо дали за събирането на това вземане
има висящо изпълнително производство. Правната сфера на ищеца се явява
накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора (бивш
взискател) изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което
въз основа на факти, настъпили след приключване на производството, в което е
издадено изпълнителното основание, ищецът има интерес да установи. Достатъчен е
безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за иницииране на ново
изпълнително производство. В този смисъл е и определение № 513 от
24.11.2016г. по ч. т. д. № 1660/2016г., І ТО на ВКС, както и определение №
95 от 22.02.2018г. по ч. гр. д. № 510/2018г., ІV ГО на ВКС, с което, макар в
производство по чл. 248, ал. 3 ГПК се приема, че по сега действащия ГПК длъжникът има интерес от иск за установяване несъществуване
на вземане и когато не е заплашен непосредствено от принуда (процесуална или
извънпроцесуална), тъй като може да поиска решение при признание на иска.
Съобразявайки тази практика въззивният съд намира, че
предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1
вр. чл. 439 ГПК са допустими. Прекратяването на изпълнителното дело на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не погасява вземането, поради което ищецът
има правен интерес да установи със сила на пресъдено нещо, че вземанията по
изпълнителния лист са погасени по давност и не подлежат на принудително
изпълнение. Дори да се приеме, с оглед систематичното място на чл. 439 ГПК, че
процесуално легитимиран да предяви такъв иск е само длъжник по формално
висящо изпълнително производство, то на общо основание лице, срещу което е
издаден изпълнителен лист за вземане, което твърди да е погасено по давност поради
непредприемане на действия за принудителното му събиране в продължение на
повече от 5 години, има правен интерес да установи погасяването на вземането по
давност, независимо дали за събирането на вземането е било образувано
изпълнително производство и висящо ли е то, като предяви отрицателен
установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК при ограничението, установено с чл.
439, ал. 2 ГПК.
Във въззивната жалба не са релевирани никакви оплаквания за неправилност на
атакуваното решение. Въззивният съд намира, че при постановяване на решението
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, поради което и
съобразно чл. 269 ГПК няма правомощието да провери правилността му, а следва да
го потвърди.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 250 лв. – адвокатско
възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно удостовереното в представения
договор за правна защита и съдействие.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 265698 от 05.11.2019г., постановено по гр.д. № 79612/2018г. на Софийски районен съд, 166 състав.
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК******, със
седалище и адрес на управление:***, да
заплати на З.А.М., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 250.00 лв. (двеста и петдесет лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.