РЕШЕНИЕ
№ 383
гр. Плевен, 26.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:ЕКАТЕРИНА Т. Г.-ПАНОВА
Членове:МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ
Х. СТ. ТОМОВ
при участието на секретаря МИХАЕЛА ИВ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от Х. СТ. ТОМОВ Въззивно гражданско дело №
20244400500451 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 485/ 19. 04. 2024 год., постановено по гр. дело № 7264/
2023 год., Плевенският районен съд е прогласил за нищожни клаузите на чл. 1
ал. 3 и чл. 4 ал. 2 от договор за паричен заем Стандарт 30 № 5760763/ 12. 12.
2021 год., сключен между „ВИВА КРЕДИТ“ ООД гр. София в качеството на
заемател и Х. П. М. от гр. Плевен в качеството на заемополучател. Със същото
решение съдът е осъдил „ВИВА КРЕДИТ“ ООД гр. София да заплати на Х. П.
М. от гр. Плевен сумата от 439, 91 лв., представляваща получена без
основание сума по договор за паричен заем Стандарт 30 № 5760763/ 12. 12.
2021 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба- 22. 12. 2023 год. до окончателното изплащане на сумата,
представляваща такса експресно разглеждане в размер на 179, 94 лв.,
неустойка в размер на 119, 97 лв. и такса за събиране на просрочени
задължения в размер на 140 лв. Със същото решение съдът е осъдил „ВИВА
КРЕДИТ“ ООД гр. София да заплати на Х. П. М. от гр. Плевен разноски в
размер на 450 лв., както и да заплати на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО
1
ДРУЖЕСТВО “Д. М.“ адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА в
размер на 480 лв.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от
„ВИВА КРЕДИТ“ АД гр. София /универсален правоприемник на „ВИВА
КРЕДИТ“ ООД гр. София/. В същата се изразява становище, че обжалваното
решение е неправилно, тъй като първоинстанционният съд не е съобразил
представените доказателства за заплащане на част от присъдените с
решението суми преди получаването на исковата молба. Въззивникът моли
окръжния съд да отмени решението на Плевенския районен съд и отхвърли
изцяло предявените искове или алтернативно да отхвърли само осъдителния
иск.
В законоустановения срок е постъпил отговор от Х. П. М. от гр. Плевен,
в който се изразява становище за частична основателност на депозираната
въззивна жалба, като се признава необходимостта от съобразяване от съда на
настъпилите след депозиране на исковата молба обстоятелства и по-
конкретно възстановяването на част от дължимите суми.
В открито съдебно заседание на 12. 09. 2024 год. въззивникът и
въззиваемият не се явявят и не се представляват. Същите са представили
писмени становища в подкрепа на своите доводи.
Плевенският окръжен съд, като прецени събраните по делото
доказателства и съобрази доводите на страните, приема за установено
следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна
страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и се явява процесуално
допустима. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, по допустимостта- в обжалваната му
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно- постановено е от съд, в законен състав, в
необходимата форма и с определеното съдържание.
Решението е недопустимо в частта му, в която първоинстанционният съд
е присъдил в полза на ищеца Х. П. М. сума в размер на 140 лв.,
представляваща такса за събиране на просрочени задължения. Съгласно
2
разясненията, дадени в тълкувателно решение № 3/ 2016 от 22. 04. 2019 год.,
постановено по тълк. дело № 3/ 2016 год., ОСГТК, при предявяване на
осъдителен иск за парично вземане в петитума на исковата молба ищецът сочи
и размера на иска. Когато ищецът претендира с петитума на исковата молба
само част от размера на вземането, той предявява частичен иск. Посоченият в
исковата молба юридически факт, от който произтича спорното право,
представлява основанието на иска, включително при предявяването му като
частичен. Независимо, че с частичния иск се търси защита в ограничен обем,
въведеното основание на иска като правопораждащ юридически факт е
единно и неделимо, както при предявен частичен иск за част от вземането,
така и при последващия иск за разликата до пълния размер на вземането,
произтичащо от същото право. В основанието на иска се включват всички
факти, очертани от хипотезиса на правната норма, въз основа на които се
поражда претендираното или отричано от ищеца спорно материално право. В
настоящия случай, видно от обстоятелствената част на исковата молба на Х.
П. М., ищецът е изложил доводи, че поради нищожността на клаузите на чл. 1
ал. 3 и чл. 4 ал. 2 от сключения между страните договор за паричен заем
Стандарт 30 № 5760763/ 12. 12. 2021 год., недължимо платена е сумата от 370,
38 лв., включваща такса експресно разглеждане в размер на 170, 38 лв. и
неустойка в размер на 200, 00 лв. Искът е предявен като частичен- за сумата
от 5 лв. След изготвянето на заключението по назначената съдебно-
счетоводна експертиза ищецът е депозирал молба на основание чл. 214 ал. 1 от
ГПК, в която към вече претендираните суми е добавено и ново вземане- за
разходи за събиране на просрочени задължения. Това вземане не е било
предмет на исковата молба и не е отразено в доклада на съда по чл. 146 от
ГПК, който очертава рамките на правния спор. По същото не е дадена
възможност на ответното дружество да вземе становище, да направи
възражения и да сочи доказателства. На практика с молбата на ищеца с дата
10. 04. 2024 год. се е стигнало до едновременното прибавяне на ново
основание към първоначалните основания на предявения иск по чл. 55 ал. 1
пр. 1 от ЗЗД и до нов петитум, т. е. до предявяване на нов иск, допустимостта
на което е отречена с разпоредбата на чл. 214 ал. 1 от ГПК /така: решение №
135- 2017- I г. о./. Изводът е, че допускайки увеличение на размера на исковата
претенция, чрез включването в същата и на незаявено с исковата молба
основание, първоинстанционният съд е постановил едно недопустимо
3
решение в посочената част, поради което същото следва да се обезсили и
производството по делото в тази част следва да се прекрати.
Обжалваното решение е неправилно в частта му, в която е уважен
предявеният от Х. П. М. иск за сумата от 179, 94 лв., представляваща такса
експресно разглеждане, и сумата от 119, 97 лв., представляваща неустойка. С
отговора на исковата молба ответникът е представил две платежни
нареждания, от които се установява, че същият доброволно е възстановил на
ищеца горните недължимо платени суми. Това обстоятелство се потвърждава
и от заключението на вещото лице Т. И. и не се оспорва от ищцовата страна.
Съгласно разпоредбата на чл. 235 ал. 3 от ГПК съдът взема предвид и фактите,
настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право.
В случая това не е сторено от първоинстанционния съд, който не е отчел факта
на погасяване на паричното задължение на ответника след предявяване на
исковата молба и преди приключването на съдебните прения. Ето защо в тази
му част решението следва да бъде отменено и вместо това бъде постановено
ново решение по съществото на спора, с което искът за присъждане на двете
суми следва да се отхвърли като погасен чрез плащане в хода на процеса.
В останалата му част обжалваното решение следва да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно. По делото е безспорно, че на 12. 12. 2021
год. е бил сключен договор за паричен заем Standard 30 № 5760763- 12. 12.
2021 год. между „Вива Кредит” ООД като заемодател и Х. П. М. като
заемател. Видно е, че съгласно договора на ищеца е бил предоставен заем от
800 лв., който е следвало да се върне на общо 3 месечни погасителни вноски.
Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е в размер
на 40. 32 %. Видно е, че общият размер на всички плащания с включена такса
за експресно разглеждане е бил 1 034, 28 лв., която сума е сборът от общия
размер на заемната сума и общите разходи по кредита. В договора е посочено,
че годишният процент на разходите е в размер на 49. 48 %. Уговорено е в
договора, че за извършена допълнителна услуга по експресно разглеждане на
документи за отпускане на заема се дължи такса от 179, 94 лв. /чл. 1 ал. 3/.
Според чл. 4 ал. 1 от договора заемателят се задължава в 3- дневен срок от
усвояване на сумата по договора да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения, а именно: 1. Поръчител- физическо лице, което да
представи на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от
4
3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е
навършило 21- годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да
има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален
осигурителен доход в размер на 1 000 лв., през последните 5 години да няма
кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус
“период на просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор за
паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на
заемател или 2. Банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем,
в размер на цялото задължение на заемателя, валидна 30 дни след падежа за
плащане по договора. В чл. 4 ал. 2 от договора е посочено, че страните се
съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, посочено в ал. 1 заемателят дължи неустойка в размер на 119, 97
лв., като уговорката е тя да се разсрочи и да се заплаща на равни части към
всяка от погасителните вноски, като в този случай дължимата вноска е в
размер на 384, 75 лв., а общото задължение по договора става в размер на 1
154, 25 лв. Основателен е доводът на ищеца, че така въведената клауза за
неустойка е нищожна и като такава не е породила своите правни последици.
Процесната неустойка по чл. 4 ал. 2 от договора за паричен заем е предвидена
за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез
поръчители или банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок
за представяне на тези обезпечения- 3- дневен от сключване на договора,
както и са въведени редица сложни условия, на които да отговарят
поръчителите, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на
предоставения заем. При съобразяване на тези характеристики следва, че
неустойката очевидно не съответства на въведените й функции да служи за
обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения. На първо място горното следва от това, че на
заемателя е отпуснат кредит в размер на 800 лв., а уговорената и начислена
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е
в размер на 119, 97 лв., т. е. в размер надвишаващ 1/ 8 от главницата по заема.
Освен това неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на
непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е
уговорена за забава за неизпълнение на вноските по кредита и за периода на
неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че размерът й се
получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и
5
това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На
практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение
на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение
на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените
му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за
ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението,
но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира,
поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди
на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да
подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно
изпълнение на договорните задължения, като проверката за
кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени
редица правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и
едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така
въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът
не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не може
да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението
на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а
регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като
утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално
изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок от подписване на
договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея – т. е. води до оскъпяване на кредита.
Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на
задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо
за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с
изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква
6
впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство. Претендираната
неустойка противоречи и на чл. 143 ал. 2 т. 5 от ЗЗП, който предвижда забрана
за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. По тези съображения съдът приема, че посочената клауза на чл. 4
ал. 2 от процесния договор за заем, на която ответникът основава претенцията
си за неустойка, се явява нищожна и като такава не поражда права и
задължения за страните по заемното правоотношение. Аналогично е
положението и със задължението за заплащане на такса за експресно
разглеждане на документите за отпускане на паричния заем. Такава такса не
се дължи по силата на чл.10а ал. 2 от ЗПК, тъй като заемателят не следва да
заплаща такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Експресното разглеждане на молбата за кредит е част от усвояването на
кредита, поради което такса за такъв вид разглеждане не се дължи. Налага се
извод, че тази такса е всъщност печалба за кредитора, надбавка към
главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от ГЛП
и ГПР, като в случая това законово изискване не е спазено. По тези
съображения съдът приема, че процесните клаузи на чл. 1 ал. 3 и чл. 4 ал. 2 от
сключения договор за договор за паричен заем се явяват нищожни и като
такива не пораждат права и задължения за страните по заемното
правоотношение, а предявеният от Х. П. М. отрицателен установителен иск се
явява основателен и следва да бъде уважен, както правилно е сторил и
районният съд.
В заключение може да се обобщи, че решение № 485/ 19. 04. 2024 год.,
постановено по гр. дело № 7264/ 2023 год. по описа на Плевенския районен
съд, е частично недопустимо, частично неправилно и частично правилно.
Същото следва да бъде обезсилено в частта му, в която ответникът е осъден да
заплати на ищеца сумата от 140 лв., представляваща такса за събиране на
просрочени задължения, ведно със законната лихва, считано от 22. 12. 2023
год. до окончателното изплащане на сумата. В тази част производството по
делото следва да се прекрати. Решението следва да бъде отменено в частта, в
която предявеният иск по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД е уважен за сумата от 299,
91 лв., включваща 179, 94 лв. такса експресно разглеждане и 119, 97 лв.
неустойка, и вместо това следва да се постанови ново решение, с което в този
размер искът бъде отхвърлен като погасен чрез плащане. В останалата му
7
обжалвана част решението на районния съд следва да бъде потвърдено.
Независимо от този изход на делото корекция на решението на районния
съд в частта досежно деловодните разноски не се налага, доколкото макар и
доброволно дължимите суми са заплатени от ответното дружество след
завеждане на исковата молба и не е налице хипотезата на чл. 78 ал. 2 от ГПК.
В полза на въззивника следва да се присъдят направените разноски за
държавна такса за въззивно обжалване в размер на 75 лв., като се отчита
фактът, че във въззивната жалба се съдържат алтернативно заявени искания и
второто от тях е уважено изцяло като основателно.
На основание чл. 38 ал. 2 от ЗА в полза на процесуалния представител
на въззиваемия следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение. За да
определи дължимия се размер на възнаграждението, въззивната инстанция
съобрази обстоятелството, че се касае за спор с невисока фактическа и правна
сложност и че участието на пълномощника на въззиваемия в настоящото
производство се изчерпва с депозирането на писмена молба, а самото
производство е протекло в едно заседание при липса на нови доказателствени
искания. При това положение и предвид разясненията, дадени в
постановеното на 25. 01. 2024 год. решение на СЕС, втори състав, по дело С-
438/ 22, съдът счита, че в полза на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО
ДРУЖЕСТВО “Д. М.“ следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в
размер на 240 лв. с включен ДДС.
С оглед разпоредбата на чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК настоящото въззивно
решение не подлежи на касационно обжалване, включително в тази му част, в
която решението на първоинстанционния съд е обезсилено и производството
по делото- прекратено /срв. т. 8 от тълкувателно решение № 1/ 2013 от 09. 12.
2013 год., постановено по тълк. дело № 1/ 2013 год., ОСГТК/.
По изложените съображения Плевенският окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 485/ 19. 04. 2024 год., постановено по гр.
дело № 7264/ 2023 год. по описа на Плевенския районен съд, в частта му, в
която „ВИВА КРЕДИТ“ ООД гр. София е осъдено да заплати на Х. П. М. от
гр. Плевен сумата от 140, 00 лв., представляваща такса за събиране на
8
просрочени задължения, ведно със законната лихва, считано от 22. 12. 2023
год. до окончателното изплащане на сумата, и ПРЕКРАТЯВА производството
по делото в тази част.
ОТМЕНЯ решение № 485/ 19. 04. 2024 год., постановено по гр. дело №
7264/ 2023 год. по описа на Плевенския районен съд, в частта му, в която
„ВИВА КРЕДИТ“ ООД гр. София е осъдено да заплати на Х. П. М. от гр.
Плевен сумата от 299, 91 лв., представляваща получена без основание сума по
договор за паричен заем Стандарт 30 № 5760763/ 12. 12. 2021 год., включваща
179, 94 лв. такса експресно разглеждане и 119, 97 лв. неустойка, ведно със
законната лихва, считано от 22. 12. 2023 год. до окончателното изплащане на
сумата, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като погасен чрез плащане предявеният от Х. П. М. от гр.
Плевен против „ВИВА КРЕДИТ“ ООД гр. София иск по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от
ЗЗД за заплащане на сумата от 299, 91 лв., представляваща получена без
основание сума по договор за паричен заем Стандарт 30 № 5760763/ 12. 12.
2021 год., включваща 179, 94 лв. такса експресно разглеждане и 119, 97 лв.
неустойка, ведно със законната лихва, считано от 22. 12. 2023 год. до
окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 485/ 19. 04. 2024 год., постановено по гр.
дело № 7264/ 2023 год. по описа на Плевенския районен съд, в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА Х. П. М. от гр. Плевен, ЕГН **********, да заплати на
„ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ „Силвър център“ ет. 2, офис
73Г, представлявано от С. П. П. , деловодни разноски пред въззивната
инстанция в размер на 75, 00 лв.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ „Силвър
център“ ет. 2, офис 73Г, представлявано от С. П. П. , да заплати на
ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. М.“ гр. София, вписано в
регистър БУЛСТАТ под № *********, представлявано от Д. М. М., адвокатско
възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА в размер на 240, 00 лв. с ДДС.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10