Р Е Ш Е Н И Е
№ 260125/12.10.2020 година, град Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд, Девети граждански състав
на десети септември две хиляди и двадесета година
в публично заседание в следния състав:
Председател: Петър Вунов
секретар: Ваня Кирева
прокурор: Зорница Проданова
като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 2225 по описа на съда за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на част II, дял I от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Образувано е по искова молба от М.В.М., чрез пълномощника й адв. Андреан Славчев, срещу Върховния касационен съд на Република България /ВКС/.
Ищцата твърди, че работила по трудово правоотношение като учител по музика в ОУ „Д-р Петър Берон" гр. Пловдив от 01.09.1985 г. На 15.09.2002 г. то било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, като с влязло в сила Решение № 38 по гр. д. № 5159/2002 г. на Районен съд – Пловдив /ПРС/ заповедта била призната за незаконосъобразна и била възстановена на работа. Впоследствие, със Заповед № 153/29.04.2004 г. на директора на ОУ „Д-р Петър Берон" ищцата отново била уволнена, но с Решение № 709 от 14.05.2008 г. по гр. д. № 784/2006 г. на ВКС и тя била обявена за незаконосъобразна и отново била възстановена на работа. Със Заповед № 52/13.11.2008 г. на директора на ОУ „Д-р Петър Берон" М.М. била уволнена за трети път, но не обжалвала уволнението си. След прекратяване на трудовото правоотношение тя предявила иск против ОУ „Д-р Петър Берон" за присъждане на сума в общ размер на 10 545 лв., от която 7 125 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 285 дни, по 57 дни годишно за периода от 30.04.2004 г. до 13.11.2008 г.; 1 100 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане върху горната сума за периода от 30.11.2008 г. до 01.07.2009 г.; 1 200 лв., представляваща договорено в колективния трудов договор обезщетение, в размер на две брутни трудови възнаграждения при прекратяване на трудовия договор поради съкращаване на щата; 1 120 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи за периода, през който била незаконно уволнена, тъй като в резултат на уволненията била лишена от възможността да получи допълнителни трудови възнаграждения по Наредба № 3, които се изплащали на персонала, зает в системата на народната просвета, и представляваща сбор от съответно: 520 лв. - от по 130 лв. за 24 май за 2005 г., 2006 г., 2007 г. и 2008 г., 400 лв. - от по 80 лв. за 15-ти септември - началото на учебните години за 2004 г., 2005 г., 2006 г. и 2007 г. и 200 лв. - от по 50 лв. за Коледа за 2004 г., 2005 г., 2006 г. и 2007 г. С Решение № 1177 от 15.04.2010 г. по гр. д. № 7760/2009 г. на ПРС искът за присъждане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224 КТ бил изцяло отхвърлен, като то било потвърдено с Решение № 193 от 10.02.2011 г. по в. гр. д. № 3178/2010 г. на ПОС, което не било допуснато до касационно обжалване с Определение № 249 oт 25.10.2011 г. по гр. д. № 764/2011 г. на ВКС, III г. о. В последното било посочено, че „по поставения от жалбоподателката материалноправен въпрос: дължи ли се обезщетение на незаконно уволнен работник или служител за неизползван платен годишен отпуск на основание чл. 224, ал. 1 КТ, за времето от датата на прекратяване на трудовото правоотношение до датата на възстановяването му на работа с влязло в сила съдебно решение не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Отговор на този въпрос е даден в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС: Решение № 167 от 15.05.2011 г. по гр. д. № 1308/2010 г. на ВКС, III г.о., Решение № 572 от 25.10.2010 г. по гr. д. № 458/2009 г. на ВКС IV г.о., Решение № 948 от 21.12.2009 г. по гр. д. № 3128/2008 г. на ВКС, III г.о., в които е прието, че през периода от време от датата на прекратяване на трудовото правоотношение до отмяната на уволнението с влязло в сила решение и възстановяването на незаконно уволнения работник или служител на предишната работа последният не е престирал реално труд по трудовото правоотношение, поради което за този период от време за него не възниква право да ползва платен годишен отпуск, а в случай на последвало ново уволнение за този период от време работодателят не дължи на работника или служителя обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на основание чл. 224, ал. 1 КТ." Поддържа се, че според относимите актове на правото на Европейския съюз (ЕС) - чл. 31 § 2 от Хартата на основните права на ЕС, петото и шестото съображение от Директива 2003/88/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време (Директива 2003/88/ЕО), както и чл. 7 и чл. 17 от същата директива, а и практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) - съединени дела С-350/06 и С-520/06 (Gerhard Schultz-Hoff v. Deutsche Rentenversicherung Bund, Stringer and others v. Her Majesty's Revenue and Customs), дело С-282/10 (Maribel Dominguez срещу Centre informatique du Centre Ouest At/antique (CICOA),Prefer de la region Centre), правото на годишен платен отпуск било основно право на всеки работник или служител, упражняващ трудова дейност на територията на държавите - членки. Разпоредбите на първичното право на ЕС и основните принципи, от които се ръководило то, имали директен ефект и били непосредствено приложими при регулирането на обществените отношения в Република България, като те имали приоритет пред противоречащите им национални разпоредби. Отговорността на държавите членки за вреди, в случаите когато били допуснали нарушение на правото на ЕС, възниквала на основание принципа за лоялно сътрудничество, задължителен за всички органи на държавите членки, закрепен в чл. 4, § 3 от ДЕС, предишен чл. 10 от ДЕО и развит в съдебната практика на СЕС - в Решение от 19 ноември 1991 година, Andrea Francovich и Danila Bonifaci и други срещу Република Италия, обединени дела С-6/90 и С-9/90 и др. Сочи се, че в случая ВКС следвало да допусне касационно обжалване и отмени решението на въззивния съд, като приложи чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО и да признае правото на ищцата на платен годишен отпуск за времето, през което тя не могла да го ползва поради незаконосъобразното й уволнение, тъй като за изплащането на обезщетение за неползван платен годишен отпуск законът поставял само две условия: да съществува време, което по закон е било признато за трудов стаж и трудовото правоотношението с лицето да е било прекратено. В този смисъл били и писма № 94-КК-246 от 21.08.2002 г., № 92-597 от 30.09.2005 г., № 94ЕЕ-152 от 22.01.2007 г. на Министерство на труда и социалната политика, писмо № 9222-0103 от 30.01.2006 г. относно признаването за трудов стаж на времето от незаконното уволнение до възстановяването на работа на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда". Другото съществено нарушение на правото на ЕС от ВКС произтичало от неспазване на императивното изискване на чл. 267 ДФЕС да отправи преюдициално запитване до СЕС, с цел да бъде дадена възможност на единствената юрисдикция, която има право да тълкува правото на ЕС, да се произнесе относно приложимостта на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО, във вр. с чл. 354, ал. 1, т. 1 КТ. От поведението на ответника ищцата претъпяла имуществени вреди, изразяващи се в стойността на дължимо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 285 дни, по 57 дни годишно за периода от 30.04.2004 г. до 13.11.2008 г., в размер на 4 080,24 лева, обезщетение за забава върху нея за периода от 14.11.2008 г. до 01.07.2009 г. в размер на 361,50 лева, както и за периода от 02.07.2009 г. до 25.10.2011 г. в размер на 1 001.65 лева, а също и неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, загуба на самочувствие, чувство за онеправданост, разочарование и загуба на доверие в институциите, силно притеснение и чувство за несигурност от липсата на защита на правата й, които оценява на 2 000 лева. Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което да се осъди ответникът да заплати на ищеца горепосочените суми, ведно със законната лихва върху тях от датата на увреждането - 25.10.2011 г. до окончателното им заплащане, както и направените деловодни разноски.
Ответникът счита исковете за неоснователни, необосновани и недоказани, поради което ги оспорва изцяло - по основание и по размер. Твърди се, че в процесния случай не били нарушени конкретни норми на правото на ЕС, включително и Директива 2003/88/ ЕО, защото те не били приложими. Въпросът за правото на обезщетение за неползван платен годишен отпуск бил уреден в националното законодателство, което било синхронизирано с европейското законодателство. Определението на ВКС било правилно и законосъобразно, а от законосъобразен съдебен акт не произтичали вреди. Освен това, съдът нямал вина, че касационният жалбоподател не съумял да обоснове и изложи основанията за допускане до касационно разглеждане на делото, посочени в чл. 280 ГПК. Поддържа се и че в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 1 КТ времето от прекратяването на трудовото правоотношение до възстановяването на предишната работа се признавало за трудов стаж, но не за трудов стаж при съответния работодател, защото за това време работникът не бил обвързан с действащ трудов договор, от който да черпи права. След като в периода на уволнението не престирал труд при този работодател, не му се следвал и отпуск за това време, а на още по-голямо основание не му се дължало обезщетение за неползван отпуск за време, в което не съществувало трудовото правоотношение и той нямал статута на работник при този работодател. От друга страна, възстановяването на работа при незаконно уволнение не санирало напълно последствията от прекратяването на трудовия договор. Поддържа се и че задължението за отправяне на преюдициално запитване от последна национална инстанция било валидно за дело, което било висящо пред съответната съдебна инстанция. Когато с определение касационният съд не допускал до касационно разглеждане делото, то вече не било висящо пред касационната инстанция. ВКС нямал задължение, както и основание за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по делото, тъй като нямал колебания по въпроса, изведен от жалбоподателя, не само поради трайната си и непротиворечива практика, но и защото въпросът бил от компетентността на националното право. На следващо място, в случая нямало факти и аргументи за наличието на причинно-следствена връзка между твърдяното противоправно деяние и претендираните имуществени и неимуществени вреди, а и последните били бланкетно посочени и техният размер противоречал на установения ч чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост. Предвид изложеното се моли съдът да отхвърли предявените искове и да се присъдят направените по делото разноски.
Контролиращата страна - Прокуратурата на Република България не изразява становище по съществото на спора.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
От представената трудова книжка на ищцата се установява, че е работила по трудово правоотношение на длъжност учител по музика в Основно училище „Д-р Петър Берон" град Пловдив от 01.09.1985 г.
От материалите, съдържащи се в приложеното по настоящото производство гр. д. № 7760/2009 г. по описа на ПРС, се установява, че със Заповед № 153/29.04.2004 г. на директора на училището трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено, като тя е обжалвала тази заповед и с влязло в сила Решение по гр. д. № 4016/2004 г. на ПРС уволнението й е било признато за незаконно и е била възстановена на работа. В изпълнение на посоченото съдебно решение е била издадена Заповед № 47/10.11.2008 г.
Със Заповед № 52/13.11.2008 г. на директора на Основно училище „Д-р Петър Берон" град Пловдив отново е било прекратено трудовото й правоотношение, като М.М. не е обжалвала уволнението.
На 01.07.2009 г. ищцата е подала пред ПРС искова молба против училището, като две от исканията й са били за заплащане на сумата от 7 125 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 285 дни, по 57 дни годишно за периода от 30.04.2004 г. до 13.11.2008 г., както и на сумата 1 100 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане върху първата сума за периода от 30.11.2008 г. до 01.07.2009 г.
С Решение от 15.04.2010 г. по гр. д. № 7760/2009 г. на ПРС тези искове са били отхвърлени.
С Решение № 193 от 10.02.2011 г. по в. гр. д. № 3178/2010 г. на ПОС в тази му част то е било потвърдено.
М.В.М. е подала касационна жалба пред Върховния касационен съд на Република България против Решението на ПОС, като с Определение № 249 oт 25.10.2011 г. по гр. д. № 764/2011 г. на ВКС, III г. о. не е било допуснато касационно обжалване в частта му, с която е било потвърдено Решението от 15.04.2010 г. по гр. д. № 7760/2009 г. на ПРС в частта му, с която са отхвърлени предявените искове за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 30.04.2004 г. до 13.11.2008 г. и за заплащане на обезщетение за забавено плащане на това вземане за периода 14.112008 г. до 01.07.2009 г. По поставения от ищцата материалноправен въпрос: дължи ли се обезщетение на незаконно уволнен работник или служител за неизползван платен годишен отпуск на основание чл. 224, ал. 1 КТ, за времето от датата на прекратяване на трудовото правоотношение до датата на възстановяването му на работа с влязло в сила съдебно решение, е било прието следното: „Отговор на този въпрос е даден в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на Върховния касационен съд: Решение № 167 от 15.05.2011 г. по гр. д. № 1308/2010 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 572 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 458/2009 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 948 от 21.12.2009 г. по гр.д. № 3128/2008 г. на ВКС, III г.о., в които е прието, че през периода от време от датата на прекратяване на трудовото правоотношение до отмяната на уволнението с влязло в сила решение и възстановяването на незаконно уволнения работник или служител на предишната работа последният не е престирал реално труд по трудовото правоотношение, поради което за този период от време за него не възниква право да ползва платен годишен отпуск, а в случай на последвало ново уволнение за този период от време работодателят не дължи на работника или служителя обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на основание чл. 224, ал. 1 КТ. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в съответствие с приетото в задължителната практика на Върховния касационен съд, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване.“
От приетото заключение на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че неизползваният платен годишен отпуск на ищцата, в случай че трудовото й правоотношение не е било прекратявано, е в размер на 216 дни, а след приспадане на периодите, в които е работила, а именно: от 24.11.2004 г. до 04.01.2005 г. в ОУ „Райна Княгиня“, от 28.02.2006 г. до 14.05.2006 г. в ОУ „Ал. Константинов“ и от 07.01.2008 г. до 30.06.2008 г. в ОУ „Ал. Константинов“, е в размер на 180 дни. Вещото лице е изчислило, че обезщетението за неизползван платен отпуск на М.В.М. за периода от 30.04.2004 г. до 13.11.2008 г. за 216 дни е в размер на 4 080,24 лева, а за 180 дни е в размер на 3 400,20 лева, като дължимата върху първата главница законна лихва за периода от 14.11.2008 г. до 01.07.2009 г. е в размер на 363,07 лева, от 02.07.2009 г. до 25.10.2011 г. е в размер на 1 001,60 лева, а върху главницата от 3 400,20 лева за същите периоди е в размер съответно на 302,56 лева и на 834,71 лева.
По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпита на водените от ищцата свидетелите Галя Стайкова Николова и Севдалина Иванова Георгиева за установяване на претърпените от нея неимуществени вреди. Показанията им са записани подробно в протокола за съдебното заседание, проведено на 06.03.2017 г. /л. 113 – л. 114 по делото/, поради което не следва да се излагат отново текстуално, като при необходимост те ще бъдат обсъдени при преценката на наведените от страните правни доводи, основани на тях.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предявени са при
условията на обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл. 4,
пар. 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), които са процесуално допустими.
Съобразно разпоредбите на § 6 от ПЗР към ЗИД на ЗОДОВ те подлежат на разглеждане от гражданския съд по реда на ЗОДОВ.
Разгледани по същество, исковете се явяват частично основателни, като съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 4, пар. 3 ДЕС държавите - членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. В правната теория и в съдебната практика единодушно се приема, че тази разпоредба е проявление на принципа за лоялно сътрудничество между държавите - членки с ЕС и създава общо задължение за тях. Ако държава - членка не е изпълнила задълженията си, трябва да предприеме всички необходими мерки да преустанови неизпълнението и да поправи последиците от това неизпълнение, включително и да обезщети настъпилите вследствие от него вреди. Нито ДЕС, нито ДФЕС предвиждат възможност за обезщетяване на вредите, причинени от държавата при извършено от нея нарушение на правото на ЕС, но тя е изведена в практиката на СЕС – Решение от 19 ноември 1991 година по обединени дела С-6/90 и С-9/90 (Andrea Francovich и Danila Bonifaci), Решение от 5 март 1996 година по съединени дела С-46/93 и С-48/93 (Brasserie du pêcheur и Factortame) и други, като в Решение от 30 септември 2003 г. по дело С-224/01 (Gerhard Kobler) и други е приета възможността частноправни субекти да търсят обезщетение за вреди, причинени им от решение на национална юрисдикция, която ce произнася като последна инстанция. В цитираните решения на СЕС, а и в последващата практика на Съда, е изведено, че отговорността на държавата за нарушение на общностното право от действия или бездействия на съдебната власт може да бъде ангажирана при наличието на следните предпоставки: нарушение на правна норма на Съюза, която има за предмет предоставянето на права на частноправни субекти, това нарушение да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда.
Безспорно е, че ответникът се явява последната инстанция, която е разгледала делото, образувано по подадената от ищцата искова молба за присъждане на дължимото й обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 30.04.2004 г. до 13.11.2008 г.
Няма спор
между страните, а и от текста на член 7 от Директива
2003/88/ЕО е видно, че в него са уредени права на частноправни субекти,
а именно правото на платен годишен отпуск от
най-малко четири седмици за всеки работник и правото на финансово обезщетение
за неизползвания годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение.
Относно доводите за нарушението на тази разпоредба от ответника с постановеното Определение № 249 oт 25.10.2011 г. по гр. д. № 764/2011 г., III г. о. на ВКС следва да се съобрази, че с Определение № 1695/26.11.2018 г. настоящият състав отправи преюдициално запитване до СЕС, по което е постановено Решение от 25 юни 2012 г. по съединени дела С-762/18 и С-37/19. С това решение се даде отговор и на двата поставени въпроса, а именно, че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това че през този период не е полагал действително труд за работодателя, както и че не допуска национална съдебна практика, по силата на която при последващо прекратяване на трудовото правоотношение - след като работникът е бил уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, този работник няма право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа. Съгласно чл. 633 ГПК решението на СЕС е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България. Тук е уместно да се отбележи и че в т. 42 от същото решение е прието, че макар първото уволнение на ищцата да е извършено преди присъединяването на Република България към Съюза, отмяната му и възстановяването й на работа - чиито правни последици са предмет на делото в главното производство - са постановени след тази дата. Следователно, член 7 от Директива 2003/88/ЕО се прилага ratione temporis към последиците от отмяната на уволнението и възстановяването на заинтересованата на работа, доколкото тези последици са настъпили след 1 януари 2007 г. Ето защо следва да се приеме, че при разглеждането на делото на ищцата за присъждане на дължимото й обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ответникът е допуснал нарушение на горепосочената релевантна норма от ПЕС, след като не е допуснал касационно обжалване и съотв. не е отменил въззивното решението на ПОС, прилагайки чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО в тълкувания й смисъл.
По отношение на следващата предпоставка за ангажиране отговорността на ответника – нарушението да е достатъчно съществено, най-напред следва да се отбележи, че критериите за това също са установени в горепосочената практика на СЕС - Решение от 5 март 1996 година по съединени дела С-46/93 и С-48/93 (Brasserie du pêcheur и Factortame), Решение от 30 септември 2003 г. по дело С-224/01 (Gerhard Kobler) и др. Приема се, че компетентната национална юрисдикция трябва да вземе предвид степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните или общностните органи, умисълът или непредпазливостта при неизпълнението на задължението, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, както и обстоятелството, че поведението на общностна институция може да е допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални мерки или практики, които противоречат на общностното право. При всички положения едно нарушение на общностното право е явно съществено, когато е продължило въпреки постановяването на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение, на решение по преюдициално запитване или на трайно установена практика на Съда в конкретната област, от които е видно, че въпросното поведение съставлява нарушение. Като явно или достатъчно съществено нарушение на ПЕС се квалифицира и постановяването от последна национала инстанция на решение, което противоречи на ПЕС и по повод на което е нарушила задължението си за отправяне на преюдициално запитване (в този смисъл и Решение от 9 септември 2015 година по дело С-160/14 (João Filipe Ferreira da Silva e Brito и др.).
Дори да се приеме, че в случая нормата на член 7 от Директива 2003/88/ЕО не съдържа ясно разрешение на поставения от ищцата по гр. д. № 764/2011 г., III г. о. на ВКС материалноправен въпрос относно дължимостта на обезщетение на незаконно уволнен работник или служител за неизползван платен годишен отпуск на основание чл. 224, ал. 1 КТ, за времето от датата на прекратяване на трудовото правоотношение до датата на възстановяването му на работа с влязло в сила съдебно решение, ответникът е следвало да съобрази, че към момента на разглеждането на делото е съществувала практика на СЕС в тази област - Решение от 20 януари 2009 г. по съединени дела C‑350/06 и C‑520/06, а в Официален вестник на ЕС са били публикувани данни за образуването на дело C‑337/10, което е свързано с тълкуване на същата разпоредба. Макар и тези дела да имат малко по-различен предмет, а именно правото на платен годишен отпуск на работник, който поради болест не е бил в състояние да упражни това си правото си, с оглед сходното положение на тези лица с незаконно уволнените и възстановени впоследствие на работа работници за периода от уволнението до възстановяването им, доколкото и в двата случая се касае за наличието на непредвидими и независещи от волята на работника причини, поради които не е полаган труд, ВКС е следвало да изпита съмнение в съвместимостта на цитираната в Определение № 249 oт 25.10.2011 г. релевантна национална съдебна практика с член 7 от Директива 2003/88/EО и да отправи преюдициално запитване, каквото е бил длъжен да стори по силата на чл. 267, ал. 3 ДФЕС и на чл. 629, ал. 3 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че допуснатото от ответника нарушение отговаря на изискването да е достатъчно съществено.
Безспорно е, че за ищцата са настъпили имуществени вреди под формата на част от претендираните пропуснати ползи в пряка причинно-следствена връзка от това, че при разглеждането на делото й ответникът е нарушил посочената разпоредба от ПЕС и не е отправил преюдициално запитване. Това е така, защото ако беше приложил член 7 от Директива 2003/88/ЕО в тълкувания й с Решение от 25 юни 2012 г. по съединени дела С-762/18 и С-37/19 смисъл или беше отправил преюдициално запитване, както стори настоящият съдебен състав, ВКС щеше да й присъди обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за периода от 30.04.2004 г. до 13.11.2008 г., както и обезщетение за забава върху него за периода от датата на подаване на исковата молба до окончателното му изплащане. Следователно, в случая действително е осуетена една сигурна и закономерна възможност за увеличаване на имуществото на ищцата, което би настъпило при правомерното поведение на ответника. Не се спори между страните, а и от кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че първото обезщетение е в размер на 3 400,20 лева, а второто – в размер на 834,71 лева. Тук е уместно да се отбележи, че съдът ценни втория вариант на заключението, тъй като той отчита обстоятелството, че през част от процесния период ищцата е работила по трудово правоотношение при други работодатели. По отношение на претендираното обезщетение за забава за периода от 14.11.2008 г. до 01.07.2009 г. следва да се има предвид, че вземането по чл. 224, ал. 1 КТ действително е станало изискуемо от деня на прекратяване на трудовото правоотношение, но доколкото се касае за парично вземане и с оглед липсата на изрична уредба в КТ относно началната дата, от която се дължи лихва върху него, се прилагат общите правилата на ЗЗД. Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Този ден се определя съобразно чл. 84 ЗЗД, според който при срочно задължение длъжникът изпада в забава след изтичане на срока, а ако задължението е без срок за изпълнение – от деня, в който бъде поканен от кредитора. За това и обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, макар да става изискуемо от момента на прекратяване на трудовото правоотношение, с оглед характера му – парично и безсрочно, на основание чл. 84, ал. 2 ЗЗД е необходимо да има покана за заплащането му. Това е така, защото отговорността на работодателя в тази хипотеза е договорна - възниква в рамките на индивидуалното трудово правоотношение и произтича от неговото прекратяване. Аргументи в този смисъл могат да се изведат и от Тълкувателно решение № 3/19.03.1996 г. по гр. д. № 3/1995 г. на ОСГК на ВС. В случая не се твърди, а и не се установява ищцата да е поканила работодателя си-ответник по гр. д. № 764/2011 г. на ВКС, III г. о. да й заплати обезщетението за неизползван платен годишен отпуск, поради което и няма право на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода от датата на прекратяване на трудовото им правоотношение от датата на подаване на исковата й молба.
На следващо
място, от събраните гласни доказателствата се установява настъпването и на
неимуществени вреди, които се явяват пряка и непосредствена последица от
процесното поведение на ответника. Същите следва да бъдат кредитирани,
доколкото свидетелите имат преки и непосредствени впечатления, а показанията им
са логични, последователни, а и не се опровергават от други доказателства по
делото. Безспорно е, че ищцата е претърпяла стрес, загуба на самочувствие,
чувство за онеправданост, разочарование и загуба на доверие в институциите, и в
частност съдебната система, въобще негативни емоции от изхода на воденото от
нея дело за присъждане на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за
периода от 30.04.2004 г. до 13.11.2008 г. Касае се за неблагоприятно засягане
на лично, нематериално благо - здравето на
физическото лице, поради което и доколкото претърпените вреди са неимуществени,
те не подлежат на точна парична оценка и съответно размерът на дължимото
обезщетение следва да бъде определен от съда по справедливост – чл. 52 ЗЗД. Съгласно
ППВС № 4/1968 г. понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на
обезщетението, а последното се определя глобално
- т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК. В
конкретния случай при определяне размера на претендираното заместващо
обезщетение съдът съобрази от една страна установените отрицателни последици за ищцата в емоционално и психическо
отношение от процесното поведение на ответника, а от друга страна отчете и
изнесеното от разпитаните по делото свидетели, че те са били предизвикани и от
решенията на първоинстанционния и на въззивния съд. Освен това, следва да се
вземе предвид видът и размерът на спорния имуществен интерес, липсата на
обективни данни за трайна промяна в начина й на живот, социално-икономическите
условия в страната, обстоятелството, че осъждането (признаване факта на
увреждащо поведение) само по себе си също има обезщетителен ефект за
пострадалата, както и че присъденото обезщетение не бива да води до
неоснователно обогатяване. Тук е мястото да се посочи и че доводите й относно
продължителността на спора са некоректни, тъй като ищцата е подала исковата си
молба пред ПРС на 01.07.2009 г., Определение №
249 по гр. д. № 764/2011 г. на ВКС, III г. о. е постановено на
25.10.2011 г., т.е. приключил е в рамките на един разумен срок, а исковата
молба, въз основа на която е образувано настоящото производство, е подадена
едва на 17.10.2016 г., т.е. не е положила
необходимата грижа, като не е използвала своевременно предоставените й способи
за съдебна защита, за да ограничи размера на настъпилите неимуществени вреди. Изхождайки
от изложеното, съдът намира, че за справедливото овъзмездяване
на неблагоприятното засягане на нейното неимуществена сфера следва
да й бъде престирана сума в размер на 800 лева.
По тези съображения искът за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди следва да бъде уважен за сумата от 4 234,91 лева /3 400,20 + 834,71/, а искът за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди - за сумата от 800 лева, като в останалата им част - за разликата над тях до пълните предявен размер от 5 443,39 лева, съотв. от 2 000 лева – да бъдат отхвърлени.
Върху сумите от 3 400,20 лева и от 800 лева следва да бъде присъдена и поисканата законна лихва от датата на постановяване на Определение № 249 по гр. д. № 764/2011 г. на ВКС, III г. о. - 25.10.2011 г., съобразно т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК. Върху сумата от 834,71 лева не следва да се присъжда законна лихва, защото би се стигнало до олихвяването на изтекли лихви /анатоцизъм/, което е допустимо само в изрично предвидените от закона хипотези, сред които не попада настоящият случай, поради което и искането на ищцата в тази й част е неоснователно.
С оглед изхода на делото и двете страни имат право на своевременно претендираните от тях разноски. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищцата следва да се присъдят такива, съразмерно на уважената част от исковете, а именно сумата 586,06 лева за платена държавна такса и направени разноски в преюдициалното производство. По отношение на последните следва се има предвид, че те включват разходите за един адвокат, в какъвто смисъл е както чл. 144, б. „б“ от Процедурния правилник на Съда, така и релевантната разпоредба на националното право, а и в практиката на СЕС по принцип се приемат за необходими разходи за целите на производството пред него разходите за един-единствен адвокат или представител. При това положение и като прецени сложността на делото пред СЕС от една страна, а от друга страна, че представените документи за пътуване и престой за явяване по съединени дела С-762/18 и С-37/19 се отнасят и за двамата процесуални представители на ищцата, съдът счита, че на възстановяване подлежи само половината от претендираната сума, а именно 846,41 лева. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв на процесуалния й представител следва да бъде присъдена сумата от 370,51 лева за адвокатско възнаграждение, определено от съда по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В тази връзка е необходимо да се уточни, че възнаграждението му се определя с оглед уважената част на исковете и съобразно редакцията на наредбата, която е действала към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие. Това е така, защото разпоредбите й имат материалноправен характер и действат занапред, а на последващите изменения изрично не е дадено обратно действие. В този смисъл е трайната и задължителна съдебна практика – Определение № 499/19.07.2019 г. по т. д. № 3019/2018 г. на ВКС, II т.о., Определение № 437/29.07.2015 г. по ч. т. д. № 2973/2014 г. на ВКС, II т. о., Определение № 782/12.12.2014 г. по ч. т. д. № 3545/2014 г. на ВКС, II т. о., Определение № 189/29.05.2014 г. по гр. д. № 1024/2014 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 270/24.07.2014 г. по гр. д. № 7159/2013 г. на на ВКС, IV г. о. Доколкото договорът за правна защита и съдействие между М.В.М. и адвокат Андреан Василев Славчев е сключен на 13.10.2016 г., а съгласно редакцията към този правноважим момент на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за защита по граждански дела при интерес от 5000 до 10 000 лв. възнаграждението е 450 лв. + 4 % за горницата над 5 000 лв., като в чл. 9 липсва разпоредба за заплащане на отделно възнаграждение за изготвяне на искане за преюдициално запитване до СЕС, което в случая е инкорпорирано в самата искова молба, подадена по пощата на 17.10.2016 г., то дължимото възнаграждение на процесуалния представител на ищцата възлиза на сумата от 547,74 лева при уважаване на исковете. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника се дължат разноски, съразмерно на отхвърлената част от исковете, а именно сумата от 32,36 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв., определен съобразно чл. 78, ал. 8, изр. 2 ГПК, във връзка с чл. 37 ЗПП, във връзка с чл. 25, ал. 1 от НЗПП. Настоящият съдебен състав не споделя практиката да се извършва служебна компенсация и да се присъжда направо разликата между двете насрещни вземания за разноски, тъй като този подход не е съобразен с материалния закон. Компенсирането им може да настъпи само по волята на страните, които по силата на чл. 103 ЗЗД имат право да извършат прихващане. Поради това и липсата на изрично искане в тази насока, съдът не следва да присъжда разноските по компенсация.
Мотивиран от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Върховния
касационен съд, адрес: гр. София, бул. "Витоша" № 2, на основание чл. 4, пар. 3 ДЕС, да заплати на М.В.М., ЕГН **********, постоянен
адрес: ***, настоящ адрес:***, съдебен адрес:***, офис 2, партер, сумата от 4 234,91 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея имуществени вреди поради допуснато
с Определение № 249 oт 25.10.2011 г. по гр. д. № 764/2011 г., III г. о. на ВКС нарушение на
правото на Европейския съюз, а именно на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 г. относно някои аспекти на
организацията на работното време, изразяващи се в неизплатено от ОУ „Д-р Петър
Берон" гр. Пловдив обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за
периода от 30.04.2004 г. до 13.11.2008 г. в размер на 3 400,20 лева и обезщетение
за забава върху него за периода от 02.07.2009 г. до 25.10.2011 г. в размер на 834,71
лева, ведно със законната лихва върху сумата от 3 400,20 лева от 25.10.2011
г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 800,00 лева, представляваща обезщетение
за претърпени от нея неимуществени вреди,
изразяващи се в стрес, загуба на самочувствие, чувство за онеправданост,
разочарование и загуба на доверие в институциите, вследствие на същото
нарушение, ведно със законната лихва върху тази сума от 25.10.2011 г. до
окончателното й изплащане, като иска за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди в останалата
част – за разликата до пълния предявен размер
от 5 443,39 лева и иска за заплащане на обезщетение за причинени
неимуществени вреди в останалата част – за
разликата до пълния предявен размер от 2 000,00
лева ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА Върховния касационен съд, адрес: гр. София, бул. "Витоша" № 2, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на М.В.М., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, настоящ адрес:***, съдебен адрес:***, офис 2, партер, сумата от 586,06 лева, представляваща направени разноски по делото, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Върховния касационен съд, адрес: гр. София, бул. "Витоша" № 2, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на адвокат Андреан Василев Славчев от Адвокатска колегия – Пловдив, служебен адрес: гр. Пловдив, ул. „Сливница" № 8Б, офис 2, партер, сумата от 370,51 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по делото, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА М.В.М., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, настоящ адрес:***, съдебен адрес:***, офис 2, партер, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати Върховния касационен съд, адрес: гр. София, бул. "Витоша" № 2, сумата от 32,36 лева, представляваща направени разноски по делото, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи
на въззивно обжалване пред Окръжен съд-Хасково в двуседмичен срок от
връчването на страните.
СЪДИЯ:
/Петър
Вунов/