Р Е Ш Е Н И Е
№
............
гр. София, 23.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети юни две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
младши съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина
Първанова, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 11317 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение
№ 152047 от 25.06.2019 г., постановено по гр. д. № 42441/2016 г. по описа на
СРС, 165 състав, Софийски районен съд отхвърлил
предявените по реда на чл. 422 ГПК от „В.Т.“ ООД, ЕИК ******срещу „Т.Т.**–
БГ“ ЕООД, ЕИК ******, искове за признаване за установено, че ответникът дължи
на ищеца на основание чл. 372 ТЗ сумата от 1173,50 лева – остатък от дължимо
възнаграждение по договор за превоз на стоки от 12.10.2015 г. поради
погасяването му чрез прихващане с насрещно вземане на ответника за неустойка за
забава по т. 6 съгласно общите условия, приложими към договора, както и на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 26,78 лева – обезщетение за забава за
периода 25.11.2015 г. – 14.02.2016 г.
Срещу решението е
подадена въззивна жалба от ищеца в производството, с която се излагат
оплаквания за неправилност на съдебния акт поради допуснати от първия съд нарушения
на материалния закон и на процесуалните правила. Според жалбоподателя между
страните не били спорни обстоятелствата, че договор за превоз е бил сключен,
както и че въз основа на същия за ищеца е възникнало изискуемо и ликвидно
вземане в размер на претендираната сума. Неправилно обаче, според въззивника,
съдът уважил заявеното с отговора на исковата молба възражение за прихващане
със вземане за неустойка. Оспорват се изводите на съда, че отношенията между
страните се регламентират с представената по делото писмена заявка №
2528/12.10.2015 г., съдържаща клауза за неустойка и условия за осъществяване на
превоза, каквито не били договорени между страните. Твърди се, че в нарушение
на процесуалния закон решаващият състав на първия съд приобщил по делото
документи след настъпила преклузия за това, като същите освен това не били получени
и подписани от ищеца. Сочи се, че едва във второто заседание по делото
ответникът заявил, че обсъжданата заявка е изпратена на ищеца по електронен път,
т.е. документите били приобщени като доказателства по делото след срока по чл.
131 ГПК, а същите не били нито нови, нито новооткрити. В допълнение на
изложеното се позовава на заключението на вещото лице по СКТЕ – експертът
установил, че в изпратеното по електронна поща писмо не се съдържа като
прикачен файл процесната заявка. Противно на събраните по делото доказателства
съдът приел, че процесната заявка е била доведена до знанието на ищеца и същият
се съгласил с клаузите ѝ. Въззивникът поддържа, че договорът за превоз е
сключен устно и със същия страните не са уговаряли дължимостта на неустойка за
забава в размер на 500 евро на ден. В условията на евентуалност навежда довод,
че дори да се приеме, че такава неустойка е дължима по силата на договореност
между страните, то същата е нищожна поради противоречието ѝ с добрите
нрави. В тази връзка се обръща внимание, че товарът е достигнал
местодоставянето си преди крайния срок, определен с представената от отвеника
заявка, т.е. за ответника това не би могло да произведе никакви вреди. Обръща
се внимание, че неустойката за един ден забава е в размер на 50 % от стойността
на навлото, с оглед което излиза извън рамките на присъщите ѝ функции.
При тези доводи заявява искане решението да бъде отменено, а предявените искове
– уважени за пълните им размери.
Подадената срещу
решението жалба се оспорва от ответника с доводи за неоснователност на
наведените със същата оплаквания. Въззиваемият поддържа, че правилно СРС е
приел, че отношенията между страните са уредени с представения от ответника
договор-заявка, като със същия била регламентирана и клауза за неустойка за
забава в размер на 500 евро на ден за всеки ден забава. Поддържа се, че
ответникът е установил в производството, че заявката е изпратена на ищеца на
служебната електронна поща на дружеството, като в тази връзка в производството
били събрани гласни доказателствени средства. Позовава се на срив в системата и
техническа невъзможност за по-ранното представяне на документа. По отношение на
доводите за липса на кореспонденция между страните от предхождащ процесния
договор период, въззиваемият се позовава на показанията на разпитания свидетел С.А.и
техническа неизправност на компютрите на дружеството. Намира за неоснователно
възражението за нищожност на клаузата за неустойка поради притиворечието
ѝ с добрите нрави, като сочи, че евентуалните вреди, които биха настъпили,
се изразяват в потенциалната загуба на клиент за ответника. Заявеното искане е
за потвърждаване на решението като правилно и постановено в съответствие с
приложимите материален и процесуален закон.
Софийски градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, приема следното:
Съгласно нормата
на чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част.
При извършената
служебно проверка въззивният съд установи, че обжалваното съдебно решение е
валидно, като същото е процесуално допустимо.
По оплакванията
във въззивната жалба за необоснованост на съдебното решение, нарушаване на
материалния и процесуалния закон от страна на първоинстанционния съд, следва да
се посочи следното:
СРС е бил сезиран
с искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 372,
ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 1, т. 1 от Конвенция за Договора за
международен автомобилен превоз на стоки /CMR/, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и с
възражение за прихващане с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, релевирано от
ответника в срока за отговор на исковата молба.
Ищецът твърди, че е
сключил с ответника на 12.10.2015 г. неформален договор за превоз на стоки по
релация гр. Монтана, България – гр. Сен Вигор д‘Имонвил, Франция, който да бъде
изпълнен в срок до 21.10.2015 г., а ответникът е поел задължение да заплати
навло в размер на 1000 евро без ДДС. На 15.10.2015 г. била съставена
международна товарителница, а стоката била получена от получателя на товара на
20.10.2015 г. За осъществения превоз била издадена фактура на стойност 2347
лева с ДДС с падеж 24.11.2015 г. Длъжникът погасил част от задължението си,
като заплатил на ищеца сума в размер на 1173,50 лева. Дължима останала сумата
от 1173,50 лева. Претендира се и лихва за забава за периода 25.11.2015 г. –
14.02.2016 г. /датата, предхождаща подаването на заявлението по чл. 410 ГПК/.
С отговора на
исковата молба ответникът е оспорил иска като неоснователен, противопоставяйки
на претенцията на ищеца свое вземане за неустойка за забава в размер на 500
евро без ДДС, за което е предявил възражение за прихващане. Оспорени са
твърденията на ищеца, че извършеният превоз бил приет без забележки. От
съдържанието на заявката, представена с отговора, се установявало, че датата,
на която е следвало да се осъществи натоварването, е 14.10.2015 г., която дата
била строго фискирана. В случая натоварването станало с един ден закъснение –
на 15.10.2015 г. и за изпращача възникнало право да начисли неустойка за един
ден забава. За тази сума на 21.12.2015 г. била издадена фактура, която била
изпратена на ищеца и получена от последния на 18.03.2016 г.
Ето защо
въззивният състав на съда приема, че между страните не е спорно, че помежду им
е бил сключен процесният договор за превоз на стоки, че ищецът като превозвач
по същия е извършил превоза, като стоките са били натоварени на 15.10.2015 г. и
са стигнали крайната дестинация на 20.10.2015 г., че договореното между
страните възнаграждение за извършване на превоза е в размер на 1000 евро без
ДДС, както и че половината от същото е заплатено от страна на ответника преди
предявяването на иска. Спорни между страните продължават да са обстоятелствата
относно начина на сключване на договора – неформално /чрез постигане на
съгласие по съществените елементи на сделката/ или под формата на писмен
документ, с който са уговорили фиксирани дати на товарене /14.10.2015 г./ и
доставка /21.10.2015 г./, както и неустойка за забава в размер на 500 евро за
всеки ден забава при неспазване на така фиксираните дати, в това число и
въпросът за валидността на такава неустойка за забава – дали за ответника е
възникнало право въз основа на същата да претендира от ищеца сумата, за която е
предявил в производството възражение за прихващане.
По доводите на
въззивника за допуснати от съда процесуални нарушения при приобщаване на
доказателства по делото въззивният съд приема следното:
Като писмено
доказателство по делото е представена международна товарителница, от
съдържанието на която се установява, че на 15.10.2015 г. от товарния пункт в
гр. Монтана, България, стоките са били натоварени, като са доставени на
получателя на 20.10.2015 г.
С отговора на
исковата молба ответникът е представил заявка № 2528/12.10.2015 г., адресирана
до ответника, съгласно която се предвижда датата на товарене на стоките от
пункта в гр. Монтана, да е 14.10.2015 г., а датата на разтоварване – 21.10.2015
г. Падежът за заплащане на договореното възнаграждение в размер на 1000 евро е
уговорен както следва: 20 дни след представяне на товарителница и фактура.
Съгласно т.6 от частта общи условия към заявката при неспазване на указаните
дати на товарене и разтоварване възложителят има право да начисли неустойка. Предвидено
е, че зададените дати на товарене и разтоварване са фиксирани, а при неспазването
им е неустойката възлиза на 500 евро на ден.
В първото открито
съдебно заседание пред районния съд, в което е приет и докладът по делото,
ищецът, чрез процесуалния си представител, е оспорил да е получавал представената
с отговора на исковата молба заявка. Ответникът е заявил, че заявката е
изпратена и получена по имейл, като в тази връзка е направил доказателствено
искане да му бъде допуснат един свидетел при режим на довеждане за установяване
на това обстоятелство, тъй като дружеството не съхранявало имейл кореспонденция.
Съдът е уважил доказателственото искане на страната, като е допуснал един
свидетел при режим на довеждане от ответника за установяване на това
обстоятелство в производството.
В проведеното на
06.12.2018 г. второ открито съдебно заседание представителят на ответника е
представил разменена между страните електронна кореспонденция и е поискал
същата да бъде приета като писмено доказателство по делото при твърдения, че дружеството
е имало проблем с компютрите и след като търсили разменени имейли във връзка с
конкретната заявка, намерили същите на стар компютър извън употреба.
Ето
защо основателни в тази връзка се явяват оплакванията на въззивника за
допуснато от първия съд процесуално нарушение, изразяващо се в приемането след
настъпила преклузия за това като писмени доказателства по делото на разменените
между страните електронни писма, като съдът намира за нужно да разясни
следното:
С
оглед направеното в първото по делото заседание оспорване от ищеца да е
получавал представената с отговора на исковата молба заявка и обстоятелството,
че в това заседание съдът е приел доклада по делото, то и за ответника се е
породило правото да изчерпи доказателствените си искания по спорните между
страните факти. Страната, чрез процесуалния си представител, е поискала да бъде
допуснат разпит на един свидетел при режим на довеждане за установяване на обстоятелството,
че договорът е сключен посредстом разменената по електронен път кореспонденция
между страните, от който факт ответникът извежда съдебно предявеното си чрез
възражението за прихващане вземане за неустойка. Изрично е заявено, че имейл
кореспонденция не се пази от дружеството, с оглед което и няма как такава да
бъде представена, като в тази връзка страната е поискала да ангажира гласни
доказателствени средства, а искането ѝ е уважено от първоинстанционния
съд.
Ето
защо и съдът приема, че допустими писмени доказателства при конкретното
процесуално развитие на производствоото биха били само онези, които предвижда
процесуалният закон съгласно разпоредбата на чл. 147 ГПК и по-конкретно само такива,
които страната не е могла да узнае, посочи и представи своевременно. Константна
е практиката на върховната инстанция по граждански и търговски дела, че в
тежест на страната, която иска да се ползва от изключението на чл. 147 ГПК, е
да установи по делото наличието на тези обстоятелства, които са ѝ
попречили да релевира същите своевременно в производството. Доказването на
невъзможността за това по реда на чл. 147 ГПК е от значение за допускането и
събиранете на нови доказателства /в този см. решение № 87 от 14.07.2011 г. на
ВКС по т. д. № 688/2010 г., I т. о., ТК/. В конкретния случай, от страна на
ответника са изложени само твърдения за наличието на причини, които са му
попречили да представи своевременно тези документи и да поиска приемането им
като доказателства по делото. Не са ангажирани доказателства, че се касае за
обективни обстоятелства, че е имало технически проблеми/срив в компютърната
система на дружеството от естество да направи недостъпна разменена между страните
електронна кореспонденция. Нещо повече - управителят на ответното дружеството
сам е заявил, че все пак на разположение на търговеца е бил компютър, съдържащ
разменена между страните кореспонденция. Следователно според въззивния съд от
страна на ответника не е положена дължимата грижа за своевременно ангажиране на
доказателствата в производството, а също и не са установени по реда на чл. 147 ГПК предпоставките за допустимост на по-късното им представяне. Като е приел и
се е позовал на същите в обжалваното решение, съставът на първия съд е допуснал
процесуално нарушение, с оглед което и основателни се явяват оплакванията на
въззивника, релевирани с жалбата.
Ето
защо спорът между страните следва да бъде разрешен въз основа на допустимо
приобщените в производството доказателства, като в тази връзка въззивният съд
отбелязва следното:
В хода на
съдебното дирене пред първия съд са събрани гласни доказателствени средства
чрез показанията на свидетеля Стамен Ангелов, служител на ищеца. Съгласно
същите параметрите на конкретния договор за превоз били уговорени между
страните в телефонни разговори. По искане на ответника доставката била отложена
с един ден, като когато щофьор на ищеца пристигнал на товарния пункт, товарът
все още не бил подготвен за товарене. Превозът бил осъществен в рамките на
договореното, а от страна на възложителя нямало претенции до изпращане на
процесната фактура, съставена от ищеца. Според показанията търговска практика
било детайлите около заявките за превоз да се уточняват по телефона.
По делото обяснения
е дал и управителят на ответното дружество С.А., в която връзка съдът
отбелязва, че не е допустимо последният да бъде разпитван като свидетел в
производството по арг. от чл. 176, вр. чл. 177, ал. 1, т. 2 ГПК. С оглед
направеното от ищеца оспорване на претенцията на ответника, следва да се
посочи, че обясненията на страната имат доказателствено значение в граждански
процес само доколкото последните съдържат признание /чл. 175 ГПК/, т.е. установяват
неизгодни за страната факти. Съгласно дадените от управителя обяснения,
преценени съобразно правилото на чл. 172 ГПК, по телефона се уговаряли датите
на товарене и разтоварване, час на явяване на автомобила на пункта, останалото
се изпращало по имейл в това число и общите условия. В останалата част,
доколкото обясненията на страната представляват твърдения за факти, които не са
установени по делото с други доказателства и доказателствени средства, е налице
забрана същите да бъдат ценени като свидетелски показания и съдът да приеме, че
посредством тях се установяват релевантни за предмета на спора факти, изгодни
за страната, която се позовава на тях в производството.
От заключението на
вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза се установява, че издадената от
ищеца фактира № 4401/20.10.2015 г. на стойност 2347 лева е осчетоводена в
счетоводните книги както на ищеца, така и на ответника. Отразено е и частично
плащане по тази фактура в размер на 1369,10 лева, с оглед което вещото лице е
посочило, че неплатеният остатък по същата е в размер на 977,90 лева. Лихвата
за забава за процесния период съгласно експертното заключение възлиза на сумата
от 33,37 лева. Фактура № 2275/21.12.2015 г., с която е начислена неустойка за
забава в размер на левовата равностойност на сумата 500 евро, е отразена в
счетоводството на ответника през данъчния период м.12.2015 г. Същата не е
осчетоводена от ищеца.
За пълнота на
изложението въззивният съд намира за необходимо да посочи, че допуснатата по
делото съдебно-техническа експертиза е работила въз основа на документи, които
са приети като доказателства по делото след настъпила преклузия за това и без
да са установени предпоставките на чл. 147 ГПК от страна на ответника. Дори
това обстоятелство да бъде игнорирано, то съгласно заключението на експерта не
е установено разменените между страните електронни писма да съдържат като
прикачен файл процесната заявка, представена по делото от ответника, а също и
да инкорпорират съдържанието на общите условия към същата.
По така изложените
съображения и като взе предвид безспорните между страните факти въззивният
състав на съда приема, че постановеното по делото решение в частта, с която
решаващият състав на първоинстанционния съд е намерил въведеното от ответника в
предмета на делото възражение за прихващане с вземане за неустойка към ищеца за
основателно, е неправилно.
В хода на
производството ответникът, чиято е тежестта да установи правнорелевантния за
спора факт, че между страните е уговорена неустоечна клауза с твърдяното
съдържание при условията на главно доказване, не е сторил това. Както се посочи
и по-горе, разменената между страните електронна кореспонденция е приета като
доказателство по делото в нарушение на принципите на концентрационното начало и
процесуалните преклузии, с оглед което и съдът неправилно е изградил изводите
си за фактите въз основа на същата. Ето защо и твърдението на страната, че
ищецът валидно е поел задължение за неустойка за забава в претендирания размер,
не е доказано по делото. Прилагайки последиците от неизпълнена от страната
доказателствена тежест, съдът приема, че ответникът не е установил по делото да
е възникнало вземането, за което е предявил възражение за прихващане, с оглед
което последното е неоснователно, а в тази част решението на първия съд като
неправилно, следва да бъде отменено.
Въззивният съд не
е сезиран с доводи за неоснователност на претенцията на ищеца. Обратно, между
страните не е спорно, че е налице непогасен остатък от договореното помежду им
възнаграждение за извършения превоз на стоки. Следователно искът е доказан в
своето основание, а за размера на същия следва да се ползва заключението на
вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, което съставът на съда цени
като изготвено от специалист, притежаващ необходимите специални знания из
областта на счетоводните науки, обективно дадено и отговарящо в пълнота на
поставените за разрешаване пред изследването задачи. Съгласно същото
непогасеният остатък от възнаграждението по процесния договор за превоз възлиза
на сумата от 977,90 лева, за която искът е основателен, а решението на първия
съд следва да бъде отменено. За горницата над посочената сума до размера от
1173,50 лева, макар и по различни от изложените в обжалвания съдебен акт
съображения, претененцията е неоснователна, а решението следва да бъде
потвърдено.
По иска за
мораторна лихва:
Съгласно
заключението на съдебно-счетоводната експертиза искът за лихви върху
непогасената част от главницата е основателен за сумата от 33,37 лева, а ищецът
претендира вземане в по-малък размер – 26,78 лева, с оглед което и в
съответствие с чл. 6 ГПК този иск е изцяло основателен, а решението на районния
съд, с който същият е отхвърлен, следва да бъде отменено.
По разноските:
В резултат от
изводите, до които въззивният съд достигна, решението на първоинстанционния съд
следва да се ревизира и в частта за разноските, като в полза на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК се присъдят разноски съобразно уважената част от
исковете, възлизащи на сумата от 1104,89 лева, а на ответника на основание чл.
78, ал. 3 ГПК съобразно отхвърлената част от главния иск - разноски в размер на 114,07 лева. Във
въззивното производство разноски е сторил само
въззивникът за заплатена държавна такса в размер на 50 лева, от които на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на страната следва да се присъди сумата от 41,85
лева. Въззиваемият не е представил доказателства да е извършил разноски в тази
фаза на производството.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 152047 от
25.06.2019 г., постановено по гр. д. № 42441/2016 г. по описа на СРС, 165
състав, в частта, с която Софийски районен съд е отхвърлил предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „В.Т.“ ЕООД,
ЕИК ******срещу „Т.Т.**– БГ“ ООД, ЕИК ******, искове за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца на основание чл. 372, ал. 1 ТЗ, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 1, т. 1 от Конвенция за Договора за международен
автомобилен превоз на стоки /CMR/ сумата от 977,90 лева – остатък от дължимо
възнаграждение по договор за превоз на стоки от 12.10.2015 г. поради
погасяването му чрез прихващане с насрещно вземане на ответника за неустойка за
забава по т. 6 съгласно общите условия, приложими към договора, както и на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 26,78 лева – обезщетение за забава за
периода 25.11.2015 г. – 14.02.2016 г. и вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „В.Т.“ ЕООД, ЕИК ******срещу „Т.Т.**–
БГ“ ООД, ЕИК ******, искове за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца на основание чл. 372, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 1, т. 1 от
Конвенция за Договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ сумата
от 977,90 лева – остатък от дължимо възнаграждение по договор за превоз
на стоки от 12.10.2015 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението
за издаване на заповед по чл. 410 ГПК /15.02.2016 г./ до окончателното плащане,
както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 26,78 лева –
обезщетение за забава за периода 25.11.2015 г. – 14.02.2016 г., за които суми
по ч.гр.д. № 8195/2016 г. по описа на СРС, 37 състав, е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 152047 от 25.06.2019
г., постановено по гр. д. № 42441/2016 г. по описа на СРС, 165 състав, в
частта, с която Софийски районен съд е отхвърлил предявения по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „В.Т.“ ЕООД, ЕИК ******срещу „Т.Т.**– БГ“
ООД, ЕИК ******, иск за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца на основание чл. 372, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 1, т. 1 от
Конвенция за Договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ сумата над
977,90 лева до пълния предявен размер от 1173,50 лева – остатък от дължимо
възнаграждение по договор за превоз на стоки от 12.10.2015 г.
ОСЪЖДА „Т.Т.**– БГ“ ООД, ЕИК ******, да заплати на „В.Т.“
ЕООД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1104,89 лева
– разноски за производството по ч.гр.д. № 8195/2016 г. по описа на СРС, 37
състав, както и по гр.д. № 42441/2016 г. по описа на
СРС, 165 състав, както и сумата от 41,85 лева – разноски за
настоящото производство.
ОСЪЖДА „В.Т.“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на „Т.Т.**–
БГ“ ООД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 114,07 лева
– разноски за производството по гр.д. № 42441/2016 г. по описа на СРС, 165
състав.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.