№ 4041
гр. София, 26.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело
№ 20221100508690 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С Решение № 20224805/21.12.2021 г. по гр. д. № 27755/2020 г. по описа на СРС, 144 с-
в, са уважени изцяло по предявените от „Банка ДСК“ ЕАД срещу А. И. Г. по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи на „Банка ДСК“ ЕАД вземания по договор
за кредит за текущо потребление от 25.04.2005 г. и Анекс от 27.03.2008 г. към него, а именно
– сумата от 13033,18 лв. като главница по договора ведно със законна лихва от 18.4.2018 г.
до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 14873,15 лв. за периода от
30.8.2010 г. до 17.4.2018 г., наказателна лихва в размер на 2765,9 лв. за периода от
7.9.2010 г. до 17.4.2018 г., такса в размер на 120 лв., които суми са предмет на заповед за
изпълнение от 30.04.2018 г. по ч. гр. дело № 24574/ 2018 г. по описа на СРС, 144 гр. с-в.
Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ответника в
първоинстанионното производство А. И. Г. с доводи за неправилност на обжалвания акт.
Оспорва се изцяло претенцията на ищеца като недоказана и погасена по давност. Твърди се,
че ищецът не е доказал реалното усвояване на главницата и е завишавал едностранно
лихвения процент, което е повлияло на размера на дълга. Оспорва се и законосъобразността
на капитализацията на лихвите (анатоцизъм), както и начисляването на договорна и
наказателна лихва без правно основание и за припокриващи се периоди. Посочва се, че
голяма част от вземанията са погасени по давност съгласно чл. 110 и 111 ЗЗД. Оспорват се и
таксите по кредита, като се подчертава, че клаузите, които ги уреждат, са неравноправни и
нищожни по смисъла на Закона за защита на потребителите. Жалбоподателят счита, че
поведението на банката е недобросъвестно и в ущърб на правата на потребителя.
Моли съда за отмяна на постановеното решение в цялост и отхвърляне на
предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца
„Банка ДСК“ ЕАД. Излага, че не е изтекла петгодишната погасителна давност по
1
задължението на А. Г.. Посочва се, че вноските по банков кредит не представляват
периодични плащания, а частично изпълнение на едно цялостно задължение, чийто падеж
настъпва или с последната вноска, или при обявена предсрочна изискуемост. Тъй като
крайният срок по договора е 30.01.2018 г., а заявлението по чл. 417 ГПК е подадено на
18.04.2018 г., давността не е изтекла. Оспорват се твърденията на въззивника за едностранно
увеличение на лихвения процент като неоснователни. По време на действието на договора
няма доказано увеличение на договорната лихва от страна на банката – напротив, лихвеният
процент е бил намаляван, като е спаднал от 12,95% при подписване на договора до 12,70%
към датата на анекса от 27.03.2008 г.
Моли за потвърждаване на постановеното решение изцяло. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен
акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и
допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е частично основателна, по следните
съображения:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове по реда чл. 422, ал. 1 ГПК с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 92 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 вр.
чл. 78 ЗЗД от „Банка ДСК“ ЕАД срещу А. И. Г. за признаване за установено, че ответникът
дължи на „Банка ДСК“ ЕАД вземания по договор за кредит за текущо потребление от
25.04.2005 г. и Анекс от 27.03.2008 г. към него, а именно – сумата от 13033,18 лв. като
главница по договора ведно със законна лихва от 18.4.2018 г. до изплащане на вземането,
договорна лихва в размер на 14873,15 лв. за периода от 30.8.2010 г. до 17.4.2018 г.,
наказателна лихва в размер на 2765,9 лв. за периода от 7.9.2010 г. до 17.4.2018 г., такса в
размер на 120 лв.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ЗЗД:
Според чл. 9, ал. 1 ЗПК с договора за потребителски кредит кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на паричен заем, които
последният се задължава да върне чрез извършването на периодични парични вноски през
целия период на неговото предоставяне.
Правопораждащият фактически състав за присъждане на претенцията за реално
изпълнение на задължението за връщане на паричния заем включва следните елементи:
1.Възникване на правоотношение по договор за кредит с твърдяното от него
съдържание;
2.Предоставянето на сумата, респ. усвояването на кредита от кредитополучателя;
3.Размерът на задължението и предпоставките, уговорени в договора за настъпване на
изискуемост или обявяване на предсрочна изискуемост.
Между страните е безспорно и правилно е установено въз основа на събраните
доказателства в първоинстанционното решение наличието на сключен между страните по
делото договор за текущо потребление от 25.04.2005 г. и приложими общи условия (ОУ) към
него. Кредиторът „Банка ДСК“ ЕАД се е задължил да предостави на кредитополучателя А.
И. Г. паричен кредит в общ размер на 13 500 лева, които ответникът следвало да върне на
равни ежемесечни вноски в размер на по 249,71 лева за срок от 83 месеца за периода
24.06.2005 г. – 25.04.2012 г. Уговореният годишен лихвен процент е 12,95 %. Падежът на
всяка погасителна вноска е определен на 24-то число на съответния месец, следващ месеца,
2
за който се отнася, с изкл. на първоначалната вноска. Падежът на последната вноска е
25.04.2012 г.
Съгласно погасителния план към договора, крайният срок на договора е падежът на
последната вноска 20.12.2017 г. Падежът на всяка погасителна вноска е определен на 20-то
число на съответния месец. Съгласно чл. 3 от ОУ към договора - месечните погасителни
вноски включват главница по заема заедно с надбавка, покриваща разноските на кредитора
по подготовка и обслужване на заема, и определена добавка, съставляваща печалбата на
кредитора. Съгласно чл. 5 от условията на договора - при забава на една или повече месечни
погасителни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на
действащата законна лихва за периода на забавата върху всяка забавена погасителна вноска.
При просрочване на две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората
непогасена вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер,
включително всички определени надбавки ведно с дължимото обезщетение за забава и
всички разноски за събиране на вземането, без да е необходимо изпращане на съобщение от
кредитора за настъпване на предсрочната изискуемост. Посочено е в последния абзац на
договора че потребителят е получил необходимата по ЗПК преддоговорна информация.
Страните по делото са подписали анекс към договора на 27.03.2008 г., с който
задължението на кредитополучателя е преструктурирано в размер на 15 000 лв. със срок за
погасяване от 120 месеца и краен падеж на 30.01.2018 г. По анекса е договорено
задължението да се погасява на всяко 30-то число от месеца, а лихвата да се формира от
базов лихвен процент (БЛП) от 5.19% и надбавка от 7.51 пр.п., или общо 12.70%. Посочен е
и ГПР от 15.92%, който може да се променя при условия, предвидени в ОУ, с които
кредитополучателят се е запознал и е приел. ОУ уреждат условията за начисляване на лихва
и определяне на ГПР. Предвидено е кредитът да се олихвява с фиксирана и/или плаваща
лихва, включваща БЛП и надбавка, начислявана върху усвоената и непогасена част от
кредита. При промяна на БЛП банката актуализира месечната вноска и предоставя нов
погасителен план. Също така, ГПР включва освен лихвата и дължимите по договора такси
съгласно чл. 23 от ОУ.
Съгласно неоспореното от страните и прието от съда заключение на съдебно-
счетоводната експертиза в първоинстанционното производство, което настоящият въззивен
съд кредитира по реда на чл. 202 ГПК като обективно и неопровергано от останалите
доказателства по делото, банката е отпуснала на ответника сума в размер на 13 500 лева.
Сумата в размер на 13 500 лв. е преведена по личната банкова сметка кредитополучателя
видно от приетото по делото извлечение от банковата сметка на кредитополучателя.
Предвид обстоятелството, че на ответника е предоставен потребителски кредит,
който е сключен при общи условия и няма данни да е предназначен за извършване на
търговска или професионална дейност, същият има качеството на потребител по смисъла на
действащите разпоредби към договора за кредит § 13, т. 1 ДР ЗЗП и § т. 1 ДР ЗЗППТ.
Същевременно ищецът е търговец по смисъла на § 13, т. 2 ДР ЗЗП и § т. 2 ДР ЗЗППТ.
В конкретния случай, договорът за потребителски кредит е сключен в изискуемата
форма – писмена форма на хартиен носител, като е посочен общият размер на кредит,
лихвеният процент, налице е погасителен план, информация за правата на потребителя,
както и общите условия са подписани от потребителя.
Относно нищожност на договора, евентуално – на отделни клаузи:
Съгласно р. III, т. 4 от договора, кредитополучателят заплаща лихва в размер,
определян периодично от УС на банката. Тази разпоредби дава право на кредитора да
изменя базовия лихвен процент и годишния процент на разходите (ГПР), без длъжникът да
има някакъв контрол върху процеса. В посочената клауза липсва конкретика в критериите,
което фактическа предоставя възможност за произволно изменение на размера на цената на
кредита от кредитодателя. Основанията за изменение на цената на банковата услуга
(възнаградителната лихва) следва да са ясно и разбираемо формулирани за средния
потребител. Последният не може да прецени без специални познания дали еднострА.та
3
промяна на възнаградителната лихва се базира на основателно съображение от страна
банката. По същество е уговорена еднострА. промяна на възнаградителната лихва от
кредитодателя-финансова институция – по своя преценка – без прилагане на съответна
методика, посочване по какъв начин ще се измени възнаградителната лихва, както и без да
са установени обективни критерии, извън контрола на управителните органи на банката,
които да обосновават изменението. След като изменението на цената не се дължи на външни
причини, които не зависят от доставчика на финансови услуги, не са породени от
въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор, то процесната клауза в
частта, отнасяща се за начина на промяната на лихвения процент на възнаградителната
лихва, е неравноправна. Същата води до дисбаланс между интересите на страните по
договора в полза на по-силната икономически страна – кредитодателят. Тази разпоредба е
неравноправна и на още едно основание, а именно като клауза, които дава право на
търговеца едностранно да увеличава цената на заемния ресурс, без потребителят в такива
случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е
значително завишена в сравнение с първоначално уговорения размер. С оглед изложеното
разпоредбата на р. III, т. 4 от договора за кредит е нищожна в частта, отнасяща се до начина
на промяна на лихвения процент, а т. 6 от анекса към договора – доколкото се основава на
нищожно съглашение.
В р. III, т. 5 от процесния договор е предвидено, че лихвата по кредита се
капитализира месечно. Съгласно чл. 16 от Наредба № 9/19.12.2002 г. за оценка и
класификация на рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от
обезценка, действаща към момента на сключване на договора, се забранява начисляването на
лихва върху лихва. Възможност за начисляване на лихва върху лихва е допустимо само
между търговци, ако е уговорена – чл. 294, ал. 2 ТЗ. При капитализиране на тази лихва към
главницата се е получило незаконосъобразно завишаване на последната. Разпоредбата на р.
III, т. 5 от процесния договор е нищожна като противоречаща на посочената императивна
норма на Наредба № 9/19.12.2002 г. Нищожна е на същото основание и клаузата на т. 1 от
анекса към договора. При отпадане приложението на клаузата за капитализация на лихвата,
съдържаща се в р. III, т. 5 от договора, приложение намира законовото правило за дължимост
на възнаградителна лихва върху кредита, но без същата да се добавя като част от главницата
и без нейното последващо олихвяване след настъпване на изискуемостта му.
Посочените разпоредби са нищожни и на още едно основание. Съгласно Решение №
66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., уговорката в допълнителни
споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на
просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва,
представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при
уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 2 ТЗ. Оспорена е от ответника
действителността на допълнителното споразумение от 27.03.2008 г. към основния договор за
кредит, с които просрочени задължения за лихва са преоформени чрез натрупване към
редовната главница, върху която се начисляват лихви. Реструктурирането (предоговаряне) на
дълга по съществуващ банков кредит, включително разсрочването му за облекчаване на
съществуващия дълг, не води до новиране на задължението, ако страните не са заявили
изрично воля за подновяване. Новацията по чл. 107 ЗЗД, разглеждана като договор, с който
длъжникът поема едно задължение с цел то да замести друго старо задължение, което
вследствие на това се погасява, предпоставя кумулативното проявление на три елемента:
наличност на предшестващо задължение, пораждане на действително ново задължение и
воля за подновяване, която трябва да е изразена от страните по ясен и недвусмислен начин и
не трябва да се предполага или извежда по тълкувателен път. Въпросното преоформяне,
според настоящия въззивен състав, сочи на договорени лихви върху лихви, т. е. налице е
анатоцизъм, което води до нищожност на споразумението на основание чл. 26, ал. 1, предл.
1 ЗЗД, поради противоречие на закона в чл. 10, ал. 3 ЗЗД, допускащ олихвяването на изтекли
лихви да става съобразно наредбите на БНБ, като такава приложима наредба за хипотезата
на процесния случай не е налице. В този смисъл е решение № 66 от 29.07.2019 г. по т. д. №
1404/2018 г. на ВКС, II т. о., според което уговорката в допълнителни споразумения към
4
договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени
задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява
анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци
на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ. С подписването на споразумението се цели задължението,
формирано по неравноправните клаузи на първоначалния договор, да се приеме от
кредитополучателя и същото да се счита за индивидуално уговорено. След като размерът на
задължението е определен на база на нищожната договорна клауза в р. III, т. 5 от процесния
договор, независимо от приемането му от кредитополучателя, то т. 1 от анекса представлява
спогодба по непозволен договор, която е нищожна съгласно чл. 366 ЗЗД. Ето защо р. III, т. 5
от процесния договор и т. 1 от анекса, с които е договорена лихва върху задължения за
лихви, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД и нямат
действие в договорните отношения между страните.
Нищожността на допълнителното споразумение в тази му част и по отношение на
погасителния план, като неразделна част от него, има за последица прилагане в отношенията
между страните на първоначалния договор, който може да бъде изпълняван без
неравноправните клаузи за едностранно изменение, довело до нарастването на дълга по
главницата, вследствие от капитализираните към нея непогасени просрочени задължения за
главница, лихви и такси към датата на допълнителното споразумение, подписано между
страните.
Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона
или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й
части. Съобразно разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП наличието на неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се
прилага и без тези клаузи. В конкретния случай нищожността на клаузите в договора за
кредит и Общите условия за еднострА. промяна на възнаградителната лихва, респективно
базовия лихвен процент по кредита не обуславят извод за нищожност на целия договор за
кредит, тъй като договорът може да се прилага и без тези клаузи. Предвид изложеното
настоящият въззивен състав намира, че договорът за кредит е валидно сключен.
Изводът за нищожност на клаузите за едностранно изменение на лихвата и на
клаузите за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху
тях на възнаградителни лихви, включени в допълнителното споразумение към договора за
кредит за текущи нужди, изключват възможността размерът на дължимите от ответника
вноски да се определя по приетият с допълнителното споразумение погасителен план.
Дължимите от ответника суми за главница и възнаградителни лихви следва да бъдат
определени с оглед на първоначално заложения в договора за кредит от 25.04.2005 г.
годишен лихвен процент (ГЛП) на възнаградителната лихва – 12,95 %. Валидно изменен е
процесният договор с анекса от 27.03.2008 г. по отношение на удължаването на срока за
заплащане на анюитетни вноски до 30.01.2018г. (120 месеца от сключване на анекса) и
падежната дата е променена на 30-то число.
С оглед на изложеното въззивният съд намира, че ответникът дължи предоставената
главница, лихвите, но не и върху начислените върху тях лихви. Поради това според
настоящият въззивен състав кредитира изцяло заключението по ССЕ, изготвена пред
настоящата съдебна инстанция, съгласно за периода от 24.06.2005 г. до 01.01.2011 г. по
кредита са заплатени суми в общ размер 12 180,93 лв. При спазване на първоначално
заложения ГЛП в размер на 12,95%, без капитализиране на лихви, но при съобразяване на
уговорените с анекса от 27.03.2008 г. брой и падеж на погасителните вноски, заплатената
сума ще послужи за погасяване на задължения, както следва: с падежи в периода 24.06.2005
г. до 30.04.2010 г. е погасена главница в размер на 5047,22 лв. и договорна лихва в размер на
6724,87 лв.; с падежи в периода до 29.05.2010 г. е погасена неустойка (наказателна лихва) в
размер на 408,84 лв. Няма последващи плащания по договора за кредит. Не са заплатени
месечните вноски с падежи от 30.05.2010 г. до 30.01.2018 г. На 27.02.2018 г. е настъпил край
на договора, а на 18.04.2018 г. е подадено заявление по чл. 417 ГПК. Към 18.04.2018 г. са
5
незаплатени главница с падежи от 30.05.2010 г. до 27.02.2018 г. в размер на 8342,34 лв.,
договорна лихва с падежи от 30.05.2010 г. до 27.02.2018 г. в размер на 4929,78 лв.,
санкционна лихва (неустойка) върху просрочена главница от 30.05.2010 г. до 27.02.2018г. в
размер на 2692,13 лв.
По отношение на възражението за погасяване на вземанията по давност:
В конкретния случай дължимите вноски се състоят от главница и възнаградителни
лихви, а се претендират още и санкционни лихви, които по правилата на чл. 110 и чл. 111, б.
„б“ и „в“ ЗЗД се погасяват с различна давност. За главницата по кредита следва да се
приложи дългата петгодишна погасителна давност /решение № 45/17.06.2020 г. по т. д. №
237/2019 г. на ВКС, II т. о. /, като давностният срок съгласно императивната норма на чл.
114, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на настъпването на изискуемостта на всяка отделна
погасителна вноска, а не от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита /ТР №
3/2023 г. на ОСГТК на ВКС/. Подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 417 ГПК е прекъснало и спряло течението на давността, поради което погасени са
всички дължими вноски с падеж предхождащ 5-годишния период от подаването на
заявлението на 18.04.2018 г. Съдът на основание чл. 162 ГПК определя, че следва да бъде
уважен искът за главница за вноските с падеж в периода 30.04.2013 г. – 27.02.2018 г.
(необхванат от погасителна давност) в общ размер 6 159,82 лв.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 2 ЗЗД:
Съгласно р. III, т. 5 от договора кредитополучателят дължи възнаградителна лихва за
периода на ползване на кредита (до 27.02.2018 г. съгласно анекса), като лихвата се заплаща
месечно на вноски, до 30-о число на съответния месец (т. 14.1 от анекса).
От заключението на основната ССЕ се установява, че ответникът има непогасени
задължения за възнаградителна лихва за периода 30.05.2010 г. до 27.02.2018 г. в размер на
4929,78 лв.
Не се установява погасяване на дължимите суми след 30.04.2010 г.
По отношение на възражението за погасяване на вземанията по давност:
За възнаградителните лихви следва да се приложи кратката тригодишна погасителна
давност /решение № 130 от 15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г. на ВКС, I т. о. /по аргумент
от чл. 111, б. „в“ ЗЗД/, като давностният срок съгласно императивната норма на чл. 114, ал. 1
ЗЗД започва да тече от датата на настъпването на изискуемостта на всяка отделна
погасителна вноска, а не от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита /ТР №
3/2023 г. на ОСГТК на ВКС/.
Подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е
прекъснало и спряло течението на давността, поради което погасени са всички дължими
вноски с падеж предхождащ 3-годишния период от подаването на заявлението на 18.04.2018
г. Съдът на основание чл. 162 ГПК определя, че следва да бъде уважен искът за главница за
вноските с падеж в периода 30.04.2015 г. – 27.02.2018 г. (необхванат от погасителна давност)
в общ размер 847,40 лв.
По иска с правно основание чл. 92 ЗЗД:
Видно е от изложеното в обстоятелствената част на исковата молба, че ищецът
претендира да е кредитор на вземане, основано на клаузата на т. 18 от процесния договор. В
т. 18 от договора за кредит от 25.04.2005 г. е предвидено, че при неплащане на анюитетни
вноски в уговорения срок в размер най-малко на 3 вноски, до предявяване на молбата му за
събиране по съдебен ред, върху остатъка от кредита се начислява лихва в размер на
договорния лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 5 пункта. При
тези твърдения настоящият съдебен състав приема, че се касае за иск за кумулативна
мораторна неустойка по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а не за иск за лихва, както
неправилно е приел СРС. Погрешната правна квалификация не води до недопустимост на
решението, тъй като основанието на един иск не е правната му квалификация, а фактите на
които се основава и които в случая правилно са били прецени и обсъдени от
6
първоинстанционния съд (т.е., в случая не е било допуснато нарушение на диспозитивното
начало в процеса). Отделно от това следва да се посочи, че определянето на действителното
правно основание е дейност на съда по приложението на закона.
С клаузата на чл. 18 от договора страните са постигнали неустоечно съглашение,
което да обезщети кредитора за вредите, които той претърпява при забавено плащане на
главницата. Това е и целта на неустойката – да мотивира към добросъвестно изпълнение,
вкл. чрез включване на наказателен елемент, свързан с нейния размер. Тази цел се постига,
когато санкцията за длъжника е съотнесена към забавената част от задължението.
Същевременно с оглед начина на формиране на неустойката /като сбор от два компонентна –
възнаградителна лихва и надбавка/, тя се явява достатъчна освен да обезщети кредитора,
също да изпълни и наказателната си функция – тъй като предвидима вреда за банката е
невъзможността да предостави кредит другиму срещу възнаградителна лихва, тази вреда се
обезщетява само от единия компонент на уговорената в чл. 18 неустойка, а надбавката
съставлява наказателният елемент в нея. В случая се претендира неустойка за забава върху
главницата за период, в който кредитополучателят не е изпълнявал задълженията си за
заплащане на анюитетни вноски.
По отношение на възражението за погасяване на вземанията по давност:
За неустойката следва да се приложи кратката тригодишна погасителна давност по
аргумент от чл. 111, б. „б“ ЗЗД. Давностният срок съгласно императивната норма на чл. 114,
ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на настъпването на изискуемостта на всяка отделна
погасителна вноска.
Тъй като първите три месечни анюитетни вноски, които не са заплатени, са за м. май-
юли 2010 г., то правото за начисляване на неустойка за забава е възникнало на 30.08.2010 г.
Подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е
прекъснало и спряло течението на давността, поради което погасени са всички дължими
вноски с падеж предхождащ 3-годишния период от подаването на заявлението на 18.04.2018
г. Съдът на основание чл. 162 ГПК определя, че следва да бъде уважен искът за главница за
вноските с падеж в периода 30.04.2015 г. – 27.02.2018 г. (необхванат от погасителна давност)
в общ размер 534,54 лв.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 78 ЗЗД за такси:
Неоснователна е претенцията на ищеца за „разходи за изискуем кредит“. На първо
място претендираната такса не е включена нито в индивидуалния договор, нито в ОУ на
банката, доколкото в р. VII, т. 23 са предвидени редица такива (за обслужване –еднократна
или на етапи, за управление, за предсрочно погасяване и др.), но липсва такса за разходи за
изискуем кредит. На следващо място по делото не е доказано извършване на разходи за
събиране на вземането извън разноските в заповедното и настоящото производство, чиято
дължимост е на основание е чл. 78 ГПК и не е предмет на отделен иск.
С оглед гореизложеното съдът приема, че е налице частично разминаване на крайните
изводи на двете съдебни инстанции, поради което обжалваното първоинстанционно решение
следва да се отмени в частта, в която е признато за установено по отношение на ответника
А. И. Г., че дължи на ищеца „Банка ДСК“ ЕАД сумата над 6 159,82 лв. до 13 033,18 лв. -
незаплатена главница по договор за кредит за текущо потребление от 25.04.2005 г. и Анекс
от 27.03.2008 г. към договора, сумата над 847,40 лв. до 14 873,15 лв. и за периода 30.08.2010
г. – 29.04.2015 г., представляваща договорна възнаградителна лихва, сумата над 534,54 лв. до
2765,90 лв. и за периода 07.09.2010 г. – 29.04.2015 г., представляваща наказателна лихва, и за
сумата в размер на 120 лв., банкова такса, като вместо него да бъде постановено друго, с
което предявените искове да бъдат отхвърлени в същата част. В останалата част решението
следва да бъде потвърдено като правилно.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на спора решението следва да се отмени и в частта, в която в полза на
ищеца са присъдени разноски в размера над 367,20 лв. до 1530 лв. за заповедното
производство и първоинстанционното исково производство.
7
С оглед изхода на спора на ответникът следва да се присъдят разноски за
първоинстанционното производство пропорционално на резултата и на ответника.
Процесуалният представител на ответника претендира разноски в първоинстанционното
исково производство за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. Размерът на
адвокатското възнаграждение на ответника следва да се определи в справедлив размер с
оглед участие 3 о.с.з. – 1700 лв. за първоинстанционното производство. На основание чл. 78,
ал. 3 ГПК съразмерно на отхвърлената част на предявените искове на ответника следва му се
присъдят съдебни разноски пред СРС в размер на 152 лв. за възнаграждение за вещо лице за
първоинстанционното производство. В полза на адв. Б. К. следва да бъде присъдено
възнаграждение за указано правно съдействие и защита в размер на 1292 лв.
С оглед изхода на спора на ответникът следва да се присъдят разноски за
първоинстанционното производство пропорционално на резултата и на двете страни.
Въззивникът претендира разноски за възнаграждение за вещо лице в размер на 300
лв. Процесуалният представител на въззиваемата претендира разноски в
първоинстанционното исково производство за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1
ЗАдв. В случая въззивното производство се е развило по с подадена въззивна жалба, с
изслушване на две експертизи, проведени четири открити съдебни заседания, в три от които
процесуалния представител на въззиваемия е взел участие, не са налице процесуални
усложнения. Размерът на адвокатското възнаграждение на адв. Б. К. за процесуално
представителство на ответника следва да се определи в справедлив – 1500 лв. за въззивното
производство. Предвид изхода на делото и така направеното искане на въззивника на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да й се присъдят разноски за настоящата инстанция в
размер на сумата от 228 лв. В полза на адв. Б. К. следва да бъде присъдено възнаграждение
за указано правно съдействие и защита в размер на 1140 лв.
Въззиваемата претендира разноски във въззивното исково производство за
юрисконсултско възнаграждение. Същото следва да се определи съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК
във вр. чл. 37, ал.1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП в размер на 300 лв. в справедлив размер. От
тях на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати сумата от
72 лева съгласно отхвърлената част на въззивната жалба.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, тъй като делото е решено и в полза на въззивника,
която е освободена от държавна такса и от разноски за изготвяне на допълнителната ССЕ,
въззиваемият е длъжен да заплати пропорционално всички дължащи се такси и разноски в
полза на съда – 468,04 лв. за държавна такса и 228 лв. за възнаграждение за вещо лице.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20224805/21.12.2021 г. по гр. д. № 27755/2020 г. по описа на
СРС, 144 с-в, в частта, в която е признато за установено че в полза на „Банка ДСК“ ЕАД,
ЕИК *********, срещу А. И. Г., ЕГН **********, съществува вземане по договор за кредит
за текущо потребление от 25.04.2005г. и Анекс от 27.03.2008г. към Договора, за сумата над 6
159,82 лв. до 13 033,18 лв. - незаплатена главница по договор за кредит за текущо
потребление от 25.04.2005 г. и Анекс от 27.03.2008 г. към договора, сумата над 847,40 лв. до
14 873,15 лв. и за периода 30.08.2010 г. – 29.04.2015 г., представляваща договорна
възнаградителна лихва, сумата над 534,54 лв. до 2765,90 лв. и за периода 07.09.2010 г. –
29.04.2015 г., представляваща наказателна лихва, и за сумата в размер на 120 лв. – банкова
такса, както и в частта, в която А. И. Г. е осъдена на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати
на „Банка ДСК“ ЕАД разноски в размера над 367,20 лв. до 1530 лв. за заповедното
производство и първоинстанционното исково производство, като вместо него
постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК
8
*********, срещу А. И. Г., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 92 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 вр. чл. 78 ЗЗД за признаване за установено,
че ответникът дължи на ищеца сумата над 6 159,82 лв. до 13 033,18 лв. - незаплатена
главница по договор за кредит за текущо потребление от 25.04.2005 г. и Анекс от
27.03.2008 г. към договора, сумата над 847,40 лв. до 14 873,15 лв. и за периода 30.08.2010 г.
– 29.04.2015 г., представляваща договорна възнаградителна лихва, сумата над 534,54 лв.
до 2765,90 лв. и за периода 07.09.2010 г. – 29.04.2015 г., представляваща наказателна
лихва, и за сумата в размер на 120 лв. – банкова такса.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20224805/21.12.2021 г. по гр. д. № 27755/2020 г. по
описа на СРС, 144 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, да
заплати на А. И. Г., ЕГН ********** съдебни разноски в първоинстанционното исково
производство в размер на 152 лв. и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК за въззивното
производство в размер на 228 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38 ЗАдв „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК
*********, да заплати на адв. Б. К. адвокатско възнаграждение в размер на 1292 лв. за
първоинстанционното производство и 1140 лв. за въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК А. И. Г., ЕГН ********** да заплати на
„Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, съдебни разноски за въззивното производство в
размер на 72 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК ********* да
заплати в полза на бюджета на Софийски градски съд съдебни разноски за въззивното
производство в размер на 696,04 лв.
ДА СЕ ВРЪЧИ препис от решението на страните чрез процесуалните им
представители.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд с касационна
жалба в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 и ал.
2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9