№ 273
гр. София, 12.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на осми април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Иван Коев
Членове:Стефан Милев
Теодора Анг. Карабашева
при участието на секретаря Мариела П. Миланова
като разгледа докладваното от Стефан Милев Въззивно частно наказателно
дело № 20221100600751 по описа за 2022 година
С подадена по реда и в срока на глава 21 НПК жалба частният тъжител ИВ. М. ЗЛ. е
поискал от СГС (като втора инстанция) да отмени постановеното на 30.12.2021 г.
разпореждане, с което съдията – докладчик по н.ч.х.д. № 6221/21 г. на СРС (НО, 112 с.)
е прекратил (чл. 250, ал.1, т.1, вр. чл. 24, ал.5, т.2 НПК) наказателното производство,
образувано за оклеветяването на тъжителя от Ц.Х.Я..
Жалбата, поддържана в откритото заседание пред въззивния съд от повереника
на ч.т. З. (адв. Д.), е с искане делото да бъде върнато на друг състав в СРС за
разглеждане на обвинението по същество. В нея, освен развитите доводи, че тъжбата
отговаря на условията на чл. 81 НПК (по отношение на изискването да се опишат
„обстоятелствата на престъплението“), на практика е формулиран и пореден (трети)
вариант на обвинителната претенция, като този път се настоява предметът на
доказване да бъде сведен до извършено от Я. оклеветяване на З. пред негови колеги,
пред поименно визирани полицейски служители и пред телефонните оператори,
изпълняващи функциите си в Националната информационна система „112“.
Макар и (поради прекратяването на първоинстанционното дело) лицето, срещу
което е насочена тъжбата (Цв. Я.), да не е било конституирано като подсъдимо, същото
е призовано за участие във въззивното заседание, в което - и то, и защитникът му (адв.
Манолска) молят обжалваното разпореждане да бъде потвърдено.
СГС не намери основания за отмяна на оспорвания съдебен акт.
С разпореждането е прието, че описаното в тъжбата деяние на Я. „не съставлява
престъпление“ и тази констатация е била ползвана като прекратително основание, но
не пряко (поради отменената през 2017 г. разпоредба на чл. 250, ал.1, т.2 НПК в този
смисъл), а индиректно - чрез приложението на чл. 24, ал.5, т.2, вр. чл. 81, ал.1 НПК,
доколкото съдията – докладчик е счел, че въпреки предоставената допълнителна
1
възможност, тъжителят не е дефинирал „обстоятелствата на престъплението“ по начин,
годен да се предявят (инкриминират) необходимите съставомерни факти, попадащи
под действието на чл. 147, ал.1 НК.
В проверяваното разпореждане въззиввият съд откри и някои тези, с които не
може да се съгласи (като, например, виждането, че клевета е „формално
престъпление“; че то по дефиниция не може да се извърши чрез подаването на
сигнали, жалби и заявления до държавни институции, защото пред тях „…не могат да
се разпространяват твърдения, увреждащи честта и доброто име на конкретно
лице“), но въпреки погрешното им застъпване, постановеният краен резултат е
правилен.
Тъжителят в действителност не е описал обстоятелствата на твърдяното
престъпление, защото изнесените от него факти нямат криминален характер. Клеветата
по чл. 147 НК е обществено злепоставяне на достойнството и доброто име на
личността, поради което извършването й предполага деецът изрично и поименно да е
конкретизирал пострадалия, опозорявайки го, или приписвайки му неизвършено
престъпление. Именно този елемент в случая не е изпълнен, защото от съдържанието
на тъжбата (и уточняващия документ) става ясно, че в нито един момент Я. не е
цитирала поименно пострадалия (така, че да „опетни“ личността му), когато е
уведомявала органите на МВР и операторите на тел. „112“ за възприетите от нея
обстоятелства; не е съобщила и такива факти, които да разкриват престъпно
поведение, доколкото държането и размахването на неконкретизиран вид пистолет
само по себе си няма престъпен характер. Това, че тъжителят го е оценил като сигнал
за хулиганство по чл. 325, ал.1 НК, е негова (а не обективна) правна оценка на
ситуацията.
СГС е затруднен да даде и дължимия по чл. 339, ал.2 НПК отговор на
оплакването на жалбоподателя, че в тъжбата (според него) нямало изискване „… да се
опише, (…) че твърдяното престъпление е извършено от подсъдимия…“. Освен, че
подобна теза звучи абсурдно, остава неясно в какъв контекст тя е лансирана в жалбата,
при условие, че Районният съд в нито един момент не е упреквал тъжителя в липсата
на този реквизит на тъжбата (за личността на извършителя, или както сочи самият
закон – „…за лицето, срещу което се подава“ тъжбата, чл. 81, ал.1 НПК).
Въззивната жалба срещу прекратителното разпореждане по чл. 24, ал.5, т.2 НПК
не е средство, чрез което могат да се отстраняват нередовности в тъжбата във връзка с
описанието на обстоятелствата около престъплението, но именно такава роля й е
придала обжалващата страна. В документа ясно личи, че частният тъжител е
формулирал по нов начин обвинителната си претенция – този път за извършено от Я.
оклеветяване и пред негови колеги, което няма как да придаде нова процесуална
стойност на обвинението, нито да бъде разглеждано като оплакване срещу дейността
на първоинстанционния съд.
Неоснователно е и оплакването, че – прекратявайки заведеното дело, СРС е
лишил тъжителя З. от достъп до съд за защита на личните му права. Това, че в тъжбата
не е описано съставомерно поведение, не означава, че деянието не разкрива
признаците на граждански деликт, за който на общо основание пострадалият може да
предяви претенция за обезвреда по чл. 45 ЗЗД. А щом възможността за подобен иск и
понастоящем е „отворена“, няма как да се твърди, че достъпът до съд е бил ограничен.
Първата инстанция е упрекната и че при прекратяването на наказателното
производство не е обсъдила приложения към тъжбата препис от протоколното
определение по н.а.х.д. 14041/20 г. н СРС (НО, 115 с.) във връзка с проведеното срещу
тъжителя З. след сигнала на Я. административно-наказателно производство по УБДХ.
И това оплакване е лишено от основание, защото при прилагането на чл. 24, ал.5, т.2
2
НПК по принцип Районният съд не е имал правомощия да анализира доказателствата
по делото. В случая предмет на преценка са били единствено въпросите около
редовността на тъжбата. Спорен е и моментът - доколко изходът от производството по
УБДХ може да се разглежда като факт (обстоятелство) в полза на частното обвинение,
доколкото в тази процедура СРС, освен че е изключил престъпния характер в
поведението на З., е констатирал, че то не съдържа дори и административна
противоправност – теза, която директно противоречи на позицията на тъжителя, че бил
оклеветен от Я. в престъпление.
Ето защо, прекратявайки образуваното по тъжба на ИВ. М. ЗЛ. дело, СРС е
постановил законосъобразен съдебен акт, поради което - СГС (НО, II въззивен състав):
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 30.12.2021 г. за прекратяване на
наказателното производство по н.ч.х.д. № 6221/21 г. на СРС (НО, 112 с.).
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3