Решение по дело №1621/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Образувано е по касационна жалба на Д. Н. С., [ЕГН], чрез адв. Й. А. – ВАК, против Решение № 737/06.06.2024г. по АНД № 20233110203054/2023г. по описа на РС – Варна, с което е потвърдено Наказателно постановление /НП/ № 23-0819-002057/14.06.2023 г., с което, на основание чл.182, ал.4, вр. ал. 1, т. 6 от ЗДвП, на С. е наложена глоба в размер на 1400,00 лева и е лишен от правото да управлява МПС за срок от 3 месеца.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Оспорват изводите на съда за правилност и законосъобразност на издаденото НП, както и тези по отношение на установеност на извършеното нарушение. Излага съображения, че неправилно ВРС е приел, че не са допуснати процесуални нарушения при издаване на НП. Сочи, че в обстоятелствената част на наказателното постановление липсват факти и обстоятелства, описващи в достатъчна степен извършеното нарушение. Твърди, че скоростта на движение не е посочена, нито в НП, нито в АУАН. Релевира подробни доводи, че неточното и непълно излагане на обстоятелства, свързани с осъществяването на нарушението, по същество представляват липса на изложена фактическа обстановка, която АНО следва да отнесе към признаците на фактическия състав на нарушението. Сочи, че в диспозитива на НП липсва конкретно посочване в коя от изброените в чл. 182, ал. 4 от ЗДвП хипотези на повторност е извършено нарушението. Според касатора не е ясно на коя разпоредба се е позовал АНО, за да наложи санкция в този размер, което е и пречка съдът да извърши преценка за правилност на акта. Счита, че АУАН е издаден в противоречие с чл. 40 от ЗАНН. Изложени са съображения, че липсват доказателства за наличие на съответните пътни знаци, че в процесния участък се е извършвал видеоконтрол на движението, както и, че липсва сигнализация на пътищата с пътни знаци и маркировка, поради което у водача не може да се формира съзнание за противообществения характер на нарушението, което му се вменява. С оглед всичко изложено моли съда да отмени обжалваното решение, като постанови ново, с което да отмени изцяло процесното НП. Моли за присъждане на сторените по делото разноски.

В съдебно заседание касаторът не се явява, не се представлява. Депозира писмена молба, с която поддържа касационната жалба на изложените в нея основания.

Ответната страна – Началник на група в сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР - Варна, редовно призована не се явява, не се представлява. С депозирани писмени бележки касационната жалба се оспорва като неоснователна. Отправено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В условия на евентуалност моли съда да присъди адвокатски хонорар в минимален размер.

Представителят на ВОП дава заключение, че касационната жалба е неоснователна и пледира за потвърждаване на решението на ВРС.

Настоящият състав на съда, като извърши проверка на атакуваното решение, във връзка със заявените в жалбата касационни основания, намира следното:

Производството пред ВРС е образувано по жалба на Д. Н. С. против наказателно постановление №23-0819-002057/14.06.2023г. на Началник на група в сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – Варна, с което за нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, на основание чл.182, ал.4, вр. ал. 1, т. 6 от ЗДвП му е наложено административно наказание глоба в размер на 1400,00 лева и е лишен от право да управлява МПС за срок от 3 месеца.

Районният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 26.02.2023г., в 08:32 час, л. а. с рег. № [рег. номер] се е движел в гр. Варна по бул. „Васил Левски“ в посока бул. „Осми приморски полк“. Участъкът от пътя е бил в границите на населеното място, а процесният автомобил се е движел със скорост от 101 км/ч. Поради движението си с превишена скорост автомобилът бил заснет с автоматизирано техническо средство – видео-радарна система за наблюдение и регистрация на пътни нарушения с вградено разпознаване на регистрационни номера и комуникации тип ARH CAM S1 с № 11743с9. След справка в информационните масиви на МВР е установено, че превозното средство е собственост на М. С., която била поканена да се яви в сектор „Пътна полиция“ към МВР – Варна, във връзка с констатираното нарушение. На 10.03.2023 г. С. е предоставила декларация по чл. 188 от ЗДвП, с която е посочила, че при заснемане на нарушението автомобилът е управляван от Д. Н. С.. От същия е предоставена декларация по чл. 188 от ЗДвП, в която е посочено, че на процесната дата той е управлявал автомобила. На 29.03.2023 г. е съставен акт за установяване на административно нарушение на Д. С. за това, че управлява лек автомобил със скорост 101 км/ч при максимално разрешена скорост от 50 км/ч за населено място, като е прието, че деянието е извършено в условията на повторност. АУАН е връчен на касатора на същата дата и е подписан без възражения. Въз основа на съставения акт е издадено и процесното НП, с което на С. са наложени две наказания – глоба в размер на 1400,00 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 3 месеца, за извършено нарушение по чл.21, ал.1 ЗДвП.

За да потвърди наказателното постановление, първостепенният съд е приел, за безспорно установено, че на посочените в НП дата и час автомобилът се е движел със скорост, превишаваща разрешената такава в населено място. Счел е, че с описаното в НП деяние виновно е нарушена разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. Въззивният съд е отчел и фактът, че нарушението е извършено повторно – в едногодишен срок от влизане в сила на ЕФ серия К № 4925608, ЕФ К № 5105176 и ЕФ К № 5404189. ВРС мотивирано е отхвърли възраженията на С. по отношение на факта, че на снимковия материал по делото е заснет и друг автомобил. Въззивният съд е приел, че са описани всички съставомерни елементи, даващи възможност на наказаното лице да разбере какво е вмененото му обвинение. Счел е, че не са налице основния случая да бъде счетен за маловажен по смисъла на чл. 28 от ЗАНН. По подробно изложени мотиви и съображения съдът е потвърдил изцяло наказателното постановление като правилно и законосъобразно.

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока за обжалване по чл.211, ал.1 от АПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол пред настоящия съд съдебен акт.

Разгледана по същество, същата е основателна.

В съответствие със закона са изводите на съда за съставомерност на деянието, неговото авторство и липсата на основания за приложимост на чл.28 от ЗАНН. Неоснователно се твърди в касационната жалба, че в обстоятелствената част на НП липсват факти и обстоятелства, описващи в достатъчна степен нарушението по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. Напротив в процесното НП е посочено, че касатора като водач на лек автомобил „Лексус РХ450Х“ с рег. № [рег. номер] се е движил в гр. Варна, бул. „Васил Левски“ в посока „Осми Приморски Полк“ срещу бл. 60-62 на ж.к. „Чайка“, със скорост 101 км/ч, след приспадане на толеранс 3% в полза на водача, при максимална скорост за населено място 50 км/ч. Съдът намира, че за привлечения към административнонаказателна отговорност правен субект не остава никакво съмнение в извършването на какво нарушение е обвинен и за какво свое противоправно деяние е санкциониран, което се установява по категоричен начин от приложените по преписката писмени доказателства и веществени доказателствени средства.

Неоснователно е и възражението, че не е посочена реално установената скоростта на движение нито в АУАН, нито в НП. От съдържанието им се установява, че е посочена скоростта на движение на лекия автомобил, а именно – 101 км/ч., като изрично е отбелязано, че това е измерената скорост, след приспадане на толеранс от 3% в полза на водача. От снимка № 11743С9/0095418 от 26.02.2023 г. се установява, че измерената скорост е 104 км/ч., т.е. посочената скорост в НП е реално установената такава, след приспадане на толеранса.

Несподеляема е тезата на касатора, че наличието на само един свидетел при съставянето на акта се явява нарушение на чл.40, ал.3 от ЗАНН, което е съществено по своя характер. Нарушението е налице, но е формално и по никакъв начин не се отразява на законосъобразността на съставения АУАН, неговата доказателствена сила или правото на защита на санкционираното лице. Самият АУАН е съставен за нарушение, което е засечено, фиксирано и заснето със система за видеоконтрол на скоростта на моторни превозни средства с вградено разпознаване на номера, за което е изготвена и разпечатана и снимка № 11743С9/0095418, приложена по администривнонаказателната преписка. Предвид това, настоящият състав намира, че след като това нарушение се установява и от приложената снимка, то съставянето на АУАН в присъствието на само един свидетел не прави същия незаконосъобразен.

Независимо от гореизложеното, съдът намира, че в хода на административното производство е допуснато съществено процесуално нарушение, което не е било отчетено от въззивната инстанция. В мотивите си ВРС неправилно е приел от фактическа страна, че съставеният АУАН № 372394/29.03.2023г. е за извършено от С. нарушение в условията на повторност. В цитирания акт липсва такова установяване от обективна страна. Констатацията за повторност по смисъла на § 6, т. 33 от ДР на ЗДвП за пръв път е извършена от наказващия орган, който в мотивите на издаденото НП е посочил наличието на друго наказание за идентично по вид нарушение - предходно издадени три електронни фиша, поради което е приложил квалифицирания състав на чл. 182, ал. 4 във връзка с ал. 1, т. 6 от ЗДвП. Квалифициращият признак „повторност“ е елемент от обективната страна на нарушението, поради което не може да се приеме, че непосочването му в АУАН може да бъде санирано на основание чл. 53, ал. 2 от ЗАНН. Санкционираното лице се защитава срещу факти. Несъответствието между съставения АУАН и издаденото НП, отнасящо се до факта на извършване на нарушението в условията на повторност, e процесуално нарушение, ограничаващо правото на защита на нарушителя.

Съгласно чл. 63, ал. 2 от ЗАНН, в правомощията на районния съд е да потвърди, да измени или отмени наказателното постановление. Правомощието на районния съд по чл.63, ал.2, т.4 от ЗАНН, в качеството му на съд по същество, да измени наказателното постановление включва хипотезите по чл.63, ал.7 ЗАНН, включително да преквалифицира извършеното деяние по закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо административно нарушение, без съществено изменение на обстоятелствата на нарушението. С оглед цитираното правомощие на районния съд, и доколкото в процесния казус безспорно се установява извършването от С. на нарушение по чл. 182, ал. 1, т. 6 ЗДвП, то решението на ВРС следва да се отмени и делото да се върне на друг състав на същия съд за ново разглеждане, съобразно горните указания. При новото разглеждане на делото районният съд следва да се произнесе и по отговорността за разноските, съгласно чл. 226, ал. 3 от АПК, вр. чл. 63д от ЗАНН.

Воден от горното, и на основание чл.221, ал.2, предл. второ от АПК, във вр. с чл.222, ал.2, т.1 от АПК, вр. чл.63в от ЗАНН, Трети тричленен състав на Административен съд – Варна,

РЕШИ :

ОТМЕНЯ Решение № 737/06.06.2024 г. на Районен съд – Варна, постановено по АНД № 20233110203054/2023 година.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Районен съд – Варна.

Решението е окончателно.