Р Е Ш Е Н И
Е № 323
гр.Пловдив, 25.01.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, V-ти гр.с., в открито съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди и
деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАФИНА
АРАБАДЖИЕВА
секретар: Петя Мутафчиева, като
разгледа докладваното от съдията гр.дело № 16147 по описа на съда за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано
въз основа на предявен от Б.Л.Ю., ЕГН ********** против
„А1 България“ ЕАД, ЕИК: *********
иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване на установено, че
ищецът не дължи на „А1 България“ ЕАД, ЕИК: ********* сумите, за които е издаден *** лист по
ч.гр.д. № 679/2011 г. по описа на РС- Момчилград и е образувано *** дело № ***,
както следва: сумата от 417,47 лв.- главница, ведно със законна лихва върху
главницата, считано от 29.11.2011 г. до окончателното й изплащане и сумата от 65 лв.- деловодни разноски.
Ищецът твърди, че ответникът се е снабдил със заповед за
изпълнение и *** лист против него за
горепосочените суми. Въз основа на *** лист от 20.02.2012 г. с молба от
08.05.2012 г. е образувано *** № ***. На 09.05.2012 г. и на 22.05.2012 г. до ***
са изпратени уведомления до ищеца. На
04.06.2012 г. в кантората на * * * е постъпило съобщение, с което от кметството
на *** го уведомяват, че ищецът е на
работа в чужбина и е с неизвестен адрес и родителите му отказват да получат
съобщението. На 08.06.2012 г. на родителите на ищеца е връчено съобщение от
представител на кметството, с което е даден двуседмичен срок на ищеца да се яви
в кантората на * * *. На 19.08.2015 г. е наложен запор върху ***. Твърди се, че
ищецът не дължи сумите по *ния лист, поради погасяването им по давност, считано
от датата на която е образувано *ното
производство, като срокът на погасителната давност е изтекъл на 08.05.2015 г.
Посочва се, че в случая е приложима кратката тригодишна погасителна
давност. Моли се исковете да се уважат.
Претендират се разноски.
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, който признава предявените искове. Посочва, че е изтекъл двугодишен
срок, в който не са извършвани действия от страна на съдебния *** и е настъпила
перемпция, като *** производство се счита прекратено по силата на закона.
Доколкото обаче след този срок ответникът в качеството на взискател не е искал
извършване на *** действия, а същите са извършвани по почин на съдебния * по
силата на първоначалното възлагане на основание чл. 18 ЗЧСИ с молбата за
образуване на делото през 2012 г. моли да се приложи разпоредбата на чл. 78,
ал.2 ГПК и разноските да се възложат в тежест на ищеца. Претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
В съдебно заседание процесуалният представител
на ищеца прави искане за постановяване на решение при признание на иска по реда на чл.
237 ГПК в открито съдебно заседание, като същото е уважено. Претендира направените по делото разноски.
Съдът, след като обсъди
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед
изявленията на страните, намира следното:
Между
страните не се спори и от приетите по делото доказателства се установява, че ищецът
не дължи на ответника претендираните суми.
Предявените
искове са допустими, валидно е направено признание на исковете, представляващо
по същество процесуално действие на ответника, с което същият се отказва от
защита срещу иска, тъй като го счита за основателен; заявява, че правното
твърдение на ищеца, заявено с иска, отговаря на действителното правно положение
- т.е. претендираното от ищцовата страна право не съществува, което от своя
страна, води до съвпадение на правните твърдения на двете страни пред съда.
Доколкото признанието на иска касае право, признато от нашия правен ред и не
попада в хипотезите на чл.237,ал.3 от ГПК, нито в другите предвидени в закона
изключения – т. е . признато е право, с което страната може да се разпорежда,
признатото право не противоречи на закона и добрите нрави, и предявеният иск не
е брачен, не е иск по гражданско състояние или за поставяне под запрещение,
то съдът следва да го зачете, като уважи
изцяло предявените искове.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК следва в полза
на ищеца да се присъдят разноските, които са направени в настоящото исково
производство. Съдът счита за неоснователни твърденията на ответника, че в
случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, доколкото
с поведението си, а именно липсата на преустановяване на възлагането на *** да
извършва действия по принудително изпълнение е станал причина за завеждане на
делото. Съдът счита за неоснователни
твърденията на ищеца, че *** сам е решил да извършва действия по принудително
изпълнение, като същите противоречат на изложеното в отговора, че е налице
възлагане по чл. 18 ЗЧСИ.
Ищецът претендира и е представил
доказателства за направени разноски в общ размер от 655 лв., включващи сумата от 50 лв.-
държавна такса в исковото производство и сумата от 600 лв. – адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал.1, т. 3
Закона за адвокатурата и 5 лв.- платена държавна такса за образуване на делото.
По отношение на адвокатското възнаграждение за представителство в настоящото
исково производство с оглед признанието на иска, ответникът е поискала същото
да не се присъжда и прави възражение за прекомерност на адвокатско
възнаграждение. В чл. 38, ал.1, т. 2 от Закона за адвокатурата е предвидено
право на адвоката да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на
материално затруднени лица. В ал. 2 на същата разпоредба е предвидено, че ако в
съответното производство насрещната страна бъде осъдена за разноски, адвокатът
оказал безплатно адвокатска помощ има право на адвокатско възнаграждение в размер
не по – нисък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, който в настоящия случай е 300 лв. Предвид така изложеното
искането за присъждане на разноски в размер на дължим адвокатски хонорар се
явява основателно и следва да се уважи до размера от 300 лв.,
доколкото размерът на дължимия адвокатски хонорар се определя от съда в рамките
на нормативно установения минимум. В тази връзка следва да се
посочи, че съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в определение
№366/18.07.2016г. по ч. гр.д.№2443/16г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение
№95/03.04.2017г. по ч. гр.д.№868/17г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение
№292/13.06.2017г. по ч. гр.д.№2096/17г. на ВКС, ГК, ІV г.о., в хипотеза на
обективно съединяване на искове материалният интерес съвпада със сбора от
цената на отделните искове, на която база е определена и цената на иска, която
не е оспорена.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните,
че Б.Л.Ю.,
ЕГН ********** не дължи на „А1 България“ ЕАД, ЕИК: ********* сумите, за които е издаден *** лист по
ч.гр.д. № 679/2011 г. по описа на РС- Момчилград и е образувано *** дело № ***,
както следва: сумата от 417,47 лв.- главница, ведно със законна лихва върху
главницата, считано от 29.11.2011 г. до окончателното й изплащане и сумата от 65 лв.- деловодни разноски.
ОСЪЖДА „А1
България“ ЕАД, ЕИК: ********* да заплати на Б.Л.Ю., ЕГН ********** сумата
от общо 55 лв., от които сумата от 50 лв. –
държавна такса и 5 лв.- платена държавна такса за издаване на обезпечителна
заповед.
ОСЪЖДА „А1 България“ ЕАД, ЕИК: *********
да заплати на К.П.Р.,*** *** сумата от 300 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение, определено на
основание чл. 38, ал. 2 във вр. с чл.
38, ал.1, т. 3 от Закона за адвокатурата.
Решението е постановено на
основание чл. 237 ГПК, съобрано направеното признание на иска.
Решението подлежи на обжалване
пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ПМ