Р Е Ш Е Н И Е
№І-75 16.10.2018
година, гр.Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Бургаският
окръжен съд, гражданско отделение, в открито заседание на деветнадесети
септември през две хиляди и осемнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ:1.Пламена Върбанова
2..мл.с.Марина Мавродиева
С участието
на прокурора…..
при секретаря Ани Цветанова,
като разгледа докладваното от съдия Пламена
Върбанова въззивно гражданско дело № 902
по описа за 2018 година на
Окръжен съд-Бургас, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по повод въззивна
жалба от „САН МАРКО“ ООД със седалище и
адрес на управление: гр.Бургас,ул.“Дебелт“№6 ЕИК: ********* ,жалбата предявена
чрез адвокат Галина Гарова, против Решение № 512/26.03.2018г., постановено по
гр.д.№ 4288/2017г. по описа на РС-Бургас.
Със същото решение
въззивникът/ответник пред РС-Бургас/ е осъден да заплати на ищеца сумата от 10 000 евро,представляваща
част от договорена неустойка за неизпълнение, чийто пълен размер е 30 000
лева, дължима съгласно т.8 от сключен на 24.03.2014г. предварителен договор за
учредяване на право на строеж срещу задължение за проектиране и строителство,
както и дружеството е осъдено да
заплати на основание чл.59,ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 8208,43 лева
обезщетение за ползване без основание за периода от 01.01.2015г. до
19.06.2017г. на собствения й имот, ведно със законната лихва върху сумата,
начиная от 20.06.2017г. до окончателното й изплащане.
Твърди се , че в обжалваните части
решението на БРС е неправилно и незаконосъобразно, постановено при съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, необосновано и в противоречие с
материалния закон.На първо място се твърди, че неправилно районният съд приел,
че поради бездействието на „Сан Марко“ ООД ищцата М. била принудена да развали
договора по реда на чл.87,ал.1 ЗЗД след даден разумен срок. Сочи, че до имота
нямало изградена и въведена в
експлоатация битова улична канализация и
неоснователно БРС приел, че това обстоятелство
не представлява извинителна причина за неизпълнението на договора.Не
можело да се вмени в задължение на изпълнителя да изгради със собствени сили и средства битова улична
канализация и след това да урежда
облигационните си отношения с Община-Несебър.На следващо място се сочи,
че в договорът липсвали съществените елементи на договор за проектиране на
сградата, не били посочени взаимните права и задължения, както и краен срок за
сключване на окончателен договор, тъй като неговото изпълнение зависело и от
трета страна-Община-Несебър, още повече, че проектирането и строителството на
сградата можело да започне едва след изграждане на такава канализация, която
представлявала част от техническата инфраструктура, собственост на
Община-Несебър.Сочи се, че до имота нямало изградена улична канализация за
отвеждане на битови води, като се излагат правни съображения и доводи за
стопанисването, поддържането и експлоатацията на канализационните мрежи в урбанизираните
територии; излагат се факти и обстоятелства, установени по делото в резултат на
съдебно-техническата експертиза, извършена по делото и писмо на
ВиК-Бургас.Въззивникът намира за несъстоятелни изводи на районния съд- че
следвало сам да проектира и изгради уличната канализация и да уреди облигационните си отношения с
общината след това, като излага подробни съображения и доводи за това; твърди,
че развалянето на договора е станало не по вина на „Сан Марко“ ООД, а на основание чл.81 ЗЗД.Изложени са доводи и
съображения и за непълнота на договора, като изтъква, че с оглед обективните
обстоятелства по случая и неизградената канализационна мрежа едномесечния срок, определен на осн. чл.
69,ал.2 ЗЗД,бил недостатъчен.Изтъкнати са съображения и за необоснованост и
неправилност на решението в частта по иска с правно основание чл.59,ал.1 ЗЗД ,
като се сочат неустановяване на фактите, покриващи състава на чл.59,ал.1 ЗЗД.Моли отмяна на първоинстационното решение изцяло и отхвърляне на
предявените искове; моли за присъждане на разноските по делото. Представено е
Решение на МРРБ, за което не е предявено доказателствено искане.По искане на
въззивника е допуснато издаване на
съдебно удостоверение, чрез което е
снабден с удостоверение от Община-Несебър № Н2УТ-4636-001/03.09.2018г. с приложени към същото
удостоверение документи, приети от БОС в проведеното на 19.09.2018г. съдебно
заседание, в което адвокат Гарова като процесуален представител на въззивното
дружество поддържа въззивната жалба и моли уважаването й с присъждане на
съдебно-деловодни разноски за двете съдебни инстанции, за което представя
списък по чл.80 ГПК.
Постъпил е писмен
отговор по жалбата от Т.М.,предявен чрез адвокат Веселин Въндев, който сочи, че
възражение за невъвеждане в експлоатация на битова улична канализация не било
въведено пред РС-Бургас и по тази
причина било преклудирано; изтъкнати са съображения и доводи относно съществени
уговорки в предварителния договор от 24.03.2014г.,сключен между страните.На второ
място се твърди, че от заключението на вещото лице се установило възможност
за присъединяване на поземления имот към
канализационната мрежа на к.к.“Слънчев бряг“ , но след получаване на виза за
проектиране и изготвяне на проект, което било задължение на „Сан Марко“ ООД.В
писмения отговор са изложени правни съображения и доводи за
необходимостта ответното дружество да прояви грижата на добър търговец и да уведоми насрещната страна по
договора за пречките, които среща при изпълнението му; изложени са съображения
и за довода за недостатъчен срок , заявен от въззивника в жалбата му, като
твърди, че срокът обективно бил повече от сочения от въззивното дружество един
месец.Намира,че не са налице основанията по чл.266,ал.3 ГПК за уважаване
доказателственото искане на въззивника. Моли потвърждаване на обжалваното въззивно решение.В проведеното
пред БОС открито съдебно заседание процесуалния представител на въззиваемата-
адвокат В.Въндев, поддържа въззивната жалба и моли уважаването й с присъждане
на съдебно-деловодните разноски пред настоящата инстанция.
Обжалваното решение е валидно,
процесуално допустимо и правилно, поради което следва да бъде потвърдено, като
въззивният съд изцяло препраща към
мотивите на първоинстанционния съд, като по
този начин ги прави свои мотиви, без да е нужно да ги преповтаря
съгласно процесуалната възможност за това, регламентирана в
разпоредбата на чл.272 ГПК.
С
оглед въведените във въззивната жалба оплаквания следва да се отбележи
следното:
Един от основните принципи на
развалянето на сключен договор,регламентиран в българското законодателство е,
че то е крайно средство, което не може да бъде предпочетено пред изпълнението.
Израз на това разбиране са: нормата на чл.
87, ал.1 от ЗЗД, която изисква кредиторът да даде на длъжника нов срок за
изпълнение, преди да развали договора, чл.
87, ал.3, изр.2 от ЗЗД, който допуска съдът по искане на ответника да му
даде срок за изпълнение, както и нормата на чл.
87, ал.4 от ЗЗД, съгласно която правото да се развали договорът не
възниква, ако неизпълнената част е незначителна с оглед интереса на кредитора.
В конкретния случай предварителния договор за учредяване право на
строеж срещу задължение за проектиране и строителство е сключен на
24.03.2014година,като до предявяване на нотариалната покана от ищцовата страна
до ответното дружество на 27.02.2017г. , с която е даден 1-месечен срок за
даване отговор от ответника- дали ще бъде
реализирано обещаното строителство и кога/т.е. налице ли е интерес от
изпълнение на договора/, както и до завеждане на исковата молба на 20.06.2017г.
в БРС, не са били предприети никакви действия за изпълнение на същия договор,
включая и първата стъпка-подаване на молба за издаване на скица с виза за проектиране.Действително,снабдяването
с виза за проектиране и нейното съгласуване за процесния имот е задължение на
собственика му, но от ответното дружество не се твърди ,както и не се установи да са искали от ищцата такова съдействие,още
повече, че видно от клаузите на процесния договор –чл.3,ал.3 от същия , ищцата
се е задължила да осигури условия и съдействие на строителя-приемател за
…“снабдяване с необходимите документи за имота и изграждане на сграда“.
Следва да се отбележи, че едва с въззивната жалба от ответното дружество се заявява възражение
за наличие на пречки за реализиране на строителството, пречките изразяващи се в
липса на изградена и въведена в експлоатация битова улична канализация, към
която да може да се присъедини една бъдеща сграда,с оглед на което същото
възражение е преклудирано и не следва да се разглежда от настоящия съд. Независимо
от това въззивната инстанция намира за необходимо да отбележи, че при
констатиране на липса на битова улична канализация ответното дружество е следвало
да уведоми ищцовата страна за намеренията си по повод изпълнение на
предварителния договор,които са в две възможни хипотези:1/ че ще изгради със
собствени сили и средства уличната канализация за бъдещата сграда, след което да
уреди облигационните си отношения с Община-Несебър или 2/ да развали сключения предварителен договор за
учредяване на право на строеж срещу
задължение за строителство след като му е станало известно, че до имота няма
изградена улична канализация, в която да бъде присъединена сградата.Следва да
се отбележи, че редът за свързването на недвижимите имоти с изградените мрежи и
съоръжения на техническата инфраструктура е нормативно установен, поради което
още към сключване на предварителния договор ответното дружество е било информирано
за изискванията, които следва да бъдат изпълнени за да се осигури евентуалното
присъединяване на обекта към водоснабдителната и канализационната мрежа. В ЗУТ е установено изискване
присъединяването на потребителите да става при спазване на техническите
изисквания и сключване на писмен договор за присъединяване между потребителя и
експлоатационното дружество.В случая обаче липсват и доказателства, че след
сключването на предварителния договор са били издадени актове на
административните органи, препятстващи възможността за присъединяване на имота
към изградените мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура.
По повод обсъденото от
първоинстанционния съд възражение на
ответното дружество- за нищожност на
процесния договор на основание чл.26,ал.2 ЗЗД,тъй като имал невъзможен предмет настоящата инстанция намира за необходимо
да допълни само следното:
Според
приетото в решение № 102/08.04.2010 г. по гр.д. № 4017/08 г. на ІІ г.о. на ВКС,
постановено по реда на чл. 290
от ГПК и имащо характер на задължителна практика, договорът е нищожен
поради невъзможен предемет, ако към момента на сключването му вещта, предмет на
разпореждане, не съществува фактически или не отговаря на установените в
действащия устройствен закон изисквания за самостоятелен обект, т.е. с оглед
тези изисквания не представлява годен за извършване на разпоредителни сделки
самостоятелен обект Следователно договорът има невъзможен предмет, когато
липсва вещ като предмет на правоотношението. В случая от доказателствата по
делото по безспорен начин се устяновява, че урегулирания поземлен имот,за който
е сключен процесния договор,фактически е съществувал към момента на сключване
на договора, отговаря на установените в ЗУТ изисквания за самостоятелен обект и
не е изключван от гражданския оборот. Следователно не може да бъде направен
извод, че процесният договор е нищожен на основание чл.
26, ал.2 от ЗЗД поради невъзможен предмет.
Не е основателно и другото
възражение на ответното дружество- за
нищожност на договора поради липса на съгласие
по смисъла на чл.26,ал.2,предл.2 ЗЗД.Твърденият порок би бил налице в случай,
когато съгласие за сключване на договора формално е изявено в материализиращия
го подписан от сочения за автор документ, но подписа не изхожда от същия, или
когато изявеното от автора съгласие е
изтръгнато чрез насилие, дадено е без намерение за обвързване като на шега,
като пример или в други подобни случаи, при които съществува осъзната от договарящия
субект липса на воля за обвързване. В
конкретния казус тези обстоятелства нито се твърдят, нито се установяват от
ответното дружество, с оглед на което правилно и законосъобрзано районният съд
е приел, че и това възражение на
ответната страна е неоснователно.
Изцяло неоснователно е твърдението на въззивното
дружество за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение по
иска с правно основание чл.59,ал.1 ЗЗД.В тази връзка следва да се отбележи противоречие в твърденията на въззивното
дружество, което от една страна твърди, че неоправдано от икономическа гледна
точка за приемателя-строител било да прави разходи по проектиране на обекта по
процесния договор, след като му станало известно, че до имота няма изградена
улична канализация, в която да бъде присъединена сградата/ вж. стр.2 от
въззивната жалба/ ;че стопански неоправдано било изготвянето на технически
проект за ВиК за сградата, който е част от целия инвестиционен проект, за да се
получи едва тогава становище от ВиК, което няма как да е положително предвид
липса на изградена битова канализация/ стр.3 от въззивната жалба/ и в същото
време в жалбата да сочи, че именно във
връзка с подписания договор между страните били струпани строителни материали в
имота. От показанията на св.М.,водена пред БРС от ответното дружество и и съдружник в същото до края на явуари 2017г./
се установява, че в имота има струпани
строителни материали ,които били ползвани за друг обект и които били от може би
година и половина там. Без правно значение е обстоятелството,изтъкнато от
въззивника в жалбата му- точно върху каква част от имота са струпани тези
материали в имота,с оглед на което свидетелски показания в тази насока правилно
не са били събирани от първоинстанционния съд.
По изложените съображения и
препращайки към мотивите на районния съд
по реда на чл.272 ГПК, като по този начин ги прави и свои мотиви, Бургаският
Окръжен съд намира въззивната жалба за изцяло неоснователна, а
първоинстанционното решение като правилно, законосъобразно и обосновано следва
да бъде потвърдено.
На основание чл.81 ГПК и
чл.78,ал.3 ГПК в тежест на въззивното дружество следва да се възложат направените
по делото съдебно-деловодни разноски от въззиваемата в размер на 1200 лева,
представляващи заплатено адв.възнаграждение.
Мотивиран от изложеното
Бургаският Окръжен съд
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 512/26.03.2018г.,
постановено по гр.д.№ 4288/2017г. по описа на РС-Бургас.
ОСЪЖДА „САН МАРКО„ ООД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление: гр.Бургас,ул.“Дебелт“№6, представлявано от Х. Х. да заплати на Т.Г.М.
от гр.Б.,к-с“Б.“,бл.**,вх.*,ет.*,ЕГН ********** съдебно-деловодни разноски в
размер на 1200 лева.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба пред ВКС в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Членове:1/
2/мл.с.