Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 20.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети
април през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря
Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр.д. № 12467 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 01.10.2020
г., постановено по гр. дело № 52821/2019 г. по описа на СРС, 78 състав, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с
правно основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД,
че ответника Р.П.Х. дължи на ищеца „Т.С.”
ЕАД следните суми: 3401,95 лв. - стойността на потребена от ответника топлинна
енергия за периода 08.03.2016 г. - м. април 2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за
изпълнение до окончателното изплащане на сумата; сумата от 515,27 лв. -
обезщетение за забавено плащане на главницата от 3401,95 лв., за периода
14.09.2016 г. - 27.02.2019 г., като е отхвърлен като погасен по давност искът
за главницата - над 3401,95 лв. до пълния предявен размер от 5102,93 лв. - цена
за ползвана топлоенергия, както и е отхвърлен искът за мораторната лихва - за
разликата над 515,27 лв. до пълния предявен размер от 772,92 лв. Със същото
решение е признато за установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество
сумата от 50 лв. - стойността на доставена услуга „дялово разпределение“, за
периода 08.03.2016 г. – м. април 2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за
изпълнение до окончателното изплащане на сумата, и сумата от 10 лв. -
обезщетение за забавено плащане на главницата от 50 лв., за периода 30.03.2016
г. - 27.02.2019 г., като е отхвърлен като погасен по давност искът за
установяване дължимост на възнаграждение за доставена услуга „дялово
разпределение“ – за разликата над 50 лв. до пълния предявен размер от 55,31 лв.,
както и е отхвърлен искът за лихва за забава върху главницата - за разликата
над 10 лв. до пълния предявен размер от 10,83 лв.
Съобразно
изхода на спора Р.П.Х. е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД, на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК, сумата от 791,79 лв. - разноски в исковото производство и 119,01
лв. - разноски в заповедното производство.
Горепосоченото решението е постановено при
участието на подпомагаща страна на ищеца „Т.Н.И.” ООД.
Срещу решението
в частта му, в която са уважени предявените искове за установяване дължимост на
стойността на доставената топлинна енергия и стойност на доставена услуга
дялово разпределение, както и присъдените лихви за забава върху тези суми, е подадена
въззивна жалба от ответницата Р.П.Х. чрез назначения ѝ особен
представител В.Й. с доводи за неговата неправилност. Счита че, изводите на
районния съд са базирани изцяло на приетите по делото съдебно - техническа и
съдебно - счетоводна експертиза, въз основа на документи, неприети като
доказателства по делото. Същите изхождали от счетоводството на ищцовото
дружество, като не можело да се приеме за безспорно, че счетоводството е водено
редовно. От представените към исковата молба писмени доказателства било видно,
че няма сключен договор между етажната собственост и фирма „Т.Н.И.” ООД, извършваща
услугата „дялово разпределение“. Сочи, че този договор е със срок на действие
пет години, сключен през 2002 г. и няма данни, че след изтичането на срока е
подновен и е в действия към процесния период - обстоятелства, които не са били
обсъдени от първоинстанционния съд. Предвид изложеното моли първоинстанционното
решение да бъде отменено в обжалваните части, а предявените искове отхвърлени.
Ищецът „Т.С.“
ЕАД не е подал отговор на въззивната жалба, като в хода на въззивното
производство, без да излага конкретни съображения, оспорва същата. От своя
страна, ищцовото дружество е депозирало въззивна жалба срещу
първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени като погасени по
давност исковете за главница за потребена топлинна енергия - над 3401,95 лв. до пълния предявен размер от 5102,93
лв. и искът за мораторната лихва - за разликата над 515,27 лв. до пълния
предявен размер от 772,92 лв. Оспорва като неправилен извода на СРС, че
отхвърлената част от тези претенции е погасена по давност за периода 01.05.2015
г. – 08.03.2016 г. Сочи, че съгласно общите условия от 2014 г. „Т.С.“ ЕАД
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по изготвените изравнителни сметки. От 12.03.2014 г., когато са
влезли в сила общите условия от 2014 г. дружеството ежемесечно е удостоверявало
публикуването в интернет страницата на данни за дължими суми за топлинна
енергия в присъствието на нотариус, като са съставяни констативни протоколи.
Твърди, че първоинстанционният съд не е съобразил обстоятелството, че сумите по
обща фактура № ********** от 31.07.2016 г. ставали изискуеми на 15.09.2016 г. и
доколкото исковата молба е депозирана на 08.03.2019 г., то давността била
прекъсната. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде отменено
в обжалваната част, а претенциите - уважени до пълния предявен размер.
Срещу
въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД е подаден отговор от Р.П.Х., в който същата се
оспорва и се иска първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно
в тази му обжалвана част.
Привлеченото на
ищцовата страна третото лице - помагач - „Т.Н.И.” ООД не е изразило становище
по депозираните въззивни жалби.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните във въззивната жалба оплаквания.
Решението е
валидно, а в обжалваните му части и допустимо, като постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Софийски
градски съд, като съобрази доводите на въззивника и събраните по делото
доказателства, намира подадената от Р.П.Х. въззивна жалба частично основателна,
а тази на „Т.С.“ ЕАД за неоснователна. Съображенията за това са следните:
В мотивите си
СРС е приел, че дължими от ответницата като потребител на топлинна енергия са
сумите 3401,95 лв. - стойността на потребена топлинна енергия за периода
08.03.2016 г. - м. април 2018 г.; сумата от 515,27 лв. - обезщетение за
забавено плащане на главницата от 3401,95 лв., за периода 14.09.2016 г. -
27.02.2019 г.; сумата 50 лв. - стойността на доставена
услуга „дялово разпределение“, за периода 08.03.2016 г. – м. април 2018 г. и
сумата от 10 лв. - обезщетение за забавено плащане на главницата от 50 лв., за
периода 30.03.2016 г. - 27.02.2019 г. Като неоснователни са отхвърлени искът за
мораторната лихва - за разликата над 515,27 лв. до пълния предявен размер от
772,92 лв. и искът за лихва за забава върху главницата за дялово разпределение
– за разликата над 10 лв. до пълния предявен размер от 10,83 лв. Като погасени
по давност районният съд е отхвърлил предявените искове за главница за топлинна
енергия - над 3401,95 лв. до пълния предявен размер от 5102,93 лв. и за периода
м. май 2015 г. - 08.03.2016 г. и искът за цена за услуга дялово разпределение -
над 50 лв. до пълния предявен размер от 55,31 лв. - и за периода м. 05.2015 г.
до 08.03.2016 г.
Безпротиворечиво
пред настоящата инстанция е обстоятелството, че ответницата има качеството на клиент
на топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********.
Ето защо и на чл.
чл. 153, ал. 1 от ЗЕ тя е задължена да
монтира средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на
отоплителните тела в имота си и да заплаща цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ.
Съгласно нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от комисията (КЕВР), като тези общи условия се публикуват най-малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 ЗЕ). По
делото не се спори, че за процесния период са приети и приложими общи условия
за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в
гр. София, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от
12.03.2014 г., както и Общи условия, одобрени с решение от 27.06.2016 г. на
КЕВР.
Пред първата
инстанция ответницата не е оспорила заключенията на установеното от СТЕ и ССчЕ
потребено количество топлинна енергия и дължимите в тази връзка суми,
включително за услугата дялово разпределение. Следва да се отбележи, че
заключението на СТЕ, което правилно СРС е кредитирал спрямо дадените в ССчЕ
изчисления на дължимите суми, кореспондира с количествата топлинна енергия в
приложените по делото като доказателства талони за отчет на уредите за дялово
разпределение и изравнителни сметки, представени от фирмата за дялово разпределение
с молба от 28.09.2020 г. Ето защо и неоснователни са оплакванията във
въззивната жалба на ответницата, че приетите по делото експертизи не следва да
се кредитират, доколкото същите, и по-специално СТЕ, не са изготвени единствено
въз основа на данни от счетоводството на ищцовото дружество, но и на неоспорени
документи, съставени от фирмата за дялово разпределение, отразяващи измереното
реално потребено количество топлоенергия. Предвид това в съответствие със
събраните по делото доказателства СРС е установил по основание и размер
дължимостта на сумата от 3401,95 лв. - стойността на потребена от ответника
топлинна енергия за периода 08.03.2016 г. - м. април 2018 г. и сумата от 515,27
лв. - обезщетение за забавено плащане на главницата от 3401,95 лв. за периода
14.09.2016 г. - 27.02.2019 г..
По отношение на
акцесорната претенция за лихва за забава върху главница за потребена топлинна
енергия, следва да се отбележи, че тя касае вземания за трите отоплителни
сезона 2015 г. – 2016 г., 2016 г. – 2017 г. и 2017 г. - 2018 г., всеки един от
които приключва на 30 април на съответната година, и за които са съставени
изравнителни сметки, обективирани във фактури, издадени на 31.07.2016 г., на
31.07.2017 г. и на 31.07.2018 г.. Към момента на издаване на първата фактура от
31.07.2016 г. действащи са общите условия, одобрени с решение от 27.06.2016 г.
на КЕВР, запазили своето действие и при издаването и на останалите две фактури.
Според чл. 33, ал. 4, вр. ал. 2, вр. чл. 32, ал. 2 и ал. З, купувачът дължи
законна лихва само върху реалното количество топлинна енергия след изтичане на
45 дневен срок от периода, за който се отнасят, като тя се начислява върху
стойността на общата фактура по чл. 32 ал. 3 от ОУ (съдържаща изравнителна
сметка), след изтичане на 45 дни от издаването й. Съдържанието на визираните
разпоредби сочи, че за разлика от предходните общи условия на топлофикационното
дружество от 2014 г., при действието на тези от 2016 г., забавата не настъпва
от момента на публикуването на фактурите в интернет, а от изтичане на 45 дни от
издаването на фактурата, касаеща изравнителната сметка. Ето защо и по аргумент
от чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, предвиденият момент на изпълнение на задължението
обуславя и началния момент на изпадането на длъжника в забава, поради което
правилно СРС е приел, че за претендирания период 14.09.2016 г. - 27.02.2019 г..
ответницата е била в забава.
Не се спори
между страните, че в процесната сграда е въведена услугата дялово
разпределение, което се установява и от протокол от Общо събрание на етажните
собственици от 29.08.2002 г., ведно със списък, на което е взето решение за
сключването на договор с „Т.С.” ЕАД и „Т.Н.И.” ООД и такъв договор е подписан на
20.09.2002 г. за срок от 5 години. Разпоредбата
на чл. 139, ал. 1 ЗЕ предвижда разпределението на топлинната енергия в сграда -
етажна собственост да се извършва по система за дялово разпределение. Според
ал. 2 на същия член дяловото разпределение на топлинната енергия между
клиентите в сгради - етажна собственост, се извършва от топлопреносното
предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез
възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ, а според чл.
139в, ал. 1 ЗЕ когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна
енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за
извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по
реда на чл. 139б. В този случай сключването на договор с лице за извършване на
услугата дялово разпределение е задължение на потребителите на топлинна енергия
(арг. чл. 139б и чл. 139в, ал. 4 ЗЕ).
Визираните
норми сочат, че извършването на услугата дялово разпределение е въведена
императивно по силата на закона за сгради, в които етажните собственици са
определили този начин на отчитане, като правото на избор е сведено до
конкретната фирма, която да извършва дялово разпределение. От друга страна, по
делото са представени изготвени от „Н.“ АД справки за разход на топлинна
енергия за процесния период м. 05.2015 г. – м. 04.2018 г. и талон за отчет за
всеки от трите отоплителни сезона, подписан от абоната. Така представените
документи обосновават извод, че действието на договора е било многократно
подновявано, включително че Р.П.Х. мълчаливо се е съгласила да ползва такава
услуга и при данни за реалното ѝ предоставяне, ответницата дължи нейното
заплащане, като е без значение, че по делото не е представен последващо сключен
договор между етажните собственици с фирмата за дялово разпределение. Доколкото
въззивната жалба не съдържа оплаквания срещу приетият от СРС размер на дължимите
суми за главница за дялово разпределение, то и въззивният съд не следва да
преразглежда този въпрос.
Основателна
обаче е въззивната жалба по отношение на приетия от СРС за дължим размер на
лихвата за забава от 10 лв., начислена за периода 30.03.2016 г. - 27.02.2019 г.
върху главницата за такса дялово разпределение. В процесния период са действали
общите условия,
одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014
г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г., както и Общи условия, одобрени с решение
от 27.06.2016 г. на КЕВР. В нито едни от тях не е предвиден конкретен момент,
от който абонатът изпада в забава за незаплатената цена за услугата дялово
разпределение, поради което следва да се приеме, че такава настъпва след покана
(арг. от чл. 84, ал. 2 ЗЗД). Ищцовото дружество не доказва да е отправило
покана до ответницата, поради което искът за мораторна лихва върху главницата
за услугата дялово разпределение се явява неоснователен, а решението в тази
част, за установената като дължима сума от 10 лв., подлежи на отмяна.
Относно
въведените с въззивната жалба оплаквания на „Т.С.“ ЕАД за неправилност изводите
на СРС относно погасените по давност вземания за начислена топлинна енергия м.
май 2015 г. - 08.03.2016 г. въззивният съд ги намира за неоснователни. През
процесния период са действали Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 г.,
като в чл. 32, ал. 1 е предвидено, че месечната дължима сума за доставена
топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която
сума се издава ежемесечно фактура от продавача, а според чл. 32, ал. 2 след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. В чл. 33,
ал. 1 ОУ е предвидено задължение за клиентите да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача, което действие
представлява по своя характер уговорен между страните начин, по който
кредиторът отправя поканата си за изпълнение. При така очертания ред за
възникване изискуемостта на вземането за потребена топлинна енергия, приложимо
относно началния момент, от който започва да тече погасителната давност, е
правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, според която разпоредба, ако е уговорено, че
вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало. В този смисъл настоящият съдебен състав счита,
че задълженията за месечни вноски възникват след изтичането на съответния
месец, през който е доставена топлинната енергия, като за всяка месечна
доставка възниква вземане за месечна вноска, както и задължение за заплащане на
цената на услугата дялово разпределение след нейното осъществяване. Предвид
изложеното правилни са изводите на СРС, че тригодишната давност по чл. 111, б.
„в“ ЗЗД, приложима към процесните вземания за стойността на топлинната енергия,
които имат характера на периодични според приетото в ТР № 3/2011 г. по тълк.
дело № 3/2011 г., на ОСГТК на ВКС, е започнала да тече от първо число на
месеца, следващ месеца, през който е потребена, като е изтекла преди датата на
подаване на исковата молба – 08.03.2019 г., т.е. вземанията, възникнали в
периода м. май 2015 г. – 07.03.2016 г. се явяват погасени по давност.
Неоснователни
са доводите на ищцовото дружество, че за процесния период изискуемостта на
вземанията е настъпила с изтичане на 45 дни от издаването на обща фактура от
31.07.2016 г., т.е. на 15.09.2016 г. Сочената фактура е издадена по реда на чл.
32, ал. 2 от ОУ от 2016 г. – при отчитане на реалната консумация на топлинна
енергия след приключването на съответния отоплителен сезон. Съдържащата се в
нея сума за доплащане е в резултат от изготвена изравнителна сметка, когато е
констатирано, че начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия. Издаването
на общата фактура касае изискуемостта единствено на вземането, възникнало в
резултат от осъществената изравнителна процедура, но не променя вече изяснената
начална дата на изискуемост на месечните вноски за топлинна енергия – денят,
следващ месеца, за който е определена и начислена топлинната енергия. Тъй като въззивният съд е ограничен до съдържащите се в
жалбата оплаквания относно правилността на първоинстанционното решение (арг.
чл. 269, изр. 2 ГПК) и доколкото такива липсват срещу приетия от СРС размер за
непогасените по давност вземания за топлинна енергия и услугата дялово
разпределение, то и настоящата инстанция не следва да преразглежда размера на установените
в обжалвания съдебен акт вземания.
Тъй като
крайните правни изводи на двете инстанции не съвпадат изцяло, то и
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е
признато за установено, че ответницата дължи сумата от 10 лв., представляваща
лихва за забавено плащане на дължимата главницата от 50 лв. за услуга дялово
разпределение, начислена за периода 30.03.2016 г. - 27.02.2019 г., както и в
частта с присъдените в полза на „Т.С.“ ЕАД разноски за исковото производство –
за разликата над 789,82 лв. до присъдените 791,79 лв., както и разноски в
заповедното производство – за разликата над 112,72
лв. до 119,01 лв.
Съгласно мотивите към т. 7 от ТР №6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело
№6/2012 г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на подадена жалба от особен
представител на ответника дължимата държавна такса по жалбата и разноските
следва да се присъдят от съда с решението по спора и да се възложат на
съответната страна съобразно изхода на делото. Материалният интерес на
подадената въззивна жалба от ответницата е 3977,22 лв. или дължимата държавна
такса е 79,54 лв., която такса с оглед основателността на въззивната жалба, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, следва да бъде разпределена, както следва: ответницата
следва да бъде осъдена да заплати в полза на съда държавна такса за подадената
от нейно име чрез назначения ѝ особен представител въззивна жалба, в
размер на 79,34 лв., а „Т.С.“ ЕАД – сумата от 0,20 лв.
Съобразно
частичната неоснователност на въззивната жалба, подадена от Р.П.Х., ответницата
дължи заплащане на внесения от „Т.С.“ ЕАД депозит за особен представител за
въззивното производство, в размер на 199,50 лв.
По аргумент от
чл. 280, ал. 3, т. 1, вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение от 01.10.2020 г., постановено по гр. дело №
52821/2019 г. по описа на СРС, 78 състав, в частта, в която е
признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответника Р.П.Х., ЕГН **********, с адрес ***,
дължи на ищеца „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***,
сумата от 10 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане за
периода 30.03.2016 г. - 27.02.2019 г., начислена върху дължимата главницата от
50 лв. за услуга дялово разпределение, както и в частта с присъдените
в полза на „Т.С.” ЕАД разноски за исковото производство – за разликата над
789,82 лв. до присъдените 791,79 лв., както и разноски в заповедното
производство – за разликата над 112,72 лв. до 119,01 лв., и вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.” ЕАД срещу Р.П.Х., по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване, че
ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от 10 лв., представляваща лихва
за забавено плащане на дължимата главницата от 50 лв. за услуга дялово
разпределение, начислена за периода 30.03.2016 г. - 27.02.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 01.10.2020 г., постановено по гр. дело №
52821/2019 г. по описа на СРС, 78 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА ответника Р.П.Х., ЕГН **********, с адрес ***, да
заплати на ищеца „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, разноски за внесено възнаграждение за
назначения на ответницата особен представител във въззивното производство, в
размер на 199,50 лв.
ОСЪЖДА Р.П.Х., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на Софийски градски съд дължима държавна
такса за подадената въззивна жалба от назначения ѝ особен представител, в
размер на 79,34 лв.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на Софийски
градски съд дължима държавна такса за подадената въззивна жалба от назначения на
ответницата особен представител, в размер на 0,20 лв.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на привлеченото от
ищеца „Т.С.” ЕАД трето лице-помагач „Т.Н.И.” ООД.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.