№
гр. София, 27.06.2019 г.
Софийски градски съд, Гражданско отделение,
ІІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и осми март през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при
участието на секретаря Цветелина Пецева, разгледа докладваното от мл. съдия
Илчева в. гр. д. № 12894 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение
№ 339348 от 15.02.2018 г., постановено по гр. д. № 1598/2017 г. на СРС, 77
състав, е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че И.М.М. дължи на „Т.С.“
ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 88,47 лева –
главница, представляваща стойност на консумирана незаплатена топлинна енергия
за периода 11.2013 г. – 04.2015 г. за топлоснабден имот в гр. София, ул. „********гараж
№ 10 и сумата от 15,64 лева – главница за цена на услугата дялово разпределение
и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 11,96 лева, представляваща лихва за забава
плащането на главницата за ползвана топлинна енергия за периода 31.12.2013 –
25.07.2016 г. Искът за главницата за ползвана топлинна енергия е отхвърлен над
уважения до предявения размер от 88,51 лева, както и искът за главница за цена
на услугата дялово разпределение над уважения до предявения размер от 17,68
лева. Искът по чл. 86 ЗЗД е отхвърлен над уважения до предявения размер от
13,19 лева, както и искът за признаване за установено дължимостта на лихва за
забава на плащането на цената на услугата дялово разпределение за периода
31.12.2013 г. – 25.07.2016 г. в размер на 2,53 лева.
Недоволен
от постановеното решение е останал ответникът И.М.М., който в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частите, в
които са уважени предявените искове, като счита същото за недопустимо и неправилно.
Излага съображения, че са представени доказателства, че претендираните
задължения са изплатени. Сочи, че производството се е развило за имот в гр.
София, ул. „********ап. 31, докато заявлението е било подадено за гараж № 10 и
съдът незаконосъобразно е допуснал изменение на обстоятелствената част на
исковата молба, без да
промени доклада по делото и е събирал доказателства за гараж № 10. Твърди, че е
налице несъответствие между предмета на издадена заповед за изпълнение и предмета
на съдебното производство, като изменението не е въведено надлежно, поради
което постановеното решение е недопустимо. Излага, че е установено, че гаражът
не е топлоснабден имот, освен това всички задължения са били изплатени с
извършено на 29.10.2016 г. плащане, като към този момент не са били налице
задължения по фактури за процесния период. Излага мотиви, че експертизата е
работила само по информация на ищеца. Счита, че след като не е заявил изрично
кое задължение погасява, плащането е следвало да бъде отнесено по реда на чл.
76, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Сочи, че дори да е бил в забава по отношение на
задълженията за процесния период, то те не са били отразени като просрочени в
счетоводния документ. Претендира разноски и за двете съдебни инстанции.
В срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба. С молба от
28.03.2019 г. въззиваемото дружество претендира разноски.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна в
процеса, поради което е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните основания в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не са допуснати и нарушения на императивни
материалноправни норми.
СРС, 77
състав, е бил сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150
ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да
постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че ответникът е
собственик на процесния гараж № 10 и дължи заплащането на суми за потребена
топлинна енергия в размери, посочени в изготвената по делото комплексна
експертиза.
По общите
правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да
установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154,
ал. 1 ГПК). Ищецът е следвало да установи при условията на пълно и главно доказване
следните правопораждащи факти: 1) по иска за главницата - че спорното право е
възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на
договорни отношения между страните за доставка на топлоенергия, както и
качеството на ответника на потребител на топлоенергия, обема на реално
доставената топлоенергия за процесния период, както и че нейната стойност
възлиза именно на претендираната сума; 2) по иска за обезщетение за забава в
размер на законната лихва - че главното парично задължение е възникнало, че е
настъпила неговата изискуемост, както и че размерът на обезщетението възлиза
именно на спорната сума.
По делото
е представен договор от 11.09.2002 г., сключен между „Т.С.“ ЕООД и етажната
собственост в гр. София, ул. „********за извършване на индивидуално измерване
на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите на
отопление и топла вода, както и протокол от 28.08.2002 г. от проведено събрание
на етажните собственици за вземане на решение за сключване на такъв договор.
Така се установява, че сградата, в която се намира процесният имот, е
топлоснабдена.
Първата
предпоставка, за да бъде уважен предявеният иск, е съществуването на договорно
правоотношение за доставка на топлинна енергия между ищеца и ответника.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Съобразно
легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 41б, б. „а“ от ДР на ЗЕ "потребител
на енергийни услуги" е краен клиент, който купува енергия или природен газ
от доставчик, предоставящ услуги от обществен интерес. Следователно, по изрично
разпореждане на закона, по договора за доставка на топлинна енергия за
процесния имот потребител на топлинна енергия е неговият собственик или
физическо лице, на което е учредено вещно право на ползване. Именно такова лице
е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото
дружество. Този договор за търговска продажба се счита за сключен с
конклудентни действия, като топлопреносното предприятие публикува общите
условия най-малко в един централен и един местен всекидневник, които влизат в
сила за клиентите на крайния снабдител, без изрично писмено приемане. В срок до
30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни
с тях, имат право да внесат при съответния краен снабдител на електрическа
енергия заявление, в което да предложат специални условия (чл. 150, ал. 3, 4, 5
ЗЕ). Съдържанието на договора за доставка на топлинна енергия е уредено в
представените Общи условия, които обвързват ответника, дори и без да ги е приел
изрично, съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, доколкото не се
твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ ответникът да е
упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ.
От н. а.
№ 163 от 02.12.2002 г. по н. д. № 134/2002 г. се установява, че И.М.М. е придобил
собствеността върху недвижим имот, находящ се на партерния етаж в бл. ****вх.
Г, Д, Е, гр. София, кв. „Подуяне“, местност „Редута“, ул. „*********, гараж №
10, чрез покупко-продажба. От изложеното следва, че И.М.М. е потребител на
топлинна енергия, за което е достатъчно единствено качеството му на собственик
на процесния имот.
Съгласно
приетата по делото комплексна експертиза аб. № 418561 е потребител само на
топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация. Експертизата е посочила, че
стойността на подадената топлинна енергия за процесния имот за процесния период
възлиза на 88,47 лева. Дяловото разпределение за процесния период е в размер на
15,64 лева. Вещото лице не е установило постъпили суми за погасяване на
задълженията на абоната за процесния период. Според експерта представените във
фискалните бонове от 29.10.2016 г., с които са платени задължения за периода
2010 г. – 2013 г. и 2015 г. – 2016 г., е посочен номер и дата на фактурата,
която е заплатена, но с тези бонове не са заплатени задължения за процесния
период. Експертизата също така е изчислила законната лихва за периода
31.12.2013 г. – 25.07.2016 г. в размер на 11,96 лева. Като взе предвид, че за
част от исковия период, а именно 01.11.2013 г. – 12.03.2014 г. (на която дата
влизат в сила новите Общи условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия
за битови нужди, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР),
изискуемостта на задълженията за лихви се определя по стария ред, а именно след
изтичане на 30 дни от
периода, за който се отнасят, а за друга част от исковия период, а именно
12.03.2014 г. – 30.04.2015 г., се прилагат новите Общи условия на „Т.С.“
ЕАД, приложени по делото, според чл. 33, ал. 2 от които клиентите са длъжни да
заплащат стойността на фактурата за потребено количество топлинна енергия за
отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет
страницата на продавача, съдът намира, че на основание чл. 162 ГПК следва да
определи обезщетението за забава в размер на законната лихва в размер на
сумата, посочена от експертизата, а именно 11,96 лева.
По
отношение на довода за недопустимост на постановеното решение поради
обстоятелството, че е извършено ненадлежно изменение на обстоятелствената част
на исковата молба следва да се има предвид следното: със заявление от
15.08.2016 г. „Т.С.“ ЕАД е предявило заплащане на парично задължение по
отношение на имот в гр. София, община „Оборище“, ул. „********гараж № 10. СРС е
издал заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 19.08.2016 г. за имот в гр.
София, ул. „********ап. 31. В исковата молба от 12.01.2017 г. е посочен имот в
гр. София, район „Оборище“, ул. „********ап. 31. В протоколно определение от
23.10.2017 г. съдът е приел, че претендираните суми касаят имот - гараж № 10, с
аб. № 418561, за който имот е постановено и решението по делото. С определение
от 24.07.2018 г. съдът е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в
заповедта за изпълнение от 19.08.2016 г., като е посочил, че топлоснабдения
имот е в гр. София, ул. „********гараж № 10. Така въззивният съд намира, че
няма разминаване между имота, който е бил посочен в заявлението по чл. 410 ГПК
и този, посочен в крайния акт на съда. Съдът е извършил надлежна поправка, тъй
като имотът, който първоначално е бил посочен в заявлението, е именно гараж №
10 и с определението си от 24.07.2018 г. съдът е коригирал допуснатата
неточност в заповедта за изпълнение и е привел същата в съответствие с
първоначалното искане на заявителя. Поради изложеното настоящият състав счита,
че допуснатата корекция е законосъобразна и не води до пороци и процесуални нарушения,
които биха се отразили негативно върху постановения по делото краен съдебен
акт.
По
отношение на довода за извършено плащане на процесните суми следва да се има
предвид, че в експертизата вещото лице е посочило, че с представените фискални
бонове от 29.10.2016 г. са платени задължения за периода 2010 г. – 2013 г. и
2015 г. – 2016 г. и във всеки един е посочен номер и дата на фактура, която е
заплатена, но с тези бонове не са били заплатени задължения за процесния
период. Съдът намира, че по този начин реално е имало посочване на конкретни
задължения, които са се погасили с извършените плащания, поради което няма
основание за приложение на нормата на чл. 76 ЗЗД, още повече, че фактурите не
са обхващали задължения от процесния период.
Поради
изложеното съдът намира, че предявените искове са основателни до размерите,
посочени в обжалваните части на първоинстанционното решение.
Поради съвпадане
на изводите на въззивния и първоинстанционния съд решението следва да бъде
потвърдено в обжалваните части, а въззивната жалба оставена без уважение.
При този
изход на спора право на разноски би имала въззиваемата страна, но съдът намира,
че такива не следва да ѝ бъдат присъждани. Въззиваемият не е подал отговор
на въззивната жалба, негов процесуален представител не се е явил в заседанието
пред въззивната инстанция, а неговото участие се е изчерпало единствено с
подаването на молба, с която се претендират разноски по делото.
С оглед
цената на иска на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не подлежи на
касационно обжалване.
Воден от горното, Софийски градски съд, ІІІ-В
въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 339348 от
15.02.2018 г., постановено по гр. д. № 1598/2017 г. на СРС, 77 състав, в
обжалвана част.
Решението
е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ищеца – „Т.С.“
ЕООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.