Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
05.05.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на десети февруари две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 1672 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 288233 от 28.11.2019г. по гр.д. № 72429/2018г. Софийски районен
съд, 140 състав осъдил А.Л.Ф., ЕГН **********, да заплати на К.М.И., ЕГН **********,
на основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД сумата 11 315 лв., ведно със законната
лихва, считано от 13.11.2018г. до погасяването, представляваща припадащата се
на ответницата 1/2 част от получен от наследодателя на ответницата – Л.Г.Ф.,
задатък в двоен размер по развален предварителен договор от 28.09.2009г.,
сключен между Л.Г.Ф., от една страна, в качеството на продавач, и К.М.И. от
друга страна, в качеството на купувач, с предмет: сключването на окончателен
договор за покупко-продажба на недвижим имот - дворно място с площ от 400 кв. м,
заедно с построените в него първи и втори етаж от двуетажна жилищна сграда с
площ от 140 кв. м, заедно с мазе, намиращи се в гр. София, бивш парцел VI-А от
кв. 203 (стар) и нов адрес – гр. София, ул. „********като отхвърлил иска до
пълния предявен размер от 15 000 лв. поради погасяване на задължението чрез
съдебно прихващане с насрещно вземане на А.Л.Ф., ЕГН **********, срещу К.М.И.,
ЕГН **********, за сумата 3 685 лв., представляваща дължими разноски, както
следва: по гр.д. № 5916/2012г. по описа на СГС, ГО, 7 състав – 1 500 лв., по
гр.д. № 4430/2015г. по описа на САС, I състав – 1 500 лв., пред ВКС във връзка
с подадена касационна жалба, по която не е допуснато касационно обжалване на
решението на САС – 300 лв., по изпълнително дело № 20179220400139 по описа на
ЧСИ И.Д. – 385 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да
заплати на ищеца разноски съразмерно с уважената част в размер на 452.60 лв., а
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответницата
разноски съразмерно с отхвърлената част в размер на 147.40 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата А.Л.Ф., която го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Решението
било постановено в нарушение на императивни правни норми – чл. 87, ал. 5 ЗЗД,
чл. 116, б. „б“, изр. 2 ЗЗД вр. чл. 110 ЗЗД, според които вземането на ищеца
било погасено по давност, за което ответницата своевременно релевирала
възражение. Предварителният договор бил сключен на 28.09.2009г., като в него
бил посочен срок за сключване на окончателния договор 12.10.2009г., поради
което и съгласно чл. 110 и чл. 114 ЗЗД произтичащите от него права се били погасили
на 12.10.2014г. Ищецът предявил иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, който бил отхвърлен,
и по арг. чл. 116, б. „б“, изр. 2 ЗЗД давността не се смятала прекъсната, т.е.
правото на ищеца да развали договора и да търси вземане по него било погасено
по давност към 12.10.2014г. В нарушение на съдопроизводствените правила СРС не
обсъдил възраженията на ответницата, както и интерпретирал в полза на ищеца
мотивите на съдебните актове в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като
неправилно приел да е било налице виновно поведение на продавача по
предварителния договор. Районният съд не взел предвид уговорката в чл. 11 от
предварителния договор, според която продавачът добросъвестно дал пълномощно и
декларации по чл. 264 ДОПК и чл. 25 ЗННД, които заверил нотариално, за да се
извърши сделката от купувача-ищец и без участието на продавача. Това, че в
производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД купувачът не представил доказателства за
идентичността на имота, въпреки многократно даваните му възможности, не можело
да ангажира отговорност на продавача. Освен това в чл. 8 от предварителния
договор, написан върху бланка било посочено, че се заплаща цялата сума на
продаваемия имот – 15 000 лв., а не „капаро“ по смисъла на чл. 93 ЗЗД. Поради
това не било налице основание да се търси капаро, тъй като такова не било
платено и определено по размер. Моли съда да отмени атакуваното решение и
вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира
разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя
списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на
чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение. Съображения излага в писмена защита от 10.02.2021г.
Въззиваемата страна К.М.И. не е депозирал отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание на 10.02.2021г. чрез процесуален представител
оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл.
80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
След частично прекратяване на производството, първоинстанционният съд е сезиран
с осъдителен иск с правно основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД за сумата
15 000 лв., представляваща ½ част от задатък в двоен размер.
Ищецът твърди, че на 28.09.2009г. сключил с Л.Г.Ф., наследодател на ответницата,
предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот –дворно място с площ
от 400 кв. м, заедно с построените в него първи и втори етаж от двуетажна
жилищна сграда, с площ от 140 кв. м, заедно с мазе, намиращи се в гр. София, бивш
парцел VI-А от кв. 203 (стар) и нов адрес – гр. София, ул. „*********. При
сключване на договора заплатил на наследодателя на ответницата цялата уговорена
продажна цена за имота в размер на 15 000 лв., която с договора продавачът изрично
удостоверил, че е получил. Едновременно с договора продавачът подписал и
декларации по чл. 264 ДОПК и чл. 25 ЗННД. В предварителния договор било
записано, че така платената сума от 15 000 лв. изпълнява функцията на
капаро (задатък по смисъла на чл. 93 ЗЗД). Уговорено било окончателният договор
да бъде сключен най-късно до 12.10.2009г. Страните уговорили също в случай на
неизпълнение продавачът да върне полученото капаро в двоен размер. Твърди още,
че по вина на продавача окончателен договор не бил сключен и ищецът предявил
иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. С влязло в сила на 11.05.2017г. решение по гр.д. № 5916/2012г.
по описа на СГС, ГО, 7 състав искът бил отхвърлен. Считано от тази дата била налице
окончателна невъзможност за изпълнение и пълно неизпълнение по вина на
продавача, поради което считал предварителния договор за развален. Поради това
претендира платеното капаро в двоен размер, като от ответницата, съразмерно с
наследствения й дял, претендира половината от 30 000 лв., или 15 000
лв. Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на исковата
молба в съда на 13.11.2018г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата
е оспорила предявения иск с възражения, поддържани и във въззивната жалба. При
условията на евентуалност е релевирала възражение за прихващане със сумата от
общо 3 685 лв., от които 1 500 лв. – ½ от присъдените съдебни
разноски по гр.д. № 5916/2012г. по описа на СГС, ГО, 7 състав, 1 500 лв. –
½ от присъдените съдебни разноски по гр.д. № 4430/2015г. по описа на
САС, I състав – 1 500 лв., 300 лв. – ½ от присъдените съдебни разноски по
гр.д. № 4882/2016г. на ВКС, III ГО, и 385 лв. – ½ от разноски по
изпълнително дело № 20179220400139 по описа на ЧСИ И.Д., рег. № 922 на КЧСИ. Искала
е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, но настоящият въззивен състав го намира за
неправилно и частично недопустимо по следните съображения:
От фактическа страна: По делото се установява, че на 28.09.2009г. между
ищеца, като купувач, и наследодателя на ответницата Л.Г.Ф., като продавач, е
бил сключен предварителен договор за покупко-продажба (с нотариална заверка на
подписа на продавача от 29.09.2009г. и нотариална заверка на подписа на
купувача от 21.03.2012г.) на недвижим имот – дворно място с площ от 400 кв. м,
заедно с построените в него първи етаж от двуетажна жилищна сграда, с площ от
140 кв. м, заедно с мазе, намиращи се в гр. София, бивш парцел VI-А от кв. 203 (стар)
и нов адрес – гр. София, ул. „*********. С чл. 2 е уговорена продажна цена от
15 000 лв., която е изплатена в брой. С чл. 8 продавачът заявил, че е
получил напълно в брой от купувача капаро в размер на цялата сума на
продаваемия имот от 15 000 лв. Според чл. 9, в случай на виновно неизпълнение
продавачът връща капарото в двоен размер, а купувачът го губи. Съгласно чл. 3,
крайният срок за сключване на окончателния договор е 12.10.2009г., а според чл.
11 след изтичане на този срок купувачът прехвърля сам на себе си недвижимия
имот с даденото му от продавача пълномощно (нотариално завереното пълномощно е
прието – л. 51 от делото на СРС).
Не се спори и се установява, че с влязло в сила на на 11.05.2017г. решение
по гр.д. № 5916/2012г. по описа на СГС, ГО, 7 състав предявеният иск с правно
основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД от К.М.И. срещу Л.Г.Ф. (починал в хода на делото и
на негово място конституирани наследниците му по закон А.Л.Ф. и Б.Л.Ф.) е бил
отхвърлен.
За доказване на евентуалното възражение за прихващане ответницата е
представила 2 бр. изпълнителни листи (л. 49 – 50) и удостоверение от
11.03.2019г. на ЧСИ И.Д., рег. № 922 на КЧСИ, по изпълнително дело № 20179220400139.
От правна страна: Съгласно чл. 93, ал. 1 ЗЗД, задатъкът служи за
доказателство, че е сключен договорът и обезпечава неговото изпълнение. Според
чл. 93, ал. 2 ЗЗД, ако страната, която е дала задатъка, не изпълни задължението
си, другата страна може да се откаже от договора и да задържи задатъка; Ако
задължението не е изпълнено от страната, която е получила задатъка, другата
страна при отказ от договора може да иска задатъка в двоен размер.
Задатъкът е акцесорно съглашение между страните по договор, предоставящо на
изправната страна право в определени, конкретно договорени хипотези, при
конкретно договорно неизпълнение на насрещната страна, да развали договора (да
се откаже от него), без да спазва реда по чл. 87 ЗЗД и като получи престация в размер на
договорения задатък, респ. в двойния му размер, без да е нужно да доказва
вреди от договорното неизпълнение. За да бъде уважен иск по чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, е необходимо да се установи
наличието на следните предпоставки: валидно сключен договор, чието изпълнение е
обезпечено с даване на задатък; неизпълнение от страната, която е получила
задатъка; отказ от (разваляне на) договора от другата страна - тази, която е
дала задатъка, като последната трябва да е изправна - да е изпълнила
задълженията си по договора или да е готова да престира (в този смисъл
практиката на ВКС - решение № 85 от 04.07.2018г. по гр.д. № 4262/2017г., ІІІ ГО,
решение № 120 от 31.07.2019г. по гр.д. № 992/2018г., ІІІ ГО и др.).
В случая, с оглед установеното от фактическа страна и въведените в процеса
доводи и възражения следва да се приеме, че тези предпоставки са налице.
Противно на поддържаното в жалбата, няма пречка дори пълното изпълнение на
задължението на едната страна да има значението на задатък, а получаването на
продажната цена, която страните са уговорили да служи и като капаро (задатък),
е удостоверено от продавача с подписване на предварителния договор. Що се
отнася до даденото от продавача нотариално заверено пълномощно, същото
действително упълномощава купувача да продаде сам на себе си имота – предмет на
предварителния договор, но със запазено право на ползване върху имота за
продавача, каквото в предварителния договор не е уговорено.
Въззивният съд намира за основателни обаче доводите на въззивницата за
погасяване по давност на правото да се развали договора, съответно да се
претендира дадения по него задатък в двоен размер.
Правото да се иска обявяване за окончателен на
предварителния договор за прехвърляне на вещни права, както и правото да се
развали такъв предварителен договор, се пораждат от неизпълнение на
задължението на продавача да прехвърли собствеността. От момента на
неизпълнението за купувача се пораждат и двете права - както да иска обявяване
на предварителния договор за окончателен чрез предявяване на конститутивния иск
по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, така и да развали извънсъдебно договора. Когато в
предварителния договор е уговорен срок за сключване на окончателния договор,
както е в случая, тези потестативни права възникват с изтичането на уговорения срок.
Правото да се сключи окончателен договор се погасява на основание чл. 110, ал. 1 ЗЗД с изтичане на петгодишен срок, а
правото на разваляне на договора се погасява, съгласно чл. 87, ал. 5 ЗЗД, също в петгодишен срок.
Когато е уговорен срок за сключване на окончателния договор, срокът на
погасителната давност започва да тече от настъпването/изтичането му – чл. 114,
ал. 1 ЗЗД. От този момент купувачът по предварителния договор може да упражни
по негов избор предоставените му от закона права – да предяви иск по чл. 19,
ал. 3 ЗЗД или да развали договора и да претендира връщане на даденото, респ.
когато е уговорен задатък – да иска задатъка в двоен размер. Предявяването на
иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не прекъсва давността по чл. 87, ал. 5 ЗЗД за правото
да се развали договора. За да прекъсне давността по чл. 87, ал. 5 ЗЗД,
купувачът следва да предяви (вкл. в условията на евентуалност) иск по чл. 55,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД, респ. по чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, ако е уговорен задатък.
В случая това не е направено, а в предварителния договор
е уговорен срок за сключване на окончателен договор до 12.10.2009г. От тази
дата до подаване на исковата молба в съда на 13.11.2018г., с която е направено
изявление за разваляне на договора поради неизпълнение на продавача, е изтекъл
предвиденият в чл. 87, ал. 5 ЗЗД петгодишен давностен срок, поради което
предявеният иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД е неоснователен и подлежи
на отхвърляне.
При този извод, не е настъпило вътрешнопроцесуалното
условие за разглеждане на заявеното от ответницата в условията на евентуалност
възражение за прихващане със сумата 3 685 лв. и същото следва да се остави
без разглеждане. Като го е разгледал въпреки това, районният съд е постановил
недопустимо в тази част съдебно решение, което в същата част подлежи на
обезсилване. В останалата част решението следва да бъде отменено, вкл. в частта
за разноските. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да
заплати на ответницата разноски за първата инстанция в размер на 600 лв.
По разноските за въззивната инстанция: С оглед изхода да спора и изричната
претенция, въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивницата
разноски за настоящата инстанция в размер на 230 лв. – заплатена държавна такса
по жалбата, и 800 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено изцяло в
брой съгласно удостовереното в представените договори за правна защита и
съдействие от 11.12.2019г. и 01.02.2021г., или общо 1 030 лв. Съдът констатира, че държавната такса по
жалбата не е внесена в цялост – внесени са 230 лв. вместо дължимите 300 лв.,
като предвид изхода на спора и процесуална икономия, въззиваемият следва да
бъде осъден да заплати тази сума по сметка на СГС.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 288233 от 28.11.2019г., постановено по гр.д. № 72429/2018г. на
Софийски районен съд, 140 състав в
частта, с която съдът се е произнесъл по заявеното в условията на
евентуалност възражение за прихващане за сумата 3 685 лв., представляваща
дължими разноски, както следва: по гр.д. № 5916/2012г. по описа на СГС, ГО, 7
състав – 1 500 лв., по гр.д. № 4430/2015г. по описа на САС, I състав – 1 500
лв., пред ВКС във връзка с подадена касационна жалба, по която не е допуснато
касационно обжалване на решението на САС – 300 лв., по изпълнително дело № 20179220400139
по описа на ЧСИ И.Д. – 385 лв., като недопустимо, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ заявеното в условията на евентуалност от А.Л.Ф., ЕГН **********, срещу К.М.И.,
ЕГН **********, възражение за прихващане за сумата от общо 3 685 лв., от които
1 500 лв. – ½ от присъдените съдебни разноски по гр.д. № 5916/2012г.
по описа на СГС, ГО, 7 състав, 1 500 лв. – ½ от присъдените съдебни
разноски по гр.д. № 4430/2015г. по описа на САС, I състав – 1 500 лв., 300 лв.
– ½ от присъдените съдебни разноски по гр.д. № 4882/2016г. на ВКС, III ГО,
и 385 лв. – ½ от разноски по изпълнително дело № 20179220400139 по описа
на ЧСИ И.Д., рег. № 922 на КЧСИ.
ОТМЕНЯ решение № 288233 от 28.11.2019г., постановено по гр.д. № 72429/2018г. на
Софийски районен съд, 140 състав в
частта, с която А.Л.Ф., ЕГН **********, е осъдена да заплати на К.М.И., ЕГН
**********, на основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД сумата 11 315 лв., ведно със
законната лихва, считано от 13.11.2018г. до погасяването, както и в частта за разноските, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К.М.И., ЕГН **********, срещу А.Л.Ф., ЕГН **********, иск с
правно основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД за сумата 15 000 лв.,
представляваща ½ част от задатък в двоен размер по предварителен договор
от 28.09.2009г., сключен между Л.Г.Ф., в качеството на продавач, и К.М.И., в
качеството на купувач, с предмет сключване на окончателен договор за
покупко-продажба на недвижим имот - дворно място с площ от 400 кв. м, заедно с
първи етаж от двуетажна жилищна сграда, с площ от 140 кв. м, заедно с мазе,
намиращи се в гр. София, бивш парцел VI-А от кв. 203 (стар) и нов адрес – гр.
София, ул. „********като неоснователен поради погасяване по давност на правото
да се развали договора.
ОСЪЖДА К.М.И., ЕГН **********,***, да
заплати на А.Л.Ф., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 600 лв. (шестстотин лева), представляваща разноски за
първоинстанционното производство, и сумата 1 030
лв. (хиляда и тридесет лева),
представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА К.М.И., ЕГН **********,***, да
заплати по сметка на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД на основание чл. 78 ГПК сумата 70 лв. (седемдесет лева),
представляваща разноски за държавна такса.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.