РЕШЕНИЕ
№ 97
гр. гр.Мадан, 25.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на двадесет и трети
април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Димитър Ив. Стратиев
при участието на секретаря Милка Ас. Митева
като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело №
20245430100026 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД от Х. А.
Ф., ЕГН **********, с адрес село Р., община М., област С., действащ чрез
пълномощника си адв. М. О. - АК С., съдебен адрес: град Р., ул. ******* № *,
против ******** ООД за осъждането на ответника да заплати на ищеца
сумата от 268,00 лева, представляваща недължимо платени суми по Договор
за потребителски кредит № ******* от 1*******., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното й
изплащане.
В исковата молба се твърди, че на 18.03.2023 г между страните бил
сключен Договор за потребителски кредит № ******** при следните
параметри: Размер на кредита: 600,00 лева; Размер на погасителна вноска:
1x10,38 лв. и 6x106,14 лв; Ден на плащане: понеделник; Вид вноска:
двуседмична; Годишен процент на разходите: 54,19%; Брой вноски: 7;
Фиксиран лихвен процент: 44,50 %; Дата на първо плащане: 03.04.2023 г.;
Обезпечение - поръчител или банкова гаранция - по избор на
кредитополучателя; Дата на последно плащане: 26.03.2023 г.; Такса за
усвояване – 0; Обща сума за плащане: 647,22 лв.
Въпреки, че в договора за заем било посочено, че общата сума за
плащане е в размер на 647,22 лева, сумата, която ищецът - кредитополучател
трябва да заплати на ответника - кредитор по този договор е в размер на
868,00 лева - на основание чл. 11, ал. 1 от договора била начислена неустойка
в размер на 220,78 лева за неизпълнение на задължението на
кредитополучателя по чл. 5 от договора за заем в тридневен срок от
сключването му да предостави обезпечение измежду тези, изброени в чл. 5 от
1
договора. Уговорената неустойка била нищожна на основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД. Клаузата била нищожна и на друго основание - чл. 146, ал. 1 от Закона за
защита на потребителите във вр. чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като в чл. 11, ал. 1
вр. чл. 5 от договора била неравноправна клауза, която задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. В чл. 11, ал. 1 от договора
формално била уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на
кредитополучателя, но фактически се дължала не неустойка, а договорна
лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Ищецът се
позовава на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК,
като твърди, че уговорката между страните за заплащане на неустойка не
преследва заложените й функции, поради което е нищожна поради
противоречието й добрите нрави. Клаузата на чл. 11, ал. 1 от процесния
договор била договорена във вреда на потребителя и цели единствено
обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза на вземане за
неустойка, като по този начин оскъпява цената на заема. Същата била
уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от
Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на годишния
процент на разходите, поради което на основание чл. 21 ЗПК е нищожна и
плащане по нея не се дължи. Ищецът се позовава на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от
ЗПК, като сочи, че процесният договор за кредит е нищожен на осн. чл. 22 от
ЗПК. Позовава се на последиците по чл. 23 от ЗПК - когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Сочи, че в изпълнение на договора Х. Ф. бил заплатил на ответното
дружество сумата от 868,00 лева. Поради недействителността на договора за
заем за него е възникнало задължение за връщане само на чистата сума, която
била 600,00 лева, поради което сумата от 268,00 лева била платена при
начална липса на основание. По изложените съображения моли за уважаване
на иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника, с който
въвежда възражение за недопустимост на производството, като сочи, че е
правото на иск е упражнено при условията на злоупотреба с право. Моли за
съединяване на гр.д. № **/**** г. и гр.д. № **/**** на РС М.. Оспорва
предявения иск като неоснователен. Сочи, че оспорената от ищеца неустойка
е уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не
изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на
кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или
поръчител, отговарящ на условията, посочени в чл. 5 от Договора. Съгласно
чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското
кредитиране е съобразена със закона практика, която не води задължително
до неравновесие в правата и задълженията на страните: представляваното
дружество е предоставило паричен заем срещу обезпечение, а
кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума и договорената
лихва. Процесният договор за потребителски кредит е сключен изцяло по
волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит,
получила е подробна информация за желания от нея кредитен продукт под
формата на Стандартен европейски формуляр (СЕФ) и е имал пълното право
2
да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни
формулировки. Предоставения на ищеца СЕФ е приложен към самата искова
молба. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който
поема по силата на чл. 5 и чл. 11 и след сключването на договора, дори след
изтичането на тридневния срок, да е осъзнал, че е неспособен да се справи с
това да представи поръчител или банкова гаранция, които да отговарят на
съответните условия на кредитора, кредитополучателят е разполагал с цели
14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора
по реда на чл. 7, ал.1 от Договора, както и т. 1, Част IV от Стандартния
европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от спорната
неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на
обезщетения или такси. Тази възможност гарантира в пълна степен правата на
потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при
недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за
кредитополучателя е било удължаването на тридневния срок чрез
предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед
например. Ответникът твърди, че вместо да упражни някое от договорно и
законоустановените си права да се откаже от договора, да поиска удължаване
на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид още
при сключване на първия договор, ищецът по своя воля е инициирал
сключването на още 1 договор за идентичен кредитен продукт, респективно
при идентични условия, с които категорично е бил наясно. Към исковата
молба са представени разписки за плащане, от които се вижда, че ищецът е
направил последното плащане по настоящия договор на 26.06.2023 г. Няколко
месеца след това сключва още един договор за идентичен кредитен продукт, а
още няколко месеца по-късно завежда две отделни производства, в които
иска връщане на суми по договорите. Сочи, че тези факти водят до явния
извод, че е налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на
кредитора, тъй като ищецът се е запознал неколкократно с условията на
конкретния кредитен продукт на ответното дружество през 2023 г., като по
всеки кредит е получавал преддоговорна информация (СЕФ и по двата
договора са представени към двете искови молби) и сам е избирал да се
обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите
последици на тези уговорки. В същия смисъл била и цитираната по-долу
съдебна практика, постановена при идентична фактическа обстановка на
сключване на няколко идентични договора между потребител и търговец.
Това опровергавало твърденията за недобросъвестност, нарушение на
принципа за справедливост и добрите нрави от страна на кредитодателя.
Сочи, че от фактическата обстановка на казуса, процесуалното поведение на
ищеца и изградените трайни отношения между страните, става ясно, че г-н Ф.
изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с
изтеглянето на кредитите е целял да се обогати неоснователно от
кредитодателя си, като впоследствие заведе неоснователни искове, като е
3
договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и
универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение. Нямало как в случая да се твърди
противоречие на договорната неустойка с добрите нрави и неравноправност
по смисъла на ЗЗП, поради изброените по-горе причини, свързани с
индивидуалното и договаряне и възможността кредитополучателят да може
да въздейства върху обстоятелствата, водещи до начисляването и,
респективно върху цялостното и отпадане. На следващо място ответникът
твърди, че неустойката е имала предварително определен начален и краен
момент, също така е била с фиксирани параметри за срока на договора. И
доколкото преценката за нищожност на неустойката на това основание се
прави за всеки конкретен случай, както задължава Тълкувателно решение №
1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011
г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., IV г. о., ГК, счита, че в разглеждания такъв
противоречие с добрите нрави не е налице, още повече, доколкото при
изследването на този въпрос се прави проверка за наличие и на допълнителни
критерии, които също отсъстват, като например този дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи като поръчителство, залог
или ипотека, както и дали неустойката е в прекомерно съотношение с
очакваните от неизпълнението вреди. Ответното дружество сочи, че при
сключване на процесния договор Х. А. Ф., не е предоставил обезпечение,
което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения
заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът е направил
предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в
хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката по
договора, като е дал възможност и допълнителен срок на клиента да
предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Сочи,
че в практиката на ВКС се приема, че кредиторът има право на неустойка,
само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е
била уговорена. В този смисъл, когато договорената неустойка е
компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79,
ал. 1 ЗЗД било да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за
вредите по общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника
компенсаторна неустойка /Решение № 26 ОТ 26.04.2017 Г ПО т.д. №
50246/2016 г., III Г О. на ВКС, Решение № 123 от 17.11.2010 г по гр.д. №
698/2009 г., II ГО. НА ВКС и др/. На следващо място ответникът твърди, че не
е налице неравноправност по ЗЗП, като всички доводи за нищожност на
процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба, са
неоснователни. Настоящият договор следвало да се тълкува стриктно и в
контекста на трайните отношения между конкретния потребител и търговец -
между страните са налице сключени в различни периоди четири договора за
кредит. Конкретното тълкуване на всеки договор за кредит в контекста на
трайните отношения между страните било необходимо, тъй като преценката
за неравноправност на клаузи сключени с потребител на първо място винаги
4
започвало от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното
условие. А след това дали клаузите, с които се обвързва потребителят, му
дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди конкретните
параметри на финансовите си задължения за целия период на обвързаността
си с търговеца. Именно на тази основа СЕС правил преценка за
равноправност на клаузите от потребителските договори, тяхното
противоречие с добрите нрави и добросъвестността. Ответното дружество
твърди, че въпреки твърденията си за нищожност на клаузата за неустойка от
процесния договор ищецът е сключил с ответното дружество още един
договор за идентичен кредитен продукт, като във всички е уговорена
неустойка. Предвид наличието на трайни отношения между страните и
сключването на множество договори при идентични условия не можело да се
твърди липса на индивидуално договаряне на клаузите по договорите, както и
липса на информираност с условията и последиците от процесните клаузи,
доколкото ищецът се е запознавал с тях многократно и всеки път е имал
възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното.
Размерът на неустойката бил посочен в Стандартния европейски формуляр,
получен от ищеца преди сключване на процесния договор. Така на
потребителят била дадена достатъчно информация, за да прецени
конкретните икономически последици, в случай че не предостави
обезпечение по договора, като същият е могъл още преди подписване на
договора да реши да не се обвързва с неговите условия или да преговаря за
различни условия, но не е сторил това. А в последствие отново се е обвързал
със същите условия. Поради това в случая било налице индивидуално
договаряне, което изключва неравноправността на оспорените клаузи и
липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се
поемат с тях. Така Решение № 3515 от 18.04.2022 г. на СРС по гр. д. №
2301/2022 г.; Решение № 265416 от 13.08.2021 г. на СГС по гр. д. №
13847/2018 г.; т. 57 от Решение на Съда (втори състав) от 20 септември 2017
година по дело C-186/16 (Ruxandra Paula Andriciuc и др. срещу Banca
Romвneasca SA. От тези обстоятелства ставало ясно, че ищецът е бил
информиран за условията за ползване на продукта на търговеца
предварително - да представи обезпечение, като има право на избор какво да
бъде то, като в случай че не го направи, да плати неустойка в точен и
индивидуално определен размер. Това изключвало възможността да е налице
нарушение на чл. 146 ЗЗП и чл. 143 ЗЗП. Моли при преценка за
неравноправност на договорните клаузи съдът да вземе предвид цитираната
съдебна практика, която е приложима в конкретния случай. Също така
твърди, че сключването на 2 договора за кредит оборва твърденията на ищеца
за недобросъвестност от страна на ответното дружество и противоречие с
добрите нрави на процесния договор, доколкото от фактическата обстановка
на трайните отношения между страните става ясно, че същите са договаряли
равнопоставено, като ищецът сам е инициирал сключването на всеки един от
договорите при пълно знание за условията им. Ответникът счита, че,
5
процесната клауза за неустойка напълно отговаря на изискванията на ЗЗП и
Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските
договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и
многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице
действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде
индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването
договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следвало да се
схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и
разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е
прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на
заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни
и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици.
Така Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива
93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, т. 40, т.
67 - т. 75. Ответникът сочи, че с процесната клауза за неустойка не се
нарушават разпоредбите на ЗПК. Действителността на Договора за
потребителски кредит, включително на клаузата за неустойка, е обусловена
от това, че са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Предвид наведените доводи за
недействителност на договора в цялост, ответникът твърди, че неустоечната
клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив
тя самата била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на
акцесорно задължение на заемателя. Дори същата да бъде обявена за
недействителна, това не би довело до нищожност на договора в цялост.
Несъщественият й характер по отношение на валидността на главното
правоотношение се извличала, както от правната характеристика на
института на неустойката, така и от тълкуването на процесния договор. Счита
също, че твърденията на ищеца, че уговорената между страните неустойка
представлява лихва и следва да бъде включена в ГПР е неоснователно и
противоречи на действителните уговорки между страните. Възнаградителната
лихва представлявала цената на предоставения финансов ресурс и се
изчислявала като процент от предоставената главница. Същата била
задължителен елемент от договора за кредит по дефиниция и страните я
уговаряли още преди сключването на договора за кредит, като задължението
за заплащане на лихва възниквало още при сключване на договора. От своя
страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между
страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, което да бъде
извършено в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на
главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Ответникът
сочи, че в настоящия случай, освен че неустойката е дължима от потребителя
за неспазване на конкретно задължение по договора, тя е била уговорена като
конкретна сума и ответникът е бил наясно с точния й размер още преди да
настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Така,
изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че е изначално
6
невъзможно уговорената неустойка да бъде част от възнаградителната лихва.
Предвид изложеното, понятията лихва, неустойка и ГПР не бивало да се
смесват, те нямали обща, дори близка правна характеристика и функция.
Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде
изплащана на части, а не еднократно, не водило до превръщането й в лихва.
Тази уговорка била изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределяла
задължението му във времето. По отношение на годишния процент на
разходите, ответното дружество твърди, че ГПР представлявал сбор от
разходите, които ще направи кредитополучателят за ползване на
предоставената услуги. Именно поради това законодателят бил установил
императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити
по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР. Той представлявал
крайната стойност на предоставената услуга, за която потребителят следвало
да бъде информиран предварително. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива
2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите
се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит“. Неустойката, от своя страна, обслужвала
неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения
договор. От клаузите на договора било напълно ясно, че неустойката не
представлява разход по кредита, който следва да бъде включван в ГПР.
Разходите, които се включвали в ГПР са такива, с които кредиторът е бил
наясно към датата на сключване на договора. Сочи, че в настоящия случай
неустойката е била индивидуално договорена между страните, като клаузата
била напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на
договора и само в случай, че заемополучателят не предложи обезпечение на
задължението си. Т. е. към датата на сключване на договора кредиторът не е
знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Въпреки
това търговецът бил внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в
договора за кредит - Приложение 1 Погасителен план, неразделна част от
него и подписан от страните, била посочена възможната вноска за неустойка
за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било
посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-та колона от него с
знак „*“ и съответната бележка след плана било изрично посочено, че тези
суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на задълженията за
предоставяне на обезпечение по договора за заем. Ясно и точно били
посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях
представлявала лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат
посочени сумите било именно да бъде информиран потребителя за
задължението си към търговеца при всяко възможно развитие на
правоотношението им. По отношение на иска по чл. 55 ЗЗД ответника сочи,
че представените от ищеца ордери и разписки на обща стойност 618 лева не
7
доказват осъдителния иск. Главницата по процесния договор е в размер на
600 лева, които г-н Ф. дължал на ответното дружество дори и договорът да
бъде обявен за недействителен. Видно от самия договор и от признанието в
исковата молба ответникът е предоставил на ищеца заемната сума. Отделно
от това, както клаузата за договорната лихва в размер на 47,22 лева, така и
клаузата за неустойка в размер на 220,78 лева са действителни, поради което
всяка получена от ответника сума била дадена на валидно правно основание.
Моли за отхвърляне на иска.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и
поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира следното от
фактическа и правна страна:
Между страните не е спорно, а и от събраните по делото доказателства
се установява, че между Х. А. Ф. и „********“ ООД е сключен Договор за
потребителски кредит № ********от *******., по силата на който ищеца
получил в заем сумата от 600 лева, при следните параметри: Размер на
кредита: 600,00 лева; Размер на погасителна вноска: 1x10,38 лв. и 6x106,14 лв;
Ден на плащане: понеделник; Вид вноска: двуседмична; Годишен процент на
разходите: 54,19%; Брой вноски: 7; Фиксиран лихвен процент: 44,50 %; Дата
на първо плащане: 03.04.2023 г.; Обезпечение - поръчител или банкова
гаранция - по избор на кредитополучателя; Дата на последно плащане:
26.03.2023 г.; Такса за усвояване – 0; Обща сума за плащане: 647,22 лв.
Съгласно чл. 5, ал. 2 от договора кредитополучателят се задължава в
срок от три дни, считано от сключването на договора, да предостави
обезпечение посочено в ал. 1- банкова гаранция или поръчителство. Съгласно
чл. 5, ал. 1, т. 1 от договора банковата гаранция следва да е безусловна,
издадена от лицензирана в БНБ търговска банка за период, включващ от
сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща
задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за
кредит вкл. договорената главница и лихва. Съгласно чл. 5, ал. 1, т. 2 от
договора обезпечението може да бъде: поръчителство на едно или две
физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: При един
поръчител - осигурителния доход следва да е в размер на не по-малко от 7
пъти размера на минималната работна заплата за страната; При двама
поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да
е в размер на не по-малко от 4 пъти минималната работна заплата за страната;
Да не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора; Да
не са кредитополучатели по договори за кредит сключени с кредитора, по
които е налице неизпълнение; Да нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и
по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; Да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен
документ; удостоверяващ размера на получавания от тях доход.
Според чл. 11, ал. 1 от договора при неизпълнение на задължението на
кредитополучателят за предоставяне на обезпечение, последният дължи
неустойка в размер на 220,78 лева, която се заплаща разсрочено съгласно
включения в договора погасителен план. Видно от погасителния план към
8
договора размерът на дължимата месечна вноска с неустойка възлиза на 124
лева.
Сключеният между страните договор по своята правна същност е
договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от
Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК - договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на
чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, поради което има качеството на кредитор по чл. 9, ал.
4 ЗПК. Ищецът е физическо лице, което при сключването на договора действа
извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което
има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК. Доколкото
сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, за неговата валидност и
последици важат правилата на действащия ЗПК, в глава трета на който са
уредени изискванията за формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото
сключване на договора. Тя е особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно - че, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада
изцяло, тъй като той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но
не дължи връщане на лихвата и другите разходи свързани с него. Съгласно
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно дефиницията в § 1, т.1 и
т. 2 от ЗПК обща сума, дължима от потребителя е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък
представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
9
В процесния договор е записана общата дължима сума от потребителя,
но същата не отговаря на посочения в договора ГПР. Годишният процент на
разходите, представлява така нареченото "оскъпяване" на кредита и включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална
формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Според процесния договор за кредит ГПР възлиза на 54,19
%, като в договора е посочено, че ГПР включва единствено договорената
между страните възнаградителна лихва. Още при сключването на договора
обаче е предвидено, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка
вноска по договора, като към първата вноска се добавя сумата от 113,62 лева,
а към останалите 17,86 лева, като общият размер на неустойката възлиза на
220,78 лева и е в размер от 37 % от предоставената сума от 600 лева.
Неустойката е начислена за неизпълнение на задължение за обезпечаване на
главното задължение, което задължение обаче има вторичен характер, а
неизпълнението му не води до някакви вреди за кредитора. Такива вреди биха
възникнали при неизпълнение задължението за връщане на предоставената в
заем сума, ведно с уговорената договорна лихва и невъзможност за
удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Предвидената
неустойка не може да се счита и уговорена за обезпечение за изпълнение на
същинските задължения по договора, доколкото задължението е именно за
предоставяне на обезпечение. Задължението е уговорено така, че длъжникът
да бъде възпрепятстван във висока степен при изпълнението му, което да
доведе до сигурно пораждане на уговорената санкция. От друга страна е
уговорено изначално размерът на неустойката да се кумулира към
погасителните вноски по договора. Всичко това налага извода, че уговорената
неустойка не притежава присъщите за неустойката обезпечителната и
обезщетителната функция, а води единствено до оскъпяване на кредита,
сигурно увеличаване на възнаградителната лихва и представлява скрита
печалба за заемодателя, доколкото не е посочена в общата сума за погасяване
на кредита и не е включена в годишния процент на разходите. При
включването на дължимата неустойка в ГПР, сума на получаване от 600 лева,
при 7 месечни вноски включващи главница лихва и неустойка, общата сума
за плащане би възлизала на 868,00 лева, а ГПР 220,28 %, служебно изчислен
от съда посредством онлайн калкулатор. Следователно посоченият в
договора ГПР не отговаря на действителния, поради което е налице липса на
задължително съдържание на договора, а именно липса на посочване на ГПР,
с което е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Ето защо
процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, поради неспазването на императивните изисквания на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Според чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая чистата
стойност на кредита възлиза на 600 лева. Заплащането на сумата в общ размер
от 868 лева от ищеца в полза на ответника по процесния договор се
установява от приложена справка за движението по кредита, която съдът
кредитира. Така сумата от 268 лева, представляваща разликата между чистата
стойност на кредита и погасената от ищеца сума по договора е заплатена без
основание и подлежи на връщане на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. С оглед
10
изложеното предявеният иск е доказан по основание и размер и следва да
бъде уважен изцяло.
На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъде присъдена
сумата от 50 лева - представляваща заплатена държавна такса в
производството.
В представения по делото договор за правна защита и съдействие е
посочено, че ищецът се представлява безплатно от адв. М. О. на осн. чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗА. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил
възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение,
което с оглед цената на иска следва да бъде изчислено съгласно чл. 7, ал. 2, т.
1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като същото възлиза в размер от 400 лева, която сума следва
да се присъди директно в полза на пълномощника, доколкото това не
представляват направени от страната разноски, а определени от съда такива
на неговия адвокат по реда на чл. 38, ал. 2 от ГПК.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ******* ООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. ****** № ****, ет. *, представлявано от Н. П. П.-
управител да заплати на Х. А. Ф., ЕГН **********, с адрес село Р., община
М., област С., сумата от 268,00 лева (двеста шестдесет и осем лева) -
главница, представляваща недължимо платени суми по Договор за
потребителски кредит № ******* от ********* г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на предявяване на иска - 22.01.2024 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ******* ООД, ЕИК: ********със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. ******* № ******, ет. *, представлявано от Н. П. П. -
управител да заплати на Х. А. Ф., ЕГН **********, с адрес село Р., община
М., област С., сумата от 50 лева (петдесет лева) - направени по делото
разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА ********ООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. ******* № *******, ет. *, представлявано от Н. П. П.
- управител да заплати на адв. М. М. О., АК С., служебен адрес гр. Р., бул.
„******* № *, Булстат1*******, сумата от 400 лева (четиристотин лева) -
адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд С. в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
11