Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 25.01.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Светлана Атанасова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4495 по описа за 2016 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 09.02.2016 год.,
постановено по гр.дело №42590/2013 год. по описа на СРС, ГО, 51 с-в, са
отхвърлени като неоснователни предявените от Г.Я.А. срещу ЗАД „А.Б.“ АД искове
с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 18 000 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание
на 1/3 ид.ч. от дворно място, цялото с площ от 402 кв.м., съставляващо парцел
ХІ-7 от кв.325 по плана на гр.София, местност „Еврейски гробища“, в частта
останала незастроена и представляваща паркинг с 4 паркоместа, с граници: локално
улично платно към бул.“Стефан Стамболов“, с естакада към подземен гараж,
съседен УПИ на бул.“Стефан Стамболов“ №6, сграда на ул.“********, за периода от
28.04.2005 год. до 28.04.2010 год. и за сумата от 500 лв., представляваща
мораторна лихва за същия период.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца Г.Я.А.. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд не
бил зачел силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр.дело
№669/2009 год. по описа на САС, 7 с-в, с което ответното дружество било осъдено
да заплати на ищеца обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за ползването на
процесните имоти. Вместо това бил взел предвид друго влязло в сила решение,
постановено по гр.дело №2695/2012 год. по описа на САС, 8 с-в, с което било
установено, че в полза на ответника е изтекла придобивна давност, но не и за
процесните имоти – това решение се отнасяло до правото на строеж и припадащите
се идеални части от сградата, но не и от земята. По делото били представени
нотариални покани до ответното дружество, с което същото било поканено да
заплаща обезщетение за пет години назад в размер на 35 553 евро. С тези
покани давността била прекъсната – чл. 84 ЗС вр. с чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Неправилно
СРС бил кредитирал показанията на свидетеля Д.Д., тъй като същият бил в трудово
правоотношение с ответника и показанията му противоречали на писмените
доказателства. Необосновано първоинстанционният съд бил приел, че не е
съществувал ограден, открит паркинг с границите, описани в исковата молба. От
заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза и от показанията
на разпитаните свидетели било видно, че цялото свободно пространство от двора,
което не било застроено, се ползвало за паркиране на МПС. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата ЗАД „А.Б.“ АД счита, че обжалваното решение следва да бъде
потвърдено. Бил собственик на 1/3 ид.ч. от процесното дворно място – видно от
представения нотариален акт от 1994 год. Отделно от това с влязло в сила
съдебно решение бил признат за собственик на основание придобивна давност на
самостоятелни обекти в сградата,. В този смисъл имал право да ползва дворното място.
Ищецът не бил доказал съществуването на открит паркинг. А с отправянето на
нотариална покана давността не можело да бъде прекъсната. Заявява, че поддържа
възражението си за погасителна давност по отношение на претендираното
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 28.04.2005 год.
до 28.07.2007 год. включително на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Предявени
са за разглеждане искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни
материални норми.
Решението е правилно като краен резултат. Във
връзка с доводите във въззивната жалба следва да се посочи
следното:
В случая изложените в исковата молба фактически
обстоятелства са за осъществено от ответното дружество ползване без основание
на процесния имот – незастроената част от процесното дворно място /за която е
посочено, че представлява ограден, открит паркинг с 4 паркоместа/, от което ищецът
притежава 1/3 ид.ч., като е формулирано искане за заплащане на обезщетение за
неоснователно обогатяване, равняващо се на пазарния наем. Следователно доколкото ищецът счита, че е бил лишен от
ползите, които би донесъл негов недвижим имот, СГС
приема, че са касае за претенция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, както е приел и
първоинстанционният съд. Следва изрично да бъде отбелязано, че ищецът не се
позовава на предходно правно основание /преюдициално договорно правоотношение
между него и ответника, каквото не е възникнало, не се е осъществило или е
отпаднало/, нито излага твърдения, че процесният имот е съсобствен с конкретно
посочен правен субект/субекти.
Безспорно е във въззивното производство, че ищецът и „А.Б.
Х.“ АД /преди „Б.Х.“ АД/ са собственици на по 1/3 ид.ч. от процесното дворно
място, цялото с площ от 402 кв.м., съставляващо парцел ХІ-7 от кв.325 по плана
на гр.София, местност „Еврейски гробища“ – видно от представените в първоинстанционното
производство нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу строителство
№109, т.ХХХVІ, дело №6871/1991 год. на І-ви нотариус при Софийска нотариална
служба при СРС, нотариален акт за собственост върху недвижими имоти №105, т.ХІ,
дело №2179/1997 год. на нотариус при СРС и решение от 01.07.1998 год.,
постановено по гр.дело №8157/1994 год. по описа на СРС, ГО, 33 с-в, влязло в
сила на 15.04.2003 год., както и нотариален акт №177, т.ХХХІV, дело №6755/1994
год. на нотариус при СРС, както и от представения от жалбоподателя във
въззивното производство протокол № 4 от 27.04.2016 год. за проведено общо
събрание на собствениците на собствениците.
Доказано е също така въз основа на представените по делото
писмени доказателства, че ответникът ЗАД „А.Б.“ АД /преди ЗПАД „България“/ е
собственик на индивидуални обекти в сградата, построена в горепосоченото дворно
място, ведно със съответните идеални части от общите части и от правото на
строеж.
От заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява,
че на място, на посочения в исковата молба адрес, не съществува ограден, открит
паркинг нито с границите, описани в исковата молба, нито с действителните
граници на поземления имот, установени на място. Описаният като открит паркинг
обект представлявал незастроената част от поземления имот, в който е изградена
сградата, находяща се на ул.“********. В двора била разположена рампа за
подземните гаражи на сградата, като свободната незастроена площ, извън рампата,
представлявала една тяхна, трапецовидна ивица с широчина от 2.74 м., която
можела да се ползва за спиране или престой най-много на два автомобила
едновременно, единият от които малкогабаритен. Средният пазарен наем за
посочената част от двора за периода от 28.04.2005 год. до 28.04.2010 год.
възлизал на 20 259 лв., а с оглед квотата на ищеца /1/3 ид.ч./ – 6 753 лв.
Фактическият
състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД включва обедняване на едно лице, обогатяване на
друго, наличие на връзка между обогатяването и обедняването и липса на валидно
основание за това имуществено разместване в отношенията между двата субекта.
По принцип всяко владение без основание води до
обогатяване за владелеца /държателя/ за сметка на собственика на
недвижим имот, поради което се дължи обезщетение по силата на чл.
59, ал. 1 ЗЗД. Фактическата власт може да се упражнява чрез различни действия, като е
възможно те да се извършват лично от владелеца /държателя/ или чрез трето
лице.
Обстоятелството дали конкретна реално определена част от
недвижим имот е фактически обособена като открит паркинг и дали представлява
самостоятелен обект на правото е без значение за предмета на спора по чл. 59,
ал. 1 ЗЗД. Релевантни са обстоятелствата дали патримониумът на ищеца е намалял,
тъй като през исковия период той не е ползвал реално незастроената част от
процесното дворно място и е бил лишен от възможните ползи от него, а съответно за
същия период патримониумът на ответното дружество се е увеличил, тъй като той е
реализирал спестявания от фактическото ползване на имота, без заплащане.
Несъмнено е, че процесният парцел няма статут на обща
част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС, тъй като от данните по делото е видно, че не
е налице пълно съвпадение между етажните собственици на построената в него сграда
и собствениците на терена. Обща част на етажните собственици във всички случаи
е тази част от дворното място, която е нужна за ползването на сградата по
предназначение и за осигуряване на достъп до нея /чл. 64 ЗС – площи, прилежащи
към сградата и служещи за нейното използване – такива са подходите към сградата
– път, пътеки, както и зелени площи; отделен е въпросът, че паркирането на
автомобили не представлява такава необходимост от ползване на земята по смисъла
на посочената норма – виж например Решение
№ 1196 от 26.V.1966 г. по гр. д. № 155/66 г., I г. о. и Решение № 538 от
09.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 519/2009 г., ІV г. о., ГК/, а
останалата част от дворното място представлява обикновена съсобственост между
собствениците на терена и като такава ползването върху нея може да се разпределя
по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, включително няма пречка да бъде разпределена за
индивидуално ползване като паркоместа, но от всички или от част /по арг. от чл.
38, ал. 2 ЗС/ от собствениците на земята /виж Решение № 199 от 10.08.2015
г. на ВКС по гр. д. № 5955/2014 г., IV г. о., ГК, както и чл. 43, ал. 3,
изр. 2 ЗУТ/.
Съсобствеността е правно състояние, при което
едновременното съществуване на няколко взаимно свързани права на собственост на
различни лица върху една и съща вещ, поражда специфични вътрешни отношения
между съсобствениците във връзка с ползването на общата вещ, които са
регламентирани с разпоредбата на чл. 31 ЗС.
Право да ползва общата вещ има всеки един от
съсобствениците. Когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт
върху цялата вещ по начин, че пречи на друг съсобственик да се ползва от
нейните полезни свойства, съобразно предназначението й за задоволяване на свои
нужди, то последният има право да получи обезщетение съобразно притежавания от
него дял в съсобствеността – чл. 31, ал. 2 ЗС. Хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС е
частен случай на общата забрана по чл. 59 ЗС за облагодетелстване на едно лице
за сметка на друго.
За личното
ползване на общата вещ по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС е без значение по какъв
начин ползващият собственик си служи с вещта – чрез непосредствени свои
действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез
трето лице, на което той безвъзмездно я е предоставил /заем за послужване/ – в този
смисъл са задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК.
В контекста на изложеното въззивният съд приема, че когато
ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /договор за заем
за послужване/ трето за съсобствеността лице, което само или заедно с него
ползва общата вещ, то настъпва неоснователно разместване на блага между
правните сфери на съпритежателите на общата вещ /а не между единия от тях и
третото лице/, като при наличието и на останалите предпоставки по чл. 31, ал. 2
ЗС лишеният от възможност пряко да си служи с вещта съсобственик има право на
парична компенсация.
В
разглеждания случай не се спори, че другият съсобственик на процесния парцел „А.Б.
Х.“ АД е дал съгласие ответното дружество да ползва процесния недвижим имот,
което налага извода за породено правоотношение на основание заем за послужване.
При това положение следва да се приеме, че релевираната претенция по чл. 59,
ал. 1 ЗЗД е неоснователна и подлежи на отхвърляне, а ищецът разполага със
защитата по чл. 31, ал. 2 ЗС срещу другия съсобственик, който е допуснал
ответника да ползва имота. А щом няма главно вземане не може да възникне
задължение за обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал.
1 ЗЗД.
При
това положение не е нужно да бъде разглеждано своевременно предявеното от
ответното дружество евентуално възражение за погасителна давност /чл. 120 ЗЗД и
чл. 131 ГПК/, което е поддържано и в отговора на въззивната жалба.
Ето
защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС
– потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
Ответникът по жалбата не претендира
разноски, поради което СГС не дължи произнасяне по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 09.02.2016 год., постановено по
гр.дело №42590/2013 год. по описа на СРС, ГО, 51 с-в.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/