№ 1072
гр. Варна, 23.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Диана К. Стоянова
Елина Пл. Карагьозова
при участието на секретаря Албена Ив. Янакиева
като разгледа докладваното от Марин Г. Маринов Въззивно гражданско дело
№ 20243100501146 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по
въззивна жалба на Кооперация „ТПКИ РОДИНА“, гр. Варна, против Решение
№ 1221/09.04.2024 г. по гр. д. № 15690/2023 г. по описа на ВРС, с което са
отхвърлени като неоснователни исковете на въззивника срещу „КОЛИНО“
ЕООД, с правно основание 232, ал. 2, предл. първо и предл. второ ЗЗД и чл.
236, ал. 2 ЗЗД за осъждане на въззиваемото дружество да му заплати следните
суми: 11895.17 лева, представляваща дължима наемна цена по сключения
между страните договор за наем, прекратен на 04.05.2022 г., за периода от
01.07.2020 г. до 04.05.2022 г.; 1437.21 лева, представляваща обезщетение за
ползване на имота след прекратяване на наемния договор за периода от
05.05.2022 г. до 31.05.2022 г., както и за сумата от 78.54 лева, представляваща
начислена и потребена в процесния имот вода за периода от 01.03.2020 г. до
01.04.2022 г., ведно със законната лихва върху посочените три суми, считано
от 02.09.2022 г. /датата на подаване на исковата молба/ до окончателното
изплащане на задължението.
В жалбата си въззивникът излага становище за неправилност и
необоснованост на обжалваното решение, като постановено при нарушение на
процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон.
Жалбоподателят сочи, че доколкото страните не спорят по обстоятелството за
сключен между тях договор за наем, то предявените искове следва да бъдат
1
уважени. Твърди, че параметрите на процесния договор били установени с
анекс към договора, като с представено по делото потвърждение за разчети,
подписано от двете страни, както и че е налице признание от страна на
наемателя досежно размера и основанието на неговите задължения. Излага
съображения, че договорът за наем е неформален такъв, а писмената форма
служи единствено за доказване, поради което счита, че е ирелевантна за спора
формата, в която е сключен. Въз основа на изложеното отправя искане до
въззивния съд за отмяна на обжалваното решение в цялост и постановяване на
ново, с което да бъдат уважени исковите претенции. Отправено е искане за
отмяна на първоинстанционното решение.
В открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован,
представлява се от адв. Б. А., която поддържа изложеното във въззивната
жалба, поради което моли за отмяна на първоинстанционното решение и
постановяване на ново, с което да бъдат уважени исковите претенции.
Претендира присъждане на направените по делото разноски съгласно
представен списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „КОЛИНО“ ЕООД, в депозирания в срока по чл.
263, ал. 1 ГПК отговор оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна.
Твърди, че размерът на наемната цена е в завишен, както и че е настъпила
погасителна давност за вземанията предвид обстоятелството, че срокът на
процесния договор е изтекъл на 27.12.2017 г. Сочи, че приложеният по делото
анекс към наемния договор се отнасял до друго наемно правоотношение,
поради което е неотносим по спора. Отправя искане до въззивния съд да
постанови решение, с което да потвърди изцяло първоинстанционното такова.
Претендира присъждане на направените по делото разноски.
В открито съдебно заседание въззиваемата страна – „КОЛИНО“ ЕООД,
редовно призована, представлява се от адв. Г. И., който излага становище за
неоснователност на наведените във въззивната жалба твърдения, поради което
отправя искане за потвърждаване на оспореното решение. Претендира
разноски по делото.
Жалбата е редовна и допустима, подадена е от лице, легитимирано с
правен интерес от обжалване на акта на ВРС, поради което съдът дължи
произнасяне по нея.
За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното:
Производството по делото е образувано по предявени от „ТПКИ
Родина” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Варна, ул. „Тролейна” № 36, срещу „КОЛИНО” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул. „Владислав Варненчик” №
194, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 232, ал.
2 и чл. 236, ал. 2 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните
суми: сумата 11895.17 лв., представляваща дължимата наемна цена по
сключения между страните договор за наем от 27.12.2016 г., прекратен на
04.05.2022 г., за периода 01.07.2020 г. – 04.05.2022г.; сумата 1437.21 лв.,
2
представляваща обезщетение за ползване на имота след прекратяване на
договора за наем за периода 05.05.2022 г. - 31.05.2022 г., както и сумата 78.54
лв., представляваща начислена и потребена в имота вода за периода 01.03.2020
г. - 01.04.2022 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано
от датата на подаване на исковата молба в съда - 02.09.2022 г. до
окончателното изплащане на задълженията.
В исковата си молба и уточняващите молби към нея ищецът „ТПКИ
Родина” ЕАД излага, че страните са били в наемно правоотношение по силата
на сключен между тях договор за наем от 27.12.2016 г., съгласно който
дружеството, в качеството си на наемодател, е предоставил на ответника
/наемател/ за временно и възмездно ползване складово помещение с
административен адрес: *****. Договорът бил сключен за срок от една година,
след изтичането на който наемателят е продължил да ползва имота без
противопоставяне от страна на наемодателя, поради което и на основание чл.
236, ал. 1 ЗЗД наемният договор се счита за продължен за неопределен срок.
Твърди, че уговорената месечна наемна цена е в размер на 1375 лв. без ДДС
или 1650 лв. с ДДС. Поддържа, че от началото на 2020 г. ответникът плаща
частично и със значително закъснение дължимата наемна цена. Посочва, че
поради забавяне на плащането на наемната цена повече от 10 дни и системно
неплащане в срок е прекратил едностранно договора, за което е уведомил
ответника с писмо, получено от ответника на 04.05.2022 г. Излага, че
помещението е ползвано от наемателя до края на м. май 2022 г. Твърди, че при
издаване на фактурите за наемна цена за периода от 2020 г. до прекратяване на
наемното правоотношение е начислявана и стойността на консумираната през
съответния месец вода в имота.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата
молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Оспорва предявените искове по основание
и размер. Посочва, че от приложения към исковата молба договор за наем е
видно, че е отдаден под наем склад за обща наемна цена в размер на 176.40 лв.
с ДДС, а издадените и приложени по делото фактури са на значително по-
висока наемна цена. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени. В
условията на евентуалност прави възражение за изтекла погасителна давност
на предявените вземания.
Съдът, след преценка на представените по първоинстанционното
дело доказателства, счита за установено следното от фактическа и правна
страни:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената проверка съдът не констатира допуснати процесуални
нарушения от страна на първоинстанционния съд. Постановеното решение е
валидно и допустимо.
Следва да се отбележи, че с Решение № 1366/20.11.2023 г., постановено
3
по в. гр. д. № 1927/2023 г. по описа на ВОС, е обезсилено Решение №
1989/05.06.2023 г. по гр. д. № 12051/2022 г. на ВРС в частта, с която
„КОЛИНО” ЕООД е осъден да заплати на „ТПКИ Родина“ сумата 11895.17
лв., представляваща дължимата наемна цена по сключения между страните
договор за наем, касаещ наето складово помещение с площ 396 кв. м., находящ
се в *****, при наемна цена в размер на 1650.00 лв. с вкл. ДДС, съгласно
подписания Анекс от 09.03.2020 г., за периода 04.05.2022 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда - 02.09.2022 г. до окончателното й изплащане, на основание чл.
232, ал. 2 ЗЗД, сумата 78.54 лв., представляваща начислена и потребена вода в
имота - наето складово помещение с площ 396 кв. м., находящ се в *****, за
периода 01.03.2020 г. – 01.04.2022 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
02.09.2022 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД и
сумата 1437.10 лв., след прекратяване на договора за наем за периода
05.05.2022 г. – 31.05.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 02.09.2022 г. до
окончателното й изплащане, на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ведно с разноски,
като недопустимо, с доводи за подмяна правопораждащия ищцовите
претенции факт с представянето по делото от ответника на договор за наем от
28.07.2009 г. Видно от съдържанието на въззивното решение, налице е
изявление на процесуалния представител на ищцата, че се касае за едно и
също помещение, като липсвали твърдения за допусната грешка в датата на
договора, нито били наведени твърдения за изменение основанието на иска.
Следователно, доколкото са изяснени обективните и субективните
предели на правния спор и при съобразяване указанията на горестоящия съд,
било постановено обжалваното в настоящото производство решение, с което
са отхвърлени като неоснователни предявените от Кооперация „ТПКИ
Родина“ за сумата в размер на 11895.17 лева, представляваща дължима наемна
вноска по договор за наем от 27.12.2016 г., прекратен на 04.05.2022 г., за
периода от 01.07.2020 г. до 04.05.2022 г.; за сумата от 1437.21 лева,
представляваща обезщетение за ползване на имота след прекратяване на
договора за наем от 27.12.2016 г. за периода от 05.05.2022 г. до 31.05.2022 г.;
както и сумата от 78.54 лева, представляваща начислена и потребена вода в
процесния имот за периода от 01.03.2020 г. до 01.04.2022 г., ведно със
законната лихва върху трите главници, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда - 02.09.2022 г. до окончателното изплащане на
задължението.
По настоящото делото, безспорно установено е, че между страните по
делото е сключен договор за наем от 27.12.2016 г. за обект – складово
помещение за срок от 1 година (до 27.12.2017 г.), като поради продължаващото
ползване без противопоставяне наемодателя същият бил продължен за
неопределено време и с договорена наемна цена от 1375.00 лева без ДДС, или
1650.00 лева с ДДС. От изготвената пред първоинстанционния съд съдебно-
4
счетоводна експертиза, приета като компетентно изготвена в обжалваното
решение, е установено, че по договор за наем от 27.12.2016 г. ответникът
„КОЛИНО“ ЕООД няма непогасени задължения по издадените фактури, както
и че няма неплатени наемни вноски за периода от 01.07.2020 г. до 04.05.2022
г., с което първоинстанционният състав е обосновал извод за неоснователност
на предявените искове. В допълнение, решаващият състав на ВРС е приел за
недоказано прекратяването на договора за наем от 27.12.2016 г. поради липса
на ангажирани доказателства в подкрепа на това твърдение. Позовавайки се
отново на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, съдът е приел, че
изчисленото обезщетение за ползването на имота не е по процесния договор
за наем, а по договора за наем от 01.08.2012 г., изменен с анекс от 09.03.2020
г., т.е. за периода от 05.05.2022 г. до 31.05.2022 г. е начислено обезщетение за
ползването на друг имот, което обуславя неоснователност на иска за
присъждане на сумата в размер на 1 437.10 лева по иска с правна
квалификация по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД.
Настоящият състав намира, че, след като е изяснен предметът на спора и
след като безспорно бе установено от доказателствата по делото, че по
процесния договор за наем от 27.12.2016 г. няма налични задължения,
платими от „КОЛИНО“ ЕООД, то първоинстанционният състав в синхрон с
представените доказателства и твърденията на ответника е постановил
правилно и законосъобразно решение. За пълнота на настоящото изложение,
съдът отбелязва, че при сключване на договор за наем основното задължение
на наемодателя е да предаде наетата вещ, да я поддържа в течение на наемния
период и да обезпечи спокойно ползване на наемателя. Той от своя страна има
задължение да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на
вещта /чл. 232, ал. 2 от ЗЗД/, да пази наетата вещ и да я върне след
прекратяване на наемния договор. При прекратяване на наемното
правоотношение доказателствената тежест за изпълнение на задължението по
чл. 233 ЗЗД е на наемателя и ако същият продължи ползването на имота, то
той дължи обезщетение и следва да изпълнява задължението си, произтичащо
от наемния договор - чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Съответно, при съществуваща
облигационна връзка между страните, наемателят дължи заплащането на
уговорената наемна цена. Вмененото на наемателя задължение по чл. 233, ал.
1 ЗЗД за връщане на вещта на наемодателя след прекратяване на наемния
договор произтича от задължението на наемодателя по чл. 230 ЗЗД да предаде
наетата вещ на наемателя при сключването на договора. Фактическото
държане на наетата вещ, целите, начина и други обстоятелства относно
ползването, биха имали значение относно правото на наемателя да прекрати
или развали договора, но са ирелевантни за отговорността му за заплащане на
наемната цена, ако облигационното отношение не е прекратено.
След като не бе доказано че по договора за наем от 27.12.2016г.
съществуват неизплатени задължения предявените искове са неоснователни.
Предвид пълното съвпадане на изводите на настоящия състав с тези на
ВРС, съдът намира, че първоинстанционното решение следва да бъде
5
потвърдено изцяло.
С оглед изхода на спора и на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на
въззиваемата страна се следват направените в настоящото производство
разноски, а именно в размер на 500.00 лева, представляващи адвокатско
възнаграждение, съобразно направеното искане.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1221/09.04.2024 г. по гр. д. №
15690/2023 г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА Кооперация „ТПКИ РОДИНА“, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: *****, ДА ЗАПЛАТИ на „КОЛИНО“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул.
„Владислав Варненчик“ № 194, сумата от 500.00 /петстотин/ лева,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 3
ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6