Р Е Ш Е Н И Е № 380
гр.Плевен, 15.06.2020год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в
публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди и двадесетата година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря ………. Анелия Докузова ......……… и в
присъствието на прокурора ………………………...……….. като разгледа докладваното от
……………. член-съдията Здравков …………. в.гр. дело № 275 по описа за 2020год. и на
основание данните по делото и Закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 2287/15.11.2019г. по гр.д. № 2264/2019г. на ПлРС съдът е ОТХВЪРЛИЛ предявеният от „А.Т. “ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: гр.С. , бул.“В. “ № ***, сграда А, Бизнес център „Б. “, с
правно основание чл. 415 вр. с чл. 124 ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 143 от ЗЗД
във вр. чл.79 и чл.86 от ЗЗД, против М.И.А., ЕГН ********** *** - къща, да бъде
прието за установено, че в полза на „А.Т. “ ЕООД, като изпълнил поръчител по Договор
за потребителски кредит № 922820/14.08.2017г. между „К. “АД и М.И.А., съществува
вземане, дължимо от М.И.А., за което е издадена Заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК № 456/6.2.2019г. по ч.гр.д. № 751/2019г. на ПлРС, за следните суми: 300лв.
– главница, ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението в
съда до окончателното ѝ плащане; 16,38лв. – административни разноски; 19,05лв.
– договорна лихва за периода от 14.08.2017г. до 20.11.2017г.; 51,84лв. –
наказателна лихва за периода от 21.09.2017г. до 21.011.2019 г.; 23,63лв. –
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, като НЕОСНОВАТЕЛЕН
и НЕДОКАЗАН.
Недоволни от така постановеното решение са останали
„А.Т. “ЕООД гр.С. , ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.С. , бул.“В.
“ № ***, сграда А, Бизнес център „Б. “ чрез Управителя И.М.Ш. – ищец по
делото пред ПлРС, обжалват го изцяло с искане да се отмени и вместо него да се
постанови друго, с което да се признае за установено, че ответникът дължи на ЕООД
горните суми, ведно със законната лихва от датата на заявлението за Заповедното
производство до окончателното им изплащане, както и за разноските за двете
инстанции.
Оплакват се, че ПлРС неправилно е приел, че няма Договор за кредит от
разстояние между К. АД гр.С. , ЕИК ***и М.И.А.,
защото не е подписан от ответника. Процесният Договор считат, че е във формата
на електронен документ, който съгласно Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние /ЗПФУР/ и ЗЕДЕУУ, е такъв Договор при който от отправяне
на предложението до сключване на Договора страните използват едно или повече
средства за комуникация от разстояние – легална дефиниция се съдържа в чл.6 от
ЗПФУР.
Твърдят, че съобразно съдебната практика електронното съобщение не е
тъждествено на липсата на волеизявление – чл.3 ал.2 ЗЕДЕУУ приема, че писмената
форма се смята спазена ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно
изявление. Навеждат доводи, че съгласието на ответника за сключване на Договора
е получено по чл.18 ал.1, т.3 ЗПФУР и той се смята за сключен от момента на
изразяване на съгласието на ответника чрез потвърждението, дадено в съответния
линк. Наред с това ПлРС не е отчел представената от тях разписка от И. АД, в
която освен получаването на сумата срещу подписа на ответника, е отразен и Договора
за кредит. Излагат съображения, че съдът не е обсъдил Договорът за
поръчителство, както между тях и К. АД,
така и между тях и ответника, а те са представили удостоверение, че са погасили
задължението на М.И.А. към К. АД, с
което по силата на чл.146 ЗЗД встъпват в правата на кредитора спрямо длъжника –
ответник.
Препис от жалбата е
изпратен на ответника М.И.А. ***, ЕГН ********** – л.14 – л.15 от делото, който
не изразява становище. Същият се явява за съдебното заседание пред ПлОС и
поддържа Отговора, даден на ИМ. Твърди, че решението на ПлРС е правилно.
Въззивният съд като обсъди оплакванията на жалбоподателя, прецени
становищата на страните и събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ГПК, и съобрази изискванията на Закона, намира за установено следното:
Жалбата е подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, допустима е и
е частично ОСНОВАТЕЛНА.
Не се спори между страните и се установява от Справка от 16.03.2020г.
– л.16 от делото на ПлОС, че в ТР като ЕООД е вписано Дружеството – ищец пред
ПлРС.
Безспорно е също така и се установява от приложеното ч.
гр.дело на ПлРС, че със Заповед № 456 за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.410 ГПК от 06.02.2019г. по ч.гр.д. № 751/ 2019г. по
описа на ПлРС е разпоредено длъжникът М.И.А. да заплати на кредитора „А.Т. “ЕООД гр.С. сумата от 410,90лв., от които 300лв. – заемна сума, 19,05лв.
– договорна лихва, 16,38лв. – административни разноски и 23,63лв. – възнаграждение
по Договор за поръчителство, ведно със законната лихва върху главницата считано
от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда – 05.02.2019г. до
окончателното изплащане на сумата, както и разноски по делото от 25лв. за
държавна такса и 50лв. за адв. възнаграждение.
Възражение е депозирано в срока по чл.414 ал.2 ГПК пред ПлРС
и той е указал на кредитора, а последният е изпълнил указанията на ПлРС и е
предявил искът с правно основание чл.422 ал.1 ГПК в преклузивния срок – до 14.04.05.2019г.
– видно от приложеното ч.гр.дело, поради което обжалваното решение е допустимо.
Безспорно по делото е и се установява от Договор от 14.08.2017г. за предоставяне на потребителски
кредит от разстояние – л.7 – л.26 от делото, който не е подписан от ответника,
но съдържа неговите лични данни – три имена, ЕГН и л.к., че АД е предоставило
на ответника паричен заем в размер на 300лв. за срок от 3 месеца с падеж 20.11.2017г.
и общ размер на всички плащания от 319,05лв., т.е. при договорна лихва от
19,05лв.
Безспорно е също така и се установява от представените
Договори за поръчителство от 14.08.2017г., че К. АД и ищцовото ЕООД са сключили Договор за
поръчителство, по силата на който ЕООД отговарят пред АД за изпълнението на
всички задължения по Договора за потребителски кредит от ответника – длъжник,
като в Договора между ЕООД и М.И.А. е уговорено възнаграждение за това в размер
на 31,21лв. за периода на действие на Договора.
Не се спори и се установява от У-ние за погасени задължения
от 05.04.2019г. – л.37 от делото, че на 25.01.2019г. ЕООД са погасили всички
задължения на М.И.А. към АД.
Страните не спорят и това се установява от Разписка от
14.08.2017г. – л.71 от делото на ПлРС, че сумата от 300лв. е полечуна в брой от
ответника на същата дата от К. АД с
основание Пакет К. плюс.
Предвид твърденията по ИМ, Отговора на ИМ и
оплакванията по въззивната жалба, спорни по делото са въпросите да се признае
ли за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца исковите суми по Договор
за предоставяне на паричен заем от разстояние от 14.08.2017г.?
За да отговори на спорните по делото въпроси съдът съобрази
приложеното ч.гр. дело и писмените доказателства, представени пред ПлРС и
настоящата инстанция.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По
останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата.
При тези данни на изследване, установяване и отговор подлежат единствено
конкретните оплаквания по въззивната жалба, защото обжалваното решението е
валидно и допустимо.
За да постанови обжалваното решение ПлРС е приел, че съгласно разпоредбата
на чл. 143 от ЗЗД, поръчителят, който е изпълнил задължението може да иска от
длъжника главницата, лихвите и разноските, които е направил, след като го е
уведомил за предявения срещу него иск. В настоящия случай намерил, че
доказателствената тежест на ищеца „А.Т. “ ЕООД е била да докаже следните
обстоятелства - че между ответника и “К. “АД е възникнало правоотношение въз
основа на Договор за кредит от 14.08.2017г., наличието на договор за
поръчителство между него и “К. “ АД, като и на Договор между него и ответника
във връзка с поръчителството; че кредитът е усвоен от ответника; че кредиторът
е предприел действия по събиране на задължението спрямо поръчителя и че сумите
са заплатени от него, че е уведомил ответника за предявения от кредитора срещу
него иск за заплащане на вземането по кредита и датата на уведомяване. Счел, че
с оглед събраните по делото доказателства, ищецът „А.Т. “ ЕООД, в качеството си
на поръчител, не доказва възникналото първоначално задължение, доколкото
представения Договор, въпреки, че се твърди, че е сключен между „К. “ АД и
ответника, съдържа подпис само на представителя на кредитора, липсва име,
подпис, число, електронен подпис или каквото и да било потвърждение от
електронна поща на кредитополучателя, които да сочат негово съгласие за
подписване на договорни задължения при условията на окончателния договор.
Действително, представено е заявление от името на кредитополучателя с искане за
получаване на кредит от 300лв. и лични данни, но в него не се съдържат данни за
другите съществени условия по окончателния Договор. Полагането на физически
подпис от страна на представител на кредитора под този окончателен договор,
изключва възможността съдът да приеме твърденията на ищеца, че договорът е
сключен при условията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Не се е доказало по делото и предпоставката
на чл.143 от ЗЗД, а именно - ищецът в качеството му на поръчител, да е изпълнил
задължението на длъжника по Договора за кредит. От представеното удостоверение
за погасени задължения, издадено на 05.04.2019г. от „К. “АД, не става ясно
какви са били задълженията на кредитополучателя към момента, към който
кредиторът е отправил искане до поръчителя за изплащането им, както и няма
данни за това какъв е размерът на задълженията, изплатен от поръчителя „А.Т. “
ЕООД на кредитора „К. “АД. Ищецът изрично е заявил пред съда, че това е
търговска тайна и отказал да представи доказателства в тази връзка, и въпреки
указанията на съда в доклада му, че следва да уточни дали това плащане е
осчетоводено, не е заявил това. Съдът счел също така за недоказано, че ищецът –
поръчител е изпълнил задължението си да уведоми длъжника – потребител за
отправено от кредитора искане за плащане, както и за извършеното плащане,
доколкото копието на електронното писмо с част от тази информация, практически
е без дата – изписаното „23de ene.de 2019“ не може да бъде прието за такава/още
повече за твърдяната впоследствие дата 23.01.2019г./, а съдържанието на писмото
не може да даде достоверна дата на изпращане на уведомлението.
Тези изводи не се приемат от настоящия състав на решаващия съд.
Легално определение на Договора се съдържа в чл.6 от ЗПФУР, съгласно който Договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е
всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при
която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация
от разстояние - едно или повече.
Също такава дефиниция за електронен
документ се съдържа в чл.3 от ЗЕДЕП, сега ЗЕДЕУУ, съгласно който електронен
документ е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг
носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано. Писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ.
Съгласно чл.18 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги от
разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е:
1. изпълнил задълженията си за предоставяне
на информация на потребителя;
2. спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 ;
3. получил съгласието на потребителя за
сключване на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода,
през който потребителят има право да се откаже от сключения договор.
За доказване предоставянето на преддоговорна
информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от Търговския закон, а за
електронните изявления - Законът за електронния
документ и електронния подпис.
Преддоговорната информация, както и
изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от
разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на
другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата,
съдържащи се в тях.
Всяка клауза в Договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, която предвижда, че тежестта на доказване
изпълнението на задълженията на доставчика, предвидени по този закон, е за
сметка на потребителя, е нищожна.
За Договора за предоставяне на финансови
услуги от разстояние се прилагат и чл. 143 -
148 от Закона за защита на потребителите.
Въззивният съд счита изводите на ПлРС, че АД
не са доказали при пълно и главно доказване сключването на Договор за паричен
заем от разстояние, за незаконосъобразни. Те не държат сметка за тезите на
страните по делото, които тези не съдържат становища по отношение на
обсъждането от РС за приложението на чл.18
от ЗПФУР. В Отговора ответникът не оспорва начина, посочен от ищеца, по
който е получил от него в заем сумата от 300лв. Оспорва представените писмени
доказателства, че не са му предадени от АД и не са подписани от него. Не е
необходимо чрез електронен подпис ответникът да потвърди, че е подал заявка и е
получил попълнен СЕФ – Стандартен европейски формуляр за потребителските
кредити. Не оспорва разписката от И. АД, че е получил сумата и съобщението от А.Т.
ЕООД гр.С. , че кредиторът търси плащания по Договора, което
в петдневен срок от съобщението до М.И.А. ще се случи от страна на ЕООД.
По делото е представена кореспонденция между
АД и длъжника, с която ответникът няма как да не е запознат – съдържа всички
негови лични данни и потвърждения на въпросите от страна на заемодателя.
По-важното е, че той не оспорва същата - единственото твърдение на ответника е
за липса на негов подпис върху Договора, от което е заключил, че помежду им
няма облигационна обвързаност. Тази теза обаче е незаконосъобразна, тъй като
сумата е преведена на основание сключен Договор по реда на ЗПФУР, където е
предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние, като
отношенията в тази връзка се уреждат електронно. Сключването става не чрез
подписване на договора, а както вече се посочи посредством избиране от
заемателя на изпратена му препратка на съответната интернет страница на
заемодателя, като чрез активиране на съответния линк се счита, че заемателят е
потвърдил съгласието си по договора. В подкрепа на извода за облигационна
обвързаност е и факта на превеждане на сумата по банковата му сметка и
усвояването й.
Длъжникът не твърди, че е платил каквато и да
било сума по Договора, а ЕООД са го уведомили, че кредитора търси задълженията
от тях като поръчител.
Ето защо жалбата на ответника е основателна,
като заемната сума от 300лв. следва да се приеме, че се дължи от ответника на ЕООД
и решението на ПлРС да се отмени в тази Част.
В проверката по отношение противоречие със
Закона и добрите нрави и наличие на неравноправни клаузи, за която съдът е
служебно задължен съгласно чл.7
ал.3 от ГПК ПлОС приема, че претенциите за възнаграждение по Договор за
поръчителство в размер на 23,63лв. и административни разходи за събиране на
задължението, не отговарят на въведените законови критерии.
Приложимите норми
са тези на Закона за
защита на потребителите, с оглед характеристиката на длъжника на
"потребител", нормите на Закон за потребителския кредит - при
установените елементи на заемното правоотношение, и съответно на ЗЗД, като общи и субсидиарно
приложими норми.
Защитата на
потребителя е изградена на принципа за създаване на равноправни условия за
получаване на потребителски кредит и насърчаване на негово отговорно поведение
от страна на кредиторите при предоставяне на такива (чл.2 от ЗПК).
При съобразяване
на горните критерии ПлОС намира, че клаузата за възнаграждение по Договор за
поръчител е нищожна.
Ясно е, че
допълнителната услуга е предоставена във връзка и единствено и само заради
сключения Договор, предвидена е по повод усвояването и управлението на кредита
и не попада в категорията на такси и комисионни, съгл. чл.10а
ал.1 от ЗПК. Наложена е от кредитора и на същата длъжникът не е имал
възможност да влияе.
По отношение на
таксата за административни разноски в размер на 16,38лв. разходите са посочени
общо и не е ясно за какво са и дали реално такива са правени. За да се търси
възстановяване на разход следва да е обосновано реалното му извършване. Те са
неизвестни на длъжника до подаване на заявлението за издаване на Заповедта зда
изпълнение. При тази неопределеност на задължението за възстановяване на
разходи се налага извода, че не е ясно и претендирането му в този вид отново противоречи
на посочените по-горе принципи на добросъвестност и равнопоставеност на
страните в договорното правоотношение. Налице е противоречие и с правилото на чл.10а,
ал.4 от ЗПК, съгласно което видът, размерът и действието, за което ще се
събират таксите следва да бъдат точно и ясно определени в Договора.
Дължими обаче
остават договорната лихва в размер на 19,05лв. и лихвата за забава в размер на
51,84лв., за които решението следва да се отмени и исковете да се уважат.
По съображенията
от въззивната проверка решението следва да се потвърди за отхвърлянето на
исковете за сумите от 16,38лв. административни разноски и 23,62лв.
възнаграждение по Договор за поръчителство.
Разпоредбата на т.12 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС задължава съдът да се произнесе и за дължимостта на разноските, направени в
заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство.
В заповедното производство разноски претендира ЕООД
– ищец и ще му се дължат такива съразмерно на уважената Част от исковете – за
главница от 300лв., 19,05лв. договорна лихва и 51,84лв. лихва за забава за периода
от 21.09.2017г. до 21.01.2019г., или общо за 370,89лв. – арг. от чл.78 ал.1 ГПК
- в размер на 67,69лв., които ответникът следва да бъде осъден да плати на ЕООД.
В исковото производство разноски претендират и
двете страни по делото за двете инстанции, но ответникът не установява да е
направил разноски. Ищецът ще има право на разноски съразмерно на уважената Част
от иска и от жалбата – внесъл е д.т. за двете инстанции в размер на 187,50лв. и
претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на по 300лв. за всяка
инстанция. То обаче се определя от съда по правилата на чл.78 ал.8 ГПК и след
приложението на чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ следва
да се определи на 100лв. за всяка инстанция. Съразмерно на уважената Част от
исковете М.И.А. следва да бъде осъден да плати на ЕООД разноски в размер на
349,77лв. за двете инстанции за д.т. и юрисконсултско възнаграждение.
Поради това и на основание чл.271 ал.1 ГПК
Окръжният съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 2287/15.11.2019г. по гр.д. № 2264/2019г. по описа на РС
гр.Плевен в Частта, с която са отхвърлени като неоснователни исковете за признаване
на установено на осн. чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.143 ЗЗД и вр. чл.79 ал.1 и чл.6 ЗПФУР, че ответника М.И.А., ЕГН ********** *** –
къща, дължи на „А.Т. “ЕООД гр.С. , ЕИК *** като изпълнил поръчител по Договор
за потребителски кредит № 922820/14.08.2017г. между „К. “АД и М.И.А., по издадена
Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 456/6.2.2019г. по ч.гр.д. № 751/2019г.
на ПлРС, сумите от 300лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от
подаване на заявлението в съда на 05.02.2019г. до окончателното ѝ
плащане; 19,05лв. – договорна лихва за периода от 14.08.2017г. до 20.11.2017г.
и 51,84лв. – наказателна лихва за периода от 21.09.2017г. до 21.011.2019г., като незаконосъобразно и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.143 ЗЗД и вр.
чл.79 ал.1 и чл.6 ЗПФУР, че ответника
М.И.А., ЕГН ********** *** – къща, дължи на „А.Т. “ЕООД гр.С. , ЕИК *** като
изпълнил поръчител по Договор за потребителски кредит № 922820/14.08.2017г.
между „К. “АД и М.И.А., по издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК №
456/6.2.2019г. по ч.гр.д. № 751/2019г. на ПлРС, сумите от 300лв. – главница,
ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението в съда на
05.02.2019г. до окончателното ѝ плащане; 19,05лв. – договорна лихва за
периода от 14.08.2017г. до 20.11.2017г. и 51,84лв. – наказателна лихва за
периода от 21.09.2017г. до 21.011.2019г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение 2287/15.11.2019г.
по гр.д. № 2264/2019г. по описа на РС гр.Плевен – пети граждански състав в
останалите обжалвани Части, като правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА М.И.А., ЕГН ********** *** – къща, да заплати на „А.Т. “ЕООД гр.С. , ЕИК ***
на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски
по делото за Заповедното производство в размер на сумата от 67,69лв. – съразмерно на уважената Част
от исковете, а за исковото производство за двете инстанции – в размер на сумата
от 349,77лв., съразмерно на уважената
Част от исковете и въззивната жалба.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване
съгласно чл.280 ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.