Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№………….гр. София,……………… г.
Софийски градски съд, Гражданска
колегия, ІІ”в” състав в публичното заседание на двадесет и трети март две хиляди двадесет и първа
година в състав:
Председател: Елена И.
Членове: Златка Чолева
Йоана Генжова
при
участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като
разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр. дело № 7357
по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
Обжалва се решение № 570824 от 31.12.2018 г.,
постановено по гр. дело № 83382/ 2017г. на СРС, ГК, 70 състав, в частта, с която е признато за
установено, на основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с
чл.430 , ал.1 и ал.2 от ТЗ, че М.В.И. дължи на „У.Б.“ АД – сумата от 8 084
,63 евро, представляваща главница по договор за банков потребителски кредит на
физическо лице № 226/0050/15708174 от 27.07.2012г., ведно със законната лихва
от 31.07.2017г.- до окончателното изплащане; сумата от 100,95 евро- възнаградителна лихва по чл.11.2.1, вр.
с чл.4.1а от договора за периода 15.03.2017г.- 20.04.2017г. /вкл./, както и на
основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.92,ал.1 от ЗЗД- сумата от 89,32евро –санкционираща лихва за забава по чл.11.2.2, вр. с чл.4.2 от договора, дължима за периода 15.10.2016г.-
30.07.2017г. /вкл./, за които горепосочени суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.417 от ГПК от 03.08.2017г. по ч.гр.д.№ 52641/ 2017г. по описа
на СРС, 70 състав. Решението се обжалва и в частта, с която М.В.И. е осъдена да
заплати на „У.Б.“ АД сумата от 1 603,93лв.- разноски за исковото
производство и сумата от 1 190,32лв.- разноски за заповедното производство
по ч.гр.д.№ 52641/2017г. по описа на СРС, 70 състав.
Въззивникът М.В.И. заявява искане за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната част като незаконосъобразно и неправилно. Възразява, че
не са били налице законоустановените предпоставки за
обявяване на кредита й за предсрочно изискуем. В тази връзка се позовава
клаузите на т.9.6 и т.9.7 от договора,
съгласно които към кредита е добавена застраховка „Кредитна протекция“. Моли
съда да съобрази факта, че от заключението на приетата ССЕ е установено
заплащането на ежемесечната застрахователна премия от 4.40 евро като част от
месечната погасителна вноска. Твърди, че от заключението на ССЕ се установява също така, че към датата на
обявената предсрочна изискуемост по договора за кредит е била заплатена
застраховка от 438,82лв. Позовава се и на налични други обезпечения за
кредитора – ищец по т.8 от договора за кредит, съгласно договора за залог на
вземания, представляващ неразделна част от договора за кредит. На следващо
място възразява, че в изпълнение на т.9.7 от договора за кредит от нея като кредитополучател за целия срок на
действие на договора е бил поддържан наличен авоар в размер на 600,00лв. Възразява , че по силата на т.9.7 от договора
банката-ищец е разполагала с посочената сума , чието предназначение е било да
служи за погасяване на забави за плащания, като от нейна страна /на
ответницата/ е било поето задължението в срок от 1 месец да възстанови сумата,
която е използвана за тази цел по кредита. Твърди, че събраните по делото
доказателства, включително и заключението на ССЕ , се установява, че тази сума
не е използвана от банката-ищец и тя е налична и към настоящия момент. Твърди,
че в нарушение на постигнатата договорка по т.9.7 сумата не е използвана умишлено от банката , с
цел кредитът да бъде обявен за предсрочно
изискуем. Счита, че сумата по т.9.7 от договора за кредит е следвало да бъде
използвана от банката- кредитор още при първата забава от нейна страна /на
ответницата/. Твърди, че заключението на
ССЕ се установява,че е била налице забава за погасяване на първите 33 месечни вноски и съответно – начислени са лихви върху просрочената главница, които са били
заплатени от нея. Поддържа, че посочената забава от 15 дни е последица от
факта, че заплатата й , /от която се удържат вноските/ е била превеждана от 27
до 30-то число, а установеният по договора падеж на месечните вноски е бил 15
дни по-рано. Счита, че при подписване на договора банката- кредитор е трябвало
да съобрази, че трудовото възнаграждение
/ като обезпечаващо кредита вземане/, е
изплащано от 27 до 30-то число на
месеца, а не дата 15-ти, на която е установен падежът на месечните вноски.
Признава, че със заключението на ССЕ
коректно е отразено, че след прекратяване на трудовото й правоотношение на
01.04.2015г. погасяването на кредита е извършвано от нея чрез вноски на каса,
както и че първата вноска след този момент – с падеж 15.05.2015г. , е внесена с
просрочие от 1 месец- на 15.06.2015г. Счита, обаче,
че ако от банката е бил използван авоарът от 600,00лв. то посочената забава не
би настъпила. Поддържа, че от заключение
на ССЕ се установява, че в периода 15.06.2015г.- 28.02.2017г. ежемесечно са
постъпвали суми за издължаване на просрочения кредит, но техният размер не е
позволявал да се преодолее изоставането. Поради това, към 20.04.2017г. не са платени изцяло
месечните вноски с падеж 15.03.2017г. и 10.04.2017г. , а от вноските с падеж
15.11.2016г., 15.12.2016г., 15.01.2017г., 15.02.2017г. се дължат само
главниците, тъй като лихвите са платени. Моли, обаче , съдът да вземе предвид
установения с допълнителното заключение факт на извършени от нея плащания в
повече от дължимите месечни вноски, както следва: през м.10.2016г., когато е платена
общата сума от 430,00лв. /130,00лв.- платени на 10.10.2016г.
и 300,00лв.- платени на 31.10.2016г./ ;
за м.11.2015г., когато са платени общо 500,00лв. / 200,00лв.- на
19.11.2016г. и 300,00лв.- на 25.11.2016г./ и за м.12.2015г. са платени общо
620,00лв. /300,00лв.- на 11.12.2015г. и 320,00лв.- на 14.12.2015г./. При така
установените плащания на суми в повече от дължимата от нея месечна вноска, въззивницата-ответник счита, че ако банката е прилагала
договора коректно не биха били налице забави. Твърди, че банката некоректно е
отразила и плащането на сумата от 200,00лв. на дата 12.09.2015г., за което
банката поддържа, че е извършено една година по-късно- на 12.09.2016г., но не
доказва този факт, след като в представения от нея /ответницата/ оригинал на
платежния документ е посочена датата 12.09.2015г. удостоверена с подпис и печат
на банковия служител. Счита, че неоснователно от банката-ищец са й начислявани
лихвите по т.4.2,т.11.1.3 и т.4.3 с цел- кредитът да бъде обявен за предсрочно
изискуем. С изложените доводи въззивницата-ответник мотивира твърдението си за липса на
законовите предпоставки кредитът да бъде обявен от ищеца за предсрочно
изискуем. Възразява , че нередовно е и
връчването на съобщението до нея, с което банката-кредитор е обявила кредита за
предсрочно изискуем. Твърди, че разписката за получаване на съобщението е
получена от нейната баба- К.П.Г., но съобщението не й е било предадено от баба
й, тъй като по това време е отсъствала от страната. По изложените съображения въззивницата-ответник
заявява искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и вместо
него- постановяване на друго, с което предявените срещу нея искове да бъдат
отхвърлени като неоснователни. Заявява искане за присъждане на направените по
делото разноски.
Въззиваемата страна „У.Б.“ АД оспорва жалбата като
неоснователна и прави искане да бъде потвърдено първоинстанционното
решение в обжалваната част. Твърди, че от събраните по делото доказателства се
установява неизпълнението на договорните задължения по процесния
договор от страна на ответницата- кредитополучател. Като последица от това въззиваемият-ищец твърди, че правомерно е упражнил правото
си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Твърди, че от събраните по делото
доказателства се установява, че след прекратяването на трудовия договор на
ищцата извършваните от нея плащания по процесния
договор не са били достатъчни по размер, за да покрият цялата дължима месечна
вноска, както и наказателните лихви, начислени за просочените
суми съгласно договора. Намира за
неоснователно възражението на ответницата, че вината за просрочията
е негова, тъй като не е взел предвид факта, че трудовото възнаграждение на
ответницата е изплащано в периода от
27-мо до 20-то число на месеца, а установения с договора падеж на месечните
вноски е 15-то число на месеца. Счита,
че при сключване на договора, с който страните уреждат правоотношението помежду
си , ответницата е била тази, която е следвало да следи за собствения си
интерес и да положи грижа той да бъде защитен.
Що се отнася до възражението на ответницата , касаещо
годината на плащане на сумата от 200,00лв., за което ответницата поддържа, че е
станало през 2015г. /на 12.09./, а не през 2016г. /12.09./ твърди, че това
възражение е опровергано от събраните по делото доказателства- машинно
генерираната вносна бележка от 2016г.; фактът, че банковият служител, който е подписал
бележката е бил в трудово правоотношение считано от 2016г. и не е бил служител
на банката в предходната 2015г. , както и записванията в неговите /на ищеца/
счетоводни книги/. Отделно от това поддържа, че плащането на тази сума от
страна на ответницата не е било
достатъчно за преодоляване на забавата в плащанията, което е установено от
вещото лице- счетоводител. Намира за
неоснователно възражението на ответницата, че неправомерно не е използвал
платената от нея сума от 438,83лв. Поддържа, че тази сума представлява част от
дължимите от ответницата към третото лице- застраховател, застрахователни
премии и няма за предназначение да служи директно за погасяване на дълга по процесния договор. На последно място, въззиваемият-ищец
намира за неоснователно и възражението
на ответницата, че умишлено от него не е
изпълнено задължението на т.9.6 от процесния договор,
свързано с усвояване на наличния авоар по банковата сметка на ответницата в
размер на 600,00лв. Моли съда да вземе предвид факта, че съгласието на
ответницата за блокиране на тази сума не може да бъде приравнено и/или
тълкувано като съгласие за извършване на директен дебит, тъй като не съдържа законоустановените реквизити по чл.18 от Наредба № 3 на БНБ
от 18.04.2018г. за условията и реда на откриване на платежни сметки, за
изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти.
Поддържа, че служебното усвояване на тази сума от негова страна е недопустимо и
въз основа на учредения от ответницата залог върху банкова сметка. ***, счита,
че уговорката по т.9.6 от процесния договор няма за
цел да замести или освободи кредитополучателя от задължението за плащане на
погасителните вноски на падежа, а представлява право на кредитора и своеобразна
гаранция при допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, от която
той има правото , /но не и задължението/ да се удовлетвори и то по законоустановения
ред на чл.418 от ГПК. Намира за
несъстоятелни доводите на въззивницата – ответник за
нередовно връчване на съобщението, с което е уведомена за обявената предсрочна
изискуемост на кредита. По изложените съображения, подробно развити в жалбата и
писмените бележки въззиваемият-ответник моли
атакуваното първоинстанционно решение да бъде
потвърдено, а жалбата срещу него- оставена без уважение като неоснователна. Не
претендира разноски за въззивното производство.
Софийският градски съд, като взе предвид становищата на страните и след като
обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:
При
извършената от съда проверка по реда на чл.269, изр.1 от ГПК, настоящият
съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо, ето защо
дължи произнасяне по съществото на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на
чл.269,изр.2 от ГПК.
Между страните по делото няма спора по част от
правно-релевантните обстоятелства, а именно: Страните са обвързани от валидно договорно правоотношение,
възникнало от договор за банков потребителски кредит на физическо лице №
226/0050/15708714 от 27.07.2012г., с който ищецът е предоставил на ответницата
паричен заем в размер на 12 000,00
евро за вътрешно рефинансиране на потребителски кредит, закриване на два броя
кредитни карти и текущи нужди, срещу задължението на ответницата да върне
заетата сума , заедно с договорените лихви, такси , комисионни и други разходи
в предвидените от договора срокове и ред и в съответствие с общите условия към
договора, с които кредитополучетелят е запознат. У становеният с договора падеж за плащане на
дължимите месечни вноски от отвеницата-кредитополучател
е 15-то число на текущия месец. Няма спор, като този факт се признава изрично
от ответницата с въззивната й жалба и се установява и
от приетото по делото и неоспорено първоначално заключение на ССЕ от
07.06.2018г., че след прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца на дата
29.04.2015г., тя е започнала да внася дължимите месечни вноски, /събирани до
този момент чрез удръжка от трудовото й възнаграждение/, чрез внасяне на
парични суми на каса, като плащането е извършвано със забава и не винаги в
пълен размер на дължимата месечна вноска. Така, вноската с падеж 15.05.2015г. е погасена
едва на 15.06.2015г. с просрочие от 30 дни, като след
този момент, видно от таблица-приложение № 1 към ССЕ от 07.06.2018г. ежемесечно
от ответницата са внасяни суми не на договорения падеж и в размер, който не е
достатъчен достатъчен
за преодоляване на изоставането, поради което е налице просрочие
с повече от 30 дни и изоставяне в пълното погасяване на месечните вноски. Видно
от първоначалното заключение на ССЕ , като този факт не се оспорва и ответницата, към 20.04.2017г. изцяло
неплатени са месечните вноски с падеж 15.03.2017г. и 15.04.2017г., а от
вноските с падеж 15.11.2016г., 15.12.2016г. , 15.01.2016г. и 15.02.2017г. са
платени само дължимите в рамките на тях лихви, като неиздължена е
главницата.
Правният спор е относно наличието
или липсата на законоустановените
предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем от ищеца – кредитор
и относно установяването на следните факти, на които ответницата се позовава
като изключващи правото на ищеца за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем. На първо място ответницата поддържа, че признатата от нея забава за плащане
на вноските по кредита, / първата , от която е забавата за плащане на вноската
с падеж 15.05.2015г., платена едва на
15.06.2015г., както и следващите такива, посочени в приложение № 1 към
заключението на ССЕ от 07.06.2018г./у основани на твърдението й, че тази забава
не би била налице, в случай, че ищецът бе изпълнил точно договора в частта на
клаузата на т.9.7 от него. Съдът намира това възражение на ответницата за
неоснователно, както законосъобразно и правилно е прието и с обжалваното
решение. С клаузата на т.9.7 от процесния договор за
кредит ответницата –кредитополучател се е задължила да поддържа за целия срок на действие на договора – до
пълното погасяване на задълженията по него, наличен авоар от 600лв. , като се е
съгласила тази сума да бъде блокирана от ищеца-кредитор . С клаузата на т.9.7
от договора ответницата се е съгласила с тази сума да бъдат погасявани от
ищеца-кредитор частични или пълни забави /просрочия/
при погасяване на кредита, както и след всяко погасяване на просрочие
да възстанови сумата в срок най-късно до деня предхождащ следващата погасителна
вноска. С посочената договора клауза
ответницата-кредитополучател се е съгласила освобождаването на сумата да стане
само с изричното съгласие на кредитора. Няма спор между страните , а и от заключението на ССЕ се установява,
че посочената блокирана сума от
600,00лв. е налична и не е използвана от ищеца- кредитор и към момента на
приключване на устните състезания по делото е налична и не е използвана от
ищеца- кредитор. Настоящият съдебен състав намира, обаче, че внасянето и
блокирането на посочената сума от страна на ответницата представлява вид
обезпечение за кредитора за събиране на вземанията му по кредита. Тази
договорка съдържа белезите на договор за залог на вземане /парично/ на
ответницата, което тя има към банката по смисъла на чл.162,ал.1 от ЗЗД.
Ответницата има вземане за тази сума срещу банката, която дължи връщането й при
установените с т.9.7 услови, в този смисъл банката се явява длъжник на
ответницата при установените в т.9.7 от договора условия. От друга страна,
банката има правото да се удовлетвори от тази сума в качеството й на кредитор
по договора за кредит. Както законосъобразно и правилно е прието с обжалваното
решение, банката има право, но не и задължение, / както неоснователно поддържа
ответницата/, да се удовлетвори от
блокираната сума. Нещо повече, самото упражняване на правото на банката
–кредитор да се удовлетвори от сумата по т.9.7, /което както бе посочено
по-горе в мотивите е предоставено единствено на нейната преценка дали да бъде
упражнено или не/ може да стане само по установения законов ред, доколкото се
касае за парично вземане, чийто титуляр не е тя , а ответницата. Единият ред е
този по реда на раздел ІІІ от Наредба № 16 юли 2009г. за
условията и реда за изпълнение на платежни операции и използване на платежни
инструменти /в сила от 01.11.2009г.- отм., но приложима към релевантния момент
по спора- предмет на делото/- по искане на ответницата и със заявено от нея по
нормативно установения ред съгласие за директен дебит. В случая ответницата не
твърди, а и от допълнителното заключение на ССЕ 22.06.2018г. се установява, че
от ответницата не е заявено искане и не е налице съгласие за директен дебит.
Втората хипотеза, при която банката би могла да се удовлетвори от тази сума, в
случай, че реши да упражни това свое право, е тази по реда на чл.165 от ЗЗД,
която именно е реализирана от ищеца –кредитор в настоящия случай. Ето защо, настоящата инстанция намира за
неоснователно възражението на ответницата за неизпълнение , /включително и за
недобросъвестно неизпълнение/ на задължение на ищеца по т.9.7 от договора, с
което е обоснована липсата на нейното неточно изпълнение по договора за кредит,
тъй като за ищеца не съществува задължение, произтичащо от посочената договорна
клауза, а право, чието упражняване е предоставено на неговата преценка. В
случая това право е упражнено по законоустановения
ред на чл.165 от ЗЗД.
На следващо място , съдът намира за неоснователно възражението на ответницата за наличие на сума, платена от
нея като застрахователна премия по договора за кредит, която е следвало да
послужи за погасяване на просрочените
вноски. Правното основание за плащане на
застрахователната премия е друго – сумите са дължими от ответницата към трето
лице –застраховател , поради което и
същите не биха могли да служат директно за погасяване на задълженията
й по договора за кредит. Плащането на
застрахователното обезщетение е дължимо от застрахователя към ищеца- кредитор,
/като трето ползващо се лице по застрахователния договор по смисъла на чл.22,ал.1
от ЗЗД/, само при настъпване на застрахователните събития, като това плащане на
третото лице- застраховател не
освобождава ответницата от задълженията й по договора за кредит. В случай на
плащане на застрахователното обезщетение, /каквото в случая не се твърди и не
се установява/ , платената от застрахователя сума на банката-кредитор ще бъде
дължима отново от ответницата , но не към банката, а към застрахователя.
Съдът намира за неотносимо в
конкретния случай е възражението на
ответницата за недобросъвестност на банката при договаряне на падежа на
месечните вноски. Доказаните по делото забави с 15 дни в периода от време,
когато месечните вноски са удържани от трудовото възнаграждение на ответницата
, поради установения с договора падеж на месечните вноски на 15-то число на месеца и по-късната дата на
превода на заплатата й /между 27 и 30-то число/, са ирелевантни.
Упражненото от банката-кредитор право да обяви кредита за предсрочно изискуем
не касае тези забави, /които са в периода от време до 29.04.2015г./ , а
настъпили след 29.04.2016г. Нещо повече,
основателно е твърдението на ищеца, че свободата на договаряне по чл.9 от ЗЗД е
давала право на ответницата да посочи падеж, съответстващ на нейния интерес, за
който само тя единствено следи особено с оглед на информация, с която банката
не разполага, какъвто е падежът за изплащане на трудовото възнаграждение на
ответницата.
На последно място, съдът намира за неоснователно възражението на
ответницата , че от първата инстанция не са отчетени извършените от нея
плащания на суми в размер надвишаващ тези на дължимата месечна вноска през
м.10.2016г., през м.11.2015г. и през м.12.2015г. Видно от прието по делото
първоначално заключение на ССЕ , тези суми са взети предвид от вещото лице,
като заключението се установява, че те не са били достатъчни за преодоляване на
просрочията, доколкото част от тях са отнасяни към
начислените от банката наказателни лихви
по т.4.2 от договора за предходни просрочени месечни вноски. Неоснователно е възражението на ответницата,
че не е зачетено извършеното от нея плащане на сумата от 200,00лв. на датата
12.09.2015г. От приетите по делото и неоспорени от ответницата доказателства- първоначалното
заключение на ССЕ, машинно генерирана бележка от 12.09.2016г., подписана от
служител на ответника А.М., служебна бележка от с изх.№ 238/05.07.2018г. и
справки от НОИ по чл.62,ал.5 от КТ /л.158-л.159 от делото на СРС/, се
установява, че в ръчно попълненото от третото лице Г.П.платежно нареждане на
л.110 от делото на СРС е допусната техническа грешка относно годината, като
погрешно е посочено, че тя е 2015г. Към 12.09.2015г. подписалото от името на банката платежното нареждане лице
А.М., не е била служител на банката, тъй като е назначена като такъв едва на
05.08.2016г., съгласно официалните документи, изходящи от НОИ. Ето защо, съдът
приема, че вярната година на платежния
документ е 2016г., тъй като към 12.09.2016г., която е датата на машино генерираната бележка, това лице е било служител на
банката, като плащането на сумата от 200,00лв. на вярната дата 12.09.2016г. е
отчетено от вещото лице с първоначалното заключение на ССЕ- таблица-приложение
№ 1 към заключението.
С оглед гореизложените мотиви съдът приема, че от събраните по делото
доказателства се установява, че към 20.04.2017г. са били налице на предпоставките, установени с
клаузата на т.17 от договора- за обявяване на процесния
кредит за предсрочно изискуем. Настоящата
инстанция при извършената дължима проверка, в съответствие със задължителната
практика на СЕС по решение от 26.01.2017г. по дело № С-421/14, намира че клаузата на т.17 от процесния договор за кредит в частта относно предпоставките
за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е действителна. Размера на
задълженията по договора за главница, договорна и наказателна лихва са
установени правилно с обжалваното решение, съгласно приетото по делото допълнително заключение на
ССЕ от 22.06.2018г. Неоснователно е възражението на ответницата за нередовно
връчване на нотариалната покана, с която е уведомена за обявената предсрочна
изискуемост. Видно от разписката към нот.покана, тя е
връчена на лице от домашните на ответницата, като самата ответница изрично
признава, че поканата е получена от нейната баба на датата 21.07.2017г. Ответницата не може да черпи права от факта,
към тази датата не се намирала на регистрирания от нея постоянен и настоящ
адрес, на който е връчена нотариалната покана, /поради пребиваване в чужбина/.
Доколкото ответницата не е уведомила кредитора – ищец за друг адрес, на който е
пребивавала, съгласно изискването на т.15.2 от договора, тя носи последицата ,
установено с нормата на чл.46,ал.2 от ГПК, свързана с редовност на връчването
на нотариалната покана чрез лице от домашните на адреса.
Съдът намира, плащанията в хода на
принудителното изпълнение по изп.дело №
20178630402525 по описа на ЧСИ С.Х., установените с приетите доказателства в
настоящото производство по реда на чл.266,ал.2,т.2 от ГПК, не рефлектират върху
размера на дълга, установен с обжалваното първоинстанционно
решение.Така установеното принудително събиране на част от исковите суми, /за
разлика от доброволното плащане/, съдът приема, че не следва да бъде зачетено
като правнорелевантно обстоятелство по реда на
чл.235,ал.3 от ГПК, съгласно задължителната съдебна практика- т.9 от ТР № 4/
2014г. по т.дело № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС.
В исковия процес, образуван по претенция по чл.422, ал.1 , съответно -
чл.415,ал.1 от ГПК, приложение намира общото правило на чл.235,ал.3 от ГПК,
съгласно което съдът следва да зачете всички правно релевантни факти, настъпили
в хода на процеса в рамките на периода
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – до
момента на приключване на устните състезания по делото. Нормата на чл.422,ал.1
от ГПК не изключва това правило с разпореждането си, че искът се счита предявен
от датата на подаване на заявлението. Волята на законодателя, закрепена в
цитираната норма на чл.422,ал.1 от ГПК цели да охрани интересите на кредитора,
поради което правните последици от нея са свързани с прекъсване на придобивната и погасителната давност, със спиране на
давността, с възникване на правото за получаване на законна лихва, както и на
добивите от вещта. Нормата на чл.422,ал.1 от ГПК не изключва задължението на съда
да съобрази всички правно релевантни факти, /правопогасяващи
и правопрекратяващи/,
които са настъпили в рамките на горепосочения период и които имат
значение за правилното разрешаване на правния спор между страните, съгласно
изискването на чл.235,ал.3 от ГПК. В този смисъл е и разрешението дадено с ТР №
4/2014г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което със силата на пресъдено
нещо на съдебното решение се установява съществуването на твърдяното право на
ищеца както към датата на подаване на заявлението, така и към момента на
приключване на устните състезания по делото.
Едно от особено съществените правно релевантни обстоятелства, имащо
значение за правилното разрешаване на спора, безспорно представлява
извършено от ответника доброволно плащане на исковата сума в хода на
исковия процес. При тази хипотеза, съдът ще следва да установи дали правото на
ищеца е съществувало към датата на подаване на заявлението и ако този факт е
доказан- да зачете при условията на чл.235,ал.3 от ГПК извършеното плащане,
като отхвърли иска, като погасен чрез плащане. Като последица установеното
съществуване на вземането на ищеца и доброволното му плащане от ответника, за
последният няма да възникне правото по чл.245,ал.3 от ГПК– за получаване на
обратен изпълнителен лист за събраните суми в изпълнителния процес. Не такова,
обаче е разрешението, в хипотезата, при която сумата е събрана
принудително в рамките на изпълнителния
процес, когато искът е предявен на основание заявление по чл.417 от ГПК, както
в конкретния случай. При тази хипотеза,
ако със съдебното решение по иска по чл.422,ал.1 от ГПК съдът установи, че
вземането на ищеца не е доказано, той ще отхвърли иска и за ответника ще
възникне правото по чл.245,ал.3 от ГПК – за получаване на обратен изп.лист за събраните принудително суми в изпълнителния
процес. В случай, обаче, че съдът
установи съществуването на вземането на
ищеца , той следва да уважи иска именно,
за да изключи правото на ответника по чл.245,ал.3 от ГПК. Именно по тези мотиви
е възприето и задължителното разрешение, дадено с т.9 от ТР № 4/ 2014г.,
съгласно което съдът не зачита извършеното в изп.процес
принудително удовлетворяване на ищеца-кредитор.
В конкретния случай се установява
именно хипотезата на т.9 от ТР № 4/2014г. – принудително удовлетворяване на
кредитора- ищец, което настоящият съдебен състав не зачита при условията
на чл.235,ал.3 от ГПК. С оглед
изложените мотиви, съдът намира, че предявените искове се явяват основателни в
размените, уважени с обжалваното решение. Що се отнася до принудително събраната
сума в рамките на изпълнителния процес, правната последица от този факт е
свързан с дължимо погасяване на вземането на
ищеца по заповедта по чл.417 от ГПК, макар това да е станало в момент,
предхождащ влязлото в сила решение по иска по чл.422 от ГПК, но обусловено от
обстоятелството, че към момента на принудителното събиране на вземането
заповедта е подлежала на незабавно изпълнение.
Сумата е дължимо събрана, поради което и за нея ответникът няма правото
на обратен изпълнителен лист по чл.245,ал.3 от ГПК.
Тъй като
изводите на настоящата инстанция напълно съвпадат с тези на първата-
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като законосъобразно и правилно.
При този изход на делото на
основание чл.78,ал.1 от ГПК въззивницата - ответник
дължи на въззиваемата страна -ищец направените в
настоящото производство разноски по делото,
но тъй като от последната не е заявено искане за присъждане на такива, съдът приема, че те следва да останат в тежест
на страните така, както са направени.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 570824 от 31.12.2018 г.,
постановено по гр. дело № 83382/ 2017г. на СРС, ГК, 70 състав в обжалвана част, с която е признато за
установено на основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с
чл.430 , ал.1 и ал.2 от ТЗ, че М.В.И. дължи на „У.Б.“ АД : сумата от 8 084,63 евро, представляваща главница по договор за
банков потребителски кредит на физическо лице № 226/0050/15708174 от
27.07.2012г., ведно със законната лихва от 31.07.2017г.- до окончателното
изплащане; сумата от 100,95 евро- възнаградителна
лихва по чл.11.2.1, вр. с чл.4.1а от договора за
периода 15.03.2017г.- 20.04.2017г. /вкл./, както и на основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.92,ал.1 от ЗЗД- сумата от 89,32евро–санкционираща лихва за забава по чл.11.2.2, вр. с чл.4.2 от договора, дължима за периода 15.10.2016г.-
30.07.2017г. /вкл./, за които горепосочени суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.417 от ГПК от 03.08.2017г. по ч.гр.д.№ 52641/ 2017г. по описа на
СРС, 70 състав,както и в частта, с която М.В.И. е осъдена да заплати на „У.Б.“
АД сумата от 1 603,93лв.- разноски за исковото производство и сумата от
1 190,32лв.- разноски за заповедното производство по ч.гр.д.№ 52641/2017г.
по описа на СРС, 70 състав.
В останалата отхвърлителна
част, като необжалвано, първоинстанционното решение е
влязло в сила.
Решението подлежи
на обжалване с касационна жалба пред ВКС в 1 месечен срок от връчването му на
страните при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.